рефлекси и акценти

РАЗКАЯНИЕ

Вече не знам кой ден поред в страната тече евтиното шоу „Всенароден протест” – всъщност може би не толкова евтино както ще видим по фактурите, които неговите сценаристи и режисьори скоро ще представят за осребряване от държавния бюджет. По централните площади на столицата нагоре-надолу се люшкат екзалтирани тълпи, скандиращи все по-първосигнални умело пробутвани им лозунги. Вече никой не слуша дори „неформалните”, „спонтанно” пръкнали се лидери на протеста, които сигурно се чудят какво да докладват на началниците си. Навръх всичко се провежда и Патриаршески църковен избирателен събор, които завършва с „интронизацията” (слагам го в кавички, защото терминът е крайно неподходящ за случая) на новоизбрания патриарх в катедралния храм „Св. Александър Невски”.

Действието се развива в центъра на протестната вакханалия, в която часове по-рано президентът на републиката се опитва да се включи, но е освиркан и гузно си подвива опашката. И тук шества карнавалния дух. Иначе всичко си е по „устав”, т.е. по канон – златотъкани одежди, бяло патриаршеско було, жезъл, приветствия и песнопения. Само дето не се знае кой каква маска е надянал и какъв иска да играе. До президента и председателя на парламента се кипри едно короновано (ама не съвсем) величество, което доскоро се правеше на републикански премиер, а сега съди любимото си отечество за имоти; от първите редове се хили един депутат, започнал като демократ и трансформирал се в етнолиберал (и дори за целта завършил на стари години богословие), но по-известен като сръчен чейнчаджия по времето на соц-а, спечелил си прозвището „ментата”; до министрите, излезли преди два дни в оставка са се наредили новите „кандидати за слава” и т.н., и т.н. След последното „осана” за новия патриарх всички се втурват да го поздравяват и целуват десницата, писала навремето не съвсем канонични текстове, а мастити професори и доценти по богословие се надпреварват да обясняват на телевизионните зрители, сред които съм и аз, колко преизпълнен със сакрални послания е този исторически момент.

Тук не издържам и се изказвам не особено цензурно за ситуацията. Жена ми гневно ме стрелка с поглед и ме укорява, че богохулствам. Искрено се разкайвам и дори решавам да отправя към Всевишния една молитва. Единствената, която в този момент ми идва наум.             

"Благословен бог наш..."

„О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

не ти, който си направил

от кал мъжът и жената,

а човекът си оставил

роб да бъде на земята;

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в неволя си зарязал

мойте братя сиромаси;

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

само със надежди голи;

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

А ти, боже, на разумът,

защитниче на робите,

на когото щат празнуват

денят скоро народите!

Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

тихо като през пустиня!...”

Христо  Ботев,

Моята молитва

1873 г.

Ангел Кондев, 24 февруари 2013 г.