рефлекси и акценти

ЦИВИЛИЗАЦИОННИ ИНСТИНКТИ
Защо Франция, защо Париж? – Един възможен отговор отвъд баналния баланс на политическото счетоводство

Със сигурност 2015 година ще остане паметна в най-новата история на Франция. А може би и на Европа. След кървавия януари, през който бяха осъществени нападенията над редакцията на „Шарли ебдо“ и еврейския супермаркет, във фаталния петък на 13-ти ноември Париж беше разтърсен от нова, много по-мащабна терористична атака, организирана от радикалните ислямисти. Два удара за една година! – Това едва ли е случайно.
В един коментар на събитието за в. Телеграф, цитиран в информационния сайт VESTI.bg* , на въпроса коя е причината за това натрапчиво внимание е отговорено в неподражаемия стил на прочутия лондонски детектив: „…защото Франция се сражава с джихадистите по целия свят, защото има една от най-големите мюсюлмански общности измежду европейските страни и може би едно от най-разделените общества в Европа…“, а „…резултатът от всичко това създава атмосфера като на барутен погреб.“ Елементарно, Уотсън.
В тази констатация, която много от дежурните родни наблюдатели възторжено прегърнаха като свое проникновение, се съдържа вероятно голяма част от истината. Още повече, че дедуктивният извод е подплатен с много емпирични факти, които едва ли някой би оспорил. И все пак в нея като че ли липсва главното и тя повече прилича на обикновена рекапитулация под графите „взел“ и „дал“ в бакалски счетоводен тефтер без да калкулира в сметката по-далечния хоризонт, към който е насочен погледа на терористите. Хоризонт, натоварен с дълбоко символно съдържание.
В забележителната си и като послания, и като емоционална наситеност реч пред двете камари на френския парламент от 16-ти ноември, президентът Франсоа Оланд, често критикуван и дори осмиван напоследък като мекушав и безличен лидер, заяви нещо много важно: "Ние не сме във война на цивилизациите, понеже тези убийци не представляват цивилизация. Ние сме във война срещу джихадисткия тероризъм. (курсивът мой – А. К.)“ И точно то е ключът за разбирането защо за втори път през тази година Франция бе подложена на брутална атака от войнствения радикален ислямизъм.
Да, джихадистките терористи наистина не са „цивилизация“. Не поне в смисъла на понятието, изработено в модерната културна антропология. Но по-важното е друго: те целенасочено и последователно се борят за разрушаването на една цивилизация. На Европейската цивилизация, която по ред исторически причини и обстоятелства в момента е добила глобални измерения. А това вече обяснява много неща и свързва в една логическа верига атентатите в Париж с демонстративното разрушаване на античните паметници на културата в Сирия и Ирак, и с още по-показното рязане на глави пред телевизионните камери.
Когато преди време прочетох книгата на Жан Дюше „История на Запада“, в първия момент се ядосах.** Каква история на Запада? – Та това беше 90 процента история на Франция. Хайде по-скромно, казах си тогава, възмутен от безпардонното самочувствие на „франсетата“. След известен размисъл обаче осъзнах, че авторът на книгата май има право. От епохата на меровингите, каролингите и капетингите, през тази на величествените готически катедрали и кръстоносните походи, до Реформацията и религиозните войни, века на Просвещението, Революцията от 1789 – 99-а и Наполеоновите войни съдбата на Запада се въртеше все около промени и събития, които се случваха най-вече във Франция. Не подценявам приноса на другите европейски нации. Той никак не е малък. Но в техните достижения във всички области на живота повече или по-малко отчетливо може да се долови привкусът на епигонството, подражателството на френските образци.
Мисля, че тази значимост и това влияние на френската култура са се запазили и в съвременността. Въпреки индустриалната, финансовата и военна мощ на някои други западни метрополии, въпреки артистичния им блясък, Париж поддържа по-жив, по-витален, отколкото в тях, прометеевския дух на Западната цивилизация.
В България усетихме неговата сила през мразовития януари на далечната вече 1989-а, когато големият държавник Франсоа Митеран, вместо да договаря концесии и търговски привилегии за страната си, отхвърли лицемерните условности на официалния протокол и по време на посещението си в тогавашна тоталитарна България се срещна с дванадесет интелектуалци-дисиденти, за да подкрепи тяхната кауза; усетихме силата му и в юлската жега на 2007-ма, когато на борда на френския правителствен самолет в родината се завърнаха медицинските сестри, осъдени на смърт в Либия по скалъпено чудовищно обвинение, придружени от съпругата на тогавашния френски президент Никола Саркози, изиграл решаваща роля за тяхното освобождаване.
Усетили са този дух и кръвожадните ислямистки терористи. Не защото са изучавали внимателно културната история на Европа и са вникнали в нейната интимна същност. Не, хайде да не им приписваме такъв интелектуален потенциал. Усетили са го с инстинкта на хищника. С инстинкта на примитивния воин, хипнотизиран от идолите и тотемите на извратената вяра, родена в болните мозъци на шепа фанатизирани шамани, да отхвърля и унищожава всяка форма на цивилизация, до която се докосне.
Pourquoi la France, pourquoi Paris? – Точно затова. Да се убие духът на свободата, духът, който отхвърля невежеството и мракобесието, духът, който е водил и продължава да води народите по барикадите, както в прочутото платно на Дьолакроа. Ако този дух бъде сразен, всичко е загубено.
Дали това може да се случи? Не знам. Надявам се – не! Нали толкова много хора по целия свят казаха Je Suis Parisien независимо от своята раса, националност и вяра. Какво е това? Едва ли само педантично аргументирана позиция, едва ли само добре балансиран меркантилен интерес. По-скоро също е инстинкт. Инстинкта, накарал дивака да се цивилизова и укрепнал в хода на последните няколко хилядолетия история. Дано да е по-силен от инстинкта да се руши.
____________________________________________________

* http://www.vesti.bg/temi-v-razvitie/tema-parizh-okyrvaven/zashto-franciia-otnovo-se-prevyrna-v-mishena-6045464
** Жан Дюше. История на Запада, ЛИК, С., 2003 г.

17 ноември 2015 г., Ангел Кондев

рефлекси и акценти

(С)ПОМЕН ЗА„10 НОЕМВРИ“
или
за най-малкото общо кратно между депутатската карта на Волен и протеста на милиционерите

Тази седмица демокрацията у нас навърши двайсет и шест. Аз, преди малко повече от два месеца, – шейсет и две. Да не ми е уроки, ама още се заглеждам по двайсет и шест годишните. Не за друго, да не си помислите нещо неприлично, а по чисто естетически съображения.
Покрай другите дандании тазгодишния рожден ден на милата ни Демокрация мина съвсем скромно. Пък и тя уж още млада, но нещо нямаше настроение за празнуване. С размъкнати дрешки и размазан грим изглеждаше уморена като труженичките от околовръстното в края на работния им ден, а купонът ѝ приличаше на коледно парти в старчески дом, на което всеки иска да разкаже някой спомен с еротичен привкус. Да си призная, оказа се доста заразително и в главата ми изненадващо изплува една случка от времето преди рожденичката да се пръкне на бял свят.
По това време един колега от ВУЗ-а (по тогавашната терминология), където работех, който много се стараеше по идеологическа линия, вече заемаше шефския стол в едно много важно учреждение. Малко преди нова година бях отишъл да го видя във връзка с нещо по заръка на ръководителя на катедрата. Посрещна ме с всички салтанати, пихме по едно директорско „кафе“, поговорихме приятелски за това-онова, но накрая се получи малък конфуз. Малко преди да си тръгна секретарката му, засукана мацка, но явно без необходимия опит, влетя в кабинета, за да му остави един недотам прозрачен плик, натъпкан с банани, портокали и мандарини.
– „Взех ги и се подписах за вас, че домакинът иска вече да си тръгва“ – запърха с дългите си мигли тя, очевидно намеквайки, че няма нищо против да последва повелителя на екзотичните плодове.
Получи, разбира се, необходимото разрешение – безспорно доказателство, че между тях няма нищо „извън службата“, – но колегата ми се вкисна. Бях станал неволен свидетел на нещо, което явно го притесняваше. Осъзнах го чак, когато излязох на площада отвън. Запалил цигара, се чудех дали да не увисна на километричната опашка, която се виеше пред близкия „луксозен“ плод-зеленчук – един от няколкото в София, в които по това време на годината пускаха на свободна продажба ограничени количества южни плодове; вероятно някакъв бартер с „братски“ африкански, латиноамерикански или азиатски режим, който да смекчи леденото изражение на московския Дядо Мраз и да му предаде по-човешки черти. След мен от тежката дъбова врата на учреждението един по един се изнизваха неговите служители. Всички стискаха здраво пликчета с плодове подобни на това, което преди малко бе получил моят колега – разликата бе единствено в обема, т.е. килограмите, които съответстваха на тежестта им в служебната йерархия. Някои крачеха с вирната глава, оглеждайки се дали простосмъртните, досадно щъкащи нагоре-надолу покрай тях, са забелязали придобивката им. Повечето обаче гледаха да се изсулят незабелязано, изпитвайки неудобство от привилегията да се сдобият с нещо, за която другите, неправоимащите трябваше да висят по опашки, плащайки при това скъпо и прескъпо.
Унизително положение. Унизително за всички. Както за тези, които псуваха наум притежателите на „служебните“ пликове с портокали и банани, така и за тези, които ги отнасяха в домовете си под свъсените им, изпълнени с омраза погледи. Унижение, създавано целенасочено от режима като най-надеждния инструмент за защита на неговата власт. Властта на хората с привилегии над хората лишени от тях, на наглите и алчните над смирените и почтените.
Спомних си тази случка на рождения ден на Демокрация, но дали това не беше едно кошмарно „дежа-вю“?
Не е ли жаждата за същата тази власт истинската причина за сегашните изстъпленията на един политически лидер, станал емблематичен с арогантното си поведение, както и продължаващите протести на полицаите, които приличат повече на сборища на футболни хулигани?
Колкото и на пръв поглед да изглеждат различни, подобни събития имат общ знаменател. Той е безпардонния стремеж на мнозина към привилегии, към това да са над обществото, над закона и дори над морала. Което не е нищо друго освен отчаяния им опит да се отърват от болезнения си комплекс за малоценност, наследен от епохата на служебните новогодишни торбички с тропически плодове за избраните.
Вземете депутатската карта на Волен, която той навира под носа на всеки, доближил го на една крачка разстояние и вижте какво ще остане от щръкналият му като пуешки гребен перчем. – Нищо, един спукан балон, който с неприличен звук ще се спихне в краката ви; няма нужда дори от кротките студенти на НАТФИЗ – третокласниците от началното училище, в което е отишъл да задържа страховити наркобосове, ще го изхвърлят с ритници навън дори без помощта на беловласите охранители, които ги разтървават в междучасията. Съблечете от нахаканата полицайка, която млатеше безпощадно хората в „нощта на белия автобус“, униформата, вземете ѝ палката, свалете от трътлестия ѝ задник служебния пистолет и я оставете да се репчи на студентите – не от Националната спортна академия, а, да речем, на момичетата от френска или италианска филология: сещате ли се какво ще остане от наперената ѝ перушина след една минута. Друго е обаче да си привилегирован и недосегаем. Да не могат да те барнат с пръст и да ти се полага специален „порцион“. Да можеш да сложиш върху арматурното табло под предното стъкло на колата депутатския си пропуск за паркинга пред парламента, или полицейската фуражка и „стоп-палка“ под задното, когато си спрял на означеното за инвалиди място. Да минеш „метър“, винаги да вземаш повече и да даваш по-малко. Все неща, които ни връщат към отминалите уж безвъзвратно години, когато хората бяха „другари“ и ставаха граждани само в лексиката на Наказателния кодекс – някои като „гражданино следовател“, други като „гражданино подсъдим“.
На двадесет и шестия си рожден ден Демокрация изглеждаше тъжна и уморена. Чувстваше се самотна, защото, зачената „ин витро“, не знаеше със сигурност кой е нейния истински баща, а многобройните ухажори ѝ предлагаха само брак по сметка. Стана ми жал за нея. А така ми се искаше да можех да ѝ кажа като в оная телевизионна реклама „Ставаш все по-хубава с годините“.

11 ноември 2015 г. Ангел Кондев
<