БЪЛГАРСКИЯТ
„ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН ИЗБОР” ОТВЪД
ПРОПАГАНДНОТО КЛИШЕ
Под горното
заглавие е публикувана статията ми в последното издание на електронното научно
списание „Реторика и Комуникации“ (брой 15, януари 2015 година). В
поместената тук извадка от нея са съкратени бележките и позоваванията към текста.
„…..Гениалният испански творец Луис
Бунюел има едно забележително прозрение. В автобиографичната си книга „Моят
последен дъх” той казва: „Случайността подрежда нещата. Необходимостта идва
едва след това. Тя не е така чиста”.
Тази мисъл, която се отнася до
най-интимната, същностната определеност на човешкия живот както на индивидуално
(личностно), така и на обществено (историческо) равнище може да ни помогне да
разберем и един важен аспект на механизма, по който възникват и се развиват
цивилизациите.
Процесът на изграждане на една
цивилизация („процесът на цивилизация” въобще по израза на Норберт Елиас) не е
поредица от целенасочени актове, подчинени на някаква предварителна идея за
тази цивилизация. Всяко отделно взето събитие, фрагмент от социалния и
културния живот – появата на мит или религиозен образ, произведение на
изкуството, политическо действие, технологична или стопанска иновация,
семейно-родов или обществен ритуал и т.н., което впоследствие формира
специфичните, неповторими и устойчиви компоненти, даващи облика на дадена
цивилизация – от гледна точка на завършеността на процеса, на цивилизацията
като вече налична, като станала, се явява случайно. Субектът на цивилизацията
(на която и да било цивилизация) – етнос, нация, религиозна общност – прави
едно или друго нещо – развива технологии и търговски практики, води войни или
строи храмове и т.н. – воден от актуалните си нужди и конкретните условия за
тяхното задоволяване, постъпва по един или друг начин според наличните си
представи и въображението, с което е надарен, както и с тази степен на
спонтанност и свобода, отличаваща вида Homo sapiens от всяко друго живо
същество. Разбира се, колкото повече процесът на формиране на една
цивилизация е развит, колкото по-дълга е нейната биография, толкова повече
всеки следващ социален или културен акт, всяко следващо събитие в тази
биография става все по-зависимо от предходните, става все по-необходимо. С
други думи, ако се върнем към прозрението на Бунюел, след като случайността е
подредила нещата, идва ред на необходимостта. Но дори и тогава актовете,
събитията, които поддържат живота на вече формираната цивилизация, не са
подчинени на идеята за нея като цел, а отново и отново са насочени от
актуалните потребности, конкретните условия за тяхното задоволяване и наличните
обстоятелства. И това произтича от същността на цивилизацията като
социокултурен феномен……
..…„Цивилизационният избор” не е – и,
което тук е от изключителна важност, не може принципно да бъде – какъвто и да
било конкретен акт със социален или културен характер, дори когато външно,
формално се обвързва с идеята за принадлежност към дадена цивилизация (и
съответно – разграничаване от друга). Всяко отделно стопанско, политическо,
художествено, религиозно и т.н. събитие (вкл. цяла съвкупност от подобни
събития), не могат сами по себе си нито да формират, нито да променят дълбокия
социокултурен фундамент на обществения живот. Този фундамент е продукт
единствено на дълга поредица от ситуативни решения, подчинени на моментните
нужди и обстоятелства. Във всеки свободен избор, осъществяван многократно в
хода на достатъчно продължителна културно-историческа традиция, винаги
присъства елемент на случайност, поради което той може да се определи като
релевантен (и в този смисъл необходим) за някакъв цивилизационен процес само в
обратна историческа перспектива. При това едва
при наличието на достатъчна времева дистанция от него. В този смисъл коректното
използване на „цивилизационния избор” е възможно само в речника на
историческата ретроспекция върху социалното и културното развитие. В речника на
актуалната политика той се превръща в пропагандно клише……
…..Изводът, че употребата на понятието
„цивилизационен избор” е методологически некоректно, когато то се прилага за характеризирането
на актуални външно- и вътрешнополитически действия, очертава по-ясно и
основните проблеми при използването му в културно-исторически план. Те са свързани със съвременния контекст, в
който се описва резултата от западния цивилизационен процес и перспективата
пред него.
Първият от тях се отнася до връзката („конотацията”)
на представата за „западната цивилизация” с нейното определение и като „европейска”.
Коя е съвременната западна цивилизация? – Един въпрос, който доскоро би звучал абсурдно,
днес като че ли става не само законен, но и твърде актуален.
Исторически погледнато под „западна
цивилизация” в най-строгия смисъл на термина, съчетаващ по органичен начин
културните и географски измерения на изразяваната чрез него реалност, се разбира
(или поне би трябвало да се разбира) комплекса от културни, политически и
социално-икономически компоненти, в рамките на който протича живота в Западна и
Централна Европа между окончателното ликвидиране на Западната римска империя
през 476 г. и средата на 17-и век. След този период старата географска рамка, в
която е протичало предходното развитие, е разчупена и това се дължи преди
всичко на значителните промени във всички сфери на живота, довели до
създаването на социално-културния модел на модерността. Накратко, „западната
цивилизация” в най-автентичния си вид е цивилизацията на западноевропейското
средновековие. В тези си географски и темпорални измерения западната
цивилизация коренно се различава от далекоизточните цивилизации на Индия и
Китай, както и арабската цивилизация, разпростряла се близо едно хилядолетие
върху впечатляващата територия от Арабския полуостров до северозападна Африка и
южна Испания. По-важното обаче е, че почти същото по дълбочина разграничение
може да се прокара и спрямо цивилизацията на Византия, с която има най-малкото
два общи корена – гръко-римското антично наследство и християнството. Във
Византия и гравитиращите в нейната културна и политическа орбита
държавно-политически образувания не се развиват нито стопанско-политическите
отношения и институции, нито художествените стилове и други интелектуални
достижения, така характерни за европейския запад”. Обстоятелство, което до
голяма степен (макар и не единствено) се дължи на запазването на по-близката до
първоначалната доктрина форма на християнството – православието, което от
средата на 11-и век влиза в открит конфликт с еволюиралата западна концепция –
католицизма.
Казано по най-сбит начин,
средновековната (т.е. класическата) западна цивилизация е строго географски локализирана
и е изградена от множество здраво споени в органична връзка аспекти на живота.
Тя се опира върху два носещи елемента, които могат да се представят образно
чрез кръстосаните островърхи арки, крепящи свода на готическия храм: 1)
католицизмът, легитимиращ върховенството на духовната власт над светската,
който със своята институция в лицето на единната църква, подчинена на папите в
Рим, осигурява общата културна идентичност на различните западно- и
централноевропейски народи в условията на отсъствие на големи и силни
национални държави; 2) феодалната обществена система, основана върху
политическия и икономически суверенитет на земевладелците – феодалите в
собствения смисъл на понятието, и закрепостяването на селяните към съответните
поземлени имения. Върху тези носещи елементи е изграден специфичния живот на
средновековния западноевропеец във всички останали негови измерения. В бита,
фолклора, естетическите и нравствени ценности, естественонаучните представи и
т.н. този живот следва една обща логика на развитие, която след стогодишната
политическа и светогледна криза между 16-ти и 17-и век го извежда отвъд
собствените му географски и социокултурни граници.
В началото на тази модерност
Европейският Запад дава завършен концептуален израз на разграничението,
създадено в предходното развитие, като дефинира самия себе си чрез
„изобретяването” на своята антитеза в лицето на Източна Европа. При това го
прави тъкмо с помощта на понятието „цивилизация” – западната част на континента
е цивилизованата и цивилизоващата, докато източната е нецивилизованата,
варварската и тъкмо затова подлежаща на цивилизоване. В последната (засега)
фаза на същата модерност, започнала във втората половина на миналия век, тази
категорична самоидентификация чрез противопоставянето изток-запад като че ли
вече се размива и става твърде съмнителна в силовото поле на мащабния
културно-исторически процес, обозначаван с понятието „глобализация”……
.....От гледна точка на
развитите в предходното изложение идеи може, в заключение, да се направи и
изводът, че сегашната употреба на израза „цивилизационен избор” в българския
политически речник е лишена от някакво по-сериозно теоретично основание, а има
характера на идеологическа конструкция. В нея, от една страна, е кодирана
определена визия за бъдещото вътрешно- и външнополитическо развитие на
страната, но, от друга, рефлектират и някои от предразсъдъците, страховете и
комплексите както на българското общество като цяло, така и на неговия
политически елит. Като всяка идеологическа конструкция и тя, разбира се, е
свързана с определени реалности – геополитически, икономически,
народопсихологически, които не могат да се игнорират с лека ръка. Но в същата
степен има и способността да ги замъглява, деформира и дори мистифицира. Ето
защо критичният ѝ анализ не трябва да остава само на абстрактно-теоретично
равнище, а да навлезе в емпирията на културно-историческия процес. Това е
обемна изследователска задача, която включва обсъждането на две групи въпроси и
съответстващите им хипотези.
Първата е свързана
с разкриването на действителните параметри на това, което се предлага като
алтернатива на западноевропейския цивилизационен модел в лицето на „особения
руски път” и геополитическата конструкция Евразия. Емпиричният материал по тези
изключително широкообхватни теми е огромен и по тях са изписани хиляди страници
от руска и западноевропейска гледна точка, третиращи ги в политологически,
социологически, икономически и т.н. аспект. Но дори и първоначалната ориентация
във фактическия материал и неговите интерпретации позволява да се постави под
съмнение възгледът, че алтернативата е реална и в исторически, и в актуален
план. С други думи, че става въпрос за модел, основан върху различни
цивилизационни принципи от тези, възникнали и функциониращи в евроатлантическото
социокултурно пространство. В случая трябва да се има предвид, че различията
често се преувеличават с пропагандна цел. В много отношения руската култура
след Петър I действително има имитационен характер по отношение на
западноевропейската и се опитва постоянно да я догони без да възприема дълбоко
нейния дух, но това не означава, че тя предлага някаква ясна и примамлива
алтернатива. А това, вероятно, е една от причините, поради която руската гледна
точка изтъква своеобразието по-скоро като оправдание и легитимация на
имперската политика на руската държава. Показателно за това е, че дори авторът
на концепцията за „сблъсъка на цивилизациите” говори (следвайки Шпенглер) твърде сдържано и непоследователно за потенциалната
руска (руско-славянска, руско-сибирска) цивилизация. Подобно е положението и с
концепцията за Евразия – изкуствена идеологическа конструкция, създадена в
първите години след Октомврийската революция като политическа платформа, която
трябва да обедини опозицията на болшевишкия режим и реанимирана напоследък от
олигархичното посткомунистическо управление в Русия в качеството ѝ на официална
външнополитическа доктрина.
Втората се
отнася до отношението на българската културно-историческа традиция към
модерната европейска идентичност. И тук емпиричният материал е много богат, а
базираните върху него оценки най-разнообразни. Но и в този случай могат да се
изкажат сериозни възражения срещу представата за някакво радикално отклонение
от нормите, ценностите и идеалите на западната (европейската) цивилизация както
в исторически, така и в актуален план.
В тази връзка би
било уместно да се анализират някои от ключовите моменти в националното
стопанско, политическо и културно развитие
от гледна точка на разкриването на западните им „валенции”. Такива валенции
могат да се открият не само в събитията от новата ни следосвобожденска история,
но дори и във феномени като приемането на Кирило-Методиевата писменост и
появата на Богомилството, които обикновено се представят като емблема на
културната самобитност и различността от западната традиция.
От нов прочит и
оценка се нуждаят и някои разпространени понастоящем обществени нагласи, които
понякога се използват като доказателство за незавършеност на нашата
цивилизационна ориентация и подхранват илюзията за възможната ѝ промяна.
Анализ, разкриващ връзката на тези нагласи с близо половинвековното
тоталитарното управление в орбитата на съветския режим, последствията от което
продължават да затормозяват българското обществено развитие.”
Пълният текст на
статията може да бъде видян на:
http://rhetoric.bg/%D0%B0%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%86%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0
Давам
си сметка за всички рискове от публикуването на този текст. Но както се казва в
една популярна доскоро TV-реклама,
„просто не мога да се сдържа”. Пък и прочутото „Платон ми е скъп, но истината
ми е по-скъпа” (известно в латинския му вариант, който няма как да принадлежи
на Аристотел – Amicus Plato, sed magis amica veritas) ми вдъхва донякъде кураж.