Опит за автопортрет

портретът е от Сукиас Торосян,1996

 

          1953 е забележителна година. В началото на март умира болшевишкият диктатор Сталин, а в края на декември е свален от поста си и разстрелян зловещият шеф на съветските тайни служби Лаврентий Берия. През нея е прекратена корейската война, опустошила региона и отнела живота на около милион и половина китайци и два милиона корейци, но за сметка на това започва десетгодишната война за независимост на Кения. В същата година руснаците се сдобиват с водородна бомба, а в САЩ осъждат за шпионаж и екзекутират семейство Етел и Юлиус Розенберг. Случват се и неща, заредени с по-друг смисъл – новозеландецът Едмънт Хилари и шерпът Тенсинг Норгей покоряват най-високия връх на земята Еверест, Дмитрий Шостакович написва прочутата „Симфония № 10”, Рей Бредбъри издава култовата фантастична антиутопия „451 градуса по Фаренхайт”, Иън Флеминг първия от поредицата романи за Джеймс Бонд „Казино Роял”, Макс Фриш „Дон Жуан или любовта към геометрията”, Арнолд Тойнби „Светът и Западът”, а Димитър Талев „Илинден”. Но най-важното, което прави тази година паметна в човешката история, е, че на 30 август (при това в неделя!) съм се родил аз, което макар и според скептиците да няма пряка връзка с изброените по-горе събития, все пак им придава някакъв особен многозначителен смисъл.

          Щастливото за човечеството събитие се е състояло на малката тиха уличка „Шейново” в идеалния център на столицата. Много скоро след това обаче, поради особеностите на трудовото ежедневие и градския бит в онези все още следвоенни години баща ми и майка ми дългосрочно ме командировали на село, където сладостното бреме на отглеждането и формирането на ранните ми възприятия за света поели техните родители.    

          Това, както и свързаното с него обстоятелство, че и по-късно продължих да се връщам постоянно там, се оказа от изключителна важност. За селските си приятели аз си останах „софиянеца” – прозвище, натоварено с твърде ироничен, а понякога и откровено саркастичен смисъл, но „изтънчените маниери” на градската си тайфа така и не успях да усвоя пълноценно, поради което никога не успях да се почувствам истински столичанин. И тъкмо тази маргиналност изкова в мен рефлекса винаги да запазвам необходимата дистанция от ситуацията или средата, в която по някаква причина съм попаднал. Нещо, което и до ден днешен ме предпазва от прекомерна екзалтация и макар често да спъва амбицията и стремежа за изява, ми е спестило извършването на маса глупости.

          Да си призная, аз съм болезнено любопитен. Ако не беше вродената ми скромност, която четящият тези редове вече е забелязал, щях дори да кажа, че в мен гори пламъка на Прометей и другите първооткриватели, пред които хората днес се прекланят. Не намирам покой, докато не намеря задоволително обяснение как са устроени нещата „отвътре” и какъв „скрит механизъм” ги движи. Това от една страна прави логична съдбата на всяко техническо устройство, което попадне в ръцете ми, но, от друга, обяснява интереса ми към природните науки. Може би щях да се посветя на някоя от тях и да се къпя днес в сиянието на нобеловата си премия, ако не бях непоправимо сантиментален. Образът на блестящия рицар, помагащ на по-слабите уверено да крачат по своя път въпреки злото, което ги заобикаля, продължава да ме вдъхновява така, както когато бях пъпчив тийнейджър. Не се гордея много с това. Нито, че понякога плача, преживявайки чуждото страдание – истинско или майсторски изиграно, въпреки извинението, което ми дава аристотелевата теория за „катарзиса”. Именно наивната романтичност събуди обаче влечението ми към мъглявата област на историята и литературата, а в пресечната точка с „първата ми любов” някак си естествено и спонтанно се роди желанието да се занимавам с най-непрактичното и въобще неподходящо за съвременния свят нещо – философията.

          Когато след размяната на много любезности с военните власти, на които бях подчинен докато отбивах воинския си дълг, успях да се запиша в Университета, нямах никаква представа, че в професионален план трайно ще се обвържа с тази интелектуална дисциплина (някои не съвсем правилно я наричат наука). Две години по-късно след редица други перипетии вече напълно осъзнато и целенасочено успях да заменя предишната си специалност с нея, а след още четири без малко да не я завърша, защото бях приел прекалено сериозно две неща – твърдението, че истината е висша ценност, която се ражда в спора и самия себе си. Все пак съдбата бе благосклонна към мен – в крайна сметка започнах работа като преподавател по философия в Техническия университет (тогава ВМЕИ)-София. След около петнадесет годишно прекъсване на трудово-правните ми отношения с тази институция днес отново съм там (за протокола като доцент) и имам привилегията и удоволствието да чета лекции на изключително симпатични и будни млади хора, които удивително ми напомнят за самия мен такъв, какъвто бях само преди три-четири десетилетия. Заниманията ми с тях напълно ме удовлетворяват, защото да поддържаш курс по „Философия” в различните факултети на Техническия университет е предизвикателство съизмеримо с това да преподаваш „Съпротивление на материалите” или „Механика на флуидите” във Философския факултет на Софийския университет. 

          През първия период на преподавателската си кариера – по-точно в 1989 – защитих дисертация с витиевато формулираната тема „Съвременното научно съзнание – от гносеологичните измерения към социокултурните проекции”. В нея се опитах да обоснова схващането, че модерното естествознание (както, разбира се, и всяка друга форма на науката) е преди всичко символно изобразяване на реалността, свързано с наличната структура на социалните отношения, на основата на което от безкрайно количество възможности се конструира някакъв фрагмент от наличната действителност. По-късно се опитах да разширя измеренията на този възглед, в резултат на което през 2006 година публикувах изследването-роман „Дневник от будоара на Клио. Опит върху времето и пространството в историята”. Продължавам търсенията си в тази насока и се надявам в обозримото бъдеще да успея да обобщя и представя пред по-широката публика резултатите от тях.

          Както мнозина от моето поколение през втората половина на 80-те и първата половина на 90-те години на миналия век се потопих във въртопа на голямата политическа и социално-икономическа трансформация. Щастлив съм, че в тези времена не бях пасивен наблюдател на събитията, а взех дейно участие в тях. – Чувството за свобода, което тогава изживях пълноценно е незаменимо; макар и подобно на любовта да не се поддава на рационално описание, то се възприема с всички сетива и повече от всичко друго те изпълва с усещането за значимост и смисъл на съществуването. Политиканстването ми донесе много огорчения и разочарования, но също така ме обогати с безценен житейски опит и познание за човешката природа. За повечето от приятелите и съмишлениците , с които преминах през тези години ще запазя най-добър спомен до края на земните си дни. Бяхме банда индивидуалисти и анархисти – университетски преподаватели, научни сътрудници, художници, музиканти, инженери, лекари, юристи и всякакви други от това тесто, които бързо се палеха и с лекота (поне на думи) залагаха главите си за каузата (естествено – „благородна”), но не умееха да „работят в екип”. С други думи, раболепно да спазват йерархията и правилата. Провалът ни беше предизвестен.  

       Благодарен съм на провидението за това, че ме предпази от изкушенията на евтиния успех и ме отклони от пътя на професионалната политика. Последната, въпреки убеждението на Аристотел – да ми прости, че за втори път го споменавам може би не съвсем на място – е едно атавистично бабаитско състезание по арогантност, което предполага здрави лакти, просташка самомнителност и излишество от тестостерон. С първото не бях особено надарен по природа, във второто не успях да натрупам нужното количество, а третото, доколкото по онова време го притежавах, предпочитах да използвам по основното му предназначение.

          Като опит за осмисляне на процесите в българското общество след краха на тоталитарния съветски модел, а донякъде и равносметка (т.е. разчистване на вересиите) за авантюрите, в които бях взел участие, през 1998-а се появи книгата „1999. Българският Рубикон” – един сборник от студии и есета, допълнен с някои вече публикувани статии в периодичния печат, чието заглавие се роди в еуфорията на очакването на новото хилядолетие по християнското летоброене. Няма да скрия, че доскоро изпитвах страх да не би последващото развитие да ме опровергае и превърне „Рубикона” в безсмислено претенциозно упражнение. Струва ми се, че досега това не се случи. Надявам се и в бъдеще да е така.

          Спирам дотук, защото ако продължа, рискувам да се увлека в сантиментални подробности, които едва ли интересуват някой, или пък да описвам неща, които повече подхождат за старовремските автобиографии и модерните CV–та. Опитът да се представиш извън тяхната банална рамка е деликатно начинание. Моят вероятно изглежда твърде несръчен и за да компенсирам донякъде това в началото на този текст вместо обичайната снимка поставих един мой портрет, правен почти на шега преди близо петнадесет години. Сега външният ми вид вече е малко по-различен, но мисля че показаното изображение повече кореспондира с очертания профил, който се надявам да не откаже никой да продължи напред и прочете още нещо.

          Мнения, критики, препоръки и въобще всичко от този род, както и собствени позиции, свързани с публикуваните материали, които желаете да добият публичност, можете да изпращате на e-mail адрес: insakondev@abv.bg