статии и есета

БЪЛГАРСКИЯТ „ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ИЗБОР” ОТВЪД  ПРОПАГАНДНОТО КЛИШЕ

Под горното заглавие е публикувана статията ми в последното издание на електронното научно списание „Реторика и Комуникации“ (брой 15, януари 2015 година). В поместената тук извадка от нея са съкратени бележките и позоваванията към текста.

           „…..Гениалният испански творец Луис Бунюел има едно забележително прозрение. В автобиографичната си книга „Моят последен дъх” той казва: „Случайността подрежда нещата. Необходимостта идва едва след това. Тя не е така чиста”.

Тази мисъл, която се отнася до най-интимната, същностната определеност на човешкия живот както на индивидуално (личностно), така и на обществено (историческо) равнище може да ни помогне да разберем и един важен аспект на механизма, по който възникват и се развиват цивилизациите.

Процесът на изграждане на една цивилизация („процесът на цивилизация” въобще по израза на Норберт Елиас) не е поредица от целенасочени актове, подчинени на някаква предварителна идея за тази цивилизация. Всяко отделно взето събитие, фрагмент от социалния и културния живот – появата на мит или религиозен образ, произведение на изкуството, политическо действие, технологична или стопанска иновация, семейно-родов или обществен ритуал и т.н., което впоследствие формира специфичните, неповторими и устойчиви компоненти, даващи облика на дадена цивилизация – от гледна точка на завършеността на процеса, на цивилизацията като вече налична, като станала, се явява случайно. Субектът на цивилизацията (на която и да било цивилизация) – етнос, нация, религиозна общност – прави едно или друго нещо – развива технологии и търговски практики, води войни или строи храмове и т.н. – воден от актуалните си нужди и конкретните условия за тяхното задоволяване, постъпва по един или друг начин според наличните си представи и въображението, с което е надарен, както и с тази степен на спонтанност и свобода, отличаваща вида Homo sapiens от всяко друго живо същество. Разбира се, колкото повече процесът на формиране на една цивилизация е развит, колкото по-дълга е нейната биография, толкова повече всеки следващ социален или културен акт, всяко следващо събитие в тази биография става все по-зависимо от предходните, става все по-необходимо. С други думи, ако се върнем към прозрението на Бунюел, след като случайността е подредила нещата, идва ред на необходимостта. Но дори и тогава актовете, събитията, които поддържат живота на вече формираната цивилизация, не са подчинени на идеята за нея като цел, а отново и отново са насочени от актуалните потребности, конкретните условия за тяхното задоволяване и наличните обстоятелства. И това произтича от същността на цивилизацията като социокултурен феномен……
..…„Цивилизационният избор” не е – и, което тук е от изключителна важност, не може принципно да бъде – какъвто и да било конкретен акт със социален или културен характер, дори когато външно, формално се обвързва с идеята за принадлежност към дадена цивилизация (и съответно – разграничаване от друга). Всяко отделно стопанско, политическо, художествено, религиозно и т.н. събитие (вкл. цяла съвкупност от подобни събития), не могат сами по себе си нито да формират, нито да променят дълбокия социокултурен фундамент на обществения живот. Този фундамент е продукт единствено на дълга поредица от ситуативни решения, подчинени на моментните нужди и обстоятелства. Във всеки свободен избор, осъществяван многократно в хода на достатъчно продължителна културно-историческа традиция, винаги присъства елемент на случайност, поради което той може да се определи като релевантен (и в този смисъл необходим) за някакъв цивилизационен процес само в обратна историческа перспектива. При това едва при наличието на достатъчна времева дистанция от него. В този смисъл коректното използване на „цивилизационния избор” е възможно само в речника на историческата ретроспекция върху социалното и културното развитие. В речника на актуалната политика той се превръща в пропагандно клише……

…..Изводът, че употребата на понятието „цивилизационен избор” е методологически некоректно, когато то се прилага за характеризирането на актуални външно- и вътрешнополитически действия, очертава по-ясно и основните проблеми при използването му в културно-исторически план.  Те са свързани със съвременния контекст, в който се описва резултата от западния цивилизационен процес и перспективата пред него.

Първият от тях се отнася до връзката („конотацията”) на представата за „западната цивилизация” с нейното определение и като „европейска”. Коя е съвременната западна цивилизация? – Един въпрос, който доскоро би звучал абсурдно, днес като че ли става не само законен, но и твърде актуален.

Исторически погледнато под „западна цивилизация” в най-строгия смисъл на термина, съчетаващ по органичен начин културните и географски измерения на изразяваната чрез него реалност, се разбира (или поне би трябвало да се разбира) комплекса от културни, политически и социално-икономически компоненти, в рамките на който протича живота в Западна и Централна Европа между окончателното ликвидиране на Западната римска империя през 476 г. и средата на 17-и век. След този период старата географска рамка, в която е протичало предходното развитие, е разчупена и това се дължи преди всичко на значителните промени във всички сфери на живота, довели до създаването на социално-културния модел на модерността. Накратко, „западната цивилизация” в най-автентичния си вид е цивилизацията на западноевропейското средновековие. В тези си географски и темпорални измерения западната цивилизация коренно се различава от далекоизточните цивилизации на Индия и Китай, както и арабската цивилизация, разпростряла се близо едно хилядолетие върху впечатляващата територия от Арабския полуостров до северозападна Африка и южна Испания. По-важното обаче е, че почти същото по дълбочина разграничение може да се прокара и спрямо цивилизацията на Византия, с която има най-малкото два общи корена – гръко-римското антично наследство и християнството. Във Византия и гравитиращите в нейната културна и политическа орбита държавно-политически образувания не се развиват нито стопанско-политическите отношения и институции, нито художествените стилове и други интелектуални достижения, така характерни за европейския запад”. Обстоятелство, което до голяма степен (макар и не единствено) се дължи на запазването на по-близката до първоначалната доктрина форма на християнството – православието, което от средата на 11-и век влиза в открит конфликт с еволюиралата западна концепция – католицизма.

Казано по най-сбит начин, средновековната (т.е. класическата) западна цивилизация е строго географски локализирана и е изградена от множество здраво споени в органична връзка аспекти на живота. Тя се опира върху два носещи елемента, които могат да се представят образно чрез кръстосаните островърхи арки, крепящи свода на готическия храм: 1) католицизмът, легитимиращ върховенството на духовната власт над светската, който със своята институция в лицето на единната църква, подчинена на папите в Рим, осигурява общата културна идентичност на различните западно- и централноевропейски народи в условията на отсъствие на големи и силни национални държави; 2) феодалната обществена система, основана върху политическия и икономически суверенитет на земевладелците – феодалите в собствения смисъл на понятието, и закрепостяването на селяните към съответните поземлени имения. Върху тези носещи елементи е изграден специфичния живот на средновековния западноевропеец във всички останали негови измерения. В бита, фолклора, естетическите и нравствени ценности, естественонаучните представи и т.н. този живот следва една обща логика на развитие, която след стогодишната политическа и светогледна криза между 16-ти и 17-и век го извежда отвъд собствените му географски и социокултурни граници.

В началото на тази модерност Европейският Запад дава завършен концептуален израз на разграничението, създадено в предходното развитие, като дефинира самия себе си чрез „изобретяването” на своята антитеза в лицето на Източна Европа. При това го прави тъкмо с помощта на понятието „цивилизация” – западната част на континента е цивилизованата и цивилизоващата, докато източната е нецивилизованата, варварската и тъкмо затова подлежаща на цивилизоване. В последната (засега) фаза на същата модерност, започнала във втората половина на миналия век, тази категорична самоидентификация чрез противопоставянето изток-запад като че ли вече се размива и става твърде съмнителна в силовото поле на мащабния културно-исторически процес, обозначаван с понятието „глобализация”……
.....От гледна точка на развитите в предходното изложение идеи може, в заключение, да се направи и изводът, че сегашната употреба на израза „цивилизационен избор” в българския политически речник е лишена от някакво по-сериозно теоретично основание, а има характера на идеологическа конструкция. В нея, от една страна, е кодирана определена визия за бъдещото вътрешно- и външнополитическо развитие на страната, но, от друга, рефлектират и някои от предразсъдъците, страховете и комплексите както на българското общество като цяло, така и на неговия политически елит. Като всяка идеологическа конструкция и тя, разбира се, е свързана с определени реалности – геополитически, икономически, народопсихологически, които не могат да се игнорират с лека ръка. Но в същата степен има и способността да ги замъглява, деформира и дори мистифицира. Ето защо критичният ѝ анализ не трябва да остава само на абстрактно-теоретично равнище, а да навлезе в емпирията на културно-историческия процес. Това е обемна изследователска задача, която включва обсъждането на две групи въпроси и съответстващите им хипотези.

Първата е свързана с разкриването на действителните параметри на това, което се предлага като алтернатива на западноевропейския цивилизационен модел в лицето на „особения руски път” и геополитическата конструкция Евразия. Емпиричният материал по тези изключително широкообхватни теми е огромен и по тях са изписани хиляди страници от руска и западноевропейска гледна точка, третиращи ги в политологически, социологически, икономически и т.н. аспект. Но дори и първоначалната ориентация във фактическия материал и неговите интерпретации позволява да се постави под съмнение възгледът, че алтернативата е реална и в исторически, и в актуален план. С други думи, че става въпрос за модел, основан върху различни цивилизационни принципи от тези, възникнали и функциониращи в евроатлантическото социокултурно пространство. В случая трябва да се има предвид, че различията често се преувеличават с пропагандна цел. В много отношения руската култура след Петър I действително има имитационен характер по отношение на западноевропейската и се опитва постоянно да я догони без да възприема дълбоко нейния дух, но това не означава, че тя предлага някаква ясна и примамлива алтернатива. А това, вероятно, е една от причините, поради която руската гледна точка изтъква своеобразието по-скоро като оправдание и легитимация на имперската политика на руската държава. Показателно за това е, че дори авторът на концепцията за „сблъсъка на цивилизациите” говори (следвайки Шпенглер)  твърде сдържано и непоследователно за потенциалната руска (руско-славянска, руско-сибирска) цивилизация. Подобно е положението и с концепцията за Евразия – изкуствена идеологическа конструкция, създадена в първите години след Октомврийската революция като политическа платформа, която трябва да обедини опозицията на болшевишкия режим и реанимирана напоследък от олигархичното посткомунистическо управление в Русия в качеството ѝ на официална външнополитическа доктрина. 

Втората се отнася до отношението на българската културно-историческа традиция към модерната европейска идентичност. И тук емпиричният материал е много богат, а базираните върху него оценки най-разнообразни. Но и в този случай могат да се изкажат сериозни възражения срещу представата за някакво радикално отклонение от нормите, ценностите и идеалите на западната (европейската) цивилизация както в исторически, така и в актуален план.

В тази връзка би било уместно да се анализират някои от ключовите моменти в националното стопанско, политическо и културно развитие  от гледна точка на разкриването на западните им „валенции”. Такива валенции могат да се открият не само в събитията от новата ни следосвобожденска история, но дори и във феномени като приемането на Кирило-Методиевата писменост и появата на Богомилството, които обикновено се представят като емблема на културната самобитност и различността от западната традиция.

От нов прочит и оценка се нуждаят и някои разпространени понастоящем обществени нагласи, които понякога се използват като доказателство за незавършеност на нашата цивилизационна ориентация и подхранват илюзията за възможната ѝ промяна. Анализ, разкриващ връзката на тези нагласи с близо половинвековното тоталитарното управление в орбитата на съветския режим, последствията от което продължават да затормозяват българското обществено развитие.”

Пълният текст на статията може да бъде видян на:
 http://rhetoric.bg/%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%86%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0