разкази и новели

НАЯДА

          За последен път го видях на първи август.

          На другия ден по стар стил беше Илинден и традицията напук на всички нововъведения го свързваше тъкмо с тази дата. По неизвестни за мен причини Свети Илия някога е бил приет за покровител на селото и честването му се отбелязваше със  събор. Когато то се паднеше през работен ден, празникът се правеше на първата следваща неделя. За местните това бе събитието на годината. Нещо като карнавала във Венеция или раздаването на „оскарите” в Холивуд в съчетание с великденското послание на папата в Рим. – Панаир на суетата, омесил в една невероятна амалгама патриархалната консервативност, езическата разюзданост и ориенталската показност. Една екзотична смес, която в концентриран вид представяше цялото лицемерие на съвременната набожност по тези географски ширини. Преди много време вероятно е било различно. Но откакто помнех събитието винаги се повтаряше едно и също.

          Тази година денят на светията съвпадаше с неделния, което по някакъв скрит психологически механизъм усилваше всеобщата екзалтация. Както винаги още в късния петъчен следобед отвсякъде заприиждаха препълнени автомобили. Достигнали крайната си цел, те изсипаха по напечените прашни улици и небрежно заметените за случая тротоари своите потни и зачервени пасажери, които въпреки адската жега, мъчила ги по пътя им до тук, бяха видимо превъзбудени. Говореха на висок глас и жестикулираха енергично, безпричинно избухваха в гръмогласен смях, суетяха се насам-натам, и всичко това създаваше една обща суматоха, която изглеждаше напълно неуместно под излинялото от знойния пек сънливо небе, където в момента би трябвало да подремва главният виновник за нея – страховитият повелител на гръмотевичните бури, връхлитащи често и внезапно по това време на годината. После за час-два врявата поутихна, но още преди похлупакът на нощта да затисне ръбестия хоризонт от хълмове, обрамчили плитката котловина, в която се гушеше селото, улиците му, щедро осветени за разлика от друг път, отново се превърнаха в пълноводни реки, преливащи от шумни и пъстроцветни човешки вълни. Тук-там те се разбиваха в малките островчета скупчени крави, кози и овце, прибиращи се с настъпващия здрач от паша. Стреснати от необичайното за тях оживление, те изопваха до краен предел шиите си и отчаяно се напрягаха да чуят гласа или да зърнат силуета на своите стопани, излезли да ги посрещнат и отведат в уюта на ухаещите на сено обори. Мученето, блеенето, козето врещене и лаят на кучетата се сливаха с дрезгавото боботене на вече подпийналите мъже, досадното хленчене и скимтене на неуспелите да подремнат през деня деца, извисяващите се във фалцет подвиквания на вечно сърдитите им за нещо майки и баби, и панаирджийската чалга, която се лееше от мощните касетофони, кипрещи се върху масите под асмите в почти всеки двор.

          Ежегодните селски „мистерии” бяха започнали. И със сигурност щяха да продължат с пълна сила до полунощ на следващия ден, когато изтощените от празничния маратон компании най-сетне притихнат в смирено очакване на светията-покровител.

          В събота, която този път според календара предшестваше точния ден, наречен на патрона на селото, празничната вакханалия щеше да стигне своята кулминация. Като допълнение към цялата дандания вечно пътуващите от събор на събор мургави амбулантни търговци щяха да разпънат от двете страни на главната улица пъстрите си сергии, отрупани с евтини пластмасови дрънкулки и всякакви други евтини „полезни” стоки, които азиатските производители бълваха в несметни количества за радост на купувачите с тънки кесии от всички краища на света.

          По-рано през този ден се провеждаха борби, победителят от които отнасяше триумфално на раменете си голямата награда – едър коч или младо теленце. Бяха известни с името „мазни”, защото състезателите излизаха на тепиха – широка равна поляна в края на селото, обрасла с жилава къса трева, на която от ранна пролет до късна есен пасяха селските магарета – само по впити кожени гащета до коляното, а целите им тела бяха обилно намазани с олио, за да се изплъзват лесно от жилестите ръце на противника. Това правеше схватките особено атрактивни и изискваше голяма сила и ловкост от участниците в тях.   „Башът”, както наричаха тук първото място, извоювано чрез елиминацията на останалите противници, разбира се беше предварително уговорен между пехливаните и по правило бе запазен за някой едър здравеняк от селото или околните махали, който артистично успяваше да натръшка дошлите от други места бабаити. Наистина това ставаше срещу скромна парична компенсация за тях, която общинската власт намираше начин да осигури. Обстоятелство, което се пазеше като най-съкровена тайна, споделяна само на ухо и то с половин уста.

          Тази традиция се коренеше в легендата за някой си Добри – млад селски ковач, който в далечните смутни времена на кърджалиите и даалиите успял да победи в едно подобно състезание десет мъже, прочули се сред разбойническите шайки като свирепи корави борци. – Натръшкал ги по земята един след друг без дори да си отдъхва между схватките. Преданието твърдеше, че залогът за него бил собствената му глава, за разлика от наградата в злато, обещана от главатаря на бандитите за онзи от неговите съперници, който успеел да го надвие. Дали това действително се е случило знаеше само един Господ, но цялата история плуваше в онази особена романтично-героична мъгла, обгръщаща всеки мит, в която всякакви въпроси за нейната автентичност губеха ясните си логически очертания и ставаха несъстоятелни.

          Било, каквото било, но през последните двайсетина години мазните борби изчезнаха от сценария на селския събор. Дали поради вездесъщата глобализация или по някоя друга причина от по-прозаичен характер никой вече не се наемаше да инвестира средства и усилия в поддържането на спомена за селския Херкулес. Вместо това беше станало модно да се канят интелектуалци, които държаха прочувствени патриотични речи. Местните политици ги осигуряваха, за да демонстрират съпричастност към живота на своя верен електорат. Пазаряха ги срещу ядене и пиене на корем, а понякога и скромен хонорар. В този тънък занаят се бяха специализирали хора, за които беше трудно да се каже в какво по-точно се състоят забележителните им постижения, но задължително членуваха в някое от безбройните „творчески сдружения” и биваха представяни като видни учени или писатели. С блеснали от внезапно споходилото ги вътрешно озарение очи те патетично ръкомахаха в съпровод на баналностите за „силата на народния дух” и „величието на националната култура”, които поднасяха като откровение на развеселеното множество, стекло се надвечер на площада пред кметството. Вдъхновението, с което редяха словата си, беше право пропорционално на броя на чашките, изпити по време на обяда за преодоляване на сценичната треска и постигането на нужната интелектуална концентрация. Но в края на краищата то скоро се изчерпваше и след като великодушно изтърпяваха дежурните ръкопляскания, с които неразбралите почти нищо от думите им сборяни ги удостояваха, те бързо се изнизваха със своите високопоставени домакини по посока на предварително подготвеното място, където далеч от случайни и завистливи погледи ги очакваше празничният банкет. Мястото пред микрофона след тях обаче не оставаше празно и веднага се заемаше от малкия кръчмарски оркестър, нает от близкия град. Започваха танците и хората. Прекъсвани от време на време от плоските шегички на водещия веселбата – обикновено вокалиста на бандата, който се изживяваше и като остроумен шоумен, те щяха да продължат до полунощ.

          Всичко това щеше да се случи през следващия съботен ден. Вече неведнъж го бях преживявал и затова приемах предстоящото като неизбежно природно бедствие, което ще взриви спокойния ход на живота, изкушил ме постоянно да се връщам тук.

          Всяка година се отбивах за по седмица-две в селото, където бях запазил и поддържах в що-годе приличен вид малка къща, получена в наследство от баща ми. Обичах това място, останало някак си встрани и далеч от пътищата, по които бясно препускаше съвременната цивилизация. Харесваше го и жена ми, но силата, която я привличаше към него, макар вероятно равна по величина беше обратна по знак на тази, която щом дойдеше лятото неумолимо определяше посоката на моя номадски маршрут. Тя идваше тук, за да се потопи в безвремието. Аз – за да почувствам по-добре скоростта и посоката на течението, във въртопа на което всички блуждаехме безспир, да се опитам да уловя замисъла на вълната, носеща ни незнайно накъде.

          Не знам на какво се дължеше това особено усещане за траенето на нещата и на мен самия заедно с тях, което ме връхлиташе винаги щом пътят изскочеше от последния стръмен завой и превалеше надолу към котловината в подножието на високите обрасли с гъсти гори била, в единия край на която се червенееха керемидите на селските покриви.

          Може би оживелите спомени от детството, когато точно тук за пръв път интуитивно съм се докоснал до първичните смисли и същности на света, сглобяваха внезапно по нов начин пъзела от възприятията ми за действителността, които все напираха да се разбягат в околното пространство подобно на галактиките в разширяващата се Вселена. – Нали, както твърдяха някои философи, само паметта превръща хаоса в нещо цялостно, устойчиво и подредено, в нещо, което може да бъде опознато и донякъде овладяно.

          Кой знае! Възможно, разбира се, беше и нещо друго – просто в безметежното си лятно уединение както никъде другаде осъзнавах шокиращия и малко притеснителен факт, че принадлежа на последното поколение, което живееше безпощадно разпънато между несъвместимите реалности на няколко епохи. Че съм от изчезващата вече популация, която обитава тези епохи едновременно. В детските си години, които напълно погрешно често определяме като „невинни”, бях участвал в правенето на много неща по същия начин, по който са ги правили хората, живели столетия, а в някои от случаите и хилядолетия преди мен. Това беше станало част от моето съществуване, която нямаше нищо общо с опита, почерпен от музейните сбирки, учебниците по етнография или научно-популярните филми, които телевизионните канали излъчваха в ранните неделни следобеди, за да запълнят времето, в което тъй и тъй никой не ги гледаше. Разбирането на „примитивните” технологии и „архаичните” човешки отношения или, ако се изразя по-предвзето – първичните сили и елементи, които оформяха космоса на хората от предишните поколения, се беше превърнало в емпиричен факт на моето съзнание. Факт, колкото непосредствен и практически значим за мен, толкова и непонятен за съвременниците ми от следващите генерации. Те не можеха да видят предишния свят с очите на хората от миналото така, както хората от това минало, ако по чудо възкръснеха, нямаше да могат да видят сегашния свят с техните очи. Попаднал в сънливата тишина на моето планинско убежище, аз бивах обладан от мистичното – някои биха го нарекли маниакално или направо параноично – чувство, че за разлика от тях мога да го постигна. Че притежавам един универсален поглед към реалността, че съм успял да проникна в измерение на времето, недостижимо за другите хора. – Чувство, което сигурно щеше да ме наведе на мисълта, че заемам някакво особено, привилегировано място в световната история, ако от нея не ме предпазваше все пак вродената ми скромност.

          Маниакално и параноично или не, но усещането за свободно плаване в различните пространства на времето ми осигуряваше определена устойчивост сред шеметните му водовъртежи. Даваше ми възможност да погледна към нещата и събитията, които ме заобикаляха, от друг ракурс, да ги оценя от различна, често неочаквана и за самия мен позиция.  Затова не обичах селския събор. Поне в сегашния му вид. С гръмогласната нахакана пародия на модерните нрави той щеше да взриви космичната хармония и да развали магията, по силата на която стрелките на часовниците бяха застинали безмълвно. Нямах власт да го отменя. Нарочените шилета вече кротко очакваха участта си. Но поне можех да си спестя досадните сцени на поредните ритуални жертвоприношения.

          В съботната утрин на първи август още щом си изпих кафето и преди карнавалната глъч да потече по околните улици се изнизах бързо по посока на гористите хребети, надвиснали над дремещото още село. Техните усои, слава Богу, щяха да останат безмълвни през целия ден.

          Избрах баналния и сравнително лек маршрут, който на шега бях кръстил „панорамен”, защото го използвах в редките случаи, когато ми се налагаше да разведа из околностите някой мой приятел или колега, решил да разнообрази ваканцията си и да ми натрапи за ден-два своята любезна компания. Тогава задължително включвах в програмата му разходка до Козята пещера. Наричаха я така по простата причина, че някога козарчетата криели в нея своите стада по време на буря. С просторните си високи зали и множество разклонения, в някои от които бях сигурен, че и досега не е стъпвал човешки крак, тя е била приказно красива преди по тези места да се появят представителите на нашия вид, гордо самопровъзгласил се кои знае защо за „разумен”. Винаги когато се разхождах из нея с димяща факла от увити около прясно отсечена върлина памучни парцали, обилно напоени със светилен газ или нафта, си представях фееричната плетеница от сталактити и сталагмити, които са я украсявали в далечното минало преди началото на историята. Отдавна унищожени от хората сега те не можеха да се видят, но въпреки това внушителната каверна в каменното тяло на планината разпалваше въображението на посетителя до краен предел и го караше да изпитва същите чувства, които вероятно са спохождали и Одисей при визитата му в мрачните владения на Хадес.

          „Панорамната” пътека беше обрасла с млад габър и въпреки, че все се намираше някой, който от време на време да я поразчисти, на много места почти се губеше. Когато съпровождах някой гост винаги се забавлявах на изражението на лицето му в мига, в който тя внезапно свършваше и ние се изправяхме пред тъмното зловещо гърло на подземното царство. Застинал смутен пред него, в погледа му се четеше настойчива молба  екскурзията ни да свърши дотук. – По пътя разбира се с цялото любезно коварство, на което съм способен, му бях тъпкал главата с всякакви щуротии: наивна попара от географско-исторически справки, местен фолклор и вестникарски сензации за срещи с реликтови хуманоиди. След кратко злорадо наслаждение от внезапното изпаряване на неговия ентусиазъм за приключения, аз, естествено, великодушно отменях слизането в пещерата под щадящия самолюбието му предлог, че батериите на джобното фенерче, което демонстративно бях пъхнал на тръгване в раничката си, може и да не издържат, и ние да останем в плен на вечния мрак. Номерът винаги минаваше. Аргументът ми се приемаше без възражение и моят гост, дръзнал да наруши метафизичната ми медитация, видимо се ободряваше от този развой на нещата, при който срещата с някой свиреп неандерталец или призрака на съсухрената бабичка, изчезнала в пещерата през далечните чумави години, се отлагаше. Видимо ободрен, той бе готов да поеме по обратния път, изслушвайки поредната порция измишльотини, която предвидливо бях подготвил.

          Него ден вървях сам по познатото трасе към пещерата. Не ми се налагаше да играя ролята на гид и спокойно се наслаждавах на прохладната тишина, която ме обгръщаше отвсякъде.

          В единия си край – както го наричаха „горния”, селото изтъняваше в две реда къщи покрай последната самотна улица, която неусетно преминаваше в тесен чакълест горски път. Той се виеше още няколко километра между планинските хребети от едната страна на почти сухо през лятото речно корито и свършваше до една отдавна изоставена каменна кариера. Пътеката, която следвах, започваше като отклонение от този път на около половин километър от последния селски двор. Първоначално тя се втурваше стръмно нагоре към първия нисък превал, където за миг спираше устрема си и се разклоняваше на две. В едната посока се спускаше също толкова стръмно надолу по обратния скат на възвишението и ако я следваш, след приблизително двучасов преход щеше да те отведе до руините на малка крепост, съградена някога още от римляните. Другата поемаше наляво, по билото и първоначално вървеше успоредно на пътя, който продължаваше да се вие долу в ниското покрай пресъхналата река, но скоро се шмугваше отново в гората, за да те изправи изведнъж пред зейналото гърло на пещерата. По нея щях да поема след като поспра за кратка почивка на превала, от който пред погледа се разстилаше внушителна панорама.

          Точно където гората свършваше, за да открие оголения като оглозгана кост каменист гръбнак на хребета, с трагичната осанка на самотен воин се възправяше стар разклонен дъб, а на няколко метра от корените му като последен зъб в устата на старец стърчеше грамаден скален къс от белезникав варовик. „Картал кая” – такова име бяха дали на причудливото изваяние на природата, върху което задъхан от изкачването кацнах подобно на вече изчезналите пернати властелини на висините, свивали по-рано гнездата си тук.

          Гледката си струваше усилието от изкачването. В този час на деня короната на дъба хвърляше сянка над скалата и аз блажено зареях поглед към застиналите зеленикаво-синкави талази на далечните хълмове, надиплени във всички посоки до самия хоризонт. Бях се отпуснал напълно върху крилата на въздушните течения, които с помощта на въображението ме носеха над омагьосаното вкаменено море, когато острото изтрещяване на сух клон откъм пътеката, по която преди малко бях дошъл, ме стресна така, че за малко да полетя от високия камък към урвата под мен. За късмет това не се случи и успях да се приземя в подножието на поднебесната си обител по сравнително приемлив за моя биологичен вид начин. Изправих се до могъщия ствол на дъба и напрегнато зачаках появата на неизвестния си горски спътник, следвал ме по петите.

          Кой ли можеше да е той? Вероятността да е някой от сборяните беше много малка. По това време веселбата сигурно вече вървеше с пълна пара и първите бутилки с ракия бяха преполовени, което автоматично изостри любопитството ми до краен предел. – Каква ли ще е породата на този, който като мен търсеше убежище в планинските дебри?

          Очакването ми не продължи дълго. Явно човекът е вървял непосредствено след мен, защото само след минута-две неговата фигура изплува от посоката, в която бях чул шума от строшения под краката му сух клон. Познах го веднага, макар че не го бях виждал повече от година. Беше Христо. Изкачваше се по пътеката бавно като се подпираше на дръжката на малка брадвичка, стисната откъм опакото на острието в едрата му мазолеста шепа. Почти стигна до мен, но продължаваше да крачи без да ме вижда със ситната си балканджийска стъпка. Забил угрижено поглед в земята той едвам забележимо  помръдваше устни сякаш говореше нещо на самия себе си.

          Покашлях се леко, за да обознача своето присъствие без да го стресна. За миг той трепна, след което вдигна поглед към мен и тръсна глава като че ли да пропъди някоя натрапчива мисъл или образ. Втренчи се изпитателно в лицето ми и чертите му се изопнаха в гримаса на враждебна почуда. Явно сега на свой ред се питаше що за птица съм аз.

          – Здрасти… – подвикнах високо и малко напрегнато, повдигайки ръката си с дружелюбно разперена навън длан. – Здрасти! – повторих за по-сигурно, че е чул поздрава ми и за малко да продължа с „бай Христо”, което все ми идваше на езика, когато трябваше да се обърна към него по име, въпреки че беше най-малкото пет-шест, ако не и десет години по-млад от мен.

          Градският човек винаги трудно определя реалната възраст на селския си събрат. Той все му изглежда много по-стар, отколкото е, но не това беше причината за спонтанната почтителност, която трудно сдържах, когато го срещна и заговоря. Бях впечатлен от стоическото спокойствие, с което понасяше тежките удари на съдбата си.

          – Здрасти! – отговори след кратко мълчание той с идентичен на моя жест.Изглежда най-сетне ме разпозна, защото се усмихна широко и приятелски. След което продължи, вземайки от устата ми репликата, която се готвех да подхвърля:

         – Какво правиш днес тук бе, не си ли на сбора?

          – Ами-и-и… – проточих объркан от загубата на инициативата в диалога. – Ами и аз като теб – изръсих ни в клин, ни в ръкав. За да предотвратя неловката ситуация, в която някоя случайно изръсена фраза имаше опасност да ме вкара, опитах да се измъкна от положението като смутолевих:

          – Голяма гюрултия е долу. Пък и нали сега съм сам, какво да правя там. Нито да свърша нещо, празник е все пак, нито да си почина.

          С това обяснение, което нито някой ми искаше, нито бях длъжен да давам, визирах обстоятелството, че по ред причини тази години си бях дошъл на село сам. Каквито и комбинации да правихме, ваканциите на семейството не можаха да съвпаднат. Само че като го казах оплесках нещата, защото ако някой наистина бе останал сам и нямаше какво да прави сред празничната глъч, това бе тъкмо мъжът срещу мен.

          Научих за смъртта на детето му веднага след като пристигнах преди две седмици, но досега така и не го бях срещнал, за да изкажа съболезнованията си.

          Щом свалих от колата багажа и започнах да го разопаковам веднага констатирах, че въпреки грижливите приготовления под зоркия поглед на жена ми както винаги съм забравил някои от най-важните неща от първа необходимост. Затова веднага се запътих към магазинчето, което Христо държеше в приспособената за целта пристройка на къщата си на ъгъла на близката пресечка. Само че то не работеше. Отдалече видях масивния катинар на вратата, което беше крайно необичайно за този час на деня, когато хората, приключили всекидневната си работа, обикновено пазаруваха. „Поредната жертва на свободната конкуренция” – помислих аз в първия момент, но нещо ме накара да преодолея вродената си леност и приближих затворената врата. От излинелите некролози и жалейки, приковани върху нея с ръждиви кабърчета, разбрах какво се е случило. Дъщерята на магазинера – Мичето, както тук галено трансформираха името Мария, внезапно беше умряла малко след като я бях видял за последен път преди да си тръгна в края на миналото лято. Няколко месеца след нея от този свят си беше отишла и нейната баба – майката на Христо, която споделяше с него грижите за болната му дъщеря, останала съвсем от малка сираче.

          Къщата, до едната стена на която беше долепен импровизираният търговски обект, също изглеждаше изоставена. Неизмазаната едноетажна постройка като че ли излъчваше някаква тиха тъга по времето, когато е била обитавана щастливо. Преди нейните прозорци гледаха към улицата приветливо с веселите си цветни перденца, но сега, прашасали  и плътно облепени с пожълтяла от слънцето хартия, излъчваха безкрайна безнадеждна самота. Тя лъхаше и от малката потънала в бурени градинка от другата страна на магазинчето.

          Това, че то е затворено не беше, разбира се, „болка за умиране”. Наоколо имаше и други, подобни на него, така че нямаше как да не се снабдя с това-онова, за да прекарам спокойно вечерта. Повечето стояха отворени до среднощ, защото предприемчивите им съдържатели ги бяха комбинирали с барчета, където ожаднелите от дневните жеги мъже до късно бистреха политиката на бира или други по-сериозни напитки. В това, в което се отбих да напазарувам, научих от друг свой съсед, че Христо продължавал да си живее тук, но се бил променил много. – Затворил се в себе си, странял от всички, станал някак си много отнесен. Надявали се с времето мъката му да поутихне, но май ставало обратното. Напоследък човек рядко можел да го види. По цял ден се криел в затъмнените си стаи или пък от ранна утрин хващал гората и се прибирал чак по мръкнало, когато по улиците вече почти не можело да се види някой. Само мъждивата светлинка, която се процеждала през захабената хартия на прозорците му до късно през нощта, издавала неговото съществуване.

          Напазарувах, но не беше същото. Сега осъзнах, че съседския магазин с времето се е превърнал в институция, която облагородяваше публичния живот в махалата. Бях се сприятелил с продавача и изпитвах една особена трудно обяснима симпатия към него. Може би не толкова, че е открит и дружелюбен, а по-скоро защото въпреки хомота на тежкото си бреме винаги излъчваше един ведър, заразяващ околните оптимизъм. Докато любезно изпълняваше поръчките на клиентите си, все намираше начин да ги заговори, изслушваше търпеливо техните вечни хленчения за щяло и нещяло, и заедно с покупките те отнасяха със себе си по някоя утеха или ценен съвет. Затова хората от околните къщи винаги се обръщаха първо към него, когато им потрябваше помощ за нещо.

          Дните се нижеха и аз започнах да изпитвам болезнена потребност да видя „моя” магазинер. Вероятно подсъзнателно съм искал да избегна срещата с него и тъкмо затова все се оглеждах дали няма да мине по улицата покрай нас, за да разменим някоя дума и намеря начин да изразя съпричастието си към неговата болка. Това обаче така не се и случи до неочакваната ни среща на тясната горска пътека.

          – Ами, сам! Как ще си сам, бе? – изстреля като залп срещу мен той и ме накара да се почувствам два пъти по-неудобно от изтърваната преди малко реплика.

          Само че едва ли имах някакво основание за това. Явно моите думи бяха отекнали по някакъв парадоксален начин в ума му, защото поясни смисъла на казаното с няколко фрази, които колкото ме впечатлиха, толкова и озадачиха:

          – Когато наоколо няма хора, човек никога не е сам. От мен да го знаеш. Сам е като се омеси в калабалъка. Тогава спира да чува. Главата му кънти от приказки, а нищо не чува. В гората е тихо. Затова чува и не е сам.

           Направи за момент пауза и след това припряно продължи:

          – Не е сам и чува. Аз все я слушам. Все ми разправя разни работи. Ей сега като ме заговори спря, но след малко пак ще я чуя.

          Замълчах разбиращо и смутено сведох поглед. Знаех, че внезапно обхваналото ме усещане за вина е нелепо. Каква отговорност носех, че светът е устроен така. Трябваше ми

 известно време да се овладея, но накрая събрах кураж и плахо отвърнах:

          – Разбрах за Мичето,…много съжалявам. Моите съболезнования… – Канех се да продължа с обичайните нелепи баналности, но той внезапно ме прекъсна:

          – А-а-а, тя ли… – проточи за миг, след което продължи отсечено като войник на рапорт. – Тя е добре, добре е. Бива, бива. Сега съм тръгнал да я видя, но ми каза, че е добре.

          Това вече ми дойде в повече. Занемях напълно смаян от думите му. Беше вдигнал очи към мен и от погледа му струеше бездънна всеопрощаваща доброта. Боже мой! Човекът не беше на себе си. „Блажени низшите духом…” мина през ума ми фразата, чийто смисъл в този случай придобиваше съвсем еднозначна определеност. Просто трябваше да приема, че е луд и по някакъв начин да се измъкна от ситуацията. Само че Христо не ми даде шанс:

          – Абе според теб душата с какво живее? Какво яде искам да кажа? Ти трябва да ги разбираш тези работи. Много съм любопитен, ще знаеш, все ми се върти в акъла?

          Съвсем се втрещих. Никога не бих допуснал, че на тази пуста горска пътека под бездънното небе ще бистря с един побъркан вечния философски въпрос за съществуването на душата и евентуалното й безсмъртие. И само как го каза – „Какво яде душата?” Просто, ясно, без всякакви теоретични увъртания! – Ха сега да го видя божествения Платон и всичките прочути мъдреци след него. Само че тях ги нямаше наоколо. Трябваше да се оправям сам и да защитавам честта на цялата хилядолетна ученост, преливаща от дебелите им книги.

           – Е.., виж какво… – започнах неуверено, правейки дълга пауза, която ми трябваше, за да осъзная, че за него душата беше като всяко друго нещо от нашия груб физически свят. Емпирична реалност извън най-малката сянка на съмнение:

           – Тя, душата де, – продължих, търсейки подходящите за случая думи – е функция на мозъка, но не би трябвало нищо да яде. Няма нужда от храна ми е думата, защото…

          Ама че го казах – „функция на мозъка”! И какво „защото”? Замълчах, поразен от внезапното откритие, че останалите аргументи, които се канех да приведа в защита на тезата за кулинарното безразличие на душата, всъщност са безкрайно предвзети. В академичната аудитория те звучаха страшно убедителни, но в сянката на вековния дъб дрънчаха на кухо. „Нямала нужда от храна, защото…” Защото дрън-дрън. Защото оставаше неуловима за нашите несъвършени сетива, които с нищо не бяха по-добри от тези на останалите животински твари. Или пък, защото само си въобразяваме, че я има – разбрали колко измамно кратък е живота, се надяваме, че в нас има нещо нетленно, нещо което не умира с тялото. Нещо напълно различно от него, което не изпитва нуждите му. Милите ни вечно гладни души.

          – Ами! – прекъсна ме доста грубо Христо, като без да иска ме измъкна от затруднението, за което дори не подозираше. – Не може нищо да не яде. Няма живо нещо дето да не яде. А душата е най-живото нещо, от мен да го знаеш.

          Приказките на събеседника ми звучаха по детски наивно и същевременно впечатляваха с първичната си простовата убедителност. Свих примирително рамене и вдигнах вежди в гримаса, която според мен би трябвало да означава, че се оттеглям почтително от бойното поле на малкия ни диспут. Той обаче не прие размаханата бяла кърпа. Наклони тялото си напред, подпря се с двете си изопнати ръце на секирката все едно, че държи изправена пред него преподавателска катедра, погледна ме с внезапно блеснал поглед и натъртено допълни:

          – Храни се. Храни се и още как! Разкъсва другите души и ги поглъща. И те я разкъсват, и те живеят от нея. Всяка яде другите и самата нея другите я ядат, за да живеят. Ама всички са като тревата, дето я пасе добитъка. Нея колкото я пасат, толкова по-расте и по-жилава става. И душите са така. Като ги ядат не умират, а стават по-силни, с повече живот в тях. Е, има и такива, които умират. Но то е, защото спират да се хранят с други души и другите спират да се хранят с тях.

          Разбрах, че окончателно съм загубил предимството, ако въобще някога съм го притежавал, на моята кабинетна ученост. Стоях объркан пред странния си събеседник на разклона на пътеката до огромния дъб и стърчащия недалеч от корените му зъбер. Слънцето вече преваляше първата четвърт от траекторията си по небосвода през първия августовски ден. След последните думи на Христо в неподвижното, нажежено до бяло пространство настъпи мълчание, което се спусна като дебела стъклена стена между нас. Уплаших се, че приказките му са омагьосали времето и то е спряло. За миг дори се паникьосах преди той да разбие прозрачната преграда, която ни делеше:

          – Хайде – отсече съвсем делово той с изражение, придобило предишния си ведър и леко отнесен вид. После кимна с брадичка в посоката, водеща през обратната страна на склона към древното римско кале и добави:

          – Аз ще продължа още малко натам.

          Недвусмислено ми показваше, че не се нуждае повече от моята компания и безапелационно ме подканва да поема в другата посока. Какво пък! Така и така бях решил да вървя точно по нея.

          – Лек път и на теб… – казах му, когато мина покрай мен, помахвайки по обичайния начин с ръка. Без малко да изтърся „…и приятна разходка”, но този път успях да преглътна неизречената фраза навреме.

          Преди на свой ред да тръгна се обърнах, за да го проследя с поглед. Ситнеше с обичайните си малки равномерни крачки. Леко прегърбената му фигура със сведена настрани глава бавно потъна зад каменистата линия на билото.

          Тогава го видях за последен път. Оказа се, че съм и последният, който го е виждал въобще.

                                            *                                        *                                      *

          Кой каквото и ще да мисли, но според мен ранното ставане е в дълбоко противоречие с идеята за смислено прекаран живот. „Ранно пиле – рано пее”, „от сън спомени няма” и други подобни премъдрости само издават мазохистичните наклонности на своите автори и са сътворени, за да прикрият отчайващата им неспособност да се потопят пълноценно в приказния необятен свят, съществуващ отвъд тесните предели на сетивната действителност, която преживяваме наяве.

          Както винаги бях станал достатъчно късно, спестявайки си обичайната какофония, която съпровожда началото на селския делник. В нея подсвиркванията, дюдюкането и цветистите ругатни, съпровождащи изкарването на животните на паша, се смесваше с оглушителното кукуригане на петлите,  трополенето на каруци, боботенето на камиони, трактори и моторни косачки, а към всичко това се добавяха гръмогласните разговори, при които събеседниците изчерпателно се информираха накъде точно са се запътили и какво точно смятат да свършат през деня. Великодушно бях пропуснал всичко това. На бавни глътки отпивах от чашата сутрешно кафе и се наслаждавах на тютюневия аромат, който на равномерни порции прекарвах през ноздрите си, разсеяно слушайки бръщолевенето на празноглавите всезнайковци в предобедната радиоемисия. Слънцето вече се бе издигнало високо, но гъстата шума на стария орех, който се извисяваше досами оградата на дворчето, където изпълнявах свещената кафеена церемония, не позволяваше на огнените му стрели да достигнат до мен.

          Бях намерил „изгубения рай” и тъкмо се чудех как да задържа безметежния миг, в който усещанията се рееха, необременени от никаква мисъл, когато в полезрението ми влезе полицейският автомобил. Големите тъмносини надписи и щръкналият на челото „буркан” със същия цвят маркираха достатъчно ясно принадлежността му към респектиращата държавна институция.

          Дворът пред къщата ни бе идеален наблюдателен пункт, защото се кипреше на разклона на три улици недалеч от центъра на селото. Едната от тях беше „главната”. По нея течеше основният поток на обществения живот, така че ща-неща винаги ставах свидетел на по-значимите събития от него. По тази улица в посока на кметството се движеше и полицейската кола, а простата логика подсказваше, че вероятно ще спре именно пред него. Оставаше само проникновено да разгадая каква е причината за височайшето й присъствие тук. Само че, както знае любителят на криминалните романи, няма нищо по-измамно от елементарните умозаключения. Вместо да следва умело разгадания от мен маршрут автомобилът свърна по пряката и кротко спря пред входната врата, зад която анализирах неговата мисия.

          Пасажерите в колата бяха трима и веднага познах единия от тях – този, който седеше на задната седалка. Беше селският полицай – едър мъжага с неизменно строго изражение върху иначе добродушното си лице, с който досега не бях разменил и една дума, въпреки че живееше наблизо и го срещах почти всеки ден. Знаех, че не е лош човек и си обяснявах хладното му отношение към мен с характерната за неговата професия дистанцираност към пришълците като мен, чието присъствие не се вместваше в твърдо установения ход на живота в поверения му район. Той пръв чевръсто скочи от мястото си и за моя най-голяма почуда се насочи право към нашата протка, следван от мъжа, които седеше на седалката до шофьора. Последният остана на мястото си, решил да изчака там завръщането на своите спътници.

          Докато униформеният служител на реда влизаше в двора, кимвайки ми сдържано в добавка към изречения с половин уста поздрав, през главата ми минаха безброй хипотези за целта на тази толкова неочаквана визита. „Какво ли може да е станало?” – за секунди въображението ми, подхранвано системно от криминалните хроники и сериали, преливащи всекидневно от телевизионния екран, роди най-мрачните предположения, на които беше способно.

          Вече бях скочил на крака, за да посрещна неканените си гости, когато полицаят спря на няколко крачки от мен, вежливо пропусна крачещия по петите му млад мъж и сухо, с подчертано служебен тон ми го представи.

          Беше следовател от областното управление и за разлика от придружителя си преливаше от дружелюбност. Носеше елегантен ленен костюм, чийто светло кремав цвят хармонично контрастираше на тъмнокафявата копринена риза с разкопчана яка и стилните керемидено-червени летни обувки. „Младо симпатично момче” – помислих си аз, като не пропуснах все пак злорадо да отбележа на ум, че в тези жеги е принуден да носи сако, за да прикрива оръжието, което по задължение сигурно висеше на колана му отзад.

          – Извинете ни за безпокойството и не се притеснявайте – каза следователят с приятен като външния си вид глас, след като на свой ред му се бях представил без да успея да прикрия обзелото ме смущение. И побърза ловко да вметне, за да свали съвсем градуса на напрежението:

          – Рутинна процедура. Може би се е случило нещо с един ваш съсед и затова сме длъжни да разговаряме с всички, които могат да ни насочат с някаква информация.

          Думите му окончателно разтопиха леда и ние удобно се настанихме под прохладната сянка на ореха около масичката.

          – Става дума за господин… – следователят се запъна, защото сигурно се усети, че това обозначаване на обекта на неговия интерес не е много подходящо и веднага се поправи:

          – За бай Христо, магазинера от ъгъла до вас. От около седмица никой не го е виждал и един негов комшия се обадил на районния инспектор.

          При последните думи той кимна с глава към униформения, който видимо се почувства поласкан от споменаването на длъжността му и като че ли се накани да каже нещо, но не успя, защото другият не го остави, а продължи:

          – Влязохме у тях с колегата и със свидетели, както си му е редът, но нямаше никой. Изглежда наистина не се е прибирал през последните дни. Няма роднини, но е получен сигнал и трябва да проверим. Все пак вече е човек на възраст. Вие да сте го виждали или да знаете нещо?

          – Не, – веднага отговорих аз, – не съм чувал нищо. Не съм го виждал от сбора.

          – От сбора ли? – нададе ухо той и се втренчи изпитателно в мен.

          Разказах му накратко за нашата среща в гората като спестих, разбира се, философския ни диспут, който почти бях забравил, а и в този момент ми се струваше твърде незначителен.

          – Интересно-о-о, много интересно, – лицето на събеседникът ми придоби замислен вид, – засега май сте последният, който го е виждал.

          „Последният, който го е виждал.” – В стилистиката на криминалния жанр това не звучеше никак добре на фона на изпитателния поглед, в комплект с който получих следващия въпрос:

          – А как изглеждаше, да беше нещо м-м-м… – проточи той като се мъчеше да намери точната дума.

          – А, не – намеси се полицаят, останал до този момент безмълвен до нас и намерил най-сетне сгода да се намеси в разговора припряно добави:

          – Досега не съм го виждал почерпен. Той ракия въобще не пие. Само по някоя бира от време на време, ама откакто умря Мичето и това май не е близвал.

          С думата „почерпен” в селото изразяваха либералното си отношение към пиянството, което напоследък добиваше застрашителни размери. Помислих си, че не всеки е наясно със значението й и понечих да поясня казаното от селския детектив, но следователят кимна свойски в знак, че го е разбрал и отново се обърна към мен:

          – Странна работа. Нещо не е наред тук. И при дъщеря му нещо не беше наред, но нямаше нищо черно на бяло и го приехме за трагичен инцидент.

          Разбирах го накъде бие. За него това беше просто поредния „случай”, който трябваше да бъде „приключен” според изискванията на съответните правилници и разпоредби. Логика и факти, които педантично ще бъдат изложени в заключителния протокол – хладнокръвно, без емоции, но и без капчица интерес към обстоятелствата, които нямат непосредствена връзка с тях. Не го упреквах. По всичко личеше, че върши работата си добросъвестно и дори проявява старание, типично за хората, които сами градят своята кариера. Жив или мъртъв Христо все някога щеше да бъде намерен. И ако тогава се окаже, че историята е криминална,  все щеше да се намери някой, който да прелисти преписката по сигнала на загрижения съсед.

          За мен нещата стояха по-различно. С течение на годините добродушният магазинер и болната му дъщеря се бяха превърнали в нещо повече от подробност на селския пейзаж. През летата, в които ставах неволен свидетел на живота им , полека-лека бях започнал да свързвам съдбата им с особеното измерение на времето в този затънтен планински край.

          Вече не си спомнях кога точно се запознахме. Понякога ми се струваше, че въпреки разликата във възрастта сме израсли заедно по тези прашни каменисти улички. При всички случаи бяха минали най-малко три-четири години откакто за пръв път влязох в неговия магазин и докато той внимателно редеше покупките ми в една найлонова торбичка, опитах да заговоря малкото момиченце, което седеше зад щанда до продавача и ококорено ме гледаше със синьо-зелените си като дълбок речен вир очи.

          – Как се казваш моето момиче? – намигнах закачливо на детето, надянал възможно най-приветливата маска на лицето си и като се обърнах към мъжа, който вече ми подаваше покупките, свойски додадох:

          – Голяма помощница имаш. Коя е тая хубавица. Да не е внучката?

          Момичето наистина бе чудно хубаво. Около едва опаленото от слънцето нежно миловидно личице се виеха гъсти руси къдрици. На места те изсветляваха до цвета на сламата, която вятърът разнасяше около плевниците, на други тъмнееха и преливаха в бакърено, подобно на зърното, отделено от житния клас. Носеше снежнобяла рокличка със семпла кройка, която се спускаше свободно по тялото, а около малкото вратле бе гарнирана със закачливо надиплена якичка. Така нагиздена тя приличаше на онези приказни създания, които надничаха от илюстрациите на детските книжки или коледните картички.

          – А-а-а, не. На татко момичето е туй. Моята красавица – каза мъжът и мина зад стола на детето. Освободил вече ръцете си от покупките ми, той нежно обхвана с широките си длани крехките му рамене и за момент сведе поглед над неговата глава. После го вдигна, погледна ме все едно, че ми се извиняваше за нещо и добави:

          – Малко ми е болна тя, ама ще се оправи. Нали Миче? – Отново бе свел поглед към детето и заповтаря като заклинание, което трябваше да предизвика чудо. – Ще се оправи, ще се оправи. Полека-лека ще се оправи. Само малко търпение и ще се оправи.

          Идеше ми да потъна вдън земята. Какъв идиот бях само. Пълен глупак. Как можах да не забележа, че столът на детето беше инвалидна количка. И че докато го закачах ококорените му очички въобще не трепнаха, а ангелското му личице бе застинало в някаква отпусната, апатична гримаса.

          С изтръпнало сърце свих виновно рамене и подадох парите. Преди да ги вземе магазинерът бръкна с ръка в десния джоб на панталона си, извади поомачкана носна кърпа и обърса брадичката на момичето. Едва тогава забелязах, че от единия ъгъл на устните му по нея се бе стекла тънка струйка слюнка.

          – Аз съм комшията от къщата по-горе, дето е на ъгъла – промърморих като извинение докато прибирах рестото.

          – Знам те, знам те – отговори той с обичайния си маниер да повтаря фразите по два пъти. – Виждал съм те и по-рано, ама ти не ме помниш.

          Като се усмихна топло сякаш ме молеше да не се притеснявам за нищо той протегна ръка през щанда и рече:

          – Христо. Аз съм Христо. Пак заповядай като имаш нужда от нещо. Ще ми е приятно да се видим.

          По-късно къде от него, къде от съседите, разбрах цялата му история. Бил тихо кротко момче. Единственото дете в семейството на работливи хорица, за които само бях чувал. Дреболинковите. – Така им викаха и винаги се бях чудил откъде ли идва тази странна фамилия. Дори веднъж попитах един възрастен човек. „От дядо Дреболинко” – отговори ми той, – „но ти не го помниш. Беше много скромен и свит, на мравката път минаваше, та му измислили тоя прякор.” Христо изглежда се беше метнал на него. Не го усетили кога израснал между другите момчетии в махалата – кое от кое по-буйни и палави. Учил донякъде, после се хванал като снабдител в търговската кооперация. Не го били виждали в кръчмата нито по селските вечеринки. Все покрай техните се въртял да им помага. Бил срамежлив и много-много не му вървяло с момите та затова се оженил късно. Жена му не била първа красавица ама се случила добра и оправна. Родили си дете, момиче – Мария или Мичето, както му казваха всички. И тя била добро дете. В училището й вървяло и била много послушна. Всичко си било наред, докато не започнали белите.

          Малката била на около десет годинки, когато телцето й започнало да се схваща и да говори трудно, като че ли заеква. Уплашили се и я повели по доктори. Един казвал едно, друг – друго, накрая стигнали чак до София, където един професор окончателно им отнел надеждата, че детето ще се оправи. Било много рядка форма на една още по-рядка болест. Никой не знаел от какво се причинява. На нейните години въобще не би трябвало да се появи, но за лош късмет точно това било станало. Нямало лек за нея. Щяло да става все по-зле и по-зле до неизбежния край. Най-много можели да позабавят болестта и да облекчат страданията на момичето.

          Година след като разбрали страшната диагноза се разболяла и майката на Мария. Не издържала на голямата мъка. Когато усетила буцата в стомаха си, вече било късно. Нямало смисъл дори да я оперират. За няколко месеца изсъхнала и се стопила като свещ. Една нощ помолила да доведат детето – то все още можело да ходи и по малко да приказва. Сложили го да седне на леглото до майка си. Тя го хванала за треперещата ръчичка, погледнала втренчено сведената му главица, после обърнала очи към мъжа си, който стоял изправен до тях и отворила уста да му каже нещо, но не успяла. Склопила очи тихо, без повече да издаде никакъв звук.

          От немай къде Христо се захванал с магазина. Трябвало да е постоянно около момичето, защото грижите за него ставали все по-големи. Престарялата му майка не можела да помага кой знае колко – самата тя се нуждаела от помощ, така че най-много да посготви, да поизпере, да изкърпи някоя дреха или да се навърта край Мичето, когато на сина й се налагало все пак да отиде някъде. Поразпитал насам-натам и един ден докторът от близкото градче, който обслужвал селото и от време на време се отбивал да нагледа детето, му казал, че има познат, който искал да отвори тук малък магазин, но му трябвало подходящо помещение и сигурен човек за магазинер. Иначе имал фирма, пари, връзки и щял да се погрижи за всичко останало. Христо се хванал за чутото като удавник за сламка. Подобна работа не го плашела, пък и имал известен опит в търговията. Срещнал се с човека и скоро след това вече стоял зад щанда в новата пристройка на къщата, вдигната на мястото на порутения плевник, който отдавна бил станал излишен.

          Една вечер бях поседнал на ниската пейка, скована до вратата на магазинчето. Слънцето тъкмо залязваше над близкия висок хълм и неговата плътна мастилена сянка бавно се плъзгаше над покривите на къщите в подножието му. Приличаше на грижовен родител, който внимателно придърпва завивката върху раменете на заспиващото си дете. Последните искрящи снопове светлина потрепваха и постепенно гаснеха някъде далеч, отвъд мержелеещия се все още хоризонт. Всичко за момент бе замряло в очакване завръщането на стадата, чиято врява скоро щеше да разбие за малко тишината преди тя отново да се възцари с нощния мрак.    

          Нямаше други клиенти и Христо също излезе от магазина като буташе пред себе си инвалидната количка с дъщеря си. Беше решил да я изкара малко на въздух. Настани я от едната страна на пейката и седна до мен. Детето се втренчи в заревото на залеза, а аз се наканих да ставам, но той ме заговори:

          – Остани малко бе, комшу. За къде бързаш толкова, почини малко.

          Усмихнах се наум. През деня не бях свършил за пет пари работа, та да съм уморен и да имам нужда от почивка, но за никъде не бързах. Щях отегчено да зяпам по новините все същите досадни физиономии, които с апломб щяха ми обясняват какво и защо се е случило през деня. Скука. Това го бях гледал вчера, щях да го гледам и утре. Затова с удоволствие се отзовах на поканата, отпуснах се на пейката и запалих цигара.

          – Ей-й-й, голяма суша тази година – подех вечната тема аз, колкото да кажа нещо, за да започне разговор. – По радиото сутринта казаха, че по морето ще ги издави, а тук и капка не е паднала. И за курортистите зле, и за селяните. Ама какво да го правиш, природа.

          Очаквах казаното да предизвика стандартните вайкания за тазгодишната реколта на доматите, боба и картофите, които магазинерът както всички останали беше засял освен в градината си и на някоя-друга нивичка около селото. Вместо това той се вторачи в плочките на тротоара под краката си и дълго мълча преди да ме попита:

          – Ти нали ходиш на море?

          Въпросът беше неочакван и ако изключим, че бях споменал за дъждовете по курортите, почти без връзка с повдигната от мен агрометеорологична тема. Затова без да се замисля отговорих автоматично:

          – Ами ходя. Напоследък много-много не ходя, но по-рано редовно ходех. Заради децата, като бяха по-малки.

          Без да искам бях засегнал деликатен за него въпрос и се почувствах неудобно, но той продължи, спестявайки ми и най-малкия намек, че с нещо съм нарушил приличния тон:

          – Аз не съм ходил. Като бяхме млади колко пъти другите ме канеха да отида с тях, ама аз не та не. И защо? Да не ме видят по гащи! Мислех, че ще умра от срам, ако ме видят без панталон.

          Поех си дълбоко въздух, че разговорът е заобиколил подводния камък, в който неволно се бях препънал:

          – Че те там всички са по гащи, какво ще те е срам. Някои дори карат и без гащи. Мъже, жени – няма значение. На морето е съвсем друго…

          Само, че за заобикалянето на „подводния камък” се лъжех, защото Христо без да обръща внимание на думите ми следваше собствената си мисъл:

          – И жената не беше ходила. Канехме се с нея да заведем малката, пък то стана друго.

          Замълчах. Каквото и да кажех, щеше да звучи неуместно. Надявах се, че въпросът е изчерпен и тъкмо за втори път щях да се надигна да си ходя вече, когато той обърна лице към момичето и добави:

          – Много ме е яд, че не го видях това море. Не знам как изглежда, а не знам дали и тя може да си го представи. – Беше протегнал ръка и разтриваше с дебелите си пръсти тънкото вратле на детето под спуснатата на тила му коса. – Като малка й бяхме купили една книжка. За да я приспи, майка й, лека и пръст, все й четеше от нея. Бяхме я забутали някъде, ама като стана тая работа с нея, я намерих. Започнах аз да й чета. Приказки. Най-различни приказки от цял свят. Всяка вечер преди да заспи й чета по малко. Мислех, че вече няма да й е интересно, ама не. И на мен ми стана интересно да ти кажа. Има една много хубава. За едно момиче се разказва. Малката русалка. Тя й харесва най-много. Кара ме все нея да чета. Тя съвсем спря да говори, но всичко разбира. Разбира бе, сигурен съм. Като почна за нещо друго става много сериозна, цупи се, започва да върти очи и като че ли опитва да се присегне да избута книжката от ръцете ми. Като почна за русалката се успокоява, грейва и веднага започва да се унася. Много я обича, ама не знам как си го представя морето. На мен ми е малко трудно, та затова те питам. Гледам го по телевизора, но няма да е същото като да го видиш на живо.

          Морето. Как изглежда морето? Можех ли да отговоря на този въпрос! Можех ли да му го опиша така, че да ме разбере. Едва ли.

          Всъщност, да си призная, и аз не го познавах. Това, което бях виждал и образа, който си бях изградил, беше за морето на летовниците. Те се търкаляха цял ден по нажежения пясък нагъчкани един до друг като риби в консервна кутия, а вечер се бутаха по препълнените заведения, над които се носеше оглушителна музика и задушлива миризма от цвъртящите скари. За тях то беше една голяма локва  с мътна топла вода, в която се топяха под зоркия поглед на спасителите, хвърляйки от време на време боязлив поглед към тъмнеещата се в далечината безкрайна шир.

          В това море малката русалка нямаше да издържи и един ден. Сигурно имаше и друго – отвъд шамандурите на охраняваните зони и дори отвъд хоризонта. Морето на рибарите и моряците, на тези, които въпреки страшните истории, носещи се от уста на уста из пристанищните кръчми, бяха дръзнали да се изправят срещу бушуващата стихия. Него обитаваха приказните същества, но моята представа за него беше книжна и много повърхностна. Как можех да го опиша на Христо?

          – Морето е като планината. Колкото събира хората, толкова ги и разделя – изръсих внезапно, сам учуден откъде изникна в главата ми това кухо сравнение. И за да поясня донякъде иносказателния израз, който събеседникът ми едва ли щеше да разбере, по инерция додадох в същия стил:

          – Голямо е, много е голямо. И е потайно, и страшно. Сигурно има и истински русалки.

          – И аз така си го представям. Трябва да е страшно, ама хората обичат страшното и затова плават по него – обобщи философски Христо, влязъл в тона на моята изящна словесност,  като с това приключи разговора.

          Стана и заключи магазина. Никой повече нямаше да го посети, защото по това време хората вече се бяха прибрали по къщите си, а любителите на чашката нямаше да намерят тук това, което търсят. Мина зад количката на Мичето и я забута към входната врата на къщата. Щеше да я измие и нахрани, да я сложи в леглото, и след това да й чете за малката русалка докато заспи.

          Аз също си тръгнах с покупките в ръка. В главата ми се въртеше тревожният въпрос как ли всъщност болното момиче си представя морето. Сигурно щеше да ме измъчва още дълго. Вече се бе стъмнило и редките уличните лампи, които плахо започнаха да премигват, напразно се опитваха да ми помогнат като хвърлят наоколо малко мъждива светлина.

                                           *                                           *                                          *

          При последните думи на следователя бях наострил уши.

          – Че какво при смъртта на момичето не е било наред – натъртих на последната дума, придавайки си същевременно най-незаинтересован вид. – То да умре едно дете никога не е наред, но Мичето беше много болна. Рано или късно това щеше да се случи. От приказките в махалата научих, че просто сърчицето й спряло. Сигурно нищо не е усетила милата. Дано да е било така, де.

          По лицето на местния шериф също се четеше любопитство. Досега никой не беше сметнал за нужно да го информира за хода на предишното разследване. За него то си оставаше чиста формалност, която можеше да свърши и той, но е възложена на областното следствие само, защото така е предвидено в закона.

          Криминалистът замълча, присвил изпитателно очи, като местеше погледа си ту към мен, ту към униформения и очевидно пресмяташе докъде може да продължи. Накрая реши, че няма да наруши кой знае колко правилата и бавно, мерейки внимателно думите си, каза:

          – Там е работата, че не е спряло сърцето. То е спряло, ама после. Момичето е починало от задушаване. Още като го видя съдебният лекар се усъмни в това. Аутопсията го доказа. Това е странното – умряла е от липсата на въздух, а дробовете му са били абсолютно здрави. Болестта му е била тежка, фаталният край неизбежен, така да се каже, но те не са били засегнати от нея.

          „Ясно,” – помислих си аз – „съмнявали са се за убийство”. – В онзи момент предположението ми се стори толкова чудовищно, че веднага отворих уста, готов да го опровергая, но той ме изпревари:

          – И знаете ли кое е още по-странно? – ефектно замълча за секунди преди да продължи. – Типични симптоми на удавяне. А в дробовете нямаше никаква вода. Освен това, когато дойдохме детето беше напълно сухо. Дрехите му бяха сухи, косата му беше суха и книжката, която стискаше в ръцете си, и тя беше суха. Седеше с клюмнала главичка на инвалидното столче и така я беше стиснало тая книжка с малките си пръстчета, че едвам я измъкнахме от ръцете му. – И като се обърна към полицая натърти:

          – Нали каза, че никой не я е местил след като баба му разбрала, че е умряла и те повикали.

          Стреснат от неочаквания въпрос, а и донякъде притеснен от намесването му в реконструкцията на трагичния инцидент, той се намести на стола и припряно рапортува:

          – Точно така. Никой не я е местил. Него ден баща й бил в гората и при нея останала само бабата. Била оставила момичето навън, в градината, дето е отстрани на къщата. Не се чувствала добре, виел й се нещо свят, та отишла за малко да си полегне на миндера в кухнята. Задрямала, не помни точни за колко, а като се надигнала веднага отишла да види какво прави малката. Като я видяла неестествено отпусната с клюмнала глава се уплашила. Побутнала я оттук-оттам да не е заспала, но като разбрала, че не дава никакви признаци на живот се разпищяла. Съседките наскачали и като влезли в двора я видели да се щура като луда из градината. Държала с ръце главата си и проточено виела: „майко, майко-о-о, какво направих майко-о-о! Христо, майко-о-о, как можах мале-е-е!” По това време бях в кметството, в моята канцелария – натърти служителят на реда, за да подчертае, че винаги е на поста си. –  Една от жените съобразила и хукнала да ме търси. По пътя звъннах на доктора, който по това време се оказа в съседното село. Като пристигнах гледам, че някои от жените затиснали бабата на един стол и тихо й шептят нещо в ухото, а пък другите се бяха скупчили над момичето, галеха го по косичката и личицето и повтаряха „събуди се мило, хайде, събуди се”. Пипнах му вратлето зад ухото – нямаше пулс. Очичките му бяха изцъклени, зениците не трепваха – ясно беше, че си е заминала. Тогава се обадих в районното и разпоредих нищо да не се пипа докато не дойдат криминалистите, както си му е реда.

          Слушах внимателно разказа на полицая, който добавяше няколко щриха към картината, изградена в съзнанието ми от чутото от другите хора. Следователят също следеше напрегнато думите му, прехвърляйки за пореден път в ума си обстоятелствата около смъртта на детето.

          Възцари се кратко мълчание, което прекъснах като след кратко колебание попитах:

          – А Христо? Как го прие той?

          – Христо ли? – повтори младият мъж като се замисли, за да си припомни впечатлението от преди година. – Прие го неочаквано спокойно. Като че ли знаеше, че това се е случило. Когато се върна от гората, ние вече бяхме дошли. Понеже става дума за дете, което, макар и болно, е починало внезапно и без свидетели…хъм-м-м, как да кажа, при малко особена ситуация, началникът ми нареди да взема един от нашите доктори и дежурния от криминалната лаборатория, и без бавене да се изстреляме към селото. Тъкмо бяхме привършили огледа и бащата на момичето се появи. Няколко души от околните къщи още стояха скупчени пред външната врата и от увъртанията им, изречени едва чуто със сведен поглед, веднага разбрал какво е станало. Очаквах, че ще започне да вика, да плаче, да се тръшка. Нищо! Само две сълзи се стекоха от ъгълчетата на очите му по небръснатите бузи. Приближи се към детето съвсем бавно, сякаш то спеше и той се притесняваше да не го събуди, коленичи пред количката, стисна дланите му в шепите си и като ги притисна към брадясалото си лице едвам-едвам отрони: „Защо бе Миче, защо бе татковата. Защо го направи това нещо? – Нали щяхме да ходим на морето.” Това малко ме учуди, но хората реагират по различен начин на мъката. Понякога доста изненадващо за околните. Тогава не му обърнах кой знае какво внимание. Пък и после не съм го питал какво е искал да каже тогава. Някак се чувствах неловко да бъркам с пръст в раната. Ама сега като се сещам за думите му…

          Следователят направи дълга пауза, но най-сетне преодоля двоумението си и като ме погледна изпитателно изстреля в упор:

          – Да не би да е отпрашил нанякъде този човек? Да кажем, към морето!

          Въпросът бе толкова абсурден, че едвам се сдържах да не прихна. Христо на морето. Разхожда се по някой плаж без панталон, само по бански, с други думи – по долни гащи. Стиснах зъби, за да преглътна напиращия в гърлото ми смях и успях да отговоря напълно сериозно:

          – Едва ли. Не ми се вярва. Според мен направо е изключено.

          – Защо? – Авторът на екстравагантната хипотеза изглеждаше малко засегнат от лекотата, с която я отхвърлих.

          – Защото го познавам – малко троснато отвърнах аз, с което сложих край на обсъждането на темата.

          Усетил раздразнението ми, следователят реши, че разговорът ни вече се е изчерпил и се надигна от стола като подкани с жест полицаят да го последва:

          – Е, ако нямате нещо друго предвид, можем да приключваме. Не намерихме вашия съсед, но ви благодаря все пак за отделеното време.

          Изпълнил съвестно гражданския си дълг, се готвех да си взема довиждане, когато в главата ми проблесна едно съмнение:

            – Само за момент! Къде казвате бил Христо през този ден?

          Вероятно в гласа ми се беше прокраднала нотка, която накара защитниците на закона да отложат за малко любезното си сбогуване с мен.

          От селския полицай, на когото този път се падна честта да ми отговори, разбрах, че в деня на смъртта на дъщеря си магазинерът водил двама души до останките на старата римска крепост в землището на селото. Единият бил истинския собственик на търговския обект, който дал парите той да бъде вдигнат, оборудван и снабден с необходимата стока, за да заработи, а другият – някакъв негов приятел от столицата.

          Тези руини представляваха една от местните забележителности. Познавах ги добре, защото много пъти бях ходил там. Дори навремето хабих нерви да увещавам отговорните институции те да бъдат проучени и защитени, за да не бъдат унищожени от неграмотните иманяри, които не се спират пред нищо в преследване на своята химера. Древните останки стърчаха сравнително добре запазени сред редките букови дървета на широкото равно теме на един полегат хълм на около десетина километра от селото. Няколко елемента от цялостния архитектурен ансамбъл, ясно очертаващ се при поглед от най-високата точка на билото, биеха на очи и според скромните ми разбирания издаваха, че става въпрос за нещо повече от обикновена стражева кула, охранявала една от многото пътни артерии, които някога са водели към Вечния град. Точно с това бях занимавал факторите, отговорни за опазването на историческото наследство, от което, разбира се, не бе последвало нищо.

          До калето можеше да се стигне по два маршрута – прекият, по който можеше да се върви само пеша, минаваше по пътеката покрай Картал кая и обиколният, който по един черен път отвеждаше снабдения с високопроходим автомобил турист до подножието на хълма, откъдето се ходеше още приблизително половин километър по останките на тесен каменен път. Магазинерът, който добре познаваше и двата, прекарал шефа си и неговия приятел по втория.

          Целия ден Христо бил неотлъчно с тях. Изгубил се от полезрението им само за не повече от час – време, което, според трезвата преценка на селския детектив, правеше безсмислени каквито и да било екзотични предположения относно участието му в инцидента с неговата дъщеря. Увлечени в техните си разговори така и не забелязали кога е изчезнал. Възникнал обаче някакъв спор, свързан с топографията на района и когато решили да се допитат до него, забелязали, че го няма. От сутринта им се струвал напрегнат и не съвсем адекватен, затова тръгнали да го търсят. Обикаляли и викали името му, но от напечената от слънцето гора не се обаждал никой. Накрая попаднали на нещо като малка просека между дърветата, която се спускала стръмно надолу между две стърчащи скали от единия край на разхвърляните отломъци древна зидария. Тръгнали по нея и след около двеста-триста метра се изправили пред внушителна по размерите си щерна в подножието на висока канара. Христо седял на един заоблен камък пред мътната зеленясала вода и нещо си мърморел под носа, втренчил поглед в нея. Приближили го, а той като ги чул се стреснал, подскочил като ужилен и няколко пъти повторил, сякаш бил изпаднал в транс: „изпуснах я, изпуснах я”. Върнали се заедно обратно, но до края на излета не изглеждал на себе си – погледът му все блуждаел нанякъде, не дочувал какво го питат или пък отговарял малко несвързано и все настоявал да се връщат, че ще мръкне, макар слънцето да било още доста високо.

          Разказът на полицая, допълнен тук-там с някоя забележка от следователя, ме впечатли. Няколко пъти и аз бях стоял пред водното съоръжение, майсторски направеното сред дивата гора, за да осигури автономността на крепостта, удивлявайки се на уменията на създателите му. Резервоарът беше издълбан до основата на огромна скала. От някой неин процеп вероятно бликаше малък извор, който постоянно го подхранваше и не позволяваше да пресъхне и в най-голямата суша. Продължението на канарата надолу в земята служеше за едната му страна, а другите три представляваха вкопани зидове от дялан камък, горният ръб на които стърчеше едва-едва над равната площадка около тях, отрязана като с нож от стръмния скат, спускащ се към дерето под хълма. Те задържаха водата в правоъгълно пространство с внушителен обем дълбоко около три метра – веднъж отсякох една приблизително толкова дълга върлина и успях да стигна дъното му.         

          Най-интересен от всичко обаче беше малкият барелеф, издълбан в скалата досами равнището на водата. Всъщност долният му край лежеше потопен в нея и това бе първата причина да остава почти незабележим за случайния поглед. Втората се дължеше на постоянно пробягващите проблясъци, които неспокойната течна маса – сивкаво-черна в сянката на надвисналата грамада – хвърляше върху изображението, когато от нея се отразяваха слънчевите лъчи, преминали през полюшкващите се от вятъра корони на дърветата. За да го види, човек трябваше да седне на ниския валчест камък, който на пръв поглед като че ли случайно се е изтърколил точно срещу него и да гледа съсредоточено право пред себе си малко над мократа линията, която се очертаваше по скалната плоскост. Бях открил това произведение на античното изкуство съвсем случайно и ревниво пазех тайната за съществуването му, за да го предпазя от посегателство. Веднъж, изкачвайки се по склона откъм дълбокия дол, в дъното на който също можеха да се видят остатъци от стар римски път, се отпуснах на камъка, за да си поема дъх преди да продължа към крепостта на билото. Внезапен повей разлюля клоните на съседните буки и ситно набразди гладката до преди това повърхност на резервоара. Тогава каменната стена пред мен изведнъж оживя от втурналите се по нея светли петна. Симфонията от отблясъци рисуваше най-причудливи фигури и внезапно сред техния лудешки танц изникнаха очертанията на две човешки същества. След миг ги изгубих, но когато по-настойчиво се взрях, те отново изплуваха и застинаха над трептящата вода. Не вярвах на очите си. Откритието ме разтърси и по гърба ми полазиха тръпки. Продължих да фиксирам с поглед мястото, където се намираше изваянието и сега успях да различа по-ясно образите, изсечени в скалата. – Стройна, съвсем млада жена грациозно се беше сгушила до коленете на седнал до нея мъж. И двамата гледаха замечтано, а може би и малко учудено пред себе си. Мъжът от другата страна на оживялото сиво-зелено огледало стискаше в ръцете си един от простите музикални инструменти, използвани от древните обитатели на тази част на света. Подобен на него можеше да се види по богато украсената керамика или изящните стели, изложени в археологическите музеи. Представляваше съединени с тънък ремък различни по дължина тръстикови тръбички, чрез които се произвеждат мелодичните съзвучия. „Музикантът”, както го кръстих, имаше разрошена като на силен коса и гъста, обрамчила цялото лице брада, а по раменете и тялото му се спускаше богато надиплена дреха – хламида, която оставяше голи само възлестите ръце и мускулестите крака от коляното надолу. Момичето бе облечено в хитон, който обгръщаше плътно цялото тяло с изключение на глезените, китките и грациозната шия, подчертаваща миловидния овал на лицето, около което подобно на водопад се спускаха буйни къдрици.

          Мократа одежда на младата жена загадъчно прикриваше и същевременно дискретно показваше съвършенството на нейното тяло. Беше направена с такава вещина, че при вида на плътно прилепналата фина материя човек неволно потръпваше, усещайки сякаш върху собствената си кожа хладната прегръдка на дълбините, от които нежното създание току-що е излязло. Нимфа. Речна или изворна богиня. – Наяда.

          Кой ли беше мъжът, в чиито нозе тя смирено седеше, подпряла се нехайно на земята с опънатата си в лакътя ръка и замечтано загледана в замисленото му лице. Воин, пастир или поет? Брат, баща или възлюбен? И каква е тяхната история, вдъхновила хората, живели тук преди хилядолетия, да я запечатат върху камъка над аязмото.

          Не знаех дали някога щях да намеря отговорите на тези въпроси. Можех само да предполагам това или онова, да си измислям разни теории, някакви красиви или ужасяващи истории, с които всъщност щях да облека в думи собствените си илюзии, надежди и страхове без дори да се докосна до истината. Безпомощно и уморено, съзнанието ми бе изтласкало спомена за загадъчния артефакт в най-затънтената си периферия, но когато от устата на полицая чух къде е бил бащата на Мичето в деня на нейната смърт, той изплува с най-малките си подробности. Тогава съвсем ясно си представих как в онзи ден Христо е седял на камъка пред зеленясалата щерна впил поглед в скалата над нея. Както по-рано го бях правил и аз. Дали е видял същото, което се бе появило пред моите очи? Или пък нещо друго, нещо достъпно само за неговия взор? – Кой знае! Усещах обаче, че по някакъв начин този детайл е свързан с мистериозното изчезване на моя съсед.

                      *                                                *                                             *

          В този час на деня селото изглеждаше като покосено от неутронна бомба. Никъде не се виждаше жива душа. Кучетата, котките и различните пернати твари, които иначе постоянно се мотаеха насам-натам, водени от инстинкта, бушуващ в ненаситните им стомаси, сега се бяха спотаили на хлад в плевниците и обраслите с овошки дворове и дори не издаваха звук. Не се чуваше даже досадното жужене на мухите. Само една стара магарица, завързана в сянката на кичестата черница до оградата на църквата, лениво предъвкваше по някой стрък от наръча пожълтели картофени стъбла пред нея и вяло помахваше с опашка.

          По главната улица откъм разклона, на който тя започваше като отклонение от шосето за града, се зададе грамаден черен джип със столична регистрация. Мощната машина пъплеше едва-едва по прашната камениста настилка, осеяна с дълбоки ями и високи островчета с останки от някогашен асфалт. Затормозеният от жегата и ниската скорост двигател почти не се чуваше от бясното свистене на вентилатора, който едва смогваше да поддържа температурата му в допустимите граници. При всяко излизане от поредната маневра, с която водачът му се опитваше да избегне препятствията, под набраздените с високи грайфери гуми изригваха сивкаво-червеникави облачета прах. Вехтите фасади на къщите, наредени от двете страни на платното, което сънливо се влачеше между обраслите с пожълтели буреняци тротоари, посрещаха с пълно безразличие лъскавия автомобил – последен модел на прехвалена марка, който малцина можеха да си позволят. Приличаха на уморени опърпани войници, строени след тежка битка в шпалир, за да приветстват своя нагизден като пуяк генерал, спотайвал се по време на сражението някъде дълбоко в тила.

          Пътниците в колата бяха четирима. – Двама мъже, прехвърлили вече петдесетте, значително по млада от тях жена и тъкмо навлязло в тийнейджърската възраст момче се разполагаха удобно в просторното, тапицирано в светла естествена кожа купе, в което климатикът поддържаше малко над двадесет градуса.

          Мъжът зад волана, който непрекъснато го въртеше ту наляво, ту надясно, за да избегне безбройните дупки и издатини на пътя, беше слаб, с издължено лице и леко оплешивял. Над острия му, подобен на птичи клюн нос стърчаха очила без рамки на стъклата, закрепени на щръкналите настрани уши с тънки метални дръжки. Носеше риза с къс ръкав и панталони с крачоли до коленете, които по кройка и цвят имитираха модата от колониалната епоха. От пръв поглед можеше да се забележи, че костюмът е марков, но, за да се разсеят всякакви съмнения относно качество му, върху капака на единия от горните джобове на ризата се кипреше везаният знак на произвелата го модна империя. Върху мършавите си космати крака, с които нервно натискаше педалите, бе надянал на босо елегантни летни мокасини от преплетени тънки кожени ремъци. На лявата си ръка носеше стилен часовник, а на дясната масивен златен пръстен с плосък черен камък, върху който имаше филигранна инкрустация от същия благороден метал. При по-внимателно вглеждане на нея можеше да се различи изображението на венец от клонки, скрепени със закачливо нагъната лента, обрамчващ пергел и зидарски ъгъл, чиито с обърнати едни срещу други рамене се кръстосваха, а в ромбовидното поле между тях изпъкваше  латинската буква „G”.

          Седящият на седалката до шофьора притежаваше напълно противоположен вид. Едър и пълен, може да се каже направо дебел, той излъчваше арогантната нахаканост, характерна за градските тарикати, които въртяха дребните си далавери по махленските кафета и пазарчета. Шарената риза от изкуствена коприна, която носеше разкопчана почти до пъпа, крещеше във всички цветове от спектъра и го караше да изглежда като затлъстял глупав папагал. На всичкото отгоре беше нахлузил и бермуди със защитния зеленикаво-кафяв десен на военните униформи, а невъзможната комбинация завършваше с вишневочервени маратонки със заострени върхове, обути върху изрязани и доста позахабени бели чорапки, които покриваха кокалчетата на дебелите му глезени едва до средата. Това оригинално дизайнерско решение, представящо изчерпателно последните модни тенденции в сергийната търговия, се допълваше от респектиращо количество аксесоари – естествено златни или поне изглеждащи такива. Освен огромния часовник, с отрупан от многобройни бутони и прозорчета лъскав циферблат,чието главно предназначение бе да демонстрира рейнджърската закваска на неговия притежател, на другата си китка носеше масивна гривна, а тежкият ланец просветваше върху косматите му гърди в синхрон с отблясъците на пръстените, с които бе окичил почти всичките си пръсти. Въпреки тази внушителна декорация, която трябваше да респектира околните, гладко избръснатото му месесто лице с ококорени тъмнокафяви очи излъчваше наивна простодушност, която се опитваше да прикрие с огромни черни очила. В комбинация с късата армейска прическа, подчертаващата здравия, надиплен от подкожни тлъстини врат, те целяха да компенсират неговата страхлива природа и да добавят във вида му необходимата порция войнствена агресивност.

          – Гледай какво става – каза мъжът, който караше джипа. Той стисна за момент здраво кормилото с лявата си ръка и почука с показалеца на дясната върху индикатора за външната температура на арматурното табло. – Ще се изпържим в това село, дето ни докара по туй време. Във вилата на доктора има ли климатик?

          Стрелката сочеше тридесет и осем градуса по Целзий. Пъстроцветният шишко повдигна очилата на челото си и я погледна втренчено, сякаш това можеше да промени нейното положение, след което виновно рапортува:

          – Няма. Откога му казвам да си сложи един, ама все отлага. Скъпо му било, нямало смисъл, не знам какво… Глупости! Но не се притеснявай, ще видиш колко хладно е там. Тя е почти в гората и там въобще не пече.

          Къщата на доктора или „вилата”, както я наричаше той пред познатите си, наистина беше свряна под последните дървета на хълма, надвиснал над горния край на селото. Парцелът, върху който се издигаше, по-рано е бил общинска ливада. Още в началото на практиката си тук преди десетина години му хареса и с няколко ловки машинации го спазари почти даром от предишния кмет. С парите от фалшивите болнични и медицински удостоверения, които позволяваха на такива като дебелака да се измъкват, когато сгазят лука, вдигна внушителна двуетажна постройка с три спални, просторен хол с камина и всичко останало за приятен отдих далеч от любопитните погледи. Семейството му я ползваше рядко. Понякога идваше сам с весели компании, които гуляеха по цяла нощ без да се притесняват от нищо, но по-често я предоставяше за някой-друг ден на познати, с които имаше вземане-даване, или на високопоставени покровители, решили по някакви причини да избягат за малко от големия град.

          Случаят беше точно такъв. Затлъстелият папагал въртеше разностранен „бизнес” в района, вреше се навсякъде, говореше си на ти с местните политици – накратко, притежаваше познанства и влияние, които можеха да бъдат полезни. Според някои делата му бяха доста съмнителни, но какво ли не говореха хората. Като практичен човек, чиято професия предполага не само реализъм, но и голяма доза цинизъм, докторът оценяваше значението му за своята работа и вече години наред поддържаше близки отношения с него. Сега му беше предоставил вилата, за да заведе в селото някаква много високопоставена персона. От „голямото добрутро”, както се изрази приятелчето му , когато поиска услугата.

          По професия големецът беше адвокат, но се занимаваше с какво ли не. Враговете му подмятаха, че по-рано бил свързан с тайните служби, но нямаше нищо черно на бяло, а самият той никога не коментираше подобни твърдения. Имаше лъскава кантора в самия център на столицата и освен разните съдебни дела движеше търговски сделки, транспортни и рекламни фирми, и още куп неща, които за непосветените наивници изглеждаха далеч от юридическата му специалност. Чрез подставени лица участваше в управлението на няколко акционерни дружества и инвестиционни фонда, а преди години името му нашумя като спонсор на една от партиите, дърпащи конците в държавата. В своите среди се ползваше със славата на безмилостен тип с желязна захапка. Наричаха го „хиената” и този прякор издаваше неговата способност да надушва плячката от километри и за нищо на света да не се отказва да я преследва, докато не попадне между челюстите му. Познаваше дебелака от години. От пръв поглед го прецени точно – простовато момче без големи амбиции, но и без особени задръжки. Един от многото, готови да продадат всеки и всичко, за да заситят примитивните си нагони. „Махленски бабаит, ценен не сам по себе си, а защото е навързан с цяла армия от себеподобни, както са навързани и преплетени червата в бездънните им търбуси” – така го определяше той в мислите си. – „Такива трябваше да бъдат използвани, а когато бъдат употребени – захвърлени.” Такива бяха правилата на играта. Познаваше ги добре. В крайна сметка беше един от тези, които ги определяха.

          Перспективата най-сетне да излязат от колата и да се разтъпчат видимо въодушеви младата жена на задната седалка. През целия път тя бе мълчала нацупено, защото вместо да се излежава на шезлонг край басейна на някой луксозен хотел мъжът й я накара да се мъкне с него до това затънтено прашно село. За какъв дявол трябваше да идват тук? При вида на напечените безлюдни улици и прегърбените под вехтите покриви къщи настроението й съвсем се развали. Гледаше ги с такова презрение, каквото може да изпита само човек, живял някога на подобно място. Беше сигурна, че точно това е била тайната цел на съпруга й. – За пореден път да й натрие носа, да й покаже откъде е дошла и къде може да се върне, ако загуби височайшето благоволение да бъде неговата покорна любеща го жена.

          Не искаше въобще да стъпва в никакви села, в никакви малки, посивели от времето градчета. Те й напомняха за детството, за нейните родители, които не беше виждала от години. Като гледаше през затъмнения прозорец на джипа притихналите в маранята дворове си представяше как те седят под асмата на тяхната прихлупена къщичка, надвесени над бурканите с компот, които затварят за зимата. Спомняше си как съседското момче я изпращаше в летните вечери до паянтовата входна врата и преди да се прибере дълго стояха прегърнати под слезлите над самите покриви едри блестящи звезди, заслушани в омайното свирене на щурците.

          Колкото и да се мъчеше, не можеше да прогони тези видения, които я спохождаха винаги в такива случаи. Но какво можеше да направи? Оставаше й само да започне да ненавижда всичко, което й напомня миналото. За да не намрази сегашното си съществуване, което й бе отнело това минало. Да потисне отвращението от мъжа, с когото делеше едно легло и който като с магическа пръчка я измъкна от мизерията, превръщайки хубавата, но бедна провинциалистка в принцеса. Понякога й идваше да му крещи, да издере очите му, да го убие, но знаеше, че без него е нищо. По-голямо нищо, отколкото е била преди, когато поне разполагаше с безценното богатство на невинната си младост. Пътят към бащината къща в малкото провинциално градче, където клюките се разпространяваха със скоростта на светлината, завинаги се бе затворил в мига, в който захвърли сервитьорската престилка в краката на управителя на мърлявото ресторантче до бензиностанцията в покрайнините и някак си без самата да усети как, без да се обади на някого или да вземе някакъв багаж седна на седалката до елегантния мъж в лъскавата лимузина. Можеше да стане и по-лошо. Той поне не я излъга за намеренията си.

          – Е, кога ще стигнем най-после до тази вила – изсъска тя и присви още по-злобно очи. – Хайде, че съвсем се схванах в тази кола. Писна ми вече да се друсаме по тези дупки.

          – Ей сега ще стигнем. Още малко. Само да мина да взема ключовете от Христо – отговори раболепно дебелакът, извърнал глава към нея с най-мазната си усмивка. После се обърна към адвоката и додаде авторитетно, показвайки, че владее положението:

          – Горе на кръстовището пред общината завий надясно. Сега ще видиш моя магазин.

          Идеята да завърти малко търговийка в селото всъщност даде докторът. Той го свърза и с бъдещия магазинер, който търсел възможност да пооблекчи тежкото си положение. Славел се като пословично честен и работлив – две презрени качества, които в случая вършеха идеално работа. Като отплата за препоръката поел задължението да се грижи за вилата, когато там няма никой, както и да помага за това-онова, когато отсядат гости. Един комплект ключове от имота винаги стояха у него. По нареждане на собственика му сега той трябваше да ги предаде на своя шеф и покровител.

           – Чудя ти се на акъла с този магазин в това загубено село. Поне печелиш ли нещо или само береш ядове – стрелна го адвокатът с металните остриета на погледа си.

          – Ами, печеля. Нищо не печеля! Губя си времето – занарежда собственикът на магазина. – Моят човек за нищо не става. Ей сега ще го видиш колко е смотан. От него ще вземем ключовете. Колко пъти му викам да го преустроим като кръчма. И при мен ще идва нещо по-сериозно, и за него ще има някакъв кяр. Не ще, ослушва се. Оправдава се с дъщеря си. Нямало да може да я гледа, ако трябвало да разлива ракии на пияниците до сред нощ.

          – Че какво и е на дъщеря му?

          – Болна е. Ни говори, ни ходи. Тя няма да изкара дълго, ама аз не мога да чакам. Другите пари направиха от малките кръчми, а аз се помайвам. Ще взема да го разкарам.

          – Ами разкарай го. Направо вземи целия имот. Ако не знаеш, аз ще ти кажа как да го изиграеш. Ще прекъснеш договора по негова вина и ще прибереш всичко. Няма да му стигне даже за неустойките. Шефът на районния съд, знаеш го, е наш. Докато оня се усети всичко ще е минало-заминало.

          – Не знам. Трябва да се изпипа тая работа. Местните ще се настроят. Изборите са догодина и искам да пробутам едно мое момче за кмет. Не искам сега да почнат да говорят. След това по може.

          – Глупости ще говорят. Ще помърморят някой друг ден, после ще утихнат. Много ги надценяваш хората. Разбери, драги, – височайшият гост рядко употребяваше това обръщение и престорената любезност, с която поставяше ударението върху него винаги караше събеседниците му да настръхват, наострили слух, – пощадиш ли някой, утре всички ти се качват на главата. Няма това, няма онова. Започнеш ли да се съобразяваш кой какво ще каже, загубен си. В този живот няма чувства. Има сметки. Хората се съобразяват само с тях. И те уважават, когато ги държиш изкъсо. Запомни го от мен.

          Макар да говореше за пари големецът отдавна вече не се интересуваше само от тях. Беше ги натрупал достатъчно. Пари! – За какво бяха те? За апартаменти, коли, вили, яхти? За далечни пътувания, за луксозните тоалети и бижута на жена му, за всичките прищевки на разглезения му син? Да! – Без тях всичко това нямаше да го има. Но и с него и без него животът минаваше. Само че парите имаха едно друго свойство, за което малцина се досещаха. Даваха власт. А властта те вкарва в друго измерение. Когато я притежаваш, преставаш да си обикновен човек. Можеш да се разпореждаш със съдбата на другите. Да я направляваш. Да си играеш на провидение. Това е нещо друго. То е, което дава истинския смисъл на богатството.

          – Ето го – дебелакът посочи с пръст остъклената фасада, белееща до неизмазаната къща в дъното на стръмната уличка, по която се спускаше джипа. – Спри пред него, аз ще скоча за няколко минути.

          Погледа зад очилата на спътника му проблесна лукаво:

          – И аз ще сляза. Искам да го видя тоя магазин. Може пък да си харесам нещо.

          Още преди гумите със стържещ звук да застинат върху чакълестата улична настилка Христо вече стоеше отпред с обичайната си добродушна усмивка. При отварянето на вратите, все едно че повдигнаха капака на добре опалена пещ – изпепеляващият зной, който до този момент съществуваше за тях само като цифри върху индикатора на таблото, за секунди нахлу в купето, изтласквайки през вратите приятната прохлада. Топлинната вълна удари момчето на задната седалка и го извади от неговия унес. По време на цялото пътуване то бе седяло до жената без да обели дума, заболо поглед в екрана на преносимия компютър на коленете си.

          – О, и аз ще сляза малко – каза то и се обърна към майка си, чийто поглед продължаваше да хвърля светкавици. – Заболя ме задникът. Ти няма ли да слезеш малко?

          – Върви, – изсъска тя през цепката на присвитите си в злобна гримаса устни. – И кажи на баща си да побързат, защото вече ми писна.

          Останала сама, жената се отпусна на седалката и чертите на лицето й възвърнаха естествената си спокойна красота. Беше още млада, а и непрестанните грижи в най-реномираните козметични салони си казваше думата. Въпреки проникналата отвън жега все още можеше да се диша. Погледна през прозореца от другата страна на седалката и видя как съпругът й, синът им и неговият досаден домакин се вмъкват в магазина, следвайки мъжа, който ги посрещна. През широката витрина мерна седящото зад щанда момиче и любопитството й се изостри. Стори й се хубаво. В бялата си, закопчана догоре рокличка с малка къдрава якичка – такива отдавна не се продаваха и нито една нейна връстница за нищо на света не би я облякла сега – то й напомни нещо за самата нея и за летата през слънчевото й безоблачно детство. Глупости! – Просто напоследък бе започнала да се заглежда в малките госпожици, преценявайки как биха изглеждали до нейният възмъжаващ красавец. Тръсна ядосано глава, за да пропъди натрапчивия спомен, който нямаше място в сегашния й живот и извърна поглед.

          Момичето изглежда също я видя. На лицето му мигом изгря усмивка и ръчичката му трепна като че ли искаше да й помаха. Поне така си помисли Христо в момента, когато затваряше вратата след като влезнаха в магазина и забеляза как жената в колата наблюдава дъщеря му, а тя също се е вторачила натам. „Дали това е майката на хубавия младеж?” – помисли той и на свой ред огледа момчето, което следваше двамата мъже.   

          На години беше колкото малката, но доста по-едро и източено, което го караше да изглежда по-голямо. Въобще не приличаше на баща си. Имаше  мекия овал на лицето на майка си и същата като нейната гъста катранено-черна коса, която, прибрана зад ушите, се спускаше на закачливи гънки чак до основата на опърления от слънцето издължен още по детски врат. Под снежнобялата му тениска се очертаваха широки гърди, които заедно с добре оформените ръце и стройните крака, оголени под прилепналите по бедрата джинсови шорти, говореха за системни занимания на спортната площадка. Единствено очите издаваха неговата роднинската връзка с притежателя на луксозното возило – по-скоро тъмносиви, отколкото сини, те просветваха със същия студен метален блясък.

          Изведнъж сърцето на бащата се сви от внезапно споходилото го прозрение, че дъщеря му е пораснала. Коварната болест, сковала крайниците и езика й, великодушно бе подминала всичко останало, което правеше нейния живот още по-ужасен. Преди миг се беше заблудил – широката усмивка и опита да повдигне ръката си за поздрав бяха предназначени за снажния юноша, който пристъпваше от крак на крак в скъпите си бели маратонки. Очите на дъщеря му гледаха не към жената отвън, а към него.

          Той също втренчено я наблюдаваше. Докато управляваният от ръцете му мускулест изрод сечеше със самурайския си меч глава след глава във виртуалното пространство зад дисплея на компютъра, с половин ухо бе дочул, че дъщерята на магазинера, при който трябваше да се отбият, е тежко болна. И сега я изучаваше с хладно любопитство.

          Както винаги ставаше в подобни случаи,когато се вълнува и прави усилие да се размърда, от едното ъгълче на устните на момичето към брадичката му запълзя тънка прозрачна струйка. Смутен от съмнението за сърдечните трепети на детето си, Христо припряно затърси по джобовете си кърпичка, но след като не намери нищо бързо изтри лицето му с широката си длан, оставяйки по него кафеникава мръсна ивица.

          Младежът стисна зъби и едва се удържа да не прихне. От гърлото му се процеди някакъв хриптящ звук и той затисна устата си с шепа, имитирайки, че се е закашлял. „Страхотна мацка” – ако в този момент някои от училищните му приятели го бяха видели, щяха да го спукат от майтап. Все пак се овладя и фамилиарно нареди на магазинера: 

          – Дай ми една студена кола,.. – смехът още напираше в него и за да замаже конфузното положение от немай къде добави – …ако обичаш.

          – Разбира се, ей сега. – Магазинерът се сепна, защото съвсем бе забравил за другите посетители:

           – А вас какво да ви почерпя – обърна се той към тях и се запъти към прозрачния хладилен шкаф.

          Изправени пред щанда с електронната везна и касовия апарат, който от дълго време все беше развален, те безмълвно бяха наблюдавали как се върти около момичето в инвалидния стол. Адвокатът, който хвърляше одобрителни погледи към сина си, се размърда и започна да оглежда помещението, фризерите и стелажите със стока с вид на познавач, а собственика на магазина навъсено изсумтя:

          – Ти няма какво да черпиш! – Явно искаше да покаже кой командва тук и като кимна свойски на спътника си разпери ръка по посока на леко запотеното стъкло, зад което бяха наредени различни шишета с бира и безалкохолни напитки:

          – Искаш ли нещо?

          – Не, не – отговори той. – Във вилата нали има всичко? Хайде да тръгваме, че жената съвсем ще се вкисне в тая жега.

          Синът му беше изфирясъл навън, забравил, че му се пие нещо. Ентусиазиран от перспективата за бързото сбогуване с пришълците, Христо чевръсто тикна ключовете от вилата в потната ръка на своя патрон.

          – Всичко съм заредил и подредил, както ми е казано – припряно занарежда той, копнеещ час по-скоро да види как грамадният черен джип отпрашва обратно по улицата.

          – Абе ти хубаво си заредил и подредил, ама тук като гледам нещо не върви. Ако не го преустроим на барче, какво ще правим с този магазин – отвори болната тема шефът. – Няма да стане така тази работа. Ти ли ще я плащаш тази стока барабар с постройката?

          – Като гледам, това всичко тук е поне петдесет бона – майсторски наля масло в огъня неговия спътник, преувеличавайки многократно стойността на имуществото. – И къщата да продадеш, няма да ти стигнат – поклати той важно глава и се запъти към изхода.

          Цветната лоена топка се заклати след него. Преди да прекрачи прага се извърна и каза с нетърпящ възражение глас:

          – И утре към десет те искам горе при нас. Ще ни водиш малко по гората. Да знаеш, че ще ми трябваш през целия ден. За другото после ще говорим.

          Цяла нощ разменените в магазина реплики отекваха като камбана в главата на Христо. На сутринта със свито сърце оправи тоалета на малката, направи й закуска и я настани внимателно в стария инвалиден стол. Усещаше, че и тя е тревожна. Дали бе разбрала заплахата, изречена от дебелия мъж вчера или просто неволно й предаваше своето напрежение. Нямаше да го види цял ден и това щеше допълнително да я изнерви.

          – Хайде миличко, да слушаш баба си – гальовно й заръча той на тръгване по навик. – Тати ще се върне довечера и пак ще четем приказката. Сега погледай картинката, дето най ти харесва.

          Беше отворил книжката на страницата с илюстрацията, на която малката русалка се носеше по вълните сред фонтани от морска пяна, заобиколена от свита делфини, златоперести рибки и водни кончета.Закрепи я в неподвижно отпуснатите й в скута ръце така, че красивата рисунка да бъде точно пред нейния поглед и пое по улицата към вилата.

          Оказа се, че искат да ги заведе до калето. По време на някакъв лов преди години собственикът на магазина бе попаднал сред руините на старата римска крепост, но не познаваше местността и сега нямаше да ги намери сам. Не искаше и някой друг от селото да разбере, че се интересува от тях, още повече, че е водил някакъв тузар със себе си. Освен това колкото и да бяха самоуверени, не се чувстваха в свои води сред дивата пустош и имаха нужда от доверен придружител, който я познава.

          Двамата мъже го чакаха екипирани като за сафари в саваната или екваториалната джунгла. С камуфлажните си ловджийски костюми, осеяни с множество джобове и катарами, високите до глезена кожени обувки с дебели грайферни подметки, висящите от коланите им страховити ножове и нахлузените над очите шапки с войнствено щръкнали козирки те изглеждаха като пришълци от друга планета до своя водач. Пременен в протрит дочен костюм с неопределен сиво-синкав цвят и евтини гуменки на бос крак той, естествено, щеше да мъкне на гърба си и огромната им раница, натъпкана до горе с провизии и шишета минерална вода.

          Като ги видя Христо се сепна. Очакваше, че ще го карат да ги води някъде, но се беше настроил за досадна кратка екскурзия в балкана. Мислеше, че ентусиазмът на напереното момче, привлякло погледа на дъщеря му и нацупената жена, която не благоволи да слезе от напечената кола пред магазина, ще се изпари още в началото, и преди да направят първата почивка ще започнат да мрънкат и настояват да се връщат. Надяваше се цялото приключение да свърши най-късно около обяд.

          Не беше познал. Момчето и майка му въобще нямаха намерение да излизат от прохладните си стаи. Щяха да са само тримата. И нямаше въобще да вървят пеша или ако в крайна сметка им се наложи да походят, ще е възможно най-малко. Задачата му беше да заведе нагиздените като за изложба на туристически аксесоари мъже до тяхната цел с джипа. Освен всичко друго те носеха със себе си модерна видеокамера и подробна едромащабна карта, взета вероятно от лесничейството в града, а на задниците си кой знае защо бяха запасали по един пищов.

          За да стигнат с колата трябваше да използват лабиринта от изровени тесни пътища, по които минаваха само раздрънканите камиони на дървосекачите. Въпреки контешкия си вид машината им се оказа учудващо издръжлива и след близо час бясно ръмжене и здраво подскачане спря в подножието на нисък, но стръмен хълм, на билото на който стърчаха останките на крепостта. До тях имаше не повече от половин километър.

          По пътя на няколко пъти спираха и Христо с почуда наблюдаваше как спътниците му разстилат картата на загретия от двигателя преден капак, ориентират я с помощта на компас и като се взират в изображението на местността, сравнявайки го с околното пространство, внимателно нанасят върху нея някакви знаци и маршрута, по който се бяха движили до този момент. „Тия не са дошли тук на излет” – помисли си той, но смисълът на заниманията им оставаше неясен докато не ги поведе нагоре по тясната пътечка, която само той можеше да различи в горския гъсталак. Нарамил тежката раница, крачеше с бавна стъпка пред тях и заслушан в разговора им най-сетне проумя защо са тук.

          Разбира се, че въобще не бяха дошли да се прехласват от прелестите на планината. Оглеждаха лакомо територията, от която можеха да изкарат добри пари. Идеята се беше родила в комбинативния ум на дебелака и сега той я излагаше простичко, но убедително пред своя високопоставен гост, който слушаше внимателно и без да го прекъсва. – „Дошло му било времето. Интересът към този туризъм нараствал. Идеално съчетание между природа и исторически забележителности. Не е трудно да се прекара хубав път, ток и вода. Малък луксозен хотел само за елитни клиенти в непосредствена близост до руините. Местни легенди и романтика плюс чист въздух и пълна дискретност. Ще привлекат инвестиции. Ще купят земята. Само трябва да се натисне отгоре, от министерството. Ще дадат на когото трябва каквото трябва. Природозащитниците ще клекнат. За схемата и процентите ще се разберат.”

          Когато стигнаха, водачът им ги остави сами сред пръснатите между бодливите драки съборени каменни зидове, самотно стърчащи останки от тухлени стени и сводести арки, под които някога са минавали хора. Нямаше опасност да се изгубят по равните пътеки, застлани с излъскани от безброй стъпки идеално подредени плочи. Те бяха оплели буренясалата земя под редките дървета като гигантска паяжина, в която двамата заговорници се чувстваха отлично. Снимаха всичко наоколо и продължаваха да кроят как да се развъртят, за да превърнат тази чудна местност в доходно предприятие. Христо вече не ги слушаше.

          Какво да ги слуша? Всичко е ясно – искаха да докарат тук богатите фукльовци от града и да ги доят. Ами те, другите? Хората като него. Какво щяха да правят? Сигурно повечето ще са доволни! – Да се отъркат в големците, да се докоснат до техния лъскав свят. И те да изкарат някой лев покрай баровците. Майната им! Да правят каквото знаят. Той какво щеше да прави, той? В главата му отново се завъртяха последните заплашителни думи от разговора им в магазина предишния ден.

          Неусетно беше поел по склона от другата страна на хълма и сам не разбра кога се изправи пред голямата иззидана в земята щерна под високата отвесна скала. „Трябва да се връщам. Може да им потрябвам за нещо, пък и нещата им са в мен” – помисли си той, но вместо да тръгне незабавно назад свали раницата от гърба си и приседна на камъка срещу водата. Нищо няма да им стане. Ще го почакат малко. Само да си поеме дъх преди да поеме обратно нагоре.

          Загледа се в огледалната сивкава повърхност, която в сянката на надвисналата канара преливаше в тъмни маслиненозелени, а на места и катраненочерни отенъци. Светът се променяше. Вече го бе усетил по думите и лицата на хората, които пазаруваха при него, по сателитните чинии и кабелите, омотали в мрежата си ръждивите покриви на комшиите, по новите коли, с които някои от по-младите отнасяха в града домашните консерви с чушки и домати, приготвени от родителите им. Забързанато време, чието лице се зъбеше от избледнелия екран на стария му телевизор, скоро щеше да залее с вълните си прашните улици на селото, изглеждащо още задрямало като кучетата, изпружили крака в обедния зной под сенките на къщите. Дали в този нов свят, който той не разбираше и от който се плашеше, ще има място за болното му дете, за престарялата му майка, за него? Или те бяха обречени да изчезнат и само след някоя друга година щяха да гадаят кои ли са били тези, живели в порутените останки от техния дом, както гадаеха кои са били хората, съградили някога крепостта и резервоара, пред който седеше?

          Какво щеше да стане с тях? Какво щеше да прави дъщеря му? Той няма да е вечен. На кого щеше да я остави?

          Боже, как говореше погледът й вчера, когато пред нея се изправи хубавото момче. Безмълвните думи се надпреварваха да изскочат от блесналите очи, добили от вълнение цвета на морските глъбини, които мечтаеше да види. Блъскаха се една в друга и изригваха като фонтани, обливайки го с чистия си копнеж. Не искаше много. Не искаше нищо друго освен да срещне разбиращ, приятелски поглед. Мечтаеше за искрица надежда, че любовта е възможна и за нея, копнееше да я харесат поне малко, нищо, че е такава.

          Момчето обаче не разбра немите думи, не чу молбата в тях. Като онзи принц от приказката, с която заспиваше. И до неговите уши не бе стигнал отчаяният зов на малката русалка, подарила гласа си на злата вещица, за да може още един път да зърне този, който преди това бе спасила. Нахаканият красавец я наблюдаваше все едно, че е някаква голяма кукла, изложена за продан зад щанда на магазина. Не! – Той даже не беше като принца, който все пак харесваше русалката, макар и да не я обичаше. Синът на адвоката гледаше дъщеря му със същия студен безучастен поглед, с който баща му пресмяташе стойността на стоката по рафтовете и в хладилниците. Тя нямаше да дочака своя принц. Нямаше да се намери някой, който да й подари зрънцето надежда, пък ако ще след това да разбие сърцето й. Отдавна вече няма никакви принцове. Единственият, който я обича с цялото си същество е той, нейният баща. Трябва да бъде винаги до нея, да не я оставя и за миг. Може би след толкова изпитания добрият Бог ще се смили и един ден леки като перца щяха заедно да отлетят във вълшебното царство на невидимите въздушни духове, където, както пишеше в приказката, бе отлетяла и душата на русалката. Сигурно там се рееше и отдавна ги очакваше жена му.

          Унесен в мислите си, Христо се бе вторачил във водното огледало. Какво ли се криеше под непроницаемия му блясък. „Само да можех да надзърна отдолу” – помисли си той и в този момент забеляза как в него, до самата скала, изплува някакъв образ. Напрегна очи и сега по-ясно видя, че това е дребната фигура на млада жена с извърната в профил глава и протегната настрани ръка. Продължи да я фиксира, но тогава тя започна да се размива, очертанията й затрептяха, завъртяха се в кръг, отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо, водата заклокочи, започна да се избистря и от тъмнеещото дъно към повърхността се понесе нещо. Нямаше никакво съмнение! – От дълбините изплуваше човек. По-точно жена. Не, дете. Господи, та това беше Мария. Неговото малко момиче. Главата й вече достигаше повърхността и всеки миг щеше да се покаже над нея. Плуваше. Колко хубаво плуваше. Ръцете и краката й грациозно се извиваха като стъбла на водорасли около бързеите на река. Нямаше и помен от болезнената им скованост. Протягаше длани с разтворени пръсти към него, а на лицето й грееше най-щастливата усмивка, която бе виждал.

          – Тате, тате, подай ми ръка. Ела при мен, виж колко е хубаво – викаха очите й и той съвсем ясно чу гласа, който напоследък беше започнал да забравя.

          Жадно като удавник пое въздух и гърдите му се изпълниха до последния си предел, а мускулите му се свиха в спазъм, готов да го изстреля във водата подобно на литнало от подводница торпедо. Ей сега щеше да се гмурне в ледената вода и да я прегърне. За секунда бе застинал над примамливо светлеещата бездна и тъкмо да скочи, когато между почтително онемелите дървета отекнаха виковете на двамата мъже, които беше зарязал при руините на билото.

          – Христо, Христо, къде се запиля бе, човек – дереше се с цяло гърло дебелака, а другия, който ситнеше след него раздразнено боботеше: – Абе раницата ни е в теб, какво правиш, не сме дошли да се занимаваме с теб.

          Грачещите звуци изтрещяха като автоматен откос, посипаха се по водната повърхност и тя мигом потъмня, добивайки предишния си мръснозелен цвят. Мария отпусна уморено ръце, краката й се сгърчиха вдървени и тя бързо се понесе към мътните дълбини. Последното, което Христо видя, беше ангелската усмивка и изпълнения с любов поглед, които продължаваха да озаряват лицето й до последно.

          Изпуснах я, – успя само да промълви той и тялото му се свлече безпомощно на камъка под него – отиде си.

                                   *                                     *                                  *

          Така го били заварили, завърши разказа си полицаят. – Забил празен поглед в зеленясалия водоем, само тихо шептял „изпуснах я, отиде си”. Когато след няколко часа видял пред вратата на къщата им струпаните съседи, които превъзбудено шушукали и нервно се щурали насам-натам, избягвайки да срещнат погледа му, той като че ли вече знаел, какво е станало.

          Мълчанието натежа и следователят за втори път се надигна да си тръгват, когато на свой ред отново го накарах да седне на стола си, обръщайки се директно към местния шериф в явно нарушение на служебната субординация:

           – Извинявай, каква книжка каза, че стискало мъртвото дете в ръцете си?

          Униформеният ме изгледа свирепо и безпомощно сви рамене. Литературните въпроси явно не бяха стихията му. Вместо него ми отговори неговият шеф, навлязъл учудващо дълбоко в детайлите на този „банален случай”:

          – С приказки. Обикновена книжка с приказки. Била отворена на страницата с една илюстрация от „Малката русалка”.

          Две мухи лениво пъплеха по масата и ми пречеха да се концентрирам. Замахнах с ръка да ги прогоня и когато те с ловки маневри се разлетяха в различни посоки внезапно смених темата:

          – И според вас аз съм последния, който е видял Христо преди да потъне в дън земя?

          – Така излиза. – Драматичният тон, подобаващ на високото ми положение на „главен заподозрян” привлече вниманието на криминалиста. – Поне засега май наистина сте последен, съдейки по това което ми казаха и другите. Защо? Какво имате предвид?

          Не зная какво е очаквал, но когато самоуверено изтърсих, че знам къде могат да намерят изчезналия магазинер или поне това, което е останало от него, двамата едновременно присвиха очи и изпитателно ме фиксираха с погледите си:

          – Моля! – учудено вдигна вежди единият.

          – Как така? – допълни го с типичното за занаята си недоверие другият.  

          „Как?” Откъде да знам „как”! Не можех да го обясня. Вече бях сигурен, че Христо не е тук, в нашата действителност, за която си въобразявахме, че е единствената. Докато слушах униформения видях и мястото, където той е преминал в другото измерение на битието, но не можех да опиша смислено откъде ми е дошло всичко това в главата. Какво! – Да им разкажа за нашия възвишен метафизичен разговор за безсмъртието на душата? За мечтата на магазинера да покаже на парализираната си дъщеря морето? За магическата сила на малкия скален барелеф над водата на цистерната при древните руини? За присмехулния поглед, с който младият нехранимайко беше отблъснал копнежа на момичето в магазина? Или за ослепителното видение, който ме разтърси в деня, когато го видях за последен път?

          След срещата ни под разклонения дъб на превала Христо бе поел по пътеката, която стигаше до останките на античната крепост, а аз продължих по предварително набелязания си маршрут към Козята пещера. Когато стигнах там, ясното допреди час небе тъмнееше, цялото покрито от оловносиви буреносни облаци. Нищо необичайно за планината през лятото. Тук времето често сменяше настроението си като капризна влюбена дама.

          Тъкмо бях поседнал на малката покрита с мъх площадка пред зейналото каменно гърло и първите капки дъжд забарабаниха по листата на околните храсти. Трябваше да съкратя поетичното съзерцание на отсрещните баири и виещата се в подножието им рекичка, въпреки че го бях включил като задължителен елемент в програмата на излета си. „Дано само преръми и ме изчака да се върна” – помислих си аз и се надигнах да тръгвам обратно, защото хич не ми се прибираше мокър до кости. Но небесните сили бяха решили друго. Пороят ме заля така внезапно, че без много да му мисля потърсих убежище в мрачната утроба на планината, която сега ми се стори гостоприемно отворената и уютна. Щях да поседя вътре само докато дъждът спре или поне се поукроти. И добре, че влезнах, защото едва се бях настанил удобно върху един камък до самия й вход, когато навън се разнесе далечен мощен тътен. Сетих се за моя съсед. – Къде ли го беше заварила стихията?

          Да те застигне гръмотевична буря на открито е доста неприятно, а на всичкото отгоре и опасно преживяване. Седях на сухо и броях наум секундите, делящи всеки далечен грохот от просветването на парчето мрачно небе, затиснало като прогизнало парцаливо платнище гърловината, през която се бях вмъкнал в моето скривалище. Слава Богу, мълниите падаха на километри от тук.

          Да, ама не! Още не го и помислих, когато ме заля ослепителна синьо-зелена светлина и почти едновременно с нейната вълна ушите ми запищяха от оглушителен трясък. Милиони волтове електрически заряд се бяха сгромолясали съвсем наблизо. Може би на метри от мястото, където допреди малко седях. Ставаше напечено и за всеки случай реших да се преместя по-навътре, където мракът се сгъсти до такава степен, че вече с мъка различавах очертанията на каменните фигури, които ме заобикаляха. – За този ден не предвиждах никакви подземни приключения и затова не си бях взел даже малкото електрическо фенерче, с мнимата неизправност на което плашех гостите си, когато ги водех тук.

          След първото близко попадение започна истинска артилерийска канонада. Светкавиците и бягащите по петите им гръмотевици следваха припряно една след друга. Разтърсващият тялото звук отекваше в недрата на планината и се връщаше към мен като страховито предсмъртно стенание. Още неугаснало предишното и ново светлинно избухване взривяваше сенките на причудливите скални образувания, изваяни преди милиони години от водните потоци. За кратко, преди да потънат отново в праисторическия мрак, те се разбягваха по стените и високия свод на внушителната каменна кухина, подскачаха, трептяха и се блъскаха една в друга, завихряйки неистов обреден танц, с който да омилостивят побеснелите природни сили.

          Илинден. Истински Илинден. Древният библейски пророк не пропускаше да напомни за старата си слава на повелител на небесния огън, на градушките и пороите, които се изливаха върху зажаднялата земя по това време на годината. Християните го бяха възприели заедно с другите персонажи от дългата история за Бога на Авраам, но в него имаше нещо от необузданата ярост на гръцкия Гръмовержец и другите подобни на него езически божества. Дали в този единствен ден от годината те не възвръщаха своята предишна мощ и не им бе позволено да беснеят на воля, опиянявайки се от вкуса на човешките жертвоприношения?

          Под бясното хоро на призрачните фигури, извило се под акомпанимента на яростните мълнии, тази възможност ми се стори твърде реалистична и донякъде обясняваше дионисиевата оргия, която се вихреше по същото време в селото. Като потвърждение на внезапно осенилото ме прозрение нова експлозия разкъса мрака и тишината, настъпили за малко след предишната. Сенките затанцуваха отново и сега вниманието ми привлякоха два блуждаещи силуета, които страшно приличаха на устремени едно към друго човешки тела. Те се рееха свободно по матовата скална повърхност в непосредствена близост до мен, все едно че се гмуркаха в някакъв дълбок вир със застояла вода. За краткото време преди всичко пак да потъне в гъстия зърнест здрач, а ехото да върне оглушителния грохот, тъмните сенки на плувците засияха, добиха плътни релефни очертания и аз ясно видях лицата им, които изплуваха пред погледа ми като образите върху фотографска хартия, потопена във вана с химически разтвор. Христо и Мария. Бащата и починалата му болна дъщеря. В мига, в който почнаха да се разтварят в бързо настъпващия пепелявосив сумрак, ръцете им се вкопчиха в жилава хватка.

          Бях застинал с блуждаещ в нищото поглед. Трябваше да минат доста минути преди да разбера, че не последва нова светкавица. С видението, пратено ми от последната, бурята закачливо ми бе помахала за сбогом, тръгвайки си така неочаквано, както и дойде. В подземието отново нахлуваше слънчева светлина. Когато зърнах назъбената окръжност на входа му, тя беше запълнена с дълбока искряща синева, в която нямаше и следа от облак.

          – Казах, че ще ви помогна да намерите Христо – повторих аз унило без излишен драматизъм в гласа. – Знам къде свършва пътят му в нашия свят. Търсете го в щерната, аязмото или каквото и да е онова водно съоръжение до останките на старото кале.

          Физиономията на полицая се бе издължила като удивителен знак, поставен несръчно от първокласник, колебаещ се дали е подходящ за края на изречението, което диктува учителката му. За разлика от тази на началника му, която бе добила леко присмехулно изражение:

          – И защо според вас той е там? – В гласа на следователя се долавяше подчертано иронична нотка.

          На този въпрос, разбира се, не можех да отговоря. Нямаше как да обясня интуицията си с ония рационални доводи, които очакваше и които единствено можеха да преминат бариерата от логически схеми, барикадирали неговото съзнание. Даже не направих опит да се аргументирам, а само натъртено повторих:

          – Там е. Сигурен съм, че е там. Не мога да ви кажа защо, но съм убеден, че е там. Просто вземете хора, отидете и го намерете.

          – Натам ли беше тръгнал, когато го видяхте за последен път? – По всичко личеше, че моята увереност не го впечатлява. Той продължава да не приема казаното от мен сериозно и аз почти избухнах:

        – Не знам накъде е тръгнал тогава. Но съм сигурен, че точно този ден е отивал да се види с дъщеря си. По-рано е нямало как да стане и той завалията е чакал почти цяла година тази дата. Отивал е при починалото си момиче и срещата им е била точно там, където ви казвам.

          Думите ми съвсем объркаха представителите на реда и особено младия криминалист. Едва ли ги беше очаквал от човек като мен. Що за глупости дрънках. Сигурно започваше да се съмнява в нормалния ми психичен статус, а може би вече съжаляваше, че въобще е дошъл да разговаря с мен и затова се изненадах, когато замислено проточи:

          – Какво пък, нищо не пречи да проверим. Знаеш ли го къде е това място – обърна се той към униформения и с изразителен жест го подкани да стават. Този път решението му да си тръгнат бе окончателно, а на мен и през ум не ми мина да ги спирам.

          – Е, как да не го знам – отсечено отвърна полицаят, доволен, че отново е заел полагащото му се място в цялата история. – Още сега мога да ви заведа, ама... – критичният му поглед фиксираше елегантния костюм и обувки на следователя – ...по-добре да се преоблечете, гора е все пак.

          До вечерта цялото село знаеше, че са намерили Христо. Тялото му, цялото омотано във водорасли, се поклащало от поривите на вятъра в средата на дълбокия резервоар до старата крепост. Лежал по очи с отпуснати встрани крака, а вкочанените му ръце били извити в дъга пред гърдите, все едно че прегръщал някой. Върху един плосък камък на няколко крачки от водата непокътната си стояла неговата прокъсана раница, в която нямало нищо друго освен една детска книжка с измачкани корици и много цветни илюстрации. Отстрани била кротко положена и малката му брадвичка. Нямало следи от никаква борба и най-близко до ума беше, че човекът се е подхлъзнал, паднал е във водата и понеже не умее да плува, белята станала. Аутопсията, която по силата на закона му направиха, косвено го потвърждаваше – смъртта бе настъпила от удавяне. Просто трагичен инцидент. Тази версия прие и селският свещеник – добродушен както повечето си енориаши човечец, който след няколко дни го опя в църквата преди да заровят плътно затворения ковчег, в който върнаха тялото му от града.

          На погребението отидохме двайсетина души – повечето от махалата. Кой знае защо, но всички си тръгнахме от гробището с олекнали сърца.

          Любопитните подробности около събитието продължаваха дълго да се предават от уста на уста със задължително съпровождащите ги пояснения, подчертаващи информираността на разказвача и личното му участие в историята. Когато ги слушах, често се питах дали става въпрос за човека, който познавах или за някой съвършено друг. Честно казано, този маниер едни и същи неща да се повтарят безкрайно като от развалена грамофонна плоча, а на всичкото отгоре и да се преиначават силно ме дразнеше.

          Следователят ми се обади още веднъж. Този път дойде сам и отново се опита да разбере как съм се досетил къде да търсят тялото. Интересуваше се и какво съм искал да кажа с думите, че Христо отивал да се срещне с дъщеря си. Не успя да научи нищо повече от това, което вече грижливо бе описал в приключената преписка по случая – не исках да подкопавам устоите на прагматичния разум, така необходим за успешната му кариера.

          Докато страстите утихнат, гората се прошари, а ливадите по краищата й съвсем пожълтяха. Неусетно беше дошъл моментът да поема обратно към зимното си местообитание. Следващата година може би щях да се върна отново, но сега не ми се мислеше за това. Струваше ми се, че нещо се е променило и времето тук вече не е същото. Че е  излязло от равновесното си положение и разкъсало омагьосания кръг, в който се бе въртяло от векове, сега бърза да се влее в общия поток, който отдавна течеше отвъд хълмистия хоризонт. Трябваше и аз най-сетне да скъсам с наивните си илюзии. Одисей е бил обикновен провинциален шмекер. Камелот и крал Артур не съществуваха. Ромео вероятно е досаждал като нахален пъпчив тийнейджър, а Жулиета като всяка разглезена фръцла на нейните години е вдигала кръвното на родителите си по пет пъти на ден. Моите селски съседи и приятели също не бяха стока – хитруваха, послъгваха, подмазваха се и сервилничеха пред силните на деня, премълчаваха това, което не им изнася и преувеличаваха невероятно и най-малките си заслуги. Казано накратко, животът тук се подчиняваше на същите правила, които важаха и в големия град, до който щеше да ме отведе виещото се като змия шосе, а всичко останало е плод на развинтената ми фантазия.

          Чакаше ме много път затова тръгнах рано. От последното възвишение, зад което шосето потъваше в лабиринта между гористите хълмове, се откриваше чудесна панорама към цялата тясна котловина, в дъното на която още дремеше селото. В близкия й край над нея се извисяваше хребетът, на превала на който стърчеше самотният клонест дъб със забитата до корените му скала. Хвърлих им прощален поглед от прозореца на колата и видях, че на пътеката, минаваща покрай тях, са застинали две дребни човешки фигури. Разстоянието беше доста голямо за да ги различа по-ясно, но все пак ми се сториха познати. – На възрастен мъж  и съвсем младо момиче. Бяха облечени в някакви странни сияйни одежди и ми махаха за сбогом. Натиснах педала на газта и повече не се обърнах. „Не може да се те” – повтарях си аз докато се отдалечавах, въпреки че бях убеден точно в обратното.

© Ангел Кондев – автор, 2011

© Copyright 2011 by Angel Kondev