рефлекси и акценти

„КОНСПИРАЦИЯТА КТБ”. СКРИТАТА ДРАМАТУРГИЯ НА ЕДИН ПРЕДИЗВЕСТЕН ФАЛИТ

„Да, има нещо гнило във Дания”* - възкликва благородникът Марцел в четвъртата сцена от първото действие на безсмъртната шекспирова трагедия Хамлет, с което създава онази емоционална нагласа за възприемане на последващото повествование, която няма да напусне  читателя до последния му ред.

Има нещо гнило и в цялата история с фалита на Корпоративна търговска банка (КТБ), и усещането за това започва от самото ѝ начало. Сценарият, по който се развива аферата, изглежда като несръчна заемка от евтина холивудска лента, а посланията на участниците в екшъна – банкери, политици, прокурори, експерти – са толкова противоречиви и объркани, че пораждат у зрителя на „спектакъла” натрапчивия въпрос дали в думите им въобще има нещо вярно.

Цялото говорене – официално и медийно – по случая КТБ (или „казуса” КТБ, както биха се изразили любителите на изящната научна словесност от определени политически среди) може да се резюмира в няколко „опорни точки” – криминален обир с известни извършители, строго наказание за лошите , държавна защита за добрите и др. подобни, които вместо да разкрият замисъла на драматурга по-скоро целят ловко да го прикрият. На всичкото отгоре в осветеното пространство на сцената вече седмици наред се щурат третостепенни персонажи – касиерки, счетоводителки, подуправители, прокурори и дори един пилот на самолет, докато големите „трагически” герои продължават да се размотават из гримьорната и човек започва да се чуди дали въобще ще излезнат от там до края на представлението.

Сигурно за постановчика и репликите, и сценичното поведение на героите в пиесата звучат автентично. Все повече зрители обаче като че ли не са на това мнение. Нещо в развитието на действието им се изплъзва, характерите са изградени неубедително, диалозите са кухи и изкуствени. Пушката, която в първата сцена е висяла на стената в следващата ни в клин, ни в ръкав е заменена с платно на сюрреалист (разбира се, евтина репродукция), а за капак на всичко накрая все пак гръмва, но някъде зад кулисите.

Хайде сега, – ще каже някой – какво искате от такъв зрител, който няма необходимата естетическа култура, за да осмисли предлагания му шедьовър?

Вярно е, че няма. Не само естетическа култура, но и икономическа такава. Може би и политическата му накуцва въпреки самочувствието, че по рождение разбира от политика така, както разбира и от футбол. Гледа театралното представление и се напъва да го проумее с целия присъщ му дефицит от факти и експертен потенциал. Но все пак не е толкова наивен и интуитивно схваща, че всяко следствие трябва да си има причина и ако не я разберем, няма да разберем и това, което тя е породила. Казано на жаргона на криминалистите, докато не се разбере мотива на престъплението, всички улики към евентуалния извършител остават неубедителни. А предлаганата му драма „Конспирацията КТБ” щедро го залива с улики, но не иска да обели и дума по въпроса за мотива, т.е. за нейната причина.

Затова същият този обикновен зрител, лишен от необходимия експертен потенциал и информацията, ревниво пазена от автора и режисьора на представлението, за което се е охарчил, започва да си задава най-различни въпроси:

Как стана така, пита се той, че една обикновена търговска банка успя да съсредоточи в себе си такъв мощен финансов ресурс? Кой, защо и как успя да я „помпа” толкова дълго и с каква цел? И защо точно в този момент за някого стана неизгодно тя повече да функционира? Кой е авторът на анонимния слух, с който започна нейното „клатене”? Защо му трябваше на собственика ѝ сам да иска квестори да влязат в нея и да ровят из далаверите му? Защо толкова пък едни други хора искат тя час по-скоро (и въпреки действащия закон) да бъде фалирана? Ако бъде обявена все пак в несъстоятелност кой и на каква цена ще купи лошите ѝ кредити? Имат ли нещо общо най-големите длъжници на банката с фирмите дето ще участват в големия енергиен проект, който засега е замразен по искане на ЕС? Може ли дълговете им да бъдат купени от задграничния участник в проекта и какво би се случило тогава, ако проектът все пак започне да се реализира по „европейските правилата”?.....?.....?

Без да е чел декартовите „Правила за ръководство на ума” изтерзаният от режисьорските хрумвания зрител рано или късно ще започне да си отговаря на тези въпроси, навръзвайки в здрава логическа верига достъпните му факти. И да проумее скрития замисъл на драматурга подобно на Хорацио в края на трагедията, която споменах в началото:

„…..Туй ще бъде повест

за плътски действия, злодейски страсти,

за противоестествени дела,

за злополуки и съдбовни грешки

и най-накрая за коварни козни,

обърнали се срещу тез, които

са ги замисляли. За всичко туй

аз вярно ще разкажа.”   

      

*Запазен е правописа от превода на Валери Петров в изданието „Уилям Шекспир. Избрани трагедии” на  Народна култура от 1983 година.