„КОЛЕКТИВНИЯТ
РУСНАК“ И БЪЛГАРСКИЯТ МУ „ФЕНКЛУБ“
(особености
на съвременната българска психопатология)
„Колективният руснак“ е преди всичко
патриот. Да се мисли обаче, че неговият патриотизъм се свежда до баналния
стремеж да подреди живота в собствената си страна, да го направи по-добър,
по-радостен и щастлив, ще бъде груба грешка. Този бездуховен, лишен от далечен
хоризонт меркантилен идеал не е по мярката на загадъчната и необятна руска
душа. За нея любовта към Родината е толкова възвишена, че изисква да се отхвърли
тъкмо профанното разбиране за нея. И не просто да се отхвърли. Да се заклейми,
да се анатемоса това лишено от руската одухотвореност разбиране, характерно за
семплата душевност на нещастните хорица, обитаващи пустошта извън любимия „русский мир“. Обратно – истинската,
възвишената, автентичната руска любов към родината осъжда като недопустимо
всяко усилие за нейното нравствено, социално, икономическо и политическо
обновяване. И най-важното – вменява като висш дълг да се мразят всички, които са
успели да постигнат еснафския си идеал, които са направили от своите отечества
по-уредено и добро място за живот. Да се мразят и да се завладяват, за да
станат част от света на „колективния руснак“, който, казано с думите на
емблематичния за него писател Михаил Шолохов, носи любовта си към родината забодена
на върха на своя щик.
Разкритата особеност на руския
патриотизъм, на руската любов към родината по необходимост поражда и някои
други черти от характера на този културно-исторически типаж:
*шизофренична възбуда и възторг от
грубата военна сила и мистично преклонение пред оръжията – бабаитското перчене с размера и мощта им,
което започва с възхищението от кремълския Цар топ, за да стигне до гордостта
от ядрените "Сармати“ и хиперзвукови „Кинжали“ и „Циркони“, дефилиращи по
Червения площад на кичозните ежегодни „паради на победата“, са само „връх на
айсберга“ в деформираното възприемане на технологичния прогрес;
*всепроникващ милитаризъм, който
превръща войната във висша форма на човешкото съществуване, а мира в кратка почивка
между масовите касапници – уродлив милитаризъм, който кара майките да труфят
във военни униформи невръстните си дечица, развеждайки ги гордо в колички с
дизайн на танкове, бронетранспортьори и изтребители; неистов милитаризъм,
подчинил на вездесъщата война руската литература, кино, историография,
публицистика и дори точната наука, който
отрежда на мира ролята на досадно допълнение. „Война и мир“!;
*маниакален култ към мъртвите и смъртта,
надминаващ по своите мащаби застиналия в мумии, гробници и пирамиди древноегипетски
пиетет към отвъдното – култ, от енергията на който са съградени безбройните
мемориали, обхванали руската територия като паяжина, в центъра на която мрачно
се въздига капището на Ленин; култ, каращ хиляди да маршируват в некрофилски
транс в ежегодните маршове на „Безсмъртния полк“;
* болезнена грандомания, в която се
оглежда всеядният опортюнизъм, свидетелстващ за дълбок комплекс за малоценност
– нарцистична грандомания, която с артистичния замах на черноборсаджия лепи
руски етикет върху всички научни и технологични достижения на човечеството;
безграничен опортюнизъм, който в своята раболепна сервилност към омразната чужбина
превръща „руското джудже“ в „най-голямото джудже на света“ и създава
карикатурната бутафория на „Потёмкинские
дере́вни“;
* лицемерна набожност и показна религиозност,
които откровено се гаврят с устоите на християнската вяра – езическа лукавост, проявила
се в арогантната претенция на Москва, формулирана още през късното
средновековие, да бъде „Третия Рим“, новия властови център на Църквата и автентичен
наследник на завладените по-рано от друговерците Рим и Константинопол; фалшива
религиозност, увенчала главата на назначения от хана на монголско-ислямската
Златна орда за руски княз Александър Невски с ореола на православен светец; престорена,
фарисейска набожност, аранжирала руските православни храмове в кичозния стил на
индийски харем и пъчеща се от потъналите в разточителство и богатство палати на
руските архиереи, които с окичени с тежки златни пръстени и луксозни часовници
ръце обилно кадят тамян пред „богоугодните“ дела на бандити и тирани.
Изброените черти от характера на
„колективния руснак“ не претендират за цялостно обхващане на неговата загадъчна
за останалия свят душевност. Подобно обхващане донякъде е и невъзможно, защото
тази душевност е толкова дълбоко ирационална, че, както е казал един от
най-известните ѝ апологети – Федор Тютчев (1803-1873), „Умом Россию
не понять,… – в Россию можно только верить.“ И все пак те обясняват
вероломството, бруталността, жестокостта и страстното влечение към лъжи, кражби
и мошеничества, с които се свързва руската идентичност от векове насам.
Сегашната завоевателна война, която руснаците водят в Украйна, именно
руснаците, а не просто режима на Путин, не е някакво злощастно отклонение от
историческия им път – напротив, тя е закономерно следване на проправяната с
векове посока.
Разбира се не всеки руснак е вманиачен
враг на чуждата култура, разпасан, въоръжен до зъби бандит, зомбиран некрофил, отчаян
грандоман и потънал във фалш религиозен фанатик, който лъже, краде и убива с
безпрецедентна бруталност. Има много свестни и нормални хора, които като
индивиди в друга, неруска среда не биха се вместили в очертания образ на
„колективния руснак“. Те обаче и при най-доброто си желание не могат да
преодолеят силовото поле на социалната и културна реалност, описана чрез тази
категория, която деформира и направлява живота им чрез неподвластните на историческа
промяна държавни и обществени институции, мракобесните идеологически догми,
устойчивите антидемократични нагласи, примитивните нравствени и естетически
императиви. Не могат да се измъкнат от мъртвата хватка на „колективния руснак“,
който обожават сегашните му български фенове.
В много отношения те просто му
подражават, организирайки местни рокерски турнета и траурни шествия със
запазените марки на руските „Нощни вълци“ и „Безсмъртния полк“, перчейки се в
руски военни униформи, развявайки руски знамена, показвайки символи и лица от
руското минало и настояще върху татуираните си от главата до петите анаболни
снаги. И те като руските си събратя са „искрено вярващи“ православни, очакващи
с трепета на първите християнски мъченици правдата на новия световен ред, който
„червените ескадрони“ ще прогласят над изпепеления прогнил сегашен свят. И те
досущ като своите „братушки“ се кланят на капищата на мумии, изпаднали в
некрофилски екстаз. И още, и още, и още… –
такава е логиката и етиката на фенклуба, в който членуват.
Имат обаче и собствен принос, който с
гордост демонстрират в социалните мрежи заедно с дълбоките си граматически „познания“.
Сред оригиналните им достижения се откроява техния особен, с нищо несравним
патриотизъм.
Ако Колективният руснак обича страстно
своята Родина, мразейки всички други отечества, всичко, което по произход и
принадлежност не е руско, то българският му почитател надгражда над тази омраза
още една: омразата към собствената си страна, собствения си народ, собствената
си история. Тях той с радост принася в жертва пред олтара на своето единствено
божество – „Колективния руснак“. И с неподправено упование, с огромна надежда
очаква наказанието, което пълчищата на Големият руски брат рано или късно ще стоварят
върху собствената му страна заради „предателството“ на недораслите за
безпределната му любов негови сънародници. Какъв полет на духа, какъв
вулканичен патриотизъм, изригващ от дълбините на потурите, които той ритуално
вече е навлякъл, за да посрещне за сетен път своя „освободител“, запалил е
скарата, наточил е ракията, приготвил е и пилона, на който да провеси победния
му флаг. Най-високия в Европа.
„Колективният руснак“ с неговия „руски
свят“ е плод на многовековна социално-културна еволюция. Българският му фенклуб
има по-скромна биография. Биография, която в съвременността приключва като
диагноза.
В нашата народопсихология отношението
към Русия открай време е бивалентно. Още в света на архаичните българи руските
„достижения“ са възприемани нееднозначно, а в яростния спор между Каравеловия
дядо Либен и опонента му хаджи Генчо ще бъде кодиран основният въпрос, на който
трябва да отговори последващото историческо развитие. – Накъде, кой е верния
път пред модерното българско общество?
Макар често колебливо, понякога
отклонявайки се за продължителни периоди под напора на непреодолими външни
обстоятелства, това общество упорито следва коловоза на европейската, на западната
цивилизация. Следва го, водено не от временните си конюнктурни интереси, не и
от лакейско сервилничене пред световните центрове на влияние и власт, а защото
съответства на неговата рационална и демократична природа, генетично кодирана
още в първите векове от съществуването му. От тази гледна точка сегашният
български фенклуб на „колективния руснак“ може да бъде определен единствено
като патология. Като болест, разпространяваща се със силата на епидемия,
поразила неспособните да се справят с предизвикателствата на модерния свят
комплексирани българи. Като заболяване на имунната система на националния
организъм, което може да бъде победено само със силата на решителната воля да
бъде лекувано. Докато не е станало късно!
© Ангел Кондев – автор, 2023
© Copyright 2022 by Angel
Kondev
Няма коментари:
Публикуване на коментар