МОДЕРНИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ МИТОВЕ НА БЪЛГАРИЯ. ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА
НА „СИЗИФ“, „ЯНУС“ И „ЕДИП“
1.
Митът. – Начин
на употреба
Предубеждението, че митовете са само
реликтов остатък, „артефакт“, свидетелстващ за началото на човешката еволюция,
ще открием още при Платон, но както при него, така и при всички по-късни негови
адепти чак до наши дни, то се дължи на онази особеност на мита, която го прави
„невидим“ за разлика от другите духовни форми, „във“ и „чрез“ които хората
конструират действителността.
Митичният
наратив е невидимата „текстура“ на картината на света (или на част от него), която
е разтворена в образите на вещите, отношенията и събитията, съставящи
действителността, в която е потопен живота на човека. Преживяващият себе си и
света „във“ и „чрез“ мита човек не различава „истина“ от „фикция“, „реалност“
от „фантазия“. За „потопения“ в мита
човек родените във въображението герои и събития са напълно естествени,
автентични – осезаеми и логични.
Живият, пълноценният мит е неподвластен
на рефлексията, разграничаваща нещата от нашата представа за тях. Той може би в
най-висока степен въплъщава органичната връзка на човека със създаваната от
него жизнена среда. В ритуалната си форма, възпроизвеждаща някаква стопанска,
технологична, политическа, сексуална или религиозна практика, „живият мит“ всъщност
създава рамката, в която се осъществява трансформиране на човешките представи
за желаното състояние на нещата в пълноценна реалност; разгръща скритата
„логика“ в превръщането на субективните (идейни) конструкции в пълноценни обекти. Оплождането на
богинята-земя в деня на пролетното равноденствие, което жрецът-цар пресъздава
пред погледите на племето, минавайки през тесния процеп на скала с подходяща
форма, не е по-различно от освещаването на знамена по военни паради, от театралния
протокол, когато съдът произнася нечия присъда, от изпълнението на химна при
встъпването във висша държавна длъжност, от вдигането на националния флаг при
връчването на спортно отличие, от строгата драматургия при присъждане на
академични награди, узаконяващи някакви научно достижение и т.н., и т.н. – Във
всички тези случаи може отчетливо да се долови невидимото присъствие на живия
мит, който като че ли притежава магическа сила да твори зрима реалност,
оставайки сам по себе си невидим.
Но както всяко друго нещо и живите
митове не са вечни, не са застинали неизменни форми във време-пространството на
културната еволюция. Когато в създадената с помощта на определен мит
действителност се появят достатъчно елементи, които се изплъзват от неговата
смислозадаваща мрежа, той се превръща в обикновена литературна форма, в наратив
– алегория, метафора, притча – и става видим.
Загубил способността си да е неразличим от създаваната от него реалност,
той започва да се възприема единствено като спомен, свидетелстващ за отминалото
време. Живият мит е „изтлял“ и „угаснал“. И когато го възпроизвеждаме с научна,
образователна или естетическа цел, ние по-скоро осъществяваме акт на себепознание,
в което да видим в огледалото на историята собственото си лице „без маска и без
грим“.
Но неизбежната смърт на митовете, с
която си отива всяка ограничена във времето историческа епоха, съвсем не
означава демитологизиране на човешкото битие, освобождаването му от бремето на митотворчеството
въобще. Подобна представа, въпреки че е широко разпространена, е дълбоко
погрешна. При възпроизводството си културите и цивилизациите непрекъснато
създават нови, скроени по тяхната мярка митове, които остават невидими, докато
един ден и те на свой ред не се превърнат в безжизнени реликтови останки.
В развитието на всяка културна традиция
едни митове умират и други се раждат, но между тях, както е при различните
поколения на народите, съществува определена „генетична“ връзка, която може да
се проследи далеч назад до нейното начало. За цивилизацията, която при всички
условности и уговорки можем да наречем „западна“ или „европейска“, архетипни за
съвременната ѝ митология безспорно са античните гръцки митове. Именно те
впоследствие ще се възпроизвеждат под друга форма и с друго съдържание в
различните ѝ епохи и национални превъплъщения; те ще са и носещата конструкция
на най-новата българска митология.
Демократичните промени след 10 ноември
1989-та родиха митове, които през последващите повече от три десетилетия останаха
живи и невидими, моделирайки обществените нагласи и политически събития в
България. Напоследък обаче някои от тях изглежда са на път да изгубят своята
виталност. Между тях особено внимание заслужават митовете за измамника Сизиф, за
лукавия Янус и емигранта страдалец Едип.
2.
Посттоталитарният
Сизиф
По
волята на боговете Сизиф, син на бога на ветровете Еол и владетел на основания
от него град Коринт, бил жестоко наказан
в отвъдното – вечно трябвало да изкачва по висок стръмен склон огромна канара,
която малко преди да стигне с нея до заветния връх отново и отново се
сгромолясвала в подножието на планината. И тази участ го сполетяла, защото не
само приживе, но и след смъртта си проявил невиждана арогантност, мамейки
самите олимпийски богове: за да избегне участта си на смъртен, най-напред с
хитрост оковал бога на смъртта Танатос, при което хората престанали да умират и
бил нарушен естествения ред на земята, а по-късно, когато най-сетне бил
въдворен в подземното царство, успял да измами дори неговия велик владетел Хадес
и за кратко се върнал в света на живите.
„Немезисът“, както древните гърци
наричали справедливото възмездие по името на неговата богиня Немезида, сполетял
Сизиф за неговия „хюбрис“ – горделивата самонадеяност на смъртните, с която
опитвали да измамят неизбежната си съдба. Нещо, което
те непрестанно се опитват да правят до ден днешен по примера на Сизиф, въпреки че
различните модификации на мита за него многократно са „умъртвявани“ – от Омир и
Овидий до Камю – и превръщани в обикновена поучителна притча. Под сянката на
митологичния „Сизиф“ дълго вегетираше и българското общество след началото на
демократичните промени през 1989-та.
През последните повече от тридесет
години българите вярваха, че обитават едно духовно-практическо времепространство,
намиращо се между тоталитарното „преди“ и демократичното „после“, в което
нещата по дефиниция не могат да бъдат идеални и по тази причина следва да се
приемат със смиреното спокойствие на източните мъдреци. – Сакралното
времепространството на Прехода, изписван задължително с главна буква. Той в крайна сметка, подобно на всеки
търговски артикул, има „срок на годност“ и когато жизненият му цикъл приключи нещата
ще си дойдат на мястото, но дотогава всичко е допустимо, всичко е „в реда на
нещата“. Преходът извиняваше и оправдаваше какво ли не – от организираните
престъпни групировки, корупцията, кухите банки и финансовите пирамиди до
телефонните измами, демографския срив, западащото образование, неефективната бюрокрация
и деформираното здравеопазване. Извиняващо оправдание (или оправдаващо
извинение), при което закономерно в култ бе издигната житейската стратегия на „Оцеляването“,
което също винаги трябваше да се пише с главна буква. А тя свеждаше ни повече,
ни по-малко до надхитряване на съдбата чрез андрешковско заобикаляне на правилата,
по които се развива модерната цивилизация, чрез имитация на западната
демокрация – имитация на правов ред, имитация на европейски ценности, имитация
на свободни медии, имитация на пазарна икономика, имитации на религиозна
ревност и още цял набор от имитации както в обществения, така и в частния
живот.
„Преходът“ – безкрайният преход от
„вчера“ към „утре“, от „преди“ към „после“, загърбил и оставил без внимание
„днес“ и „сега“, е канарата, която българският посттоталитарен Сизиф като че ли
бе осъден вечно да бута по стръмния склон на времето. Да изнемогва под смазващата
ѝ тежест с надеждата, че ако (и когато) успее да я закрепи на върха на
планината той ще види разцъфналия по поетичния израз на Гео Милев Ханаан. Но дотогава,
докато се е вкопчил в митичната скала на Прехода, едновременно ненавиждан и любовно
ухажван, ще остане под властта на един дълбок, роден от предопределението
фатализъм, който лишава от сила и посока енергията на социалната му активност.
Дори, когато от време на време тази енергия избухва в привидно радикални форми,
всеки опит за промяна на политическото статукво неизбежно „угасва“ в обикновена
„смяна на караула“ пред институциите на властта и възпроизводството на едни и същи имитационни ритуали.
Какво да се прави! – Сизиф и неговата скала са обречени един на друг.
От рационална гледна точка, освободена
от магнетичното въздействие на живия мит, преходно състояние на обществото под
формата на някакъв обособен и лимитиран исторически период не съществува. – „Скалата“
е бутафорна, а посттоталитарният български Сизиф само си въобразява, че е
истинска, симулирайки театрално как уж със сетни сили напряга мишци по стръмния
склон към върха на планината. Симулация, която е в основата на компромисите,
предизвикали големите проблеми на българската модернизация.
Истината е, че обществата винаги се
намират в състояние на „преход“. То е перманентно състояние на социалната и
политическа действителност, тъй като във всеки момент по трасето на историята
сенките на миналото преливат в бляновете по бъдещето, материализирайки се за
кратко в несъвършените форми на настоящето. Какво да бъде „утре“ зависи от
това, което става „днес“, а то, на свой ред е опит да се надскочи „вчера“. До
тази проста истина с лекота би стигнал всеки, освободил се от мощното
гравитационно привличане на съвременния български мит за Сизиф. – Лишен от
мистичните си свойства, оправдаващи и извиняващи всичко, „Преходът“ се превръща
в баналното настояще, а митът се трансформира в обикновена алегория.
3.
Демократичният Янус
Има нещо доста плашещо в това божество
от римската митология, което няма аналог в древногръцката. Нещо даже уродливо в
двете му лица, гледащи в противоположни посоки, с които Янус се взира
едновременно и в миналото, и в бъдещето, отваря и затваря вратите на човешките
начинания, предсказва успеха им или техния провал.
Макар в римския пантеон това божество да
е изключително тачено, в името му от средновековието насетне започва да се
влага пейоративен смисъл като символ на коварство и двуличие. И от историческа
гледна точка това не е лишено от основание, защото през кръстения на неговото
име месец януари ставало встъпването в длъжност на консулите в републиканския
Рим – по един от партиите на патрициите и плебеите, – а тяхното поведение често
давало основание за негативна смислова конотация със самия Янус.
В контекста на българската
действителност през последните три десетилетия митологичният Янус невидимо
присъства чрез двете лица, с които обожествилата се политическа каста отваря и
затваря вратите към „светлото бъдеще“ на нацията – лицето на „автентичната
десница“ и това на „правоверната левица“.
Разбира се, тук местата на поясняващите епитети,
както и на техните лидери, спокойно могат да бъдат разменени и десницата да
стане правоверна, а левицата автентична без това да предизвика някакво
недоумение. Управляващата в момента четирипартийна коалиция е нагледен пример
за това състояние на нещата. – Нима някой би се шокирал, ако, например, „пролетарските
фурии“ Корнелия Нинова и Мая Манолова оглавят дясната „Демократична България“,
а „аристократично-буржоазните“ Христо Иванов и Атанас Атанасов – лявата Българската
социалистическа партия? Едва ли! И в това няма нищо чудно, защото и двете политически
структури се легитимират от живия мит за посттоталитарния български Янус, извън
силовото поле на който нито автентичната десница е дясна, нито правоверната
левица лява.
Претенцията
за „автентичност“ и „единственост“ в дясното политическо пространство, която става особено
видна в езиковата конструкция „градска
десница“, възниква в хода на трансформациите на широкото демократично
движение, противопоставило се на тоталитарния режим след дворцовия преврат на
10 ноември 1989-та.
В това движение, чиято организационна форма
е ранният Съюз на демократичните сили (СДС), има какво ли не: екзалтирани
поддръжници на новия съветски лидер Горбачов и неговата „перестройка“;
ентусиазирани еколози, приели за своя кауза борбата за чиста природа и в
частност спасението на обгазявания от румънските химически заводи град Русе; отвратени
от милиционерския произвол правозащитници; търсещи възмездие репресирани от
комунистическата власт; противопоставящи се на атеизма радетели за свободно
изповядване на вярата; противници на уродливата индустриализация; наследници на
заможни родове, очакващи възстановяване на отнетата им след „9 септември“
собственост и още много други, жадуващи просто да водят достоен живот без унижения
и лишения подобно на хората от развитите западни държави. Разслоението,
кристализирането на различните политически елементи в невероятната първична
амалгама от възгледи, идеи, пориви, мечти и страхове, в която наивният
романтизъм и крайният прагматизъм, идеализмът и кариеризмът са смесени и трудно
различими, ще дойде по-късно. От сместа, бълбукаща в алхимичния тигел на
радикалната обществена трансформация, ще изплува и фракцията на „автентичната
градска десница“, която сега претендира за монополното право върху
демокрацията.
Тази „десница“, която самовлюбено ще се самоопредели
като „умната и красива“ част от политическия спектър, а противниците ѝ ще
нарекат „жълтопаветна“, „грантоедна“ и т.н., води началото си от третото
поколение антикомунисти („СеДеСари“), започнало да доминира в демократичния политически
спектър през последните години на миналото столетие. Ако първото е поколението
на анархистично настроените брадати дисиденти (действителни или мними) и
бившите заточеници в комунистическите концлагери, а второто – на наследниците
на старата буржоазия от времето на Царство България, очакващо възмездие за
претърпените несгоди и компенсация за отнетата преди половин век собственост
чрез реституцията, третото, това, изобретило конструкцията „градска десница“,
може да бъде характеризирано най-кратко като поколението на младите прагматици-технократи,
които с лекота превръщат идеалите в целофан за опаковане на личните си амбиции.
Тези нови „демократични“ кариеристи, които вече не са толкова млади, заедно със
своите наследници – както физически, така и идеологически, определят облика на
„ автентичната градска десница“.
В първите години на демократичните
промени отделните представители на това поколение ловко се присламчват към партиите,
които изобилстват в първоначалната разнородна (и много хлабава) коалиция СДС, от
която при това непрекъснато се роят копия на първоначалния оригинал. Те обаче
остават дълбоко разочаровани от възможностите, които тези партии (и коалицията
като цяло) им предоставят, още повече, че след падането на първото „синьо“
правителство в края на 1992-ра Съюзът минава в дълбока опозиция и демонстрира
неспособността в дотогавашния си вид да се противопостави на комунистическата
реставрация в периода 1992-1996 година. Обратът настъпва като следствие от
катастрофата на управлението на създадената като камуфлаж на БСП
„Демократичната левица“ и победата на „Обединените демократични сили“ (ОДС – формированието
около СДС, което е основния опонент на БСП) на президентските (1996-та) и
парламентарните (1997-ма) избори. Тогава поколението на прагматиците-технократи
започва да доминира в демократичния спектър на политическия живот, резултат от
което е и превръщането на разнородната партийна коалиция в монолитна йерархично
изградена организация. До края на 90-те години последната успява до такава
степен да се срасне с държавната власт, че когато по-късно е пометена от
прииждащите нови политически вълни – първо от „царската“ партия НДСВ, а
по-късно и от ГЕРБ, – у нейните лидери и активисти се поражда болезненото
чувство за неудовлетвореност и неистова жажда за исторически реванш. Наследник
на тази партийна биография е сегашната „автентична градска десница“ в лицето на
Демократична България – коалиция на партиите Да България, Демократи за силна
България и Зелено движение, която в момента е част от съвместното със
социалистите управление на страната.
Ако внимателно се вгледаме в лицето на „градската
десница“, както е представено в CV-тата на нейните
лидери, не може да не ни направят впечатление характерните черти на конформизма
и опортюнизма по отношение на тоталитарния режим до 1989-а. Конформизъм и
опортюнизъм, сложили началото на не една и две кариери още в тоталитарното
минало и предавани в много от случаите по
наследство, въпреки че хвърлят сянка на съмнение върху искреността на
въплъщението в желаната политическа роля. Изпитвайки болезнен комплекс на
демократична непълноценност, „автентично десните“ са принудени да изобретят
някаква своя версия на „героично минало“, в която да впишат личното си участие.
И я изобретяват чрез музикалната субкултурата на рока, която се оказва
подходяща, защото дълго време е заклеймявана, а често и преследвана от
комунистическата власт като упадъчна, буржоазна и враждебна.
Да си бил рокаджия навремето, при
комунизма, звучи революционно и става индулгенция за това, че по същото време си
бил комсомолски секретар или най-малкото, че си скандирал „Слава на БКП“ по
манифестациите за „24 май“. Да продължаваш да си (или да станеш) рокаджия сега
звучи гордо и се превръща в пропуск за политическия Олимп. Затова в естетически
смисъл третото поколение демократи-антикомунисти, поколението на прагматиците-технократи
от „автентичната градска десница“, може да бъде определено и като поколението на
„рокаджиите“. Или по-точно „псевдорокаджиите“, защото тук се визират не искрените
фенове на музикалния стил, реализирал се в множество жанрови направления и
преживял златните си години през 60-те и 70-те на миналия век, а тези, които се
опитват политически да профанират културната нагласа, олицетворявана от него: от
любим рефрен в култовото парче на изключително популярната и досега българска
рок икона Георги Минчев „Блажени години – рокендролът беше млад“ бе превърнат от
поколението демократи-рокаджии в изтъркан политически слоган; със същата
безпардонност, с която един от главните идеологически шамани (изживяващ се
понастоящем като професор по политология и син на виден комунистически
апаратчик) се напъна да имплантира звученето на рока в „изостаналата“
патриархална култура на търновските села.
В рокаджийския „Символ на вярата“ на
автентичната десница се съдържа обаче едно непреодолимо противоречие. Работата
е в това, че основното идейно послание на рока е
бунта, отхвърлянето на статуквото, на буржоазния консерватизъм. То насочва
енергията към рушенето на всички „стени“, между които „Берлинската“ е само
частен случай. Казано с други думи, патосът, с който се ражда този музикален
стил и който остава негова запазена марка при всичките му превъплъщения, е
левичарско-анархистичен. И точно поради това преживяващият света „във“ и „чрез“
неговите музикални образи човек по дефиниция не може да бъде десен. Да си десен
означава преди всичко да си консервативен. Което на свой ред навежда на
мисълта, че самоопределящата се с помощта на рока социално-политическа общност
е твърде далеч от истинското значение на понятието „десница“, а
словосъчетанието, при което епитетът „автентична“ трябва да я представи в
нейния най-чист и завършен вид, звучи абсурдно.
Но дали все пак лявото рокаджийско
бунтарство и десният консерватизмът са толкова несъвместими? Дали те не
заживяват в хармония точно във въжделенията на българската автентична десница
да промени статуквото и да поеме управлението на страната? – Сериозен въпрос,
който не може да бъде заобиколен!
Кое е статуквото (status quo – от латински: наличното състоянието
на нещата), което иска да отхвърли третото поколение десни демократи? Срещу
какво е неговият бунт, срещу кое съществуващо състояние на нещата е насочен
неговият разрушителен импулс? – Нима това не са метастазите на комунизма, които
продължават да разяждат обществения организъм? И нима управленският му идеал не
е развитието на капитализма в съвременния му вид, пречистен от пороците на
по-ранните етапи в неговото развитие? На пръв поглед изглежда правдоподобно,
даже звучи възвишено. Но само на пръв поглед.
В действителност неговият стремеж е съвършено друг: да адаптира модерната пазарна
икономика, изградена върху върховенството на закона и гарантираните от него
граждански права и свободи към собствените си кариеристични нагласи, формирани още
по времето на „реалния социализъм“, както демагогски се самоопределяше
тоталитарния режим преди „10 ноември“; да създаде стопанска и политическа
система, в която това поколение да получи привилегированото положение, което са
имали (и продължават да имат) ръководните комунистически кадри:
привилегированото положение, към което и преди са се стремели младите бюрократи
и културтрегери, когато бавно са пълзели
по стъпалата на своите кариери преди да вземат „острия завой“ към
демократичните си биографии. – Един стремеж, който е напълно естествен, като се
има предвид произходът, социалният статус и професионалните домогвания (и трите
свързани с профила на бюрокрацията и казионната интелигенция в
социалистическата държава) на поколението, станало гръбнак на „умно-красивата“ градската
десница, лидерите на която в последните години на предходния строй вече с
единия си крак са стъпили в асансьора, водещ към високите управленски етажи.
Грижливо прикриваната, но действителна
цел на автентичната градска десница е да овладее позицията на привилегирован „аристократичен“
елит, притежаващ ексклузивни права върху разпределението на благата,
осъществявано по правилата на задкулисието; правила, нямащи нищо общо с
официалния законов ред, качествата на отделната личност, справедливостта,
честта и човешкото достойнство. И в този ѝ стремеж нейните интереси съвпадат с
интересите на бандитския олигархичен капитал. Клиентелисткият подход,
който тя демонстрира във всички сфери на стопанския и обществен живот, когато в
новите условия на преход към демокрация тя се домогва до властовия ресурс на
държавата, по безспорен начин доказва това.
Нека да го кажем направо – претендиращата
за изключителност българска „градска десница“ не е действително
дясно-консервативна. Но тя не е и либерално-левичарска, както биха могли да
заблудят музикалните ѝ пристрастия. В идеен план тя е в прегръдката на един
завършен опортюнизъм, който заедно с характерния за него конформизъм разкрива нейната
маргинална посттоталитарна природа и историческа обреченост.
Сходен е профилът на „правоверна левицата“, която само привидно е огледален
образ на „автентичната десница“ и може
да бъде титулувана така в духа на сакралната за нея марксистко-ленинска
идеология.
Претенцията за монопол върху
правоверното изповядване на лявата политическа догма принадлежи на социалистическата
партия, ако не броим, разбира се, няколкото сателитни формирования, сгушили се
уютно под нейното крило. Не е трудно да се види обаче, че с лявата си фразеология
БСП само грижливо поддържа мита, че е другото лице на политическия Янус –
лицето, гледащо в посока обратна на тази, в която се взира градската десница.
Но отвъд мита реалността е коренно различна. И в това няма нищо чудно стига
по-внимателно да се вгледаме в посттоталитарните превъплъщения на тази партия.
Днешните български социалисти са
наследници на Българската комунистическата партия (БКП), властвала безразделно
в страната почти през цялата втора половина на миналия век – това е факт, който
те не само не отричат въпреки обявяването със закон, че тази партия е престъпна
организация, но и гордо изтъкват като основен аргумент за претенцията си да
притежават ексклузивните права върху лявата идеология. В този ракурс възниква въпросът
доколко действително са били леви идеологията и политиката на бившите
комунисти?
В края на тоталитарния режим партията на
българските комунисти наброява близо един милион членове, организирани както на
териториален (по местоживеене), така и на производствен (в предприятия и
учреждения) принцип. При обща численост на населението около 8.5 млн. души и
относителен дял на пълнолетните приблизително 78% (6.5 млн.) този брой на членуващите
в БКП изглежда на съвременника, меко казано, шокиращ. Веднага след началото на
демократичните промени обаче тази огромна членска маса започва ударно да се
топи като понастоящем наброява малко над 80 хиляди. Каква
е основната причина? Дали лявата идея рязко е загубила своята привлекателност
или е станало нещо друго? Всъщност може би по-правилно е да се попита доколко въобще
тази идея е съществувала в политиката на БКП. Числата сами по себе си не могат
да дадат отговор. Необходимо е погледът да проникне в реалността зад тях.
БКП притежава абсолютен монопол върху
властта, узаконен от член първи на тогавашната конституция, което по дефиниция
прави понятието партия в името ѝ абсурдно, напълно безсмислено и в това
отношение тя не прави изключение от сродните ѝ политически организации в
тоталитарните режими на 20-ти век – комунистически, националсоциалистически,
фашистки. При това положение е естествено включването в нея на хора от всички
социални категории, водени от мотиви в широкия спектър от осигуряване на облаги
и привилегии (или най-малкото премахването на пречки) в социалната и
професионалната им реализация до наивен романтизъм и фалшиво чувство за участие
в някакъв световен исторически процес на възцаряване на „най-справедливото и
хуманно общество“. В общата маса партийни членове се откроява обаче една
затворена група, която функционира на принципа на религиозните ордени или масонските
ложи – „номенклатурата“. Тя е скелета, носещата конструкция на властовата
йерархия в държавата, изобретена от руските болшевики и наложена след Втората
световна война в страните, станали васали на възродената под името Съветски
съюз (Съюз на съветските социалистически републики или СССР) Руска империя.
Номенклатурата е поименния състав на
ръководните кадри (действащи и потенциални), разпределен в разгърната
хоризонтално и строго субординирана по вертикала структура, наподобяваща
феодалната политическа организация през Средновековието. По отрасли
(хоризонтално) тя е разклонена в стопанската, културната, социалната, военната
и т.н. сфери като е групирана в две основни направления – собствено (вътрешно)
партийна и административно-управленска (държавна), а зоната на срастване на
партийната и държавната номенклатура е гръбнака на номенклатурния скелет на властта.
От икономическа гледна точка
номенклатурата (и най-вече гръбнакът ѝ) са абсолютен разпоредител с господстващата
държавна собственост и създадения с нея продукт, т.е. с общественото богатство,
което прави комунистическата обществена система изчистена до предел форма на държавен
капитализъм – особен азиатски тип държавен капитализъм. От което ни повече, ни
по-малко следва, че самата номенклатура по своята същност е капиталистическа класа
в смисъла на термините от любимата ѝ марксистка идеологическа доктрина.
Описаните характер на социалистическия
строй и класова същност на номенклатурата (изключително задълбочено и проникновено
разкрити от такива техните познавачи като Михаил Восленски и Милован Джилас)
прави неуместна всяка илюзия, че комунистическата партия в периода на
господството си в тоталитарната държава защитава някакви леви ценности и
провежда леви политики в интерес на официално фаворизираната от нея
работническа класа. Тъкмо обратното – всичко, което говори и прави, е добре
опаковано в левичарска демагогия потискане правата на класата на наемния труд и
защита на интересите на одържавения капитал, чийто колективен собственик тя се
явява.
По ред причини и обстоятелства в края на
20-ти век световната комунистическа система в орбитата на Съветския съюз –
системата на свръхдържавния капитализъм, опакован политически от болшевишкия тоталитарен
модел – загуби съревнованието с либерално-демократичните западни общества и се
разпадна. Най-осезателно и зрелищно „Империята на злото“ (по сполучливото
определение на тогавашния американски президент Роналд Рейгън) рухна в Европа,
което отвори и за България широкия хоризонт пред частната собственост,
свободния пазар и демократичното обществено устройство. – Хоризонт, от който
първоначално в най-висока степен се възползва старата комунистическа
номенклатура. Верни на стария си капиталистически рефлекс номенклатурните кадри,
а впоследствие и техните наследници – деца и вече внуци, умело употребиха посттоталитарната
стопанска и идейно-политическа бъркотия в своя полза. Запазвайки ръководните си
позиции в новопокръстената социалистическа партия, наследник на
комунистическата, и демагогски пропагандирайки мними леви ценности и идеали, те
успяха да зомбират немалка група подкрепящи ги наивници, неспособни да се
справят с динамиката и предизвикателствата на модерната цивилизация. С тяхната
подкрепа и прикрити зад циничния лозунг за „защита на отрудения народ“ те с
различни средства и механизми, много от които криминални, успяха да запазят
достатъчно властови ресурс, а чрез него и контрола си над значими дялове от
бившата държавна собственост като по този начин узакониха в новата ситуация правото
си да се разпореждат в своя полза с националното богатство.
И тук логично възниква въпросът какво е
истинското им кредо, маскирано със митологемата за „правоверното ляво“.
Изкушението да се отговори, че фалшивата
лява реторика прикрива някаква дясна политическа „религия“ би било много
погрешно. Наистина, преходът от плановата социалистическа икономика към
капиталистическата, подчинена на пазарните отношения и свободната конкуренция,
по същество е трансформация на колективната (държавната) собственост в нейния
индивидуализиран (частен) вариант, характерен за модерните либерални
демокрации. Но капитализмът, за който бленуват старите комунистически
номенклатурчици и сегашни „леви“ български социалисти, няма нищо общо с развитите
му съвременни форми.
След многовековни драматични сблъсъци с
наемния труд модерният капитал се е социализирал и е възприел ценности и норми
на поведение, почиващи както върху върховенството на закона, така и зачитането
на правата и достойнството на всички участници в стопанския живот. Нищо подобно
не се върти в главите на новите „капиталисти“ от средите на старата
социалистическа номенклатура. Техен идеал е бизнеса в сянката на политическите
протекции, осигуряващи заобикалянето на законовия ред; бизнеса, при който
лоялното партньорство е заменено със стремежа за надхитряване и ограбване на
контрагента; бизнеса, при който работникът и служителя са поставени в
унизителното положение на бездушна заменяема вещ. Лъжата, измамата, насилието,
накратко – законът на джунглата, провъзгласил правото на силния над силата на
правото, са ценностите и поведенческите модели, които те следват със същия
арогантен фанатизъм, с който преданите комунистически активисти налагат
навремето „най-хуманния социалистически строй“. От което следва категоричния
извод, че самоличността на „правоверната левица“ е изтъкана от същия
конформизъм и опортюнизъм, които са характерни и за „автентичната десница“. В
реалността те имат една и съща маргинална природа и тъкмо затова оживяват в
съвременния български прочит на мита за двуликия Янус, който само привидно е
насочил погледа си „наляво“ и „надясно“ – поглед, вперен в лъжливите посоки, от
които наивниците продължават да очакват своя Спасител.
4.
Емигрантът Едип
Спасител, но този път в амплоато
на „чужденеца-сънародник“ е и съвременното превъплъщение на Едип. Митът за него
– последният, свързан с великата епоха на героите и може би най-разтърсващ
емоционално, – оживява с особена виталност в съвременното българско общество.
Завърналият се в родината емигрант
притежава чудодейни сили, с помощта на които може да защити сънародниците си от
връхлетялата ги беда и да им осигури благоденствие и просперитет, които те не
могат да постигнат, разчитайки само на себе си. – В този модерен образ се
оглежда споменът за цар Едип, достигнал до нас благодарение на Софокъл.
Трагична е съдбата на първия, древния
Едип: Пития, пророчицата на оракула от храма на Аполон в Делфи, е предрекла на
тиванския цар Лай ужасна съдба – ще бъде убит от собствения си син, който освен
това ще се ожени за неговата съпруга Йокаста, т.е. за собствената си майка и ще
се сдобие от нея с потомство, над което ще продължи да тегне проклятието на
боговете. Това е носещата конструкция, основната сюжетна линия на митологичния
наратив, а функцията на завръзка в него е отредена на завръщането на прокудения Едип в родната Тива: когато се е
родил, баща му, изплашен до смърт от предсказанието, заповядва да убият
младенеца, но той е спасен от милостивите слуги на царя и даден за отглеждане
на бездетния владетел на Коринт Полиб; вече възмъжал той случайно разбира обаче,
че коринтският цар и неговата съпруга Меропа не са истинските му родители и на
свой ред се отправя към Делфийския оракул да разбере тайната на своя произход;
за зла участ той убива срещнатия по пътя старец и без да знае, че това е
тиванския цар (и негов баща), пристига в родния си град, където в крайна сметка
е избран да се възкачи на овакантения престол, защото преди това е извършил
подвиг, спасявайки мнозина от страшната смърт в лапите на свирепия Сфинкс.
Резюмираната
по този начин история има, разбира се, дълго предисловие (греха на Лай, за
който е прокълнат) и още по-протяжно продължение (последващото кръвосмешение и
печалната съдба на Едип и неговите потомци). Но в случая по-важен е мотивът,
който присъства в описания съспенс (suspense) на митологичния разказ, ако
използваме термина за ключовия
елемент на трилъра, въведен от Алфред Хичкок: завръщането на прокудения в
родината.
Чужденецът, който овладява хаоса в човешките отношения и ги подрежда
в разумния ред на града-държава, е персонаж, иницииращ (и осъществяващ) прехода
от племенната родово-аристократична към полисната форма на обществена
организация в гръцката античност. Еднакво дистанциран от егоистичните интереси
и емоции на отделните кланове, безпристрастен в преценките и решенията си, той
„по дефиниция“ притежава ореола на пръв законодател и спасител от пагубните
резултати на раздора. – Роля, която и българското светоусещане приема за
толкова потребна, че вдъхва нов живот на древния
мит.
Във възрожденската
епоха за архаичните, все още стъпили с единия си крак в средновековието българи
– за българите, които още са далеч от истинската си национална идентичност, „чужбината“
и „чужденецът“ са въплъщения на архетипния митологичен образ на Едип.
Каравеловият герой от
„Българи от старо време“ – колоритният Дядо Либен, който на младини е натрупал
имането си с откровено разбойничество, е голям „патриот“. Той много обича
своето отечество, но тъй като под последното разбира само родната Копривщица и
околните паланки, идеята му за народностна (национална) принадлежност е твърде неясна
по обхват, твърде бледа и не включва в себе си всички, които имат същите като
неговите вяра, обичаи и език. И тъкмо затова позакъснелият у нас полъх на
Новото време поражда у него потребността да се намери такъв приемлив източник
на патриотичния му порив, който да приобщи към него и съплеменниците му от другите
български градове и села (Калофер, Сопот, Карлово и т.н.). В резултат на което той
изобретява „чужбината“ и „чужденеца“ в лицето на „московеца“ (руснака), мерещ
интелектуална мощ и технологична сръчност с изобретението на своя литературен
(и по същество мним) антагонист – „ингилизина“ (англичанина), фаворизиран от
Хаджи Генчо.
Както античните гърци на
прехода към полисната политическа организация на своето общество ще намерят в пристигащия
от чужбина мъдрец-герой персонажа, способен да се издигне над родовите им
дрязги и да стане техен обединител и пръв законодател, така и българите в
ранната епоха на националното си съзряване ще потърсят „своя чужденец“,
въздигнат като образец на подражание, закрилник и твърда опора във водовъртежа
на световните събития. И ще възкресят неговият древен митологичен образ.
В хода на последващия
исторически процес новият силует на този образ ще се променя – понякога ще
избледнява, понякога ще се уплътнява, ще променя географските, културните и
семантичните си проекции, но ще запази трайно присъствие до наши дни в
качеството си на ориентир в трескавото отстояване на собствената национална идентичност.
В последните десетилетия той ще добие очертанията на радващия се на особена
почит завръщащ се от чужбина емигрант.
Българската емигрантска
общност започва да се създава още преди възстановяването на националната
държава, но действителна значимост за живота в страната тя добива след Освобождението
и особено през 20-ти век, когато се превръща в диаспора в собствения смисъл на това понятие. Етапите
(вълните), през които преминава нейното формиране са няколко, различни са и
причините и условията, в които протича процеса на емиграция, а това я прави
твърде разнолика, нехомогенна по социален състав и културен статус както вън, в
чужбина, така и в очите на българския народ в пределите на държавата. Безспорно
е обаче, че за съвременника най-важни са две разновидности, два hypostasis-а на българската емиграция – на
политическите емигранти по време на комунистическия режим и на преселилите се в
чужбина по социално-икономически причини след началото на демократичните
промени у нас.
При по-внимателно вглеждане във всяка от
тези разновидности не е трудно да се види, че лицата им, подобно на чудовището
на Виктор Франкенщайн от едноименния роман на Мери Шели (1816 г.), са съшити от
много различни и често трудно съвместими индивидуални черти. Много различни са
те и като събирателни образи, подвеждащи под общ знаменател мотивите,
социалните характеристики и житейските съдби на съответните типове емигранти –
бегълците от комунистическите репресии, потърсилите свободата хора на
изкуството, обикновените авантюристи, мечтаещи за приключения, полуграмотните
нископлатени гурбетчии или висококвалифицираните специалисти с блестяща професионална
реализация. При все това зад тези различия се откроява нещо общо: веднъж
попаднали в чужбина, те биват осенени от чувството на превъзходство над
останалите в страната техни сънародници, които пък, от своя страна, с охота го приемат
за напълно оправдано, насърчавани от дълбоко вкоренения си нихилизъм.
Митологичното огледало, в което се
оглежда действителността, е парадоксално. В него често нравствените и
естетически стойности разменят местата си – отблъскващото става привлекателно,
възвишеното низко, героите страхливци, а подлеците герои, – но всички
персонажи, отразени във вълшебната му повърхност, притежават способности и
сили, непостижими за простосмъртните.
Едва ли има българин, който не се
изпълва с възторг от чутовния подвиг на легендарния юнак Крали Марко, спасил „трите
синджира роби“ от турския завоевател. Малцина са обаче тези, които познават (и
приемат) историческата истина, че Марко Мърнявчевич, владетелят на т. нар.
Прилепско „кралство“ (откъдето идва и титлата „Крали“ преди името му),
доброволно се поставя в услуга на турския султан Баязид I и като негов верен васал загива в битката при
Ровине на 25 май 1395 г. Точно по същият начин няма никакво значение какви са
реалните качества и достойнства на съвременния български емигрант – в
митологичната си интерпретация той е
надарен от провидението с мистичната способност да намира верния отговор и на
най-сложния въпрос, пред който сънародниците му, останали в страната, са
безпомощни, притежава таланта, който те нямат, да ги избави от надвисналите
беди, да „оправи положението им“ с чудодейната си сила. Един истински
съвременен Едип, появил се от чужбина да спаси родната многострадална Тива от
чудовищния Сфинкс.
Действителността отвъд мита, разбира се, е друга. Често този емигрант страда
от провинциален комплекс за малоценност, хипертрофирал от престоя му в „скапаната
чужбина“, която той с цялата си душа ненавижда не по-малко от „родината-мащеха“.
Дори когато се е сдобил с диплома от някой престижен университет и работи за
престижна фирма, той е останал чужд на логиката и етиката на обществото, в което
е намерил убежище – обикновен опортюнист, опитващ тарикатски да се възползва от
неговата щедрост, от толерантността му към различния, която дълбоко в себе си възприема
като слабост; маргинал, който не дължи преданост никому и е насочил своя похотлив
поглед към чуждото богатство, въпреки че
сърцето му прелива от вероломство към неговия притежател. Което обяснява защо
по правило се възхищава – къде открито, къде „под сурдинка“ – от източните
деспотии, макар да е намерил своя „тих пристан“ в някоя развита западна
демокрация.
Излишно е да се
уточнява, че далеч не всички емигранти притежават чертите на портретувания
по-горе обобщен образ. Съществуват достатъчно примери за живеещи в чужбина
българи със съвършено различен профил – високообразовани, успешно реализирани,
позитивно настроени както към чуждата, така и към родната култура; хора, които
без да натрапват в социалните мрежи снимките си в народни носии и с развети над
главите трибагреници, искрено се гордеят със своята национална идентичност и с
достойнство я защитават навсякъде по света. Но бедата е в това, че
митологизираната представа за емигранта, въздигнал „високо“ мнимия си духовен
ръст над останалите в своята страна сънародници, който е способен поради това да
ги избави от „тежката“ им участ, не позволява нормалните, достойните за
уважение представители на съвременната българска диаспора да бъдат оценени по
достойнство. Тъкмо обратното – затиска ги в усойната си сянка и избутва на
авансцената на обществения живот емигранти със съмнителни интелектуални и
нравствени качества, но с уникалната способност агресивно да се налагат на лидерски
позиции.
5.
Заблудата на
Платон
Съвременните превъплъщения на
„Сизиф“, „Янус“ и „Едип“ далеч не са единствените реплики на митологичните
герои, обсебили духовното пространство, в което се осмислят и оценяват
социално-икономическите и политическите процеси в България. Но по една или
друга причина са обсебили централните роли в политическата драматургия на последните
повече от тридесет години. Напоследък обаче те като че ли са загубили своята
виталност, превърнали са се в лишени от енергия литературно-исторически сувенири
за една отминаваща вече епоха. Някой би казал „слава Богу!“ – Нима в генерираното
от тях силово поле не кристализира политическият субстрат, който забави (а в
някои случаи и отклони) развитието на страната от пътя, по който поеха другите
бивши членове на т. нар. „социалистически лагер“? И не е ли изкусително да
последваме Платон, който препоръчва лошите митове – митовете, възпитаващи
отрицателни човешки качества, да бъдат забранени в неговата утопична (всъщност
антиутопична) „идеална държава“?
Въпросът не е в това, защото Платон
определено греши. Политическите митове независимо от това дали ни харесват или
не, дали се оценяват като „добри“ или „лоши“ възникват по причини, неподвластни
на хората, които се вдъхновяват от тях. Те нито се създават, нито се забраняват
със закон или правителствен декрет, а постоянно се появяват и изчезват по логиката
на (и необходимостта в) културната еволюция на едно общество. И остават
невидими, докато са живи, ставайки видими, когато умират и могат да бъдат
назовани.
Политическият процес през последните
няколко години „секвенира“ най-патогенните фрагменти от генома на българското общество, останали скрити в модерните
български митове за „Сизиф“, „Янус“ и „Едип“. Днес те изглеждат изчерпани,
изтощени и изхабени от десетилетната им служба. Но, застивайки като спомен за
една отминаваща епоха в най-новата българска история, на тяхното място сигурно
вече са се настанили други. Кои са те? – Това ще научим само след време!
© Copyright 2022 by Angel
Kondev
Няма коментари:
Публикуване на коментар