статии и есета

 

БУТАФОРНИТЕ ЯКОБИНЦИ И СУБЛИМАЦИЯТА С ОМРАЗА

     Един от съветите, които съм запомнил от баща си, е да не си въобразявам, че всичко започва с мен. „Където и да отидеш, какъвто и да станеш, никога не си помисляй, – казваше той, – че си първия, попаднал на това място, че преди теб не е имало хора, които са направили не малко сега ти да си там.“ За друго може и да не съм го слушал много, но тези думи се врязаха дълбоко в паметта ми и изплуват от нея винаги, когато се захвана с нещо ново или при преценката на хората, които по някакъв начин са влезли в полезрението ми. Затова те бяха първото нещо, за което се сетих, когато гледах репортажите от първите дни на новия парламент.

     Историята е полезно занимание. Особено за тези, решили днес да се вживеят в ролята на якобинци, които, ако се опитам да ги опиша в съвременни термини, са радикалното популистко крило във Великата френска революция от 1789-а година. Тогава според тях всичко предишно трябвало да бъде заличено до основи, всичко трябвало да започне отначало, не били пощадени дори имената на месеците, гилотината работела с бясна скорост без почивни дни. Сега в представата на новите якобинци би трябвало да се случи нещо подобно – в по-приемлива, „демократична“ опаковка, но в същността си същото.

     Само че с аналогията трябва да спрем дотук. Наистина всяка историческа драма се повтаря (по Хегел), но също така е вярно, че „дублите“ ѝ винаги са фарс (по Маркс). Гротескните  фигури, които в момента се изживяват като народни трибуни в революционен конвент са на светлинни години от трагичните персонажите, на които несръчно се опитват да подражават. И ако вторите ще останат завинаги в историята, първите съвсем скоро ще потънат в забрава. И въпреки това си заслужават по-внимателно да се вгледаме в нашите фалшиви герои, защото в тях пулсира един познат още от библейските времена универсален разрушителен нагон.

     Необорим факт е, че новоизбраното 45-то Обикновено народно събрание (ОНС) стартира с конфронтация, неистовостта на която шокира и най-хладнокръвните наблюдатели. На управлявалата през мандата на предишния парламент партия ГЕРБ, попаднала под ожесточения кръстосан огън на всички останали политически формирования, новите/стари „революционери“ се опитаха да отредят единствено място на подсъдимата скамейка в скалъпен съдебен процес с предизвестен край. Независимо, че е и на тези избори тя остана първа политическа сила по процента на подкрепилите я избиратели и броя на своите депутати – при това със солидна преднина спрямо другите, – новото мнозинство даде ясна заявка, че ще се опита напълно да я лиши от каквото и да било участие в бъдещото законотворчество и държавно управление. „Всички срещу един“ – изреваха в едни глас другите партии с мускетарски плам в очите. И най-яростни участници в кръстоносния поход срещу ГЕРБ станаха, естествено, прясно изфабрикуваните политически формирования с екзотични имена и още по-екзотични лидери – „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ) и „Има такъв народ“ (ИТН), които, умело поощрявани и насочвани от старите опитни играчи БСП и ДПС, вече са се вживели в ролята на пълновластни господари и повелители на България. Именно те са и най-гръмогласните, които с изключителен цинизъм и арогантност артикулират претенцията си в прав текст.

      В състояние ли е всичко това само по себе си да предизвика шока, нека да го кажа по-точно – потреса, от старта на 45-ия парламент?

     И преди в най-новата ни история след началото на демократичните промени през 89’а е имало периоди, в които политическото противопоставяне е достигало стойности, дори по-големи от сегашните. Сега обаче има нещо друго, което убягва на коментаторите, задоволяващи се с тривиалното обяснение на случващото се като израз на ниска (в частност – политическа) култура, простотия, арогантност, алчност, и др. от този род.

     Да! – Има от всичко това. Но има още една съставка, правеща уникално задушливото зловоние, което се стеле откъм парламента. Ще се опитам, най-напред, да я представя нагледно.

     В зората на човечеството, както е интерпретирана в юдео-християнската традиция, земеделецът Каин, първородният син на Адам и Ева, убива по-малкия си брат скотовъдеца Авел. Но антрополозите само донякъде ще бъдат прави, опитвайки да ни убедят, че в този мит е закодиран моралния аспект на конфликта между скитащите със стадата си номади и първите уседнали земеделци. Защото братоубийството в този случай не е за земя, имот, отмъщение за нанесена вреда или обида, въобще за нещо, което ще донесе облага или би възстановило справедливостта, реда, закона. Не е даже за жена. Каин убива Авел за нещо съвсем различно, нещо отиващо отвъд тези банални поводи за смъртна вражда, нещо по-дълбоко и първично. – Лишава брат си от живот, подтикван от разяждащото го преживяване на собствената си непълноценност. Бог не е приел благосклонно жертвата, принесена от него, земеделеца, а е предпочел тази на другия, скотовъдеца и той не може да понесе товара на своята нищожност, на своята незначителност. Малоценност не само в очите на Бога, а най-вече в собствените си очи.

     Или друг пример от областта на съвременното изкуство, също с исторически привкус. – Мнозина са гледали американско-британския хит „Гладиатор“ с Ръсел Кроу в ролята на доблестния пълководец Максимус и Хоакин Финикс, въплътил се в образа на коварния император Комод. За последния генералът е смъртен враг, преследван от него с цялата жестокост и извратеност, на които е способен; преследван със суицидна страст, довела го до смъртта му на гладиаторската арена във финала на филма. И тук, също както в случая с Каин, мотивът не е защитата на интереса или възмездието – Максимус, макар и предпочетен за наследник от стария император-философ Марк Аврелий, с нищо не застрашава безграничната власт на Комод, който във филма е и убиеца на баща си. Водещо отново е чувството за непълноценно съществуване, усещането, че е нищожество, което се надява да компенсира с изпепеляващата омраза към другия – към достойния, пълноценния, живеещия в хармония със самия себе си воин. 

     Използвах тези примери, за да уплътня представата за скритата съставка на задушливия аромат на развалено, носещ се от новия парламент, преди да опитам да я дефинирам в по-строги термини като реакция за изтласкване на дълбокия и всепоглъщащ комплекс за малоценност.

     Това гнетящо преживяване е старо колкото света, а вътрешното му преодоляване, освобождаването от смазващата му психологическа тежест винаги се проявява във форми, специфични за наличната културната традиция, моментните исторически обстоятелства и собствения интелектуално-нравствен багаж на отделния индивид. И тъкмо последното обстоятелство често пречи то да бъде диагностицирано, при което социално-политическите феномени, подобни на днешния български парламент, шокират и остават непонятни за разума. Разгледани обаче като реакция на комплекса за малоценност, те стават обясними, а последствията им предвидими.

     Наистина за разбирането на сегашната политическа ситуацията следва да се вземат предвид такива фактори като психозата, предизвикана от проточилата се коронавирусна пандемия, високата популистка вълна, заляла през последните години западния свят, както и влиянието на криминални и външни геополитически сили. Но дори при тяхното отчитане, в конструирането на общия фронт срещу ГЕРБ и най-развинтеното въображение не може да открие необходимата логика,  защото той е съставен от политически субекти, претендиращи да се позиционирани в диаметрално противоположни сегменти на политическия спектър и да изповядват органично несъвместими ценности и стратегии за управлението на страната. А такава логика няма, тъй като това, което ги обединява, е дълбоко ирационално – общата им обсебеност от „образа на врага“, намерила външен израз в радикалния неистов реваншизъм и крайното безкомпромисно озлобление.

     В най-голяма степен тази демонична обладаност е характерна за т. нар. „протестни партии“ – новите популистки ИТН и ИМВ, както и структурата на маргинализираната „градска десница“ ДБ, – макар че симптоматиката ѝ може да се открие и в старите „партии на статуквото“ БСП и ДПС. И тъкмо тя определя начина на мислене и поведение не само на лидерите на изброените организации, но и на техните привърженици без оглед на произхода, пола, възрастта, занятието и социалния им статус.

     Старият колкото света комплекс за малоценност е дълбоко спотаен, вероятно, в душите на мнозина. Но сега той като че ли е добил плашещо измерение, което се оглежда в нелепите амбиции на новите/стари „народни трибуни“, самозалъгващи се, че със своята бруталност, арогантност и унижението на опонента ще получат значимост и ще възстановят загубеното си самоуважение.

     На пръв поглед описаната реакция за освобождаване от комплекса за малоценност може да се опише с термина „сублимация“ от класическата психоанализа. Но само на пръв поглед. Защото дори в една по-свободна и не толкова строга интерпретация, той ще се окаже неприложим. Колкото и да разширяваме значението на понятието, сублимацията си остава механизъм, при който негативното съдържание, негативният импулс, идващ от комплекса се трансформира в нещо позитивно – в някаква съзидателна творческа енергия, от която се раждат произведения на изкуството, науката, спорта и различните форми на социално, икономическо и политическо съзидание. Трансформация, действително способна да преодолее (и освободи от) деградиращото личността преживяване на собствената ѝ непълноценност. Което няма как да стане при сублимацията с омраза:

     Панаирджийските комедианти, веселящи потната селяндурска публика в кичозните механи или по стадионите, няма да станат нито виртуозни музиканти, нито талантливи актьори, каквито може би са мечтали да бъдат; треторазредните адвокати, умилкващи се за мизерно подаяние около поредния първосигнален троглодит, с обещанието, че ще го отърват от предстоящия му престой в затвора, ще обитават до края на живота си тесните опушени кантора с мръсни прозорци и изтърбушени мебели; професорите и доцентите, добили титлите си с папагалско рецитиране на чужди идеи и сервилни поклони пред силните на деня, никога няма да прочетат имената си в бележките под линия от книгите на авторите, които с телешки възторг са преписвали; некадърните лекари, инженери, архитекти, учители и всички други видове звани, но непризвани мъчители на професията си,  до края на живота си само ядно ще въздишат пред снимките с успелите си съученици; кварталните пияници ще продължат да се наливат с поредната прокиснала бира, облизвайки се за знойните платинени хубавици, прегърнали футболните звезди по гланцовите корици на списанията; емигрантите, тръгнали на гурбет в преследване на мечтата за богат и охолен живот – миячки на чинии в някой китайски или италиански ресторант, шофьори на таксита, берачи на ягоди, социални асистенти, сменящи подлогите на сенилните старци в сиропиталищата и всички подобни на тях, – ще си останат невидимия безлик пълнеж на богатите градове и вечер, прибрали се в гетата си далеч от бляскавите булеварди, ще въздишат за времето, когато „у дома“ може би все пак са били „нещо“.

     За всички тях жребият е хвърлен. Колкото и да мразят другите, вярващите в себе си и собствените си способности, колкото и да искат да ги изличат от времето и пространството, в което живеят, те никога няма да успеят да върнат своето самоуважение. Осъдени са вечно да скитат в прокълнатите полета на злобата, ненавистта и отчаянието. Осъдени са да останат в  мрачните подземия на своята духовна нищета.

 

25 април 2021 г.   

 

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev