ЗА ТЕЖКИЯ МАХМУРЛУК И ЕДИНАДЕСЕТАТА ЗАПОВЕД
На 5 април,
сутринта след изборите, мнозина в България се събудиха с тежък махмурлук, който
продължава вече цяла седмица. През гъстите алкохолни пари, останали в главите
им от пиянството, те се опитват да сглобят разбъркания пъзел на спомена и да си
отговорят на болезнено пулсиращия въпрос как са се озовали в някакво чуждо
легло с похъркващите до тях непознати, обилно гримирани персони. „А сега какво?“.
Или, по-точно, „накъде“?
Шестпартиен
парламент. „Фрагментиран“, както го наричат разбирачите. Съставен при това от
партии, които като че ли не могат „да се дишат“, камо ли да формират някакво
отговорно управление, подчинено на смислена цел. С термините на шаха – „патова
ситуация“! И хайде – пак към урните. Този път под „мъдрото“ ръководство и
„любящия“ взор на президента, който през последните години се занимава
единствено с насъскването на нацията срещу собствената ѝ държава. И в условията
на продължаваща COVID пандемия, с
големите социални и икономически последици от която обществото тепърва трябва
да се справя.
Всъщност нещата
никога не са толкова лоши, колкото изглеждат при първото приближение към тях и
често тъкмо изпитанието проправя пътя към по-доброто решение. Няма да е
пресилено, според мен, твърдението, че проведените на 4 април избори очертаха
една реалистична и донякъде и оптимистична картина на процесите, протичащи в
страната. А както реализмът, така и оптимизмът днес са изключително важни за
нормалния обществен (и в частност – политически) живот – реализъм и оптимизъм, който
ще открием, ако правилно разчетем посланието, което се съдържа в числата на
изборните резултати на класиралите се политически сили:
На първо място е доста симптоматично, че
доминиращата през последното десетилетие партия ГЕРБ със своите близо 26% запази
лидерската си позиция въпреки безпрецедентния натиск срещу нея през последната
година на своя мандат – натиск както от обективните обстоятелства, така и от свръх
радикализиралата се опозиция. Преднината от около 10%, деляща я от основните ѝ
опоненти, недвусмислено говори за наличието на една много значима и вече
устойчива социална група, която не е подвластна на моментните настроения и последователно
защитава своите интереси. Това е социалната група на относително еманципираните
от административни зависимости успешно реализиращи се хора, свързани предимно с
високотехнологичното материално производство и услуги, както и с глобалния
(преди всичко – европейски) пазар. Казано накратко – социалната група, в която
вече са се оформили много от чертите на т. нар. „средна класа“, търсеща в
държавното управление предвидимост, устойчивост и поддържане на законовия ред.
Показателен е също така големия срив в
подкрепата на най-голямата опозиционна партия – БСП, която до сега често е
заемала позицията на първа (и управляваща) политическа сила. След
посттоталитарната ѝ метаморфоза от какавидата на старата болшевишка БКП в тази
партия се формираха два взаимно поддържащи се компонента – на „капитала“ и
неговия „наемен труд“: съсловието на „бизнеса“ с олигархично-мутренски профил и
зомбираният от него лумпен-пролетариат (по термина на Карл Маркс). Фактът, че
на тези избори подкрепата за БСП се срина до безпрецедентното ниво под 15%
подсказва, че успешната евроинтеграция и натискът върху сенчестия бизнес през
последните години реално са успели да свият както „размера“, така и
„относителната тежест“ на двукомпонентната социална база на партията,
концентрирала в себе си в най-висока степен наследството от предишния
комунистически режим.
На трето място в хода на тези разсъждения
следва да се отбележи възходът на определяните като „несистемни“ и „популистки“
политически субекти – „Има такъв народ“ (ИТН), постигнала феноменалните за нов
проект малко над 17%, и „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ), която със своите близо
5% премина достатъчно надеждно минималния процентен праг за влизане в
парламента. И двете формации черпят електорален и финансов ресурс от топящите
се доскорошни привърженици и спонсори на БСП, която, между другото, твърде
недалновидно окуражи тяхното възникване. Нюансите в профила на гласувалите за
тях тепърва ще се открояват, но още отсега може да се види, че докато ИТН
разчита повече на младежка аудитория от селата и малките населени места, ИМВ
залага на по-възрастните градски маргинали. Нагласите и настроенията на тези
социални групи са изключително променливи, което на пръв поглед вещае неустойчивостта
на политическите субекти, успели да ги привлекат в този момент на своя страна.
В случая обаче не трябва да се подценява обстоятелството, че в тяхна полза
работи вълната от нов анархо-либерален радикализъм с подчертан левичарски
(неомарксистки) уклон, заливаща целия свят. Във всеки случай едва ли в
обозримото бъдеще те ще могат да надскочат самите себе си, т.е. предстои
по-скоро намаляването, а не увеличението на тяхната значимост.
Особено внимание, по-нататък, заслужава прочитът
на изборния резултат на политическото обединение „Демократична България“ (ДБ) –
9.31%, тъй като за разлика от ИТН и ИМВ то има претенцията да принадлежи към
системните организации с история и ясна идеология. Последното е много
съществено за разбирането не само на неговата еволюция, но преди всичко за
непосредственото му бъдещо поведение. И това е така, защото, от една страна,
без организационната структура и идейната идентичност, наследени от миналото,
ДБ може да анихилира, но, от друга, тъкмо тази организационно-идейна спойка
стеснява изключително възможността му за разумни компромиси и маневри в
създадената след последните избори ситуация. Ядрото на електоралната база на
ДБ, която сама по себе изглежда достигнала максималната си екстензия след
еуфорията на протестите, е от клиентелистката прослойка, създадена по време на
второто правителство на СДС (1997-2001), когато масовото преди демократично
движение се трансформира в строго йерархична и затворена в себе си партия.
Ядро, което обраства с най-различни (по професионално поприще и социален
статус) представители на „високата градска култура“, противопоставяща се на (и
ненавиждаща) „провинциализма“ на останалите. Концентрирани в столицата и някои
от големите градове, описаните поддръжници на ДБ се самоопределят като „градската
десница“, която е защитник на „автентичното“ дясно. С други думи притежава оригинала,
оставащ недостижим за каквато и да било друга претенция в същия сегмент на
политическия спектър. Това са преди всичко хора, принадлежащи или произлезли от
средите на т.нар. „интелигенция“ (художествена и научна) и „свободни професии“
(адвокати, търговци и др.). Не е трудно да се види обаче, че зад техния доста снобски
„аристократизъм“ прозира комплекс, породен от дефицита в творческия им
потенциал и неспособността им да се справят с живота извън модела на партийния
клиентелизъм. Макар че често произхождат от облагодетелствани през
комунистическия период родове и вярват, че старите привилегии им принадлежат по
наследство, по силата на самоопределянето си като „нова градска буржоазия“,
като „нов елит“, те могат да легитимират своята политическа позиция единствено
чрез радикалното отхвърляне на всяка лява и/или популистка идентичност. И точно
това прави следизборния махмурлук на техните лидери особено тежък: сигурно е
безкрайно мъчително да вдишваш уханието на гранясали учиндолски пръжки,
крушовишка пърцуца, спарена тираджийска кабина и непрани зелени чорапи, когато
си се събудил в чуждото легло, сгушен между татуирания дангалак от ИТН,
застарялата матрона от БСП, кюстендилската мажоретка от ИМВ и незнайния воин с
лачените обувки от „Дондуков 2“. „Что де́лать?“ – се питат сега трескаво те, както са се
питали менторите им Чернишевски и Ленин, с идеите на които са израсли.
Не по-малък, а дори
напротив – още по-голям интерес представлява
положението на „Движението за права и свободи“ (ДПС) върху актуалната
политическа карта. На пръв поглед няма нищо ново. Със своите над 10%,
постигнати при това след чувствително намаляване на получените от чужбина
(Турция) гласове, то демонстрира обичайната си устойчивост, „константност“,
която не би трябвало да учудва никого: в крайна сметка – и това не трябва
повече срамежливо да се прикрива – Движението е партия, подкрепяна от силно
консолидираното поради етническия си произход и много консервативно по своя
психологичен и културен профил малцинство на българските турци. Към това е
необходимо обаче да се добави още нещо, което също целенасочено се премълчава:
българските турци са изключително трудолюбиво и дисциплинирано население с
патриархален морал и ценности, и силно развита, но чужда на всякакъв вид
радикализъм и екстремизъм религиозна чувствителност. – Социално-психологически
характеристики на електората, които са в рязък контраст с демонизирането на
партията, която осигурява неговото политическо представителство: сатанизиране,
което от дълго време се възприема безкритично от всички останали политически
субекти, въпреки че, строго погледнато, „греховете“, които се приписват на ДПС,
не само не са по-големи от тези на другите, а дори обратното при съотнасянето
им с неговите заслуги, които по правило са омаловажавани и подценявани. И това
противоречие е резултат от лекотата, с която хората са склонни да приемат стигматизирането
на мнимите грешници, целящо да оневини истинските такива.
Тази практика, стара колкото света, бе приложена в зората на
демократичните промени от комунистическите апаратчици и кадрите на ДС за
изолиране от политическия живот на близо един милион демократично настроени българи,
на които като бивши редови членове на БКП беше вменена вината за престъпленията
на тоталитарния режим. По този начин задкулисните играчи успяха да си осигурят
светло бъдеще в симулираната от тях бутафорна демокрация, използвайки т.нар.
„кинжали“ в тогавашния СДС. От които пък, на свой ред, се пръкна синята
административно-стопанска каста, доизградила по време на второто правителство
на СДС мутренско-олигархичния стопански и политически модел, сянката на който
тегне над българското общество и до днес. За да го легитимира новата синя
номенклатура се нуждаеше от враг с митични способности и тъй като това нямаше
как да е червендалестата ѝ (вече доста порозовяла) рождена майка, той беше
открит в лицето на ДПС. Какво по-лесно от това – приписваните му сатанински
черти идеално се вписваха в отблъскващия образ на вековния османлия-поробител и
с малко напомпан под разветите български и руски знамена фалшив патриотизъм
мантрата „ДПС е проклятието на България“ стана основополагаща догма в религията
на българския канибалски капитализъм от епохата на „прехода“.
Това сатанизиране предизвика последващия остър иден и организационен
дефицит в ДПС по времето на управлението на НДСВ (2001-2005) и Тройната
коалиция, доминирана от БСП (2005-2009), и – без да го оневиняваме за собствените му
грехове – със самото това допринесе за трайното деформиране на целия
социално-икономически и политически живот у нас. И тъкмо затова устойчивостта,
която Движението затвърди чрез своя изборен резултат на тези избори, налага преодоляване
на негативизма към него и преоценка на мястото му в общия политически процес.
След този кратък преглед на скрития зад числата резултат от вота на 4
април следва да се върнем на съкровения екзистенциален въпрос „а сега накъде?“.
Ситуацията изглежда патова, а, съдейки по първите публични коментари на
лидерите на влезлите в новия парламент партии, оптимистичната прогноза за
съставяне на правителство изглежда много по-анемична от песимистичното
заключение, че най-вероятно ще се отиде към провеждането на нови, извънредни
избори.
Нямам никакво намерение да коментирам анонсите, с които политиците
започват плахо да опипват терена и кондицията на противниковите играчи. Още
по-малко пък хипотезите, лансирани от вечните всезнаещи експерти, анализатори и
коментатори, дефилиращи от ранна утрин до късна вечер пред също толкова
омръзналите на аудиторията телевизионни и радио водещи. Първите все още само
„загряват“, а вторите отдавна са престанали да произвеждат нещо смислено и различно
от „опорните точки“ на партийните централи или учебникарските клишета. Само ще
отбележа, че всеки по-сериозен опит за анализ на това, което предстои да се
случи, трябва да остави на втори план простата аритметика, усвоявана от
съвременните деца още преди да са тръгнали на училище. Тук се изисква
решаването на едно по-сложно уравнение, съставено по логиката на политическия
процес, по която вътрешните противоборства се проектират върху световните и
обратно – импулсите и тенденциите, идващи „от вън“, се снемат, абсорбират и
преработват от вътрешната политическа система съобразно собствения ѝ
„капацитет“. Затова публично декларираните на този етап „любовни копнежи“ или
„смъртни омрази“ често са по-измамни и от „крокодилските сълзи“.
Погледнат в този ракурс, новоизбраният парламент всъщност не е толкова
фрагментиран, колкото изглежда за любителите на простите бакалски сметки. Не е
много трудно да се забележи, че в него присъстват два блока, в които
съставящите ги партии са с много близка „философия“ по въпроса за
стратегическата посока в развитието на обществото – блока на „евразийската
перспектива“ и блока на „евроатлантическия избор“. Между тях „осцилират“ две
„поливалентни“ формации, които могат да наклонят везните в едната или другата
посока – заедно или поотделно, в една или друга форма на партньорство. От тук
нататък идва ред на елементарната аритметика с действията събиране и изваждане,
която всеки може да практикува сам, използвайки простата таблица, която съм
приложил към този текст.
9 април 2021
© Ангел Кондев – автор, 2021
© Copyright 2021 by Angel Kondev
Няма коментари:
Публикуване на коментар