рефлекси и акценти

ПЕТДЕСЕТ НЮАНСА СТРАННО НА ЦВЯТ. ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ЕДНО „МЕРОПРИЯТИЕ”

Давам си сметка за всички рискове от публикуването на този текст. Но както се казва в една популярна доскоро TV-реклама, „просто не мога да се сдържа”. Пък и прочутото „Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа” (известно в латинския му вариант, който няма как да принадлежи на Аристотел – Amicus Plato, sed magis amica veritas) ми вдъхва донякъде кураж.

Когато преди няколко дни FB ме информира, че на 21 февруари ще се проведе протестен митинг под (извинете за тъпото медийно клише) надслов "Стоп на кремълската агресия в България" се зарадвах и даже споделих в профила си съобщението със съответния коментар, иронизиращ патриотичните кресльовци, веещи руски байряци и рекламиращи мътния поток на евразийството. Виждайки по-късно, че цялата тази работа е организирана от „инициативен комитет”, в който се мъдреха няколко имена със съмнителна за мен репутация, ентусиазмът ми леко поспадна, но все пак реших да потисна обзелите ме съмнения – ако всяко положително обществено усилие е дело само на „ангели”, къде щеше да му излезе краят.

И тъй на указаните в съобщението дата и час бях на площада, скътал в джоба си пискливата свирка, останала ми от протестите „#ДАНСwithme”. Не знам защо, но интуитивно реших да не вземам трикольора и синьото знаме със звездите, които грижливо бях прибрал в килера. Интуицията не ме беше подвела. Наближавайки вече събралото се множество, до ушите ми стигнаха децибелите от позабравеният напоследък глас на Владимир Висоцки, който винаги ме е удивлявал с умението си да пресъздава отчаяния вопъл, с който руснаците тъгуват по непосилната и непонятна за тях свобода. По-късно прочетох, че били пускани и дежурните банални парчета на Щурците, Васко Кръпката, ФСБ и дори химна на Европа, но преди първите оратори да вземат думата тъкмо Висоцки мъчително виеше на руски.

За момент се усъмних, че съм попаднал на точното място, но се оказа, че няма грешка. Митингът си беше правилният, но загнездилото се в мен съмнение, че всичко е наред се усили, когато разбрах кои са лицата на протеста и чух първите речи. Не говоря за Александър Йорданов, Евгений Михайлов и Едвин Сугарев – имената им вече са станали толкова неделима част от „логото” на всяка дясна гражданска инициатива, колкото е това на Йоло Денев за левичарските изяви (макар, че понякога погрешка попада не където му е мястото, но то е от възрастта и не го закачат). Не говоря даже за Юлия Берберян – този астрален двойник на червената Нешка Робева. Не говоря също за Петър Бояджиев или за Фреди Фосколо – както и да се оценява ролята им в съвременния общесвен живот тези хора бяха изстрадали правото си на публична гражданска позиция. Доста странни ми се сториха обаче другите птици. С креслив тон и зле прикриван фалш „путинизмът” и „агресията на Кремъл” громеше някой си Димитрин Вичев – доскорошен винарски бос, обикалящ напоследък по непонятни (поне за мен) причини различни ТВ и радио студии, а печално известният с агентурното си (ДС) минало Иво Инджев ощастливи събралите се на площада хора с такъв „задълбочен” прочит на българската история от последния век и половина, че ми стана жал за клетите дечица на ученическа възраст, дошли с родителите си тук, които трябваше да чуят всичко това. Добре, че по едно време все пак стана ясно, че човекъте просто прави реклама на някаква своя книга, която предстояло да излезе. „Върхът на сладоледа” се оказаха обаче трима други оратори, решили гръмогласно да дадат рамо на българската евроатлантическа ориентация – провалилият се политик и бивш пловдивски градоначалник Спас Гърневски, изживяващ се като Чардафон Велики, залязлата медийна „звезда” Манол Глишев, влязъл в образа на Марат, Дантон и Робеспиер (поотделно и взети заедно) и….. познайте кой? Самият Пламен Николов, началник на кабинета на злополучния министър-председател Жан Виденов, инсталиран после на отговорна позиция в Мултигруп и участвал най-активно заедно с други одиозни персони от депесарско-библиотекарското котило в градежа на българското задкулисие. Повече не можах да издържа. Мястото ми не беше там затова реших да си тръгна. И едва тогава забелязах зад кордона от полицаи малката групичка „контрапростеращи” вяло полюшваше в ръцете си руски знамена и плакати, подканващи свидното ни Отечество да се раздели с омразните ЕС и НАТО, и отвреме на време с някое подвикване напомняше на говорещите от трибуната, че не е зле да ги споменат и тях в речите си. Което последните, разбира се, с удоволствие правеха, сипейки клетви и проклятия върху главите им. В крайна сметка „целта на мероприятието” май беше точно този. Да анимира мъртвороденото отроче, подхвърлено от московските пропагатдни влъхви в ръцете на червено-кафявите пишман патриоти. „Елементарно Уотсън!” – за пореден път бяха хвърлили въдицата и все щеше да се намери някой, който да я налапа.

21 февруари 2015 г.