"званите" и "призваните" арабска революция Бежанска криза безсмъртие виртуална реалност геополитика глобализъм гражданско общество демокрация Европейска солидарност европейска цивилизация западен рационализъм идентичност изкуствен разум информационни технологии ислямска държава ислямски тероризъм историческа необходимост католицизъм културна криза културна традиция локалност медийни манипулации национализъм национални интереси невидимите нетолерантност образователна политика олигарси патриотизъм политическа конспирация постиндустриално информационно общество православие расизъм рационализъм религиозен фундаментализъм руска "демокрация" руски империализъм случайност социални размирици съвременна България съвременно образование тероризъм художествени символи цивилизационен избор цивилизационен инстинкт

петък, 13 ноември 2015 г.

рефлекси и акценти

(С)ПОМЕН ЗА„10 НОЕМВРИ“
или
за най-малкото общо кратно между депутатската карта на Волен и протеста на милиционерите


Тази седмица демокрацията у нас навърши двайсет и шест. Аз, преди малко повече от два месеца, – шейсет и две. Да не ми е уроки, ама още се заглеждам по двайсет и шест годишните. Не за друго, да не си помислите нещо неприлично, а по чисто естетически съображения.
Покрай другите дандании тазгодишния рожден ден на милата ни Демокрация мина съвсем скромно. Пък и тя уж още млада, но нещо нямаше настроение за празнуване. С размъкнати дрешки и размазан грим изглеждаше уморена като труженичките от околовръстното в края на работния им ден, а купонът ѝ приличаше на коледно парти в старчески дом, на което всеки иска да разкаже някой спомен с еротичен привкус. Да си призная, оказа се доста заразително и в главата ми изненадващо изплува една случка от времето преди рожденичката да се пръкне на бял свят.
По това време един колега от ВУЗ-а (по тогавашната терминология), където работех, който много се стараеше по идеологическа линия, вече заемаше шефския стол в едно много важно учреждение. Малко преди нова година бях отишъл да го видя във връзка с нещо по заръка на ръководителя на катедрата. Посрещна ме с всички салтанати, пихме по едно директорско „кафе“, поговорихме приятелски за това-онова, но накрая се получи малък конфуз. Малко преди да си тръгна секретарката му, засукана мацка, но явно без необходимия опит, влетя в кабинета, за да му остави един недотам прозрачен плик, натъпкан с банани, портокали и мандарини.
– „Взех ги и се подписах за вас, че домакинът иска вече да си тръгва“ – запърха с дългите си мигли тя, очевидно намеквайки, че няма нищо против да последва повелителя на екзотичните плодове.
Получи, разбира се, необходимото разрешение – безспорно доказателство, че между тях няма нищо „извън службата“, – но колегата ми се вкисна. Бях станал неволен свидетел на нещо, което явно го притесняваше. Осъзнах го чак, когато излязох на площада отвън. Запалил цигара, се чудех дали да не увисна на километричната опашка, която се виеше пред близкия „луксозен“ плод-зеленчук – един от няколкото в София, в които по това време на годината пускаха на свободна продажба ограничени количества южни плодове; вероятно някакъв бартер с „братски“ африкански, латиноамерикански или азиатски режим, който да смекчи леденото изражение на московския Дядо Мраз и да му предаде по-човешки черти. След мен от тежката дъбова врата на учреждението един по един се изнизваха неговите служители. Всички стискаха здраво пликчета с плодове подобни на това, което преди малко бе получил моят колега – разликата бе единствено в обема, т.е. килограмите, които съответстваха на тежестта им в служебната йерархия. Някои крачеха с вирната глава, оглеждайки се дали простосмъртните, досадно щъкащи нагоре-надолу покрай тях, са забелязали придобивката им. Повечето обаче гледаха да се изсулят незабелязано, изпитвайки неудобство от привилегията да се сдобият с нещо, за която другите, неправоимащите трябваше да висят по опашки, плащайки при това скъпо и прескъпо.
Унизително положение. Унизително за всички. Както за тези, които псуваха наум притежателите на „служебните“ пликове с портокали и банани, така и за тези, които ги отнасяха в домовете си под свъсените им, изпълнени с омраза погледи. Унижение, създавано целенасочено от режима като най-надеждния инструмент за защита на неговата власт. Властта на хората с привилегии над хората лишени от тях, на наглите и алчните над смирените и почтените.
Спомних си тази случка на рождения ден на Демокрация, но дали това не беше едно кошмарно „дежа-вю“?
Не е ли жаждата за същата тази власт истинската причина за сегашните изстъпленията на един политически лидер, станал емблематичен с арогантното си поведение, както и продължаващите протести на полицаите, които приличат повече на сборища на футболни хулигани?
Колкото и на пръв поглед да изглеждат различни, подобни събития имат общ знаменател. Той е безпардонния стремеж на мнозина към привилегии, към това да са над обществото, над закона и дори над морала. Което не е нищо друго освен отчаяния им опит да се отърват от болезнения си комплекс за малоценност, наследен от епохата на служебните новогодишни торбички с тропически плодове за избраните.
Вземете депутатската карта на Волен, която той навира под носа на всеки, доближил го на една крачка разстояние и вижте какво ще остане от щръкналият му като пуешки гребен перчем. – Нищо, един спукан балон, който с неприличен звук ще се спихне в краката ви; няма нужда дори от кротките студенти на НАТФИЗ – третокласниците от началното училище, в което е отишъл да задържа страховити наркобосове, ще го изхвърлят с ритници навън дори без помощта на беловласите охранители, които ги разтървават в междучасията. Съблечете от нахаканата полицайка, която млатеше безпощадно хората в „нощта на белия автобус“, униформата, вземете ѝ палката, свалете от трътлестия ѝ задник служебния пистолет и я оставете да се репчи на студентите – не от Националната спортна академия, а, да речем, на момичетата от френска или италианска филология: сещате ли се какво ще остане от наперената ѝ перушина след една минута. Друго е обаче да си привилегирован и недосегаем. Да не могат да те барнат с пръст и да ти се полага специален „порцион“. Да можеш да сложиш върху арматурното табло под предното стъкло на колата депутатския си пропуск за паркинга пред парламента, или полицейската фуражка и „стоп-палка“ под задното, когато си спрял на означеното за инвалиди място. Да минеш „метър“, винаги да вземаш повече и да даваш по-малко. Все неща, които ни връщат към отминалите уж безвъзвратно години, когато хората бяха „другари“ и ставаха граждани само в лексиката на Наказателния кодекс – някои като „гражданино следовател“, други като „гражданино подсъдим“.
На двадесет и шестия си рожден ден Демокрация изглеждаше тъжна и уморена. Чувстваше се самотна, защото, зачената „ин витро“, не знаеше със сигурност кой е нейния истински баща, а многобройните ухажори ѝ предлагаха само брак по сметка. Стана ми жал за нея. А така ми се искаше да можех да ѝ кажа като в оная телевизионна реклама „Ставаш все по-хубава с годините“.

11 ноември 2015 г. Ангел Кондев
<

Няма коментари:

Публикуване на коментар