…И е добър христиeнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!

(Хр. Ботев, Патриот)

ГВАРДЕЙЦИ, ПОПОВЕ И…ОЩЕ НЕЩО!

равносметката от един осакатен празник

На всичкото отгоре вали. Вали кротко, по чиновнически методично, упорито и напоително, почти по класическия текст за матурата по български език и литература, в който „…като заваля дъжд, та цяла неделя“. Само разюзданата зеленина в короните на дърветата подсказва, че е края на пролетта, а не началото на есента.

24 май 2025-а, София.

Да, „24 май“ е, грешка няма, датата, пулсираща по дисплеите на смартфоните е вярна. Само че нещо отново не е както трябва. Не е!

И виновен за това не е дъждът – в други години също е валяло, на този ден обикновено вали.

Не е и заради обичайните клиширани речи на политиците, които в търсене на медийна слава се надпреварват да си присвояват парченца от искрената почит към първите народни просветители и пакетират в патетичните си слова евтина партийна пропаганда.

Не е и заради гвардейския духов оркестър, инсталиран пред традиционното шествие на учениците, който набива крак по устав и неусетно превръща тържествения химн „Върви народе…“ във войнствения армейски марш „Велик е нашият войник“.

За всичко това съм писал и по-рано, но въпреки, че през последните няколко години то придобива все по-гротескни измерения, не него имам предвид. В тазгодишното честване на празника се пръкна иновация, която го превърна в някаква нескопосана пиеса от театъра на абсурда.

Основно съдържание и кулминация на официалната церемония този път стана не нещо друго, а богослужение, водено лично от новоизбрания български патриарх, което и завърши със слово колкото отегчително, толкова и многозначително. В него той по същество в прав текст заяви претенцията църквата да е собственик на висшите ценности и абсолютната истина: те произхождат от религиозните представи за света и се съдържат в догмите на православието.

Няма това-онова, няма ала-бала! Научният светоглед, а с него и светската, секуларна държава да си знаят мястото – в кухнята, при прислугата! „Духовно извисеният“ православен българин трябва благоговейно да съзерцава иконичните PR образи на висшите клирици и смирено да слуша премъдрите им напътствия – днес срещу езическите нестинарски танци, утре против абортите, изкуствения интелект и генното инженерство. И още, и още, и още!  А покрай това неусетно да насочи погледа си към една „по-съвършена“, организация на обществения живот, функционираща според църковните предписания и разбиранията на религиозните водачи. Примери за това напоследък – „Дал Бог“.

Изглежда в очите на архиереите на БПЦ подобна организация, наричана в дебелите книги теокрация, не изглежда лошо, но не може да не си дават сметка колко неосъществима утопия е тя засега на местна почва. И тук лъсва откровеният замисъл на спектакъла „24 май ‘25“, поставен на сцената пред Народната библиотека: да се докопат до властта и произтичащите от нея облаги по втория начин.

Как? – Много просто: като вградят Божието слово, върху което претендират, че имат монопол, във фундамента на идеологията на една авторитарна диктатура по „образа и подобието“ на тази в бившия/бъдещ Голям православен брат; като ѝ придадат сакрален, произтичащ от Божия промисъл ореол; тя ще намери прикритие и опора в църковните догми, въздигнати в критерий на истината и висшата нравственост, те ще получат своето. Ако мине, мине! Ако не – поредната нескопосана постановка. Публиката е великодушна – най-много да освирка автора на пиесата,  след което ще забрави.    

Драматургията на тазгодишния „24-ти“ обаче не е просто нескопосана. Тя лъстиво пробутва на днешните българи опасен наркотик, който може да убие порива им да заемат достойно място в съвременния свят.

Дали ректорът и деканите на Софийския университет, на които бе отредила ролята на миманс в „празненството“, са получили импулс за овладяване върховете на модерните наука и технологии, слушайки заедно със своите възпитаници „вдъхновените от Бога“ откровения на новия български патриарх? Едва ли!

С какви ли чувства са посрещнали неговата проповед хилядите талантливи сънародници, изповядващи исляма, юдаизма, католицизма или просто атеисти? Отговорът също е ясен!

Как ли ще ни възприемат хората от свободните демократични общества, когато започнем да им разказваме за нашата „православна българска цивилизация“, за нашия велик „православен български свят“, патетично рекламирани от вицепрезидента в съзвучие с патриаршеското богослужение и реч? Отсега можем ясно да видим съчувствените снизходителни усмивки, с които обикновено се посрещат брътвежите на обитателите на специализираните заведения за душевно здраве!

Все пак, ако от последното честване на „24-ти“ има някаква полза, тя е, че отвори очите на мнозина за опасностите, които крие новия предмет „Добродетели и религия“, така натрапчиво защитаван напоследък от министъра на образованието и науката. Дано поне детинския му ентусиазъм малко охладнее, след като заедно с министъра на културата също бе натирен в редичката на статистите.

Но колкото и да е нескопосана, драматургията на отбелязването на „Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“, както вече официално го наричат, не бива да се подценява: тъмната енергия, с която облъчва обществения организъм, е разрушителна, а опитът за превръщане на светлия жизнерадостен празник в нравоучителна литургия не е случаен; надеждата за утрешния ден, изпълнен с вяра в просветата, поривът към „светли бъднини“, загърбил спомена за войни и кръвопролития, трябва да бъдат попарени. И за разлика от бездарната театрална постановка, след която човек може просто снизходително да махне с ръка, забравяйки бързо видяното, тук става въпрос за нещо много важно, за нещо изключително опасно. – За опита да се наложи един светоглед, който подкопава историческите устои на българския обществен и държавен живот.

Само най-загубеният наивник няма да види, че в този натрапван светоглед, вкаран в „прокрустовото ложе“ на религиозни представи и догми, действителността лесно може да се деформира до неузнаваемост, а родената в семантичното му поле митология на българското величие, която домораслите патриоти така страстно любят, да се превърне в знаме на силите, целящи отклоняването на страната от нейната европейска идентичност – идентичност, пронизваща цялата ѝ многовековна история и само потвърдена след 1989-а; изстрадан „цивилизационен избор“, срещу който е атаката на маршируващите семинаристи, понесли с екзалтирани погледи икони и хоругви, на фалангата на архиереите с огромни страховити бради, крещящи от позлата патрахили и вирнати като църковни кубета  митри.   

„24 май ’25“ вече е минало. Ред е на „2 юни“.

Гвардейците отново ще трополят с лачените си ботуши, политиците пак ще държат високопарни речи, в които гузно ще величаят гения, няма да мине и без попове, които ще кадят тамян пред неговите паметници, напразно опитващи да измерят духовния му ръст със своите бронзови или каменни грамади. И вероятно отново никой няма да събере кураж да изрече на глас словата му от „Моята молитва“ – от Неговата молитва, която продължава и днес да жигосва с позорно клеймо подлеците и лицемерите. 

Но въпреки цялата суета и дандания, когато сирените смразяващо завият хиляди ще застинат за минута с наведени за поклон глави: същите тези, които с чисти сърца ще продължат да чакат техния следващ „24-ти“ – най-празничния ден, изпълнил улиците и площадите с море от огнени божури, озарен от ококорените очи на детските личица, оглушал от превъзбудената глъч на учениците, крачещи редом със своите учители.

Празникът, на който „и господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото“, както беше казал един друг, истински български патриарх.

 

София

30 май 2025 г.  

 © Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev