рефлекси и акценти

ОТ ДАМАСК ДО КОРДОБА ПРЕЗ ПОАТИЕ[1]
(новите бежанци в кривото огледало на старите предразсъдъци)

Загубени в многословието
За бежанската вълна, заляла Европа през последните месеци, се изписа и изговори толкова, че на пръв поглед едва ли остава място за нещо, което още не е казано или написано. И все пак струва ми се има един многозначителен факт, заслужаващ допълнително внимание – никой до този момент не е дал някакъв що-годе разумен отговор на въпроса „какво се случва“. В какофонията от думи, изстрелвани от медиите като реплики в пиеса на абсурда, като че ли се губи главното: човешкото измерение на събитието, завъртяло в мътния си въртоп милиони съдби. Което прави всевъзможните рецепти за „справяне с кризата“ съмнителни като баенето или леенето на куршум против уроки, практикувани от знахарите.
За това има много различни причини, но една от тях изглежда особено важна: нежеланието към явлението да се погледне отвъд тривиалните обяснителни схеми на „политическата прагматика“ – евфемизъм, който обикновено прикрива липсата на стратегическо мислене и склонността проблемите да се решават „на парче“, според конюнктурата или, още по-точно, да се „замитат под килима“. А това на свой ред става, защото в противен случай лъсват много болезнени истини.

Новият бежанец – хищник или плячка
Да оставим настрана романтично-сантименталната представа за бежанеца като беззащитна жертва, която трябва да бъде обгрижена и спасена така, както са обгрижвани и спасявани бездомните кучета, котки и въобще всякакви застрашени от лошите хора животински видове. Макар и да ражда трогателни изблици на съпричастност, тя съдържа един „методологичен“ дефект – легитимира гледната точка на самодоволното цивилизационно превъзходство (социално, икономическо, политическо, нравствено, естетическо), което лишава състраданието от дълбокия му хуманистичен заряд и го трансформира в банална нарцистична самовлюбеност. Да оставим настрана и бръщолевенията на ораторите „патриоти“, които, както винаги, с жар бранят изконните „национални интереси“ и „демократични ценности“ от вероломния завоевател – на един световноизвестен бивш дисидент и носител на Нобелова награда за мир му се привидяха орди от кръвожадни главорези, оживели сякаш от историческите романи на именития му сънародник, а мастит български професор историк в стремежа си да предложи оригинално решение на бежанския проблем дори направи алюзия със средновековната практика на покръстване (християнизиране) на пришълците. Всичко това разбира се е несериозно и едва ли заслужава внимание. Внимание обаче заслужават тезите на някои сериозни анализатори, част от тях със значим медиен и обществен авторитет, които напоследък акцентираха върху обстоятелството, че социално-психологическият профил на бежанците някак си не съответства на представата, която тази дума асоциира в нашето съзнание. Което пък, малко или много, поражда съмнение за тяхната автентичност, за наличието на някаква предварителна организация със скрита, задкулисна цел – накратко, наличието на „конспирация“, авторите на която лесно могат да бъдат открити между „обичайните заподозрени“.
В едно отношение тези автори са прави. – Бежанците наистина не са онези хора, които европейците, в това число и ние, българите, очакват да видят след „неочакваната“ им инвазия към техните граници. Само че дали това е достатъчно основание да се правят интерпретации ако не откровено, то поне завоалирано гравитиращи към конспиративните теории. Или тук се крие нещо друго, което се изплъзва от погледа, замъглен може би от някакъв културно-политически астигматизъм.
Европейците не виждат бежанци за пръв път. Неведнъж, включително и в края на току-що отминалия двадесети век, те са прекосявали границите на техните държави, търсейки спасение и надежда далеч от родните си домове. Изнурени, подплашени като диви зверове, стигнали до крайния предел на силите си, готови вече да приемат всичко, което жестоката съдба им поднесе. Предимно старци, жени и деца – младите мъже обикновено вече са мъртви или се бият някъде с врага. Всяко мизерно подаяние, всеки най-малък жест на милосърдие за тях е станал проява на висша милост, безценен дар, за който даже не са смеели да мечтаят. По дългия път на бягството те са изгубили не само имуществото и много от близките си. Те са загубили нещо много по-съществено – достойнството и надеждата си, загубили са своето „аз“, превърнали са се в безлична тълпа.
Бежанците, които сега виждаме в многобройните телевизионни репортажи, само донякъде отговарят на тази формирана от векове представа. Преобладават младите хора – жени и мъже, често с децата си, но и много такива, на които бракът тепърва предстои. Да, и те са уморени, често жадни и гладни, пътят им е осеян с трупове, а бъдещето им е все така неясно. Но не са загубили нито достойнството, нито надеждата си. Не са загубили своята жажда за живот и волята си да стигнат до набелязаната цел. Не са загубили своята идентичност – както като отделни личности, така и като социална общност.
Новите бежанци са особени бежанци. Без да са армия, те се държат като воини, тръгнали на поход. Що за хора са те, по дяволите.

Сирийският пример
Нека условно ги наречем „сирийските бежанци“. Не само защото ядрото на потока, увлякъл множество иракчани, либийци, афганци, кюрди, чернокожи африканци, наистина е от сирийци, а преди всичко защото примерът със сирийците е особено „чист“ и показателен.
Лицата, които виждаме пред обективите на камерите, гласовете, които чуваме в микрофоните на журналистите, са лица и гласове, издаващи относително висок социален и образователен статус. Откъде са взели хилядите евро, налети в джобовете на трафикантите и дали всъщност не са по-богати от гражданите на страните, през които се точат техните колони? – Това е въпрос, който може да изникне само в много комплексиран ум. Далеч по-важно е, че хората от репортажите по правило говорят доста свободно английски и използват изрази, на които могат да завидят много наши доморасли интелектуалци. При това не хленчат, не се вайкат като сгащени на тясно мургави джебчийки, не се умилкват, за да направят добро впечатление, а дефинират исканията си като нещо, което по право им принадлежи.
Не са ли това героите от първите дни на демократичната революция, която европейците възторжено приветстваха през март 2011 година. Тези, които се опълчиха на тираничния еднопартиен (на практика едноличен) политически режим в името на един по-смислен живот. Модерните сирийци, за които Европа и Западът не са враг, а добър пример. И не само пример, но и генератор на авторитет и влияние, които реално могат да им помогнат в техния порив за свобода и напредък. Само че това не се случи и в продължение на цели четири години те се оказаха между чука и наковалнята – между бруталността на армията на диктатора и изстъпленията на джелатите от Ислямска държава.
Четири кошмарни години модерните, либерално настроените сирийци, за които Европа и Западът бяха идеал и надежда, живяха на ръба на оцеляването; оцеляването в действителния смисъл на думата, а не в оня, употребяван от родните демагози. Чудно ли е тогава, че накрая нервите им не издържаха и те решиха да вземат нещата в собствените си ръце, да сбъднат своя идеал и своята надежда с единственото средство, което им беше останало – доброволното изгнание в „обетованата земя“.
„Сирийските бежанци“ не са само сирийски граждани с описания социално-психологически профил. Далеч съм от мисълта, че в керваните им не се включиха и много авантюристи, криминални елементи и, вероятно, дори инфилтрирани терористи от всякаква раса и народност. Но в преобладаващата си част това са нормални човешки същества, търсещи културна идентичност, различна от тази, която техният объркан и изтерзан от конфликти регион им предлага. Затова демонстрират самочувствие и проявяват претенции, а нерядко и агресивност, изглеждащи за страничния наблюдател неуместни – за тях походът им на запад е колкото изстрадана награда, толкова и възмездие за измаменото доверие.

Залозите на игралната маса
Сегашната бежанска вълна не е „конспиративен заговор“, осъществен от някакъв всесилен зловещ център на световно господство. Тя е спонтанен израз на естественото социално и културно развитие в тази част на света. Което обаче съвсем не означава, че този процес не е бил използван за користни цели и, доколкото е възможно, умело направляван.
Звучи парадоксално, но всички основни „играчи“ в региона, от който идва бежанската вълна, имат интерес от нея. С едно единствено изключение – Западна Европа.
В самата Сирия тя е еднакво добре дошла както за режима на Башар Асад, така и за терористите от Ислямска държава.
За първия сегашните (а и многото бъдещи) изгнаници са много по-опасни от джихадистите, с които воюва. Наистина последните са въоръжени, фанатизирани, добре организирани и вече разполагат с доста значим материален ресурс. Но като потенциал те са изчерпани. Средновековната им визия за обществото е несъвместима с глобалния свят и той рано или късно ще ги изхвърли на бунището на историята, където им е мястото. (Диктаторът може по някакъв начин дори да ги интегрира, защото тяхната идеология по същество е близка до тоталитарния обществен модел, който той налага.) Виж, тези, които бягат към Западна Европа, са нещо друго – либералните им възгледи са органично несъвместими с логиката и етиката на режима, а на всичкото отгоре историческата перспектива е на тяхна страна. Не е трудно в този случай да се предположи, че специалните служби на режима са допринесли с малко „логистика“ за катализирането и насочването на емигрантските надстроения.
За сунитските бунтовници от Ислямска държава положението е идентично. И те с радост се разделят с либерално настроените си сънародници, които никога няма да прегърнат искрено ценностите на тяхната радикална интерпретация на Корана, и в крайна сметка ще останат враждебен елемент в овладените от тях територии. Така се освобождава и „жизнено пространство“ за подкрепящите ги религиозни фанатици, което неминуемо ще укрепи социално-политическите им позиции. Защо тогава да не дадат „дискретен“ тласък на бежанската вълна, още повече, че по този начин може да се акумулират много нови финансови средства, необходими за войната с Дамаск.
Общият интерес на воюващите в Сирия страни неизбежно се мултиплицира в целия Арабски свят по силата на противоборството между шиити и сунити, превърнало се във външен израз на по-дълбокия конфликт между икономическите и политическите амбиции на отделните му държави. С което обаче картината на геополитическия хазарт в региона, краен продукт на който е масовата емиграция от него, далеч не се изчерпва. Израел, югозападният съсед на Сирия, която от дълги години е твърд съюзник на смъртния му враг Иран, би насърчил всичко, което отслабва арабските позиции и в частност демографския натиск върху неговите опасани с бетонни стени и телени мрежи граници. Турция, от североизток, която от доста време стои неудобно разкрачена между ислямската си традиция и проевропейската модерност, не би пропуснала да се възползва от предизвикания хаос, за да затегне примката около кюрдския сепаратизъм. Русия, която през последните години се опитва да възстанови позицията си на световна сила в близкоизточната политика, също има интерес от това, което сега се случва по границите на Европа – наред с различните „отигравания“ според ситуацията, носещи ѝ една или друга конюнктурна изгода, тя с удоволствие би наблюдавала евентуалната политическа, стопанска и морална криза в Евросъюза, заел твърда позиция срещу анексирането на Крим и опитите ѝ да налага правилата на играта в областта на енергийната му политика; един звучен „бежански шамар“ за Брюксел би дошъл много навреме за по поумърлушената напоследък Москва. И, накрая, колкото и да изглежда екстравагантно, САЩ също донякъде биха били доволни, ако западноевропейските им отвъдокеански съюзници, които след края на Студената война не споделят толкова ентусиазирано лидерските им амбиции, получат един отрезвяващ урок; сътресението, предизвикано от „бежанската криза“, какъвто и да е нейният изход, би бил точно такъв урок.

To Be Continued
Какво се получава в края на краищата? Европа е под обсада и на всичкото отгоре е отчайващо самотна в изпитанието. Но за коя Европа става въпрос.
Ако се отчете крайната цел на бежанците, в прицела е сърцето на Европейския съюз. Каквото и да се говори, без политическата стабилност и стопанската мощ на европейския северозапад голямото начинание, започнало на 9 май 1950 г., когато френският външен министър Робер Шуман дава гласност на идеята за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, бързо ще претърпи крах и предимствата, които осигурява Съюзът във всички области на живота, ще се стопят като пролетен сняг. От тази гледна точка е учудващо късогледството на някои от страните членки – особено сред присъединените след разпадането на Източния блок, – които си въобразяват, че отказът да се приеме част от тежестта на миграционната вълна е защита на националния им интерес. Това е примитивна егоистична реакция, която работи точно против този интерес. Европейският съюз се нуждае повече от всякога от солидарността на държавите, които го съставляват. И ако това днес не се осъзнае не само от политическите елити, но и от европейските граждани, утре ще бъде късно за всички. И най-вече за тези, които все още черпят европейски ресурс и самочувствие авансово.
На пръв поглед сегашната бежанска вълна поставя Евросъюза в ситуация, която в теорията на шахмата може да се опише с термина „цугцванг“ – какъвто и ход да предприемеш положението само ще се влошава. Само че това въобще не е така!
Както вече посочих, бягащите от смъртта и разрухата са хора, които вече са приели една част от ценностите и светогледа, до които европейците са стигнали мъчително през трагични исторически обрати в хода на повече от две и половина хилядолетия. Мисля си, че ако тези ценности и светоглед, въплътени в принципите и нормите на общественото устройство, което означаваме със станалия банален термин „демокрация“, наистина станат техни, наистина бъдат приети като вътрешно убеждение и вяра, това ще е най-голямата победа на европейската идея. Защото, когато един ден политическата ситуация се промени, тези хора вероятно ще пожелаят да се върнат по родните си места. И точно те ще са тези, които ще направят живота в разораните от снаряди земи по-добър. Да се мисли днес с понятията и предразсъдъците от времето на Умаядския халифат е просто смешно – както се знае, историята никога не се повтаря освен като фарс.
–––––––––––––––––––––––
[1]Дамаск е столицата на халифата, ръководен от династията на Умаядите (Омаядите), – мюсюлмани сунити, оспорващи със своите конкуренти шиитите теократичната власт изградена от Пророка Мохамед, – основана през 661 г. от арабския първенец и защитник на Мека Муавия ибн Суфян. След бунт през 750 г. властта е взета от династията на Абасидите, а оцелелите Умаяди създават на територията на днешна Испания Кордобския (Кордовския) халифат по името на града, определен за негово седалище. През 1031 г. халифатът се разпада на отделни емирства, ликвидирани окончателно в края на 15-ти век. Важен епизод от противоборството между европейците християни и арабите мюсюлмани е Битката при Поатие на 10 октомври 732 г., в която силите на Франкската държава на Меровингите нанасят съкрушителна победа над завоевателите от Умаядския халифат.

Ангел Кондев, 22 септември 2015 г.


© Ангел Кондев – автор, 2015
© Copyright 2015 by Angel Kondev