Защо Франция, защо Париж? – Един възможен отговор отвъд баналния баланс на политическото счетоводство
В един коментар на събитието за в. Телеграф, цитиран в информационния сайт VESTI.bg* , на въпроса коя е причината за това натрапчиво внимание е отговорено в неподражаемия стил на прочутия лондонски детектив: „…защото Франция се сражава с джихадистите по целия свят, защото има една от най-големите мюсюлмански общности измежду европейските страни и може би едно от най-разделените общества в Европа…“, а „…резултатът от всичко това създава атмосфера като на барутен погреб.“ Елементарно, Уотсън.
В тази констатация, която много от дежурните родни наблюдатели възторжено прегърнаха като свое проникновение, се съдържа вероятно голяма част от истината. Още повече, че дедуктивният извод е подплатен с много емпирични факти, които едва ли някой би оспорил. И все пак в нея като че ли липсва главното и тя повече прилича на обикновена рекапитулация под графите „взел“ и „дал“ в бакалски счетоводен тефтер без да калкулира в сметката по-далечния хоризонт, към който е насочен погледа на терористите. Хоризонт, натоварен с дълбоко символно съдържание.
В забележителната си и като послания, и като емоционална наситеност реч пред двете камари на френския парламент от 16-ти ноември, президентът Франсоа Оланд, често критикуван и дори осмиван напоследък като мекушав и безличен лидер, заяви нещо много важно: "Ние не сме във война на цивилизациите, понеже тези убийци не представляват цивилизация. Ние сме във война срещу джихадисткия тероризъм. (курсивът мой – А. К.)“ И точно то е ключът за разбирането защо за втори път през тази година Франция бе подложена на брутална атака от войнствения радикален ислямизъм.
Да, джихадистките терористи наистина не са „цивилизация“. Не поне в смисъла на понятието, изработено в модерната културна антропология. Но по-важното е друго: те целенасочено и последователно се борят за разрушаването на една цивилизация. На Европейската цивилизация, която по ред исторически причини и обстоятелства в момента е добила глобални измерения. А това вече обяснява много неща и свързва в една логическа верига атентатите в Париж с демонстративното разрушаване на античните паметници на културата в Сирия и Ирак, и с още по-показното рязане на глави пред телевизионните камери.
Когато преди време прочетох книгата на Жан Дюше „История на Запада“, в първия момент се ядосах.** Каква история на Запада? – Та това беше 90 процента история на Франция. Хайде по-скромно, казах си тогава, възмутен от безпардонното самочувствие на „франсетата“. След известен размисъл обаче осъзнах, че авторът на книгата май има право. От епохата на меровингите, каролингите и капетингите, през тази на величествените готически катедрали и кръстоносните походи, до Реформацията и религиозните войни, века на Просвещението, Революцията от 1789 – 99-а и Наполеоновите войни съдбата на Запада се въртеше все около промени и събития, които се случваха най-вече във Франция. Не подценявам приноса на другите европейски нации. Той никак не е малък. Но в техните достижения във всички области на живота повече или по-малко отчетливо може да се долови привкусът на епигонството, подражателството на френските образци.
Мисля, че тази значимост и това влияние на френската култура са се запазили и в съвременността. Въпреки индустриалната, финансовата и военна мощ на някои други западни метрополии, въпреки артистичния им блясък, Париж поддържа по-жив, по-витален, отколкото в тях, прометеевския дух на Западната цивилизация.
В България усетихме неговата сила през мразовития януари на далечната вече 1989-а, когато големият държавник Франсоа Митеран, вместо да договаря концесии и търговски привилегии за страната си, отхвърли лицемерните условности на официалния протокол и по време на посещението си в тогавашна тоталитарна България се срещна с дванадесет интелектуалци-дисиденти, за да подкрепи тяхната кауза; усетихме силата му и в юлската жега на 2007-ма, когато на борда на френския правителствен самолет в родината се завърнаха медицинските сестри, осъдени на смърт в Либия по скалъпено чудовищно обвинение, придружени от съпругата на тогавашния френски президент Никола Саркози, изиграл решаваща роля за тяхното освобождаване.
Усетили са този дух и кръвожадните ислямистки терористи. Не защото са изучавали внимателно културната история на Европа и са вникнали в нейната интимна същност. Не, хайде да не им приписваме такъв интелектуален потенциал. Усетили са го с инстинкта на хищника. С инстинкта на примитивния воин, хипнотизиран от идолите и тотемите на извратената вяра, родена в болните мозъци на шепа фанатизирани шамани, да отхвърля и унищожава всяка форма на цивилизация, до която се докосне.
Pourquoi la France, pourquoi Paris? – Точно затова. Да се убие духът на свободата, духът, който отхвърля невежеството и мракобесието, духът, който е водил и продължава да води народите по барикадите, както в прочутото платно на Дьолакроа. Ако този дух бъде сразен, всичко е загубено.
Дали това може да се случи? Не знам. Надявам се – не! Нали толкова много хора по целия свят казаха Je Suis Parisien независимо от своята раса, националност и вяра. Какво е това? Едва ли само педантично аргументирана позиция, едва ли само добре балансиран меркантилен интерес. По-скоро също е инстинкт. Инстинкта, накарал дивака да се цивилизова и укрепнал в хода на последните няколко хилядолетия история. Дано да е по-силен от инстинкта да се руши.
____________________________________________________
* http://www.vesti.bg/temi-v-razvitie/tema-parizh-okyrvaven/zashto-franciia-otnovo-se-prevyrna-v-mishena-6045464
** Жан Дюше. История на Запада, ЛИК, С., 2003 г.
17 ноември 2015 г., Ангел Кондев
Няма коментари:
Публикуване на коментар