статии и есета

 

БУТАФОРНИТЕ ЯКОБИНЦИ И СУБЛИМАЦИЯТА С ОМРАЗА

     Един от съветите, които съм запомнил от баща си, е да не си въобразявам, че всичко започва с мен. „Където и да отидеш, какъвто и да станеш, никога не си помисляй, – казваше той, – че си първия, попаднал на това място, че преди теб не е имало хора, които са направили не малко сега ти да си там.“ За друго може и да не съм го слушал много, но тези думи се врязаха дълбоко в паметта ми и изплуват от нея винаги, когато се захвана с нещо ново или при преценката на хората, които по някакъв начин са влезли в полезрението ми. Затова те бяха първото нещо, за което се сетих, когато гледах репортажите от първите дни на новия парламент.

     Историята е полезно занимание. Особено за тези, решили днес да се вживеят в ролята на якобинци, които, ако се опитам да ги опиша в съвременни термини, са радикалното популистко крило във Великата френска революция от 1789-а година. Тогава според тях всичко предишно трябвало да бъде заличено до основи, всичко трябвало да започне отначало, не били пощадени дори имената на месеците, гилотината работела с бясна скорост без почивни дни. Сега в представата на новите якобинци би трябвало да се случи нещо подобно – в по-приемлива, „демократична“ опаковка, но в същността си същото.

     Само че с аналогията трябва да спрем дотук. Наистина всяка историческа драма се повтаря (по Хегел), но също така е вярно, че „дублите“ ѝ винаги са фарс (по Маркс). Гротескните  фигури, които в момента се изживяват като народни трибуни в революционен конвент са на светлинни години от трагичните персонажите, на които несръчно се опитват да подражават. И ако вторите ще останат завинаги в историята, първите съвсем скоро ще потънат в забрава. И въпреки това си заслужават по-внимателно да се вгледаме в нашите фалшиви герои, защото в тях пулсира един познат още от библейските времена универсален разрушителен нагон.

     Необорим факт е, че новоизбраното 45-то Обикновено народно събрание (ОНС) стартира с конфронтация, неистовостта на която шокира и най-хладнокръвните наблюдатели. На управлявалата през мандата на предишния парламент партия ГЕРБ, попаднала под ожесточения кръстосан огън на всички останали политически формирования, новите/стари „революционери“ се опитаха да отредят единствено място на подсъдимата скамейка в скалъпен съдебен процес с предизвестен край. Независимо, че е и на тези избори тя остана първа политическа сила по процента на подкрепилите я избиратели и броя на своите депутати – при това със солидна преднина спрямо другите, – новото мнозинство даде ясна заявка, че ще се опита напълно да я лиши от каквото и да било участие в бъдещото законотворчество и държавно управление. „Всички срещу един“ – изреваха в едни глас другите партии с мускетарски плам в очите. И най-яростни участници в кръстоносния поход срещу ГЕРБ станаха, естествено, прясно изфабрикуваните политически формирования с екзотични имена и още по-екзотични лидери – „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ) и „Има такъв народ“ (ИТН), които, умело поощрявани и насочвани от старите опитни играчи БСП и ДПС, вече са се вживели в ролята на пълновластни господари и повелители на България. Именно те са и най-гръмогласните, които с изключителен цинизъм и арогантност артикулират претенцията си в прав текст.

      В състояние ли е всичко това само по себе си да предизвика шока, нека да го кажа по-точно – потреса, от старта на 45-ия парламент?

     И преди в най-новата ни история след началото на демократичните промени през 89’а е имало периоди, в които политическото противопоставяне е достигало стойности, дори по-големи от сегашните. Сега обаче има нещо друго, което убягва на коментаторите, задоволяващи се с тривиалното обяснение на случващото се като израз на ниска (в частност – политическа) култура, простотия, арогантност, алчност, и др. от този род.

     Да! – Има от всичко това. Но има още една съставка, правеща уникално задушливото зловоние, което се стеле откъм парламента. Ще се опитам, най-напред, да я представя нагледно.

     В зората на човечеството, както е интерпретирана в юдео-християнската традиция, земеделецът Каин, първородният син на Адам и Ева, убива по-малкия си брат скотовъдеца Авел. Но антрополозите само донякъде ще бъдат прави, опитвайки да ни убедят, че в този мит е закодиран моралния аспект на конфликта между скитащите със стадата си номади и първите уседнали земеделци. Защото братоубийството в този случай не е за земя, имот, отмъщение за нанесена вреда или обида, въобще за нещо, което ще донесе облага или би възстановило справедливостта, реда, закона. Не е даже за жена. Каин убива Авел за нещо съвсем различно, нещо отиващо отвъд тези банални поводи за смъртна вражда, нещо по-дълбоко и първично. – Лишава брат си от живот, подтикван от разяждащото го преживяване на собствената си непълноценност. Бог не е приел благосклонно жертвата, принесена от него, земеделеца, а е предпочел тази на другия, скотовъдеца и той не може да понесе товара на своята нищожност, на своята незначителност. Малоценност не само в очите на Бога, а най-вече в собствените си очи.

     Или друг пример от областта на съвременното изкуство, също с исторически привкус. – Мнозина са гледали американско-британския хит „Гладиатор“ с Ръсел Кроу в ролята на доблестния пълководец Максимус и Хоакин Финикс, въплътил се в образа на коварния император Комод. За последния генералът е смъртен враг, преследван от него с цялата жестокост и извратеност, на които е способен; преследван със суицидна страст, довела го до смъртта му на гладиаторската арена във финала на филма. И тук, също както в случая с Каин, мотивът не е защитата на интереса или възмездието – Максимус, макар и предпочетен за наследник от стария император-философ Марк Аврелий, с нищо не застрашава безграничната власт на Комод, който във филма е и убиеца на баща си. Водещо отново е чувството за непълноценно съществуване, усещането, че е нищожество, което се надява да компенсира с изпепеляващата омраза към другия – към достойния, пълноценния, живеещия в хармония със самия себе си воин. 

     Използвах тези примери, за да уплътня представата за скритата съставка на задушливия аромат на развалено, носещ се от новия парламент, преди да опитам да я дефинирам в по-строги термини като реакция за изтласкване на дълбокия и всепоглъщащ комплекс за малоценност.

     Това гнетящо преживяване е старо колкото света, а вътрешното му преодоляване, освобождаването от смазващата му психологическа тежест винаги се проявява във форми, специфични за наличната културната традиция, моментните исторически обстоятелства и собствения интелектуално-нравствен багаж на отделния индивид. И тъкмо последното обстоятелство често пречи то да бъде диагностицирано, при което социално-политическите феномени, подобни на днешния български парламент, шокират и остават непонятни за разума. Разгледани обаче като реакция на комплекса за малоценност, те стават обясними, а последствията им предвидими.

     Наистина за разбирането на сегашната политическа ситуацията следва да се вземат предвид такива фактори като психозата, предизвикана от проточилата се коронавирусна пандемия, високата популистка вълна, заляла през последните години западния свят, както и влиянието на криминални и външни геополитически сили. Но дори при тяхното отчитане, в конструирането на общия фронт срещу ГЕРБ и най-развинтеното въображение не може да открие необходимата логика,  защото той е съставен от политически субекти, претендиращи да се позиционирани в диаметрално противоположни сегменти на политическия спектър и да изповядват органично несъвместими ценности и стратегии за управлението на страната. А такава логика няма, тъй като това, което ги обединява, е дълбоко ирационално – общата им обсебеност от „образа на врага“, намерила външен израз в радикалния неистов реваншизъм и крайното безкомпромисно озлобление.

     В най-голяма степен тази демонична обладаност е характерна за т. нар. „протестни партии“ – новите популистки ИТН и ИМВ, както и структурата на маргинализираната „градска десница“ ДБ, – макар че симптоматиката ѝ може да се открие и в старите „партии на статуквото“ БСП и ДПС. И тъкмо тя определя начина на мислене и поведение не само на лидерите на изброените организации, но и на техните привърженици без оглед на произхода, пола, възрастта, занятието и социалния им статус.

     Старият колкото света комплекс за малоценност е дълбоко спотаен, вероятно, в душите на мнозина. Но сега той като че ли е добил плашещо измерение, което се оглежда в нелепите амбиции на новите/стари „народни трибуни“, самозалъгващи се, че със своята бруталност, арогантност и унижението на опонента ще получат значимост и ще възстановят загубеното си самоуважение.

     На пръв поглед описаната реакция за освобождаване от комплекса за малоценност може да се опише с термина „сублимация“ от класическата психоанализа. Но само на пръв поглед. Защото дори в една по-свободна и не толкова строга интерпретация, той ще се окаже неприложим. Колкото и да разширяваме значението на понятието, сублимацията си остава механизъм, при който негативното съдържание, негативният импулс, идващ от комплекса се трансформира в нещо позитивно – в някаква съзидателна творческа енергия, от която се раждат произведения на изкуството, науката, спорта и различните форми на социално, икономическо и политическо съзидание. Трансформация, действително способна да преодолее (и освободи от) деградиращото личността преживяване на собствената ѝ непълноценност. Което няма как да стане при сублимацията с омраза:

     Панаирджийските комедианти, веселящи потната селяндурска публика в кичозните механи или по стадионите, няма да станат нито виртуозни музиканти, нито талантливи актьори, каквито може би са мечтали да бъдат; треторазредните адвокати, умилкващи се за мизерно подаяние около поредния първосигнален троглодит, с обещанието, че ще го отърват от предстоящия му престой в затвора, ще обитават до края на живота си тесните опушени кантора с мръсни прозорци и изтърбушени мебели; професорите и доцентите, добили титлите си с папагалско рецитиране на чужди идеи и сервилни поклони пред силните на деня, никога няма да прочетат имената си в бележките под линия от книгите на авторите, които с телешки възторг са преписвали; некадърните лекари, инженери, архитекти, учители и всички други видове звани, но непризвани мъчители на професията си,  до края на живота си само ядно ще въздишат пред снимките с успелите си съученици; кварталните пияници ще продължат да се наливат с поредната прокиснала бира, облизвайки се за знойните платинени хубавици, прегърнали футболните звезди по гланцовите корици на списанията; емигрантите, тръгнали на гурбет в преследване на мечтата за богат и охолен живот – миячки на чинии в някой китайски или италиански ресторант, шофьори на таксита, берачи на ягоди, социални асистенти, сменящи подлогите на сенилните старци в сиропиталищата и всички подобни на тях, – ще си останат невидимия безлик пълнеж на богатите градове и вечер, прибрали се в гетата си далеч от бляскавите булеварди, ще въздишат за времето, когато „у дома“ може би все пак са били „нещо“.

     За всички тях жребият е хвърлен. Колкото и да мразят другите, вярващите в себе си и собствените си способности, колкото и да искат да ги изличат от времето и пространството, в което живеят, те никога няма да успеят да върнат своето самоуважение. Осъдени са вечно да скитат в прокълнатите полета на злобата, ненавистта и отчаянието. Осъдени са да останат в  мрачните подземия на своята духовна нищета.

 

25 април 2021 г.   

 

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

 

статии и есета

 

ЗА ТЕЖКИЯ МАХМУРЛУК И ЕДИНАДЕСЕТАТА ЗАПОВЕД

На 5 април, сутринта след изборите, мнозина в България се събудиха с тежък махмурлук, който продължава вече цяла седмица. През гъстите алкохолни пари, останали в главите им от пиянството, те се опитват да сглобят разбъркания пъзел на спомена и да си отговорят на болезнено пулсиращия въпрос как са се озовали в някакво чуждо легло с похъркващите до тях непознати, обилно гримирани персони. „А сега какво?“. Или, по-точно, „накъде“?

Шестпартиен парламент. „Фрагментиран“, както го наричат разбирачите. Съставен при това от партии, които като че ли не могат „да се дишат“, камо ли да формират някакво отговорно управление, подчинено на смислена цел. С термините на шаха – „патова ситуация“! И хайде – пак към урните. Този път под „мъдрото“ ръководство и „любящия“ взор на президента, който през последните години се занимава единствено с насъскването на нацията срещу собствената ѝ държава. И в условията на продължаваща COVID пандемия, с големите социални и икономически последици от която обществото тепърва трябва да се справя.

Всъщност нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат при първото приближение към тях и често тъкмо изпитанието проправя пътя към по-доброто решение. Няма да е пресилено, според мен, твърдението, че проведените на 4 април избори очертаха една реалистична и донякъде и оптимистична картина на процесите, протичащи в страната. А както реализмът, така и оптимизмът днес са изключително важни за нормалния обществен (и в частност – политически) живот – реализъм и оптимизъм, който ще открием, ако правилно разчетем посланието, което се съдържа в числата на изборните резултати на класиралите се политически сили:

На първо място е доста симптоматично, че доминиращата през последното десетилетие партия ГЕРБ със своите близо 26% запази лидерската си позиция въпреки безпрецедентния натиск срещу нея през последната година на своя мандат – натиск както от обективните обстоятелства, така и от свръх радикализиралата се опозиция. Преднината от около 10%, деляща я от основните ѝ опоненти, недвусмислено говори за наличието на една много значима и вече устойчива социална група, която не е подвластна на моментните настроения и последователно защитава своите интереси. Това е социалната група на относително еманципираните от административни зависимости успешно реализиращи се хора, свързани предимно с високотехнологичното материално производство и услуги, както и с глобалния (преди всичко – европейски) пазар. Казано накратко – социалната група, в която вече са се оформили много от чертите на т. нар. „средна класа“, търсеща в държавното управление предвидимост, устойчивост и поддържане на законовия ред.

Показателен е също така големия срив в подкрепата на най-голямата опозиционна партия – БСП, която до сега често е заемала позицията на първа (и управляваща) политическа сила. След посттоталитарната ѝ метаморфоза от какавидата на старата болшевишка БКП в тази партия се формираха два взаимно поддържащи се компонента – на „капитала“ и неговия „наемен труд“: съсловието на „бизнеса“ с олигархично-мутренски профил и зомбираният от него лумпен-пролетариат (по термина на Карл Маркс). Фактът, че на тези избори подкрепата за БСП се срина до безпрецедентното ниво под 15% подсказва, че успешната евроинтеграция и натискът върху сенчестия бизнес през последните години реално са успели да свият както „размера“, така и „относителната тежест“ на двукомпонентната социална база на партията, концентрирала в себе си в най-висока степен наследството от предишния комунистически режим.

На трето място в хода на тези разсъждения следва да се отбележи възходът на определяните като „несистемни“ и „популистки“ политически субекти – „Има такъв народ“ (ИТН), постигнала феноменалните за нов проект малко над 17%, и „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ), която със своите близо 5% премина достатъчно надеждно минималния процентен праг за влизане в парламента. И двете формации черпят електорален и финансов ресурс от топящите се доскорошни привърженици и спонсори на БСП, която, между другото, твърде недалновидно окуражи тяхното възникване. Нюансите в профила на гласувалите за тях тепърва ще се открояват, но още отсега може да се види, че докато ИТН разчита повече на младежка аудитория от селата и малките населени места, ИМВ залага на по-възрастните градски маргинали. Нагласите и настроенията на тези социални групи са изключително променливи, което на пръв поглед вещае неустойчивостта на политическите субекти, успели да ги привлекат в този момент на своя страна. В случая обаче не трябва да се подценява обстоятелството, че в тяхна полза работи вълната от нов анархо-либерален радикализъм с подчертан левичарски (неомарксистки) уклон, заливаща целия свят. Във всеки случай едва ли в обозримото бъдеще те ще могат да надскочат самите себе си, т.е. предстои по-скоро намаляването, а не увеличението на тяхната значимост.

Особено внимание, по-нататък, заслужава прочитът на изборния резултат на политическото обединение „Демократична България“ (ДБ) – 9.31%, тъй като за разлика от ИТН и ИМВ то има претенцията да принадлежи към системните организации с история и ясна идеология. Последното е много съществено за разбирането не само на неговата еволюция, но преди всичко за непосредственото му бъдещо поведение. И това е така, защото, от една страна, без организационната структура и идейната идентичност, наследени от миналото, ДБ може да анихилира, но, от друга, тъкмо тази организационно-идейна спойка стеснява изключително възможността му за разумни компромиси и маневри в създадената след последните избори ситуация. Ядрото на електоралната база на ДБ, която сама по себе изглежда достигнала максималната си екстензия след еуфорията на протестите, е от клиентелистката прослойка, създадена по време на второто правителство на СДС (1997-2001), когато масовото преди демократично движение се трансформира в строго йерархична и затворена в себе си партия. Ядро, което обраства с най-различни (по професионално поприще и социален статус) представители на „високата градска култура“, противопоставяща се на (и ненавиждаща) „провинциализма“ на останалите. Концентрирани в столицата и някои от големите градове, описаните поддръжници на ДБ се самоопределят като „градската десница“, която е защитник на „автентичното“ дясно. С други думи притежава оригинала, оставащ недостижим за каквато и да било друга претенция в същия сегмент на политическия спектър. Това са преди всичко хора, принадлежащи или произлезли от средите на т.нар. „интелигенция“ (художествена и научна) и „свободни професии“ (адвокати, търговци и др.). Не е трудно да се види обаче, че зад техния доста снобски „аристократизъм“ прозира комплекс, породен от дефицита в творческия им потенциал и неспособността им да се справят с живота извън модела на партийния клиентелизъм. Макар че често произхождат от облагодетелствани през комунистическия период родове и вярват, че старите привилегии им принадлежат по наследство, по силата на самоопределянето си като „нова градска буржоазия“, като „нов елит“, те могат да легитимират своята политическа позиция единствено чрез радикалното отхвърляне на всяка лява и/или популистка идентичност. И точно това прави следизборния махмурлук на техните лидери особено тежък: сигурно е безкрайно мъчително да вдишваш уханието на гранясали учиндолски пръжки, крушовишка пърцуца, спарена тираджийска кабина и непрани зелени чорапи, когато си се събудил в чуждото легло, сгушен между татуирания дангалак от ИТН, застарялата матрона от БСП, кюстендилската мажоретка от ИМВ и незнайния воин с лачените обувки от „Дондуков 2“. „Что де́лать?“ – се питат сега трескаво те, както са се питали менторите им Чернишевски и Ленин, с идеите на които са израсли.

Не по-малък, а дори напротив – още по-голям интерес представлява положението на „Движението за права и свободи“ (ДПС) върху актуалната политическа карта. На пръв поглед няма нищо ново. Със своите над 10%, постигнати при това след чувствително намаляване на получените от чужбина (Турция) гласове, то демонстрира обичайната си устойчивост, „константност“, която не би трябвало да учудва никого: в крайна сметка – и това не трябва повече срамежливо да се прикрива – Движението е партия, подкрепяна от силно консолидираното поради етническия си произход и много консервативно по своя психологичен и културен профил малцинство на българските турци. Към това е необходимо обаче да се добави още нещо, което също целенасочено се премълчава: българските турци са изключително трудолюбиво и дисциплинирано население с патриархален морал и ценности, и силно развита, но чужда на всякакъв вид радикализъм и екстремизъм религиозна чувствителност. – Социално-психологически характеристики на електората, които са в рязък контраст с демонизирането на партията, която осигурява неговото политическо представителство: сатанизиране, което от дълго време се възприема безкритично от всички останали политически субекти, въпреки че, строго погледнато, „греховете“, които се приписват на ДПС, не само не са по-големи от тези на другите, а дори обратното при съотнасянето им с неговите заслуги, които по правило са омаловажавани и подценявани. И това противоречие е резултат от лекотата, с която хората са склонни да приемат стигматизирането на мнимите грешници, целящо да оневини истинските такива.

Тази практика, стара колкото света, бе приложена в зората на демократичните промени от комунистическите апаратчици и кадрите на ДС за изолиране от политическия живот на близо един милион демократично настроени българи, на които като бивши редови членове на БКП беше вменена вината за престъпленията на тоталитарния режим. По този начин задкулисните играчи успяха да си осигурят светло бъдеще в симулираната от тях бутафорна демокрация, използвайки т.нар. „кинжали“ в тогавашния СДС. От които пък, на свой ред, се пръкна синята административно-стопанска каста, доизградила по време на второто правителство на СДС мутренско-олигархичния стопански и политически модел, сянката на който тегне над българското общество и до днес. За да го легитимира новата синя номенклатура се нуждаеше от враг с митични способности и тъй като това нямаше как да е червендалестата ѝ (вече доста порозовяла) рождена майка, той беше открит в лицето на ДПС. Какво по-лесно от това – приписваните му сатанински черти идеално се вписваха в отблъскващия образ на вековния османлия-поробител и с малко напомпан под разветите български и руски знамена фалшив патриотизъм мантрата „ДПС е проклятието на България“ стана основополагаща догма в религията на българския канибалски капитализъм от епохата на „прехода“.

Това сатанизиране предизвика последващия остър иден и организационен дефицит в ДПС по времето на управлението на НДСВ (2001-2005) и Тройната коалиция, доминирана от БСП (2005-2009),  и – без да го оневиняваме за собствените му грехове – със самото това допринесе за трайното деформиране на целия социално-икономически и политически живот у нас. И тъкмо затова устойчивостта, която Движението затвърди чрез своя изборен резултат на тези избори, налага преодоляване на негативизма към него и преоценка на мястото му в общия политически процес.  

След този кратък преглед на скрития зад числата резултат от вота на 4 април следва да се върнем на съкровения екзистенциален въпрос „а сега накъде?“. Ситуацията изглежда патова, а, съдейки по първите публични коментари на лидерите на влезлите в новия парламент партии, оптимистичната прогноза за съставяне на правителство изглежда много по-анемична от песимистичното заключение, че най-вероятно ще се отиде към провеждането на нови, извънредни избори.

Нямам никакво намерение да коментирам анонсите, с които политиците започват плахо да опипват терена и кондицията на противниковите играчи. Още по-малко пък хипотезите, лансирани от вечните всезнаещи експерти, анализатори и коментатори, дефилиращи от ранна утрин до късна вечер пред също толкова омръзналите на аудиторията телевизионни и радио водещи. Първите все още само „загряват“, а вторите отдавна са престанали да произвеждат нещо смислено и различно от „опорните точки“ на партийните централи или учебникарските клишета. Само ще отбележа, че всеки по-сериозен опит за анализ на това, което предстои да се случи, трябва да остави на втори план простата аритметика, усвоявана от съвременните деца още преди да са тръгнали на училище. Тук се изисква решаването на едно по-сложно уравнение, съставено по логиката на политическия процес, по която вътрешните противоборства се проектират върху световните и обратно – импулсите и тенденциите, идващи „от вън“, се снемат, абсорбират и преработват от вътрешната политическа система съобразно собствения ѝ „капацитет“. Затова публично декларираните на този етап „любовни копнежи“ или „смъртни омрази“ често са по-измамни и от „крокодилските сълзи“.

Погледнат в този ракурс, новоизбраният парламент всъщност не е толкова фрагментиран, колкото изглежда за любителите на простите бакалски сметки. Не е много трудно да се забележи, че в него присъстват два блока, в които съставящите ги партии са с много близка „философия“ по въпроса за стратегическата посока в развитието на обществото – блока на „евразийската перспектива“ и блока на „евроатлантическия избор“. Между тях „осцилират“ две „поливалентни“ формации, които могат да наклонят везните в едната или другата посока – заедно или поотделно, в една или друга форма на партньорство. От тук нататък идва ред на елементарната аритметика с действията събиране и изваждане, която всеки може да практикува сам, използвайки простата таблица, която съм приложил към този текст.

Не съм ясновидец и не знам какво точно ще се случи. Не се опитвам и да подсказвам варианти – нямам подобна самонадеяна амбиция, далеч съм от партийните лаборатории, в които врят казаните с вълшебни политически отвари. Но съм убеден, че най-доброто решение е това, което няма да отклони България от нейния евроатлантически избор, ще осигури стабилния стопански растеж и цялостно устойчиво развитие в условията на етнически мир и социална сигурност. Това е възможно и за да се случи, е необходимо нещо много малко – както избирателите на партиите, които могат да се обединят около „европейския избор“, така и техните избраници да загърбят безсмислените клишета, нашепвани им от задкулисието, и да подчинят усилието си на императива „Не сатанизирай ближния си!“. Тъй като не извлечен от свещените библейски текстове ще го нарека просто „Единадесетата заповед“.

9 април 2021

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev