рефлекси и акценти

 

СИНГУЛЯРНОСТ

В теоретичната физика сингулярността е термин, с който се описва особена област от действителността. С нулев обем и безкрайна плътност, в нея познатите закони на взаимодействие и движение на обектите не действат – причина, която от гледна точка на наличните представи прави тази действителност непознаваема. Сингулярността е състояние, характерно за „черните дупки“, поглъщащи в хищната си паст планети, слънца и дори цели галактики. Според някои нови хипотези те всъщност са гравитационни звезди или съкратено „гравастари“ (gravastars), изградени от „тъмната енергия“, изпълваща разширяващата се Вселена.                     Понятията на съвременната теоретична физика могат да се използват и за описание на процесите, протичащи в обществения живот – както в исторически, така и в актуален план, в глобален или локален контекст. Глобално и исторически черните дупки се явяват във вида на „мрачните времена“, спохождащи периодично човечеството – безпаметните пропадания между големи епохи в развитието на цивилизацията, в които времето като че ли спира, а през погледа на по-късно живелите хора планетата изглежда пуста. Локално и актуално изригването на тъмна енергия добива трагичното измерение на суициден импулс, който е причинен от тежко психично разстройство, обладало някой отделен народ.

          През последните години светът за пореден път се е запътил към състояние на сингулярност и наред с всичко друго това е видно от обстоятелството, че старите изпитани категории, които доскоро с лекота описваха политическите и социално-икономическите процеси – ляв и десен либерализъм/консерватизъм, социализъм/капитализъм, глобализъм/национализъм, популизъм/елитаризъм и други от този порядък – стават все по неадекватни към разбиране на настоящето и прогнозиране на бъдещето. Същото е положението и у нас, където неспособността на политическата система да роди някакво смислено управление гръмко отеква в безплодните напъни на всякакъв род анализатори. Днес родните социолози, политолози и всевъзможни медийни шамани все по-отчаяно се лутат в емпиричните факти, подменяйки логическите връзки с празни приказки „аЛАнгро“ и увъртания, прикриващи експертната им немощ зад параван от невротични жестикулации, екстравагантни прически и останалите атрибути на панаирджийски гадатели, които трябва да внушат, че мнимата им мъдрост идва свише.          

          Големите (глобални и исторически) черни дупки не са обаче Свършека на света, а малките (актуални и локални) не винаги свършват със самоубийство. Въпреки космическия мрак погълнатата в тях светлина продължава плахо да проблясва и, в крайна сметка, един ден разкъсва оковите на чудовищната гравитация: от разрушителната стихия на тъмната енергия се раждат революционните технологични иновации, превръщащи се в запазената марка на следващата голяма епоха в цивилизацията; от мрака на самоубийственото бълнуване възкръсва духът на съзиданието.

          Кои народи ще оцелеят  и кои не след приливната вълна тъмна енергия зависи от виталността на техния културен „геном“, еволюирал в предходното им развитие  и преди всичко от способността да излъчат водачи със силна воля, ясна визия и нравствени устои, способни да ги преведат през мрачните времена.

          Сегашната политическа ситуация в България с основание предизвиква тревожност, която е на път да  прелее в дълбока колективна депресия. И точно затова в тези турбулентни времена страната има нужда от истински лидери. – Лидери, които нямат нищо общо с маршируващото по безбройните тържествени зари-проверки политическо стадо, пладнуващо в сянката на един вдигнат юмрук: с водевилните персонажи, надянали умно-красиви карнавални маски и камуфлажни рицарски брони; с натруфените в реквизитни академични аксесоари клоуни, гузно премигващи зад набързо скованите по тяхна мярка проповеднически катедри; с вресливите буфосинхронисти, подгряващи публиката с кавъри на стари възрожденски шлагери; с гелосаните факири, посичащи своите въображаеми опоненти с бутафорни мечове; с непорочните кючекини от балета на Сарая, извили кръшните си снаги под маанетата от зурните на Учиндолския биг бенд. Лидери, които да изгонят от площада пред храма цялата арогантна пасмина амбулантни търговци, предлагащи чудодейни муски против организирана престъпност, социална несправедливост, беззаконие, междуетническо напрежение и всякакви други беди, директен внос от евразийските производители.

          Какво предстои да се случи времето скоро ще покаже и нека Бог да пази България, макар че ако се вярва на хората с опит, Той понякога дава, ама в кошара не вкарва! 

   © Ангел Кондев – автор, 2024

  © Copyright 2024 by Angel Kondev        

 

статии и есета

BG’23: ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЕКЦИИ НА ДИГИТАЛНИЯ ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ КУЛТУРНАТА САМОЛИЧНОСТ

         2023-та едва ли ще бъде запомнена с нещо забележително в полето на политиката. За разлика от двадесет и третата година на миналия век, 1923-та, която и до днес провокира националната памет с военния преврат, сложил край на противоречивото земеделско управление начело с Александър Стамболийски и организирания по поръка на руските болшевики контраметеж, претенциозно наричан Септемврийско въстание – събития, чиито последици се усещат и сега, сто години по-късно.

Казаното не означава, разбира се, че през 2023-та не е имало заслужаващи вниманието успехи и драматични провали в една или друга област на обществения живот. Но оценена в ракурса на историческата значимост, отминалата година наистина изглежда по-скоро скучна и незабележима.

На пръв поглед политическата динамиката е голяма, а хоризонтът ѝ до последния момент е забулен от буреносни облаци – постоянни протести с окупации на магистрали, градски кръстовища и площади, местни и извънредни парламентарни избори (четвърти поред за последните три години), „сглобяване“ на екзотично мнозинство в Народното събрание, излъчило още по-екзотичното "ротационно" правителство и прокарало яростно оспорвани конституционни промени, опит за атентат (реален или инсцениран) срещу главния прокурор, и, като капак на всичко, начало на дългоочакваното демонтиране на Паметника на съветската армия (ПСА), наричан още Монумент на окупационната червена армия (МОЧА). Все събития, чиято значимост като че ли не подлежи на съмнение, при това случили се в силовото поле на отшумялата наскоро пандемията от „Ковид“, на огромния миграционен натиск на бежанците от конфликтите в Близкия изток и Афганистан, на опустошителната руска инвазия в Украйна, на избухналия израелско-палестински конфликт, както и австрийско-холандското шикалкавене за приема на страната в „Шенген“, довело до препотвърждаването на статута на българите (заедно с румънците) като „втора категория“ граждани на Европейския съюз. 

Зад вътрешнополитическата турбулентност не е трудно да се види обаче умората на нацията, дремеща под монотонно припяваните от ловки политически шамани на втръснали на всички мантри за влизане в „еврозоната“ и защита на „евроатлантическите ценности“; клишета, които продължават да вдъхновяват единствено партийните активисти, устремили се към апетитни позиции в кариерното си развитие. Което в същата степен важи и за темите за реформите в съдебната система, здравеопазването и образованието, бюджетния дефицит, борбата с корупцията, укротяване на инфлацията и т.н., които все повече предизвикват гримаса на досада у мнозинството българи въпреки (или може би точно поради) усилията на медии, синдикалисти и всякакъв калибър експерти и политици да поддържат високия градус на скандала около тях. Не успяха да разбудят сънливото ни общество дори недомислията за електронните рецепти или грандиозния пърформанс със счупени глави, огнено шоу и водни оръдия, което футболните фенове спретнаха с любезното съдействие на полицията, за да изразят изпепеляващата си любов към ръководството на футболната централа.   

Подобна констатация на мнозина може да се стори доста пресилена, но как по друг начин може да се обясни активността на проведените през ’23-та парламентарни и местни (в два тура) избори. Тя с право може да се опише като отчайващо ниска и затвърждаваща устойчивия тренд след 2019-та до урните да отиват много под половината от имащите право на глас. От малко над 6.5 милиона избиратели на парламентарните (2 април) гласуваха малко над 2.6 милиона или 40.69%, а на местните – малко над 2.7 милиона или 44.94% на първи тур (29 октомври) и малко над 1.4 милиона или 36.87% на втория (5 ноември). И този резултат е може би по-показателен за нагласите на избирателите, отколкото разпределението на процентите за партиите (и кандидатите), получени от гласовете на тези, които все пак си дадоха труда да гласуват. Защото политическата апатия сама по себе си недвусмислено говори, че политическата идентичност вече се изплъзва от обсега на познатите понятия за „леви“ и „десни“, за „либерали“ и „консерватори“, за „глобални елити“ и „локални парии“.  

Като основна причина за рекордно ниската (и все по-намаляваща) избирателна активност често се приема „умората“ на избирателите, които за последните 3 години биват призовавани да гласуват цели 6 пъти; умора, която натежава допълнително от непрекъснатата промяна в начина на гласуване – машинно, с хартиена бюлетина и комбинирано. Към този аргумент понякога се добавя и спорното обяснение, че отказа от „разходка“ до изборните урни се дължи на страха от сложната процедура на гласуване, дължащ се на липсата на способност за ориентиране в нея у значителна част (главно по-възрастната) от електората – обяснение, в подкрепа на което обикновено се посочва огромният брой грешно попълнени и отчетени като недействителни бюлетини.

Подобни интерпретации, които не са лишени напълно от основание, по-скоро се опитват обаче да прикрият плашещия факт, че става въпрос за катастрофално подкопано доверие не само в изборния процес, но със самото това и в наличното обществено устройство; за недоверие във функциониращата в момента форма на парламентарна демокрация; недоверие, което се подсилва от невъзможността да се излъчи политическо представителство, необходимо за стабилно управление.

Ако политиката синтезира всички останали аспекти на обществения живот, а изборите, на свой ред, са квинтесенцията на политическия процес, то към посланията от изборите през ’23-та трябва да се погледне в по-широкия контекст на глобалните промени. Към такъв извод насочва и другият аспект на изборния резултат – затвърждаване промените в интериора на политическото пространство. Те започват още в хода на гражданските протести от 2020-та, когато „класическите“ (повече или по-малко „системни“) партии с относително ясен идеологически профил по оста „дясно-център-ляво“ (заедно с допълващите я геополитически конотации „русофилство-русофобия“ и „евроатлантизъм-национализъм“) губят безапелационната си дотогава доминация за сметка на възхода на конюнктурно (Ad hoc)  създадени „несистемни“ политически субекти с подчертано популистки характер и размита идейна физиономия.

Едва ли ще е пресилено да се твърди, че много от съществените характеристики на постмодерния свят са резултат от една технологична иновация, която по своето значение може би надминава изобретяването на печатарската преса през 15-ти век. Тя се заражда в края на 20-ти век и през следващите трийсетина години се развива толкова интензивно, че в наши дни излиза от рамката на литературните и кинематографични фантазии, за да се превърне във вдъхновяваща и същевременно плашеща реалност. Става дума за дигиталните информационно-комуникационни технологии, чиято последна (засега) еманация е дефинирана (основателно или не) като „Изкуствен общ интелект“ (AGI – artificial general intelligence). Доколко той е „изкуствен“ и е „интелект“, е отделен въпрос, но решителната стъпка към създаването му е направена с Генеративно обучения трансформър (GPT – generatively pretrained transformer) във версията му ChatGPT на компанията OpenAI.[1]

Тази революционна технология, която къде на шега, къде по-сериозно може да се титулува като „Великата дигитална революция“ (ВДР), през последните години промени до неузнаваемост почти всички области както на практическия живот, така и светогледа, цялостната представа за природния и социалния свят. А трезвата, лишена от предразсъдъци и прекомерна екзалтация оценка на нейния културен ефект с особено внимание трябва да се отнесе към влиянието ѝ върху способността за критична самостоятелна ориентация в хода на придобиване на нови знания и социалното общуване – накратко, върху когнитивната и емоционалната интелигентност.

При първата не е трудно да се забележи, че наред с безспорно положителните страни се появява и определен дефицит. Колкото и да изглежда парадоксално, той е предизвикан от лесния достъп до информация: бъдейки на „един клик разстояние“ от множество сведения по всеки въпрос, съвременният потребител на дигитализирана информация не вижда смисъл от предварително натрупване на знания, което възпрепятства изграждането в ума му на концептуална рамка, позволяваща вместването на новите данни в някаква предварително изградена понятийно-логическа схема за тяхната интерпретация; дефицит, често водещ до приемането като автентични на всякакви безпочвени или манипулативни твърдения. Подобно негативно въздействие търпи и емоционалната интелигентност, което се изразява в загубата на способност за адекватна нравствена оценка и чувство за съпричастност, емпатия: човекът, уловен от социалните мрежи, в които всяко мнение и оценка са допустими и абсолютно равнопоставени, се оказва без опората, осигурявана му от традиционната форма на общуване с функционираща  ясна ценностна йерархия; оставен да плува сам в коварния водовъртеж на посланията, които го заливат от дисплеите на все по-умните високотехнологични джаджи, той не намира легитимни източници на авторитет, което е предпоставка за маргинализирането и превръщането му в свръхегоистичен нарцистичен индивид, гледащ надменно от постоянно обновяваната си профилна снимка във Фейсбук.  

Сериозна деформация, породена от ВДР, се забелязва и във времевата „текстура“ на образа на света. Тя се проявява в начина, по който започват да се възприемат миналото, настоящето и бъдещето. За съвременника, попаднал в „силовото поле“ на автономните умни устройства, които оразмеряват по нов начин неговото жизнено пространство, действителността започва да изглежда толкова различна от предишната, че споменът за нея приема форма, наподобяваща митологичен разказ, а, на свой ред,  настоящето и неговата проекция в бъдещето, лишени от реалното (и рационалното) си историческо основание, започват да се възприемат в стилистиката на комикса:

Възприемането на миналото като приказен наратив, който подобно на мита не е подвластен на строги хронологични и каузални връзки, неизбежно поражда представата за персонажите на настоящето и бъдещето като схематични двуизмерни герои – „добрите“ и „лошите“, оживели от детските фантазии, които притежават чудодейни свръхестествени сили, наследени от митологичните герои на миналото; една виртуална версия на наличната и желаната реалност, в която митологичните сюжети от миналото спонтанно преливат в  сюжетите за настоящето и бъдещето на комикса, а всяко обществено усилие с трогателна наивност се оценява в черно-бялата скала на „правилното“ или „грешното“.

 Загубването на „живата връзка“[2] с миналото и „консервирането“ му като музеен експонат, заедно с неизбежно последващото схематизиране на представите за настоящето и бъдещето, релефно се откроява не само в невиждания разцвет на конспиративните теории, в естетическите послания на дигитализираното модерно изкуството, в компютърните игри и симулации, подменящи реалността с виртуалния ѝ аватар. Новата митология и вездесъщият комикс създават и видимо нови измерения на политическия процес: възходът на популистките партии в много европейски страни – Италия, Гърция, Испания, Франция, Германия, Нидерландия, Великобритания и др., – както и такива от останалия свят – САЩ, Бразилия, Аржентина – е безспорен факт, а техните идеологически платформи стават все по-агресивни. И основната причина за това е, че мнозина избиратели са привлечени от опростената, лесно смилаема представа за реалността, която модерната електронна комуникация им доставя на „достъпна цена“; представа, която спестява мисловното усилие, което необразованият мозък не е в състояние да положи. В нея реториката, с която се представят процесите в развитието на обществото, не изисква нито сериозно познаване на фактите, нито задълбочена логическа аргументация. Напротив – проблемите и решенията са поднесени максимално опростено, често елементарно до инфантилност, а лидерите, скроени по тяхната мярка, са също толкова едноизмерни, колкото са „спасителите на света“ от популярните комикси и филмовите суперпродукции със зашеметяващи визуални ефекти.

Новите дигитални технологии демократизират неимоверно политическите отношения, предоставяйки неограничен масов достъп до информация и канали за въздействие върху общественото мнение. Но заедно с това заличават границата между аргументираното мнение и откровената манипулация, между отстояването на ценности и кресливата реклама на нискокачествени продукти, между смисленото и безсмисленото. Правейки формално обикновения човек равнопоставен участник в политическия дебат, новите високи технологии утъпкват широкия път пред възможността за овластяването на скрити, задкулисни сили и структури с непочтени намерения. При това далеч не само с използването на т. нар. фалшиви (fake) новини. – Средното равнището на компетентност на привидно равноправните участници в интерактивната политическа комуникация, което е толкова по-ниско, колкото по-многобройни са те, способства за разцвета на опортюнизма в посланията на популистките движения: с лекота забърква еклектична смес от взаимно изключващи се принципи, ценности и подходи както при оценката на наличното обществено състояние, така и при опита да се изгради някаква визия за бъдещето; принизява свободата на мисълта до патологична идеологическа „всеядност“; превръща масовия обитател на дигиталния свят в безлична бройка от „виртуалната тълпа“, населяваща „виртуалното гето“. И като резултат от всичко това – дълбока криза на емблематичната за европейската (западната, евроатлантическата) цивилизация рационалност.[3]

В „дигиталния отпечатък“ върху културната самоличност се оглежда и един процес, за който все още рядко се говори: смяната на активното поколение, на поколението, което тепърва ще налага своя светоглед, своите ценности, своя проект за обществено устройство. И тук става въпрос не за рутинното естествено обновление на човешките генерации, а за появата на дълбок разлом, който разделя дългия ред поколения „преди“ от поколенията „след“ – „преди“ и „след“ революцията на интелекта, която изпълва с ново съдържание понятието „Homo sapiens“.

Промяната в ценностните нагласи и светогледните ориентации, чрез които съвременният човек под влиянието на дигиталните технологии започва да преживява действителността по нов начин, е глобално явление. То не подминава и България. В областта на политическия процес световният тренд, който тя продължава да следва през 2023-та, кристализира в резултата от изборите в количествен (като активност) и в качествен (като зрялост и профил на овластените политически субекти) аспект, резултат, който зададе хоризонта на случилото се след тях. При абстрахиране от мнимите партийни противоборства, дребнавите бакалски сметки и бутафорните политически бракове, изминалата година може да се опише като своеобразно „безвремие“ – застиналото време, изпразнено от оригинални идеи за обществено обновление и заявки за вдъхновяващо лидерство; скучното време на политическа драматургия с изсмукани от пръстите банални сюжети, препращащи към родната народопсихология с нейния болезнен нихилизъм, лукаво сметкаджийство и угодническа сервилност към чуждоземеца; безвременното време, често принизяващо политическия живот до бурлеската.

Какво предстои? – Трудно е да се каже! През 2024-та и следващите години вероятно новото активно поколение ще завладее още политически теории, разказвайки митове и рисувайки комикси за българското минало, настояще и бъдеще. Но може би безвремието все пак ще започне по малко да отстъпва, давайки път на оригинални нови идеи и дръзки лидерства.

---

[1]Доколко Изкуственият общ интелект, по-известен с краткото Изкуствен интелект (AI – artificial intelligence), е „изкуствен“ и „интелект“ не е предмет на настоящото изложение.

[2]Понятие, което тук използвам по аналогия с „живата вяра“ в противовес на „мъртвата“ („угасналата“, „инертната“) вяра, за която говори Хосе Ортега-и-Гасет в „Състоянието на науката и историческия разум“ (Съвременник, бр. 2, 1985, 428-442).  

[3]Кризата на западноевропейската рационалност в съвременността и „виртуалната тълпа във виртуалното гето“ по-подробно са разгледани в „Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“(А. Кондев, С.,2017, ИК „АРХОНТ-В“, с.173-195).

     

                     © Ангел Кондев – автор, 2023

                     © Copyright 2022 by Angel Kondev  

      

рефлекси и акценти

 

„КОЛЕКТИВНИЯТ РУСНАК“ И БЪЛГАРСКИЯТ МУ „ФЕНКЛУБ“

(особености на съвременната българска психопатология)

          Терминът „колективен запад“, използван от кремълската пропаганда за обозначаване на всички страни и народи, заклеймени като врагове, изисква да се въведе и понятието  „колективен руснак“. Иначе няма да е честно – джендърите-либерасти и отстъпниците от правата вяра да са колективни, а (в обратния ред) православните херувими и пазители на сакралната сексуална практика с бой на Ева след (може и преди) акта да са лишени от най-милото си – колектива. Не, тук не трябва да има никакъв компромис: На омразния Колективен Запад героично може да се противопостави само той – Колективният Руснак. Ще го познаем лесно по безграничната му любов към Родината и някои особености на характера, произтичащи от нея. Особености, които го правят толкова привлекателен персонаж за почти целия останал свят, че карат изстрадалия от ужасите на цивилизацията западняк да се юрне през глава да заживее в неговия „руски свят“, очарован от китните градчета и селца, потънали в кално екологично блаженство.

          „Колективният руснак“ е преди всичко патриот. Да се мисли обаче, че неговият патриотизъм се свежда до баналния стремеж да подреди живота в собствената си страна, да го направи по-добър, по-радостен и щастлив, ще бъде груба грешка. Този бездуховен, лишен от далечен хоризонт меркантилен идеал не е по мярката на загадъчната и необятна руска душа. За нея любовта към Родината е толкова възвишена, че изисква да се отхвърли тъкмо профанното разбиране за нея. И не просто да се отхвърли. Да се заклейми, да се анатемоса това лишено от руската одухотвореност разбиране, характерно за семплата душевност на нещастните хорица, обитаващи пустошта извън любимия „русский мир“. Обратно – истинската, възвишената, автентичната руска любов към родината осъжда като недопустимо всяко усилие за нейното нравствено, социално, икономическо и политическо обновяване. И най-важното – вменява като висш дълг да се мразят всички, които са успели да постигнат еснафския си идеал, които са направили от своите отечества по-уредено и добро място за живот. Да се мразят и да се завладяват, за да станат част от света на „колективния руснак“, който, казано с думите на емблематичния за него писател Михаил Шолохов, носи любовта си към родината забодена на върха на своя щик.

      Разкритата особеност на руския патриотизъм, на руската любов към родината по необходимост поражда и някои други черти от характера на този културно-исторически типаж:

          *шизофренична възбуда и възторг от грубата военна сила и мистично преклонение пред оръжията  – бабаитското перчене с размера и мощта им, което започва с възхищението от кремълския Цар топ, за да стигне до гордостта от ядрените "Сармати“ и хиперзвукови „Кинжали“ и „Циркони“, дефилиращи по Червения площад на кичозните ежегодни „паради на победата“, са само „връх на айсберга“ в деформираното възприемане на технологичния прогрес;

          *всепроникващ милитаризъм, който превръща войната във висша форма на човешкото съществуване, а мира в кратка почивка между масовите касапници – уродлив милитаризъм, който кара майките да труфят във военни униформи невръстните си дечица, развеждайки ги гордо в колички с дизайн на танкове, бронетранспортьори и изтребители; неистов милитаризъм, подчинил на вездесъщата война руската литература, кино, историография, публицистика и дори точната наука,  който отрежда на мира ролята на досадно допълнение. „Война и мир“!;

          *маниакален култ към мъртвите и смъртта, надминаващ по своите мащаби застиналия в мумии, гробници и пирамиди древноегипетски пиетет към отвъдното – култ, от енергията на който са съградени безбройните мемориали, обхванали руската територия като паяжина, в центъра на която мрачно се въздига капището на Ленин; култ, каращ хиляди да маршируват в некрофилски транс в ежегодните маршове на „Безсмъртния полк“;

          * болезнена грандомания, в която се оглежда всеядният опортюнизъм, свидетелстващ за дълбок комплекс за малоценност – нарцистична грандомания, която с артистичния замах на черноборсаджия лепи руски етикет върху всички научни и технологични достижения на човечеството; безграничен опортюнизъм, който в своята раболепна сервилност към омразната чужбина превръща „руското джудже“ в „най-голямото джудже на света“ и създава карикатурната бутафория на „Потёмкинские дере́вни“;     

          * лицемерна набожност и показна религиозност, които откровено се гаврят с устоите на християнската вяра – езическа лукавост, проявила се в арогантната претенция на Москва, формулирана още през късното средновековие, да бъде „Третия Рим“, новия властови център на Църквата и автентичен наследник на завладените по-рано от друговерците Рим и Константинопол; фалшива религиозност, увенчала главата на назначения от хана на монголско-ислямската Златна орда за руски княз Александър Невски с ореола на православен светец; престорена, фарисейска набожност, аранжирала руските православни храмове в кичозния стил на индийски харем и пъчеща се от потъналите в разточителство и богатство палати на руските архиереи, които с окичени с тежки златни пръстени и луксозни часовници ръце обилно кадят тамян пред „богоугодните“ дела на бандити и тирани.

          Изброените черти от характера на „колективния руснак“ не претендират за цялостно обхващане на неговата загадъчна за останалия свят душевност. Подобно обхващане донякъде е и невъзможно, защото тази душевност е толкова дълбоко ирационална, че, както е казал един от най-известните ѝ апологети – Федор Тютчев (1803-1873), „Умом Россию не понять,… – в Россию можно только верить.“ И все пак те обясняват вероломството, бруталността, жестокостта и страстното влечение към лъжи, кражби и мошеничества, с които се свързва руската идентичност от векове насам. Сегашната завоевателна война, която руснаците водят в Украйна, именно руснаците, а не просто режима на Путин, не е някакво злощастно отклонение от историческия им път – напротив, тя е закономерно следване на проправяната с векове посока.

          Разбира се не всеки руснак е вманиачен враг на чуждата култура, разпасан, въоръжен до зъби бандит, зомбиран некрофил, отчаян грандоман и потънал във фалш религиозен фанатик, който лъже, краде и убива с безпрецедентна бруталност. Има много свестни и нормални хора, които като индивиди в друга, неруска среда не биха се вместили в очертания образ на „колективния руснак“. Те обаче и при най-доброто си желание не могат да преодолеят силовото поле на социалната и културна реалност, описана чрез тази категория, която деформира и направлява живота им чрез неподвластните на историческа промяна държавни и обществени институции, мракобесните идеологически догми, устойчивите антидемократични нагласи, примитивните нравствени и естетически императиви. Не могат да се измъкнат от мъртвата хватка на „колективния руснак“, който обожават сегашните му български фенове.

          В много отношения те просто му подражават, организирайки местни рокерски турнета и траурни шествия със запазените марки на руските „Нощни вълци“ и „Безсмъртния полк“, перчейки се в руски военни униформи, развявайки руски знамена, показвайки символи и лица от руското минало и настояще върху татуираните си от главата до петите анаболни снаги. И те като руските си събратя са „искрено вярващи“ православни, очакващи с трепета на първите християнски мъченици правдата на новия световен ред, който „червените ескадрони“ ще прогласят над изпепеления прогнил сегашен свят. И те досущ като своите „братушки“ се кланят на капищата на мумии, изпаднали в некрофилски екстаз. И още, и още, и още… –  такава е логиката и етиката на фенклуба, в който членуват.  

           Имат обаче и собствен принос, който с гордост демонстрират в социалните мрежи заедно с дълбоките си граматически „познания“. Сред оригиналните им достижения се откроява техния особен, с нищо несравним патриотизъм.

          Ако Колективният руснак обича страстно своята Родина, мразейки всички други отечества, всичко, което по произход и принадлежност не е руско, то българският му почитател надгражда над тази омраза още една: омразата към собствената си страна, собствения си народ, собствената си история. Тях той с радост принася в жертва пред олтара на своето единствено божество – „Колективния руснак“. И с неподправено упование, с огромна надежда очаква наказанието, което пълчищата на Големият руски брат рано или късно ще стоварят върху собствената му страна заради „предателството“ на недораслите за безпределната му любов негови сънародници. Какъв полет на духа, какъв вулканичен патриотизъм, изригващ от дълбините на потурите, които той ритуално вече е навлякъл, за да посрещне за сетен път своя „освободител“, запалил е скарата, наточил е ракията, приготвил е и пилона, на който да провеси победния му флаг. Най-високия в Европа.

          „Колективният руснак“ с неговия „руски свят“ е плод на многовековна социално-културна еволюция. Българският му фенклуб има по-скромна биография. Биография, която в съвременността приключва като диагноза.

          В нашата народопсихология отношението към Русия открай време е бивалентно. Още в света на архаичните българи руските „достижения“ са възприемани нееднозначно, а в яростния спор между Каравеловия дядо Либен и опонента му хаджи Генчо ще бъде кодиран основният въпрос, на който трябва да отговори последващото историческо развитие. – Накъде, кой е верния път пред модерното българско общество?

         
Макар често колебливо, понякога отклонявайки се за продължителни периоди под напора на непреодолими външни обстоятелства, това общество упорито следва коловоза на европейската, на западната цивилизация. Следва го, водено не от временните си конюнктурни интереси, не и от лакейско сервилничене пред световните центрове на влияние и власт, а защото съответства на неговата рационална и демократична природа, генетично кодирана още в първите векове от съществуването му. От тази гледна точка сегашният български фенклуб на „колективния руснак“ може да бъде определен единствено като патология. Като болест, разпространяваща се със силата на епидемия, поразила неспособните да се справят с предизвикателствата на модерния свят комплексирани българи. Като заболяване на имунната система на националния организъм, което може да бъде победено само със силата на решителната воля да бъде лекувано. Докато не е станало късно!

 © Ангел Кондев – автор, 2023

© Copyright 2022 by Angel Kondev  

      

                                  

 

 

 

        

 

 

статии и есета

 

МОДЕРНИТЕ ПОЛИТИЧЕСКИ МИТОВЕ НА БЪЛГАРИЯ.        ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА „СИЗИФ“, „ЯНУС“ И „ЕДИП“

 

1.        Митът. – Начин на употреба

Митотворчеството е занимание, вкоренено дълбоко в интимната природа на човека. Толкова дълбоко, че е присъщо на всяка култура и цивилизация във всички исторически епохи, през които те преминават. Включително и съвременната, въпреки колкото горделивото, толкова и наивното ни самомнение, че сега живеем в друго, различно от митологичното време – времето на абсолютните истини, в което нещата „сами по себе си“ напълно съвпадат с нашите научни представи за тях; времето, в което няма място за нови митове, а безпощадната логика на математическия разум е принизила старите до фолклорна традиция, иносказателно поучение, литературна форма, метафора и, по подразбиране, свидетелство за миналите заблуди.

          Предубеждението, че митовете са само реликтов остатък, „артефакт“, свидетелстващ за началото на човешката еволюция, ще открием още при Платон, но както при него, така и при всички по-късни негови адепти чак до наши дни, то се дължи на онази особеност на мита, която го прави „невидим“ за разлика от другите духовни форми, „във“ и „чрез“ които хората конструират действителността.

           Митичният наратив е невидимата „текстура“ на картината на света (или на част от него), която е разтворена в образите на вещите, отношенията и събитията, съставящи действителността, в която е потопен живота на човека. Преживяващият себе си и света „във“ и „чрез“ мита човек не различава „истина“ от „фикция“, „реалност“ от „фантазия“.   За „потопения“ в мита човек родените във въображението герои и събития са напълно естествени, автентични – осезаеми и логични.

          Живият, пълноценният мит е неподвластен на рефлексията, разграничаваща нещата от нашата представа за тях. Той може би в най-висока степен въплъщава органичната връзка на човека със създаваната от него жизнена среда. В ритуалната си форма, възпроизвеждаща някаква стопанска, технологична, политическа, сексуална или религиозна практика, „живият мит“ всъщност създава рамката, в която се осъществява трансформиране на човешките представи за желаното състояние на нещата в пълноценна реалност; разгръща скритата „логика“ в превръщането на субективните (идейни) конструкции в  пълноценни обекти. Оплождането на богинята-земя в деня на пролетното равноденствие, което жрецът-цар пресъздава пред погледите на племето, минавайки през тесния процеп на скала с подходяща форма, не е по-различно от освещаването на знамена по военни паради, от театралния протокол, когато съдът произнася нечия присъда, от изпълнението на химна при встъпването във висша държавна длъжност, от вдигането на националния флаг при връчването на спортно отличие, от строгата драматургия при присъждане на академични награди, узаконяващи някакви научно достижение и т.н., и т.н. – Във всички тези случаи може отчетливо да се долови невидимото присъствие на живия мит, който като че ли притежава магическа сила да твори зрима реалност, оставайки сам по себе си невидим.

          Но както всяко друго нещо и живите митове не са вечни, не са застинали неизменни форми във време-пространството на културната еволюция. Когато в създадената с помощта на определен мит действителност се появят достатъчно елементи, които се изплъзват от неговата смислозадаваща мрежа, той се превръща в обикновена литературна форма, в наратив – алегория, метафора, притча – и става видим.  Загубил способността си да е неразличим от създаваната от него реалност, той започва да се възприема единствено като спомен, свидетелстващ за отминалото време. Живият мит е „изтлял“ и „угаснал“. И когато го възпроизвеждаме с научна, образователна или естетическа цел, ние по-скоро осъществяваме акт на себепознание, в което да видим в огледалото на историята собственото си лице „без маска и без грим“.

       Но неизбежната смърт на митовете, с която си отива всяка ограничена във времето историческа епоха, съвсем не означава демитологизиране на човешкото битие, освобождаването му от бремето на митотворчеството въобще. Подобна представа, въпреки че е широко разпространена, е дълбоко погрешна. При възпроизводството си културите и цивилизациите непрекъснато създават нови, скроени по тяхната мярка митове, които остават невидими, докато един ден и те на свой ред не се превърнат в безжизнени реликтови останки.

          В развитието на всяка културна традиция едни митове умират и други се раждат, но между тях, както е при различните поколения на народите, съществува определена „генетична“ връзка, която може да се проследи далеч назад до нейното начало. За цивилизацията, която при всички условности и уговорки можем да наречем „западна“ или „европейска“, архетипни за съвременната ѝ митология безспорно са античните гръцки митове. Именно те впоследствие ще се възпроизвеждат под друга форма и с друго съдържание в различните ѝ епохи и национални превъплъщения; те ще са и носещата конструкция на най-новата българска митология.

         Демократичните промени след 10 ноември 1989-та родиха митове, които през последващите повече от три десетилетия останаха живи и невидими, моделирайки обществените нагласи и политически събития в България. Напоследък обаче някои от тях изглежда са на път да изгубят своята виталност. Между тях особено внимание заслужават митовете за измамника Сизиф, за лукавия Янус и емигранта страдалец Едип.  

2.      Посттоталитарният Сизиф

          По волята на боговете Сизиф, син на бога на ветровете Еол и владетел на основания от него град Коринт, бил  жестоко наказан в отвъдното – вечно трябвало да изкачва по висок стръмен склон огромна канара, която малко преди да стигне с нея до заветния връх отново и отново се сгромолясвала в подножието на планината. И тази участ го сполетяла, защото не само приживе, но и след смъртта си проявил невиждана арогантност, мамейки самите олимпийски богове: за да избегне участта си на смъртен, най-напред с хитрост оковал бога на смъртта Танатос, при което хората престанали да умират и бил нарушен естествения ред на земята, а по-късно, когато най-сетне бил въдворен в подземното царство, успял да измами дори неговия велик владетел Хадес и за кратко се върнал в света на живите.

        „Немезисът“, както древните гърци наричали справедливото възмездие по името на неговата богиня Немезида, сполетял Сизиф за неговия „хюбрис“ – горделивата самонадеяност на смъртните, с която опитвали да измамят неизбежната си съдба. Нещо, което те непрестанно се опитват да правят до ден днешен по примера на Сизиф, въпреки че различните модификации на мита за него многократно са „умъртвявани“ – от Омир и Овидий до Камю – и превръщани в обикновена поучителна притча. Под сянката на митологичния „Сизиф“ дълго вегетираше и българското общество след началото на демократичните промени през 1989-та.

          През последните повече от тридесет години българите вярваха, че обитават едно духовно-практическо времепространство, намиращо се между тоталитарното „преди“ и демократичното „после“, в което нещата по дефиниция не могат да бъдат идеални и по тази причина следва да се приемат със смиреното спокойствие на източните мъдреци. – Сакралното времепространството на Прехода, изписван задължително с главна буква.  Той в крайна сметка, подобно на всеки търговски артикул, има „срок на годност“ и когато жизненият му цикъл приключи нещата ще си дойдат на мястото, но дотогава всичко е допустимо, всичко е „в реда на нещата“. Преходът извиняваше и оправдаваше какво ли не – от организираните престъпни групировки, корупцията, кухите банки и финансовите пирамиди до телефонните измами, демографския срив, западащото образование, неефективната бюрокрация и деформираното здравеопазване. Извиняващо оправдание (или оправдаващо извинение), при което закономерно в култ бе издигната житейската стратегия на „Оцеляването“, което също винаги трябваше да се пише с главна буква. А тя свеждаше ни повече, ни по-малко до надхитряване на съдбата чрез андрешковско заобикаляне на правилата, по които се развива модерната цивилизация, чрез имитация на западната демокрация – имитация на правов ред, имитация на европейски ценности, имитация на свободни медии, имитация на пазарна икономика, имитации на религиозна ревност и още цял набор от имитации както в обществения, така и в частния живот.

          „Преходът“ – безкрайният преход от „вчера“ към „утре“, от „преди“ към „после“, загърбил и оставил без внимание „днес“ и „сега“, е канарата, която българският посттоталитарен Сизиф като че ли бе осъден вечно да бута по стръмния склон на времето. Да изнемогва под смазващата ѝ тежест с надеждата, че ако (и когато) успее да я закрепи на върха на планината той ще види разцъфналия по поетичния израз на Гео Милев Ханаан. Но дотогава, докато се е вкопчил в митичната скала на Прехода, едновременно ненавиждан и любовно ухажван, ще остане под властта на един дълбок, роден от предопределението фатализъм, който лишава от сила и посока енергията на социалната му активност. Дори, когато от време на време тази енергия избухва в привидно радикални форми, всеки опит за промяна на политическото статукво неизбежно „угасва“ в обикновена „смяна на караула“ пред институциите на властта и  възпроизводството на едни и същи имитационни ритуали. Какво да се прави! – Сизиф и неговата скала са обречени един на друг.

       От рационална гледна точка, освободена от магнетичното въздействие на живия мит, преходно състояние на обществото под формата на някакъв обособен и лимитиран исторически период не съществува. – „Скалата“ е бутафорна, а посттоталитарният български Сизиф само си въобразява, че е истинска, симулирайки театрално как уж със сетни сили напряга мишци по стръмния склон към върха на планината. Симулация, която е в основата на компромисите, предизвикали големите проблеми на българската модернизация.

          Истината е, че обществата винаги се намират в състояние на „преход“. То е перманентно състояние на социалната и политическа действителност, тъй като във всеки момент по трасето на историята сенките на миналото преливат в бляновете по бъдещето, материализирайки се за кратко в несъвършените форми на настоящето. Какво да бъде „утре“ зависи от това, което става „днес“, а то, на свой ред е опит да се надскочи „вчера“. До тази проста истина с лекота би стигнал всеки, освободил се от мощното гравитационно привличане на съвременния български мит за Сизиф. – Лишен от мистичните си свойства, оправдаващи и извиняващи всичко, „Преходът“ се превръща в баналното настояще, а митът се трансформира в обикновена алегория. 

3.      Демократичният Янус

         Има нещо доста плашещо в това божество от римската митология, което няма аналог в древногръцката. Нещо даже уродливо в двете му лица, гледащи в противоположни посоки, с които Янус се взира едновременно и в миналото, и в бъдещето, отваря и затваря вратите на човешките начинания, предсказва успеха им или техния провал.

       Макар в римския пантеон това божество да е изключително тачено, в името му от средновековието насетне започва да се влага пейоративен смисъл като символ на коварство и двуличие. И от историческа гледна точка това не е лишено от основание, защото през кръстения на неговото име месец януари ставало встъпването в длъжност на консулите в републиканския Рим – по един от партиите на патрициите и плебеите, – а тяхното поведение често давало основание за негативна смислова конотация със самия Янус.

        В контекста на българската действителност през последните три десетилетия митологичният Янус невидимо присъства чрез двете лица, с които обожествилата се политическа каста отваря и затваря вратите към „светлото бъдеще“ на нацията – лицето на „автентичната десница“ и това на „правоверната левица“.                

          Разбира се, тук местата на поясняващите епитети, както и на техните лидери, спокойно могат да бъдат разменени и десницата да стане правоверна, а левицата автентична без това да предизвика някакво недоумение. Управляващата в момента четирипартийна коалиция е нагледен пример за това състояние на нещата. – Нима някой би се шокирал, ако, например, „пролетарските фурии“ Корнелия Нинова и Мая Манолова оглавят дясната „Демократична България“, а „аристократично-буржоазните“ Христо Иванов и Атанас Атанасов – лявата Българската социалистическа партия? Едва ли! И в това няма нищо чудно, защото и двете политически структури се легитимират от живия мит за посттоталитарния български Янус, извън силовото поле на който нито автентичната десница е дясна, нито правоверната левица лява.

       Претенцията за „автентичност“ и „единственост“ в дясното политическо пространство, която става особено видна в езиковата конструкция „градска десница“, възниква в хода на трансформациите на широкото демократично движение, противопоставило се на тоталитарния режим след дворцовия преврат на 10 ноември 1989-та.

          В това движение, чиято организационна форма е ранният Съюз на демократичните сили (СДС), има какво ли не: екзалтирани поддръжници на новия съветски лидер Горбачов и неговата „перестройка“; ентусиазирани еколози, приели за своя кауза борбата за чиста природа и в частност спасението на обгазявания от румънските химически заводи град Русе; отвратени от милиционерския произвол правозащитници; търсещи възмездие репресирани от комунистическата власт; противопоставящи се на атеизма радетели за свободно изповядване на вярата; противници на уродливата индустриализация; наследници на заможни родове, очакващи възстановяване на отнетата им след „9 септември“ собственост и още много други, жадуващи просто да водят достоен живот без унижения и лишения подобно на хората от развитите западни държави. Разслоението, кристализирането на различните политически елементи в невероятната първична амалгама от възгледи, идеи, пориви, мечти и страхове, в която наивният романтизъм и крайният прагматизъм, идеализмът и кариеризмът са смесени и трудно различими, ще дойде по-късно. От сместа, бълбукаща в алхимичния тигел на радикалната обществена трансформация, ще изплува и фракцията на „автентичната градска десница“, която сега претендира за монополното право върху демокрацията.

          Тази „десница“, която самовлюбено ще се самоопредели като „умната и красива“ част от политическия спектър, а противниците ѝ ще нарекат „жълтопаветна“, „грантоедна“ и т.н., води началото си от третото поколение антикомунисти („СеДеСари“), започнало да доминира в демократичния политически спектър през последните години на миналото столетие. Ако първото е поколението на анархистично настроените брадати дисиденти (действителни или мними) и бившите заточеници в комунистическите концлагери, а второто – на наследниците на старата буржоазия от времето на Царство България, очакващо възмездие за претърпените несгоди и компенсация за отнетата преди половин век собственост чрез реституцията, третото, това, изобретило конструкцията „градска десница“, може да бъде характеризирано най-кратко като поколението на младите прагматици-технократи, които с лекота превръщат идеалите в целофан за опаковане на личните си амбиции. Тези нови „демократични“ кариеристи, които вече не са толкова млади, заедно със своите наследници – както физически, така и идеологически, определят облика на „ автентичната градска десница“.

          В първите години на демократичните промени отделните представители на това поколение ловко се присламчват към партиите, които изобилстват в първоначалната разнородна (и много хлабава) коалиция СДС, от която при това непрекъснато се роят копия на първоначалния оригинал. Те обаче остават дълбоко разочаровани от възможностите, които тези партии (и коалицията като цяло) им предоставят, още повече, че след падането на първото „синьо“ правителство в края на 1992-ра Съюзът минава в дълбока опозиция и демонстрира неспособността в дотогавашния си вид да се противопостави на комунистическата реставрация в периода 1992-1996 година. Обратът настъпва като следствие от катастрофата на управлението на създадената като камуфлаж на БСП „Демократичната левица“ и победата на „Обединените демократични сили“ (ОДС – формированието около СДС, което е основния опонент на БСП) на президентските (1996-та) и парламентарните (1997-ма) избори. Тогава поколението на прагматиците-технократи започва да доминира в демократичния спектър на политическия живот, резултат от което е и превръщането на разнородната партийна коалиция в монолитна йерархично изградена организация. До края на 90-те години последната успява до такава степен да се срасне с държавната власт, че когато по-късно е пометена от прииждащите нови политически вълни – първо от „царската“ партия НДСВ, а по-късно и от ГЕРБ, – у нейните лидери и активисти се поражда болезненото чувство за неудовлетвореност и неистова жажда за исторически реванш. Наследник на тази партийна биография е сегашната „автентична градска десница“ в лицето на Демократична България – коалиция на партиите Да България, Демократи за силна България и Зелено движение, която в момента е част от съвместното със социалистите управление на страната.               

          Ако внимателно се вгледаме в лицето на „градската десница“, както е представено в CV-тата на нейните лидери, не може да не ни направят впечатление характерните черти на конформизма и опортюнизма по отношение на тоталитарния режим до 1989-а. Конформизъм и опортюнизъм, сложили началото на не една и две кариери още в тоталитарното минало и предавани в много от случаите по наследство, въпреки че хвърлят сянка на съмнение върху искреността на въплъщението в желаната политическа роля. Изпитвайки болезнен комплекс на демократична непълноценност, „автентично десните“ са принудени да изобретят някаква своя версия на „героично минало“, в която да впишат личното си участие. И я изобретяват чрез музикалната субкултурата на рока, която се оказва подходяща, защото дълго време е заклеймявана, а често и преследвана от комунистическата власт като упадъчна, буржоазна и враждебна.

          Да си бил рокаджия навремето, при комунизма, звучи революционно и става индулгенция за това, че по същото време си бил комсомолски секретар или най-малкото, че си скандирал „Слава на БКП“ по манифестациите за „24 май“. Да продължаваш да си (или да станеш) рокаджия сега звучи гордо и се превръща в пропуск за политическия Олимп. Затова в естетически смисъл третото поколение демократи-антикомунисти, поколението на прагматиците-технократи от „автентичната градска десница“, може да бъде определено и като поколението на „рокаджиите“. Или по-точно „псевдорокаджиите“, защото тук се визират не искрените фенове на музикалния стил, реализирал се в множество жанрови направления и преживял златните си години през 60-те и 70-те на миналия век, а тези, които се опитват политически да профанират културната нагласа, олицетворявана от него: от любим рефрен в култовото парче на изключително популярната и досега българска рок икона Георги Минчев „Блажени години – рокендролът беше млад“ бе превърнат от поколението демократи-рокаджии в изтъркан политически слоган; със същата безпардонност, с която един от главните идеологически шамани (изживяващ се понастоящем като професор по политология и син на виден комунистически апаратчик) се напъна да имплантира звученето на рока в „изостаналата“ патриархална култура на търновските села.

          В рокаджийския „Символ на вярата“ на автентичната десница се съдържа обаче едно непреодолимо противоречие. Работата е в това, че основното идейно послание на рока е бунта, отхвърлянето на статуквото, на буржоазния консерватизъм. То насочва енергията към рушенето на всички „стени“, между които „Берлинската“ е само частен случай. Казано с други думи, патосът, с който се ражда този музикален стил и който остава негова запазена марка при всичките му превъплъщения, е левичарско-анархистичен. И точно поради това преживяващият света „във“ и „чрез“ неговите музикални образи човек по дефиниция не може да бъде десен. Да си десен означава преди всичко да си консервативен. Което на свой ред навежда на мисълта, че самоопределящата се с помощта на рока социално-политическа общност е твърде далеч от истинското значение на понятието „десница“, а словосъчетанието, при което епитетът „автентична“ трябва да я представи в нейния най-чист и завършен вид, звучи абсурдно.

          Но дали все пак лявото рокаджийско бунтарство и десният консерватизмът са толкова несъвместими? Дали те не заживяват в хармония точно във въжделенията на българската автентична десница да промени статуквото и да поеме управлението на страната? – Сериозен въпрос, който не може да бъде заобиколен!

            Кое е статуквото (status quo – от латински: наличното състоянието на нещата), което иска да отхвърли третото поколение десни демократи? Срещу какво е неговият бунт, срещу кое съществуващо състояние на нещата е насочен неговият разрушителен импулс? – Нима това не са метастазите на комунизма, които продължават да разяждат обществения организъм? И нима управленският му идеал не е развитието на капитализма в съвременния му вид, пречистен от пороците на по-ранните етапи в неговото развитие? На пръв поглед изглежда правдоподобно, даже звучи възвишено. Но само на пръв поглед.

          В действителност неговият стремеж е съвършено друг: да адаптира модерната пазарна икономика, изградена върху върховенството на закона и гарантираните от него граждански права и свободи към собствените си кариеристични нагласи, формирани още по времето на „реалния социализъм“, както демагогски се самоопределяше тоталитарния режим преди „10 ноември“; да създаде стопанска и политическа система, в която това поколение да получи привилегированото положение, което са имали (и продължават да имат) ръководните комунистически кадри: привилегированото положение, към което и преди са се стремели младите бюрократи и културтрегери,  когато бавно са пълзели по стъпалата на своите кариери преди да вземат „острия завой“ към демократичните си биографии. – Един стремеж, който е напълно естествен, като се има предвид произходът, социалният статус и професионалните домогвания (и трите свързани с профила на бюрокрацията и казионната интелигенция в социалистическата държава) на поколението, станало гръбнак на „умно-красивата“ градската десница, лидерите на която в последните години на предходния строй вече с единия си крак са стъпили в асансьора, водещ към високите управленски етажи.

          Грижливо прикриваната, но действителна цел на автентичната градска десница е да овладее позицията на привилегирован „аристократичен“ елит, притежаващ ексклузивни права върху разпределението на благата, осъществявано по правилата на задкулисието; правила, нямащи нищо общо с официалния законов ред, качествата на отделната личност, справедливостта, честта и човешкото достойнство. И в този ѝ стремеж нейните интереси съвпадат с интересите на бандитския олигархичен капитал. Клиентелисткият подход, който тя демонстрира във всички сфери на стопанския и обществен живот, когато в новите условия на преход към демокрация тя се домогва до властовия ресурс на държавата, по безспорен начин доказва това.

          Нека да го кажем направо – претендиращата за изключителност българска „градска десница“ не е действително дясно-консервативна. Но тя не е и либерално-левичарска, както биха могли да заблудят музикалните ѝ пристрастия. В идеен план тя е в прегръдката на един завършен опортюнизъм, който заедно с характерния за него конформизъм разкрива нейната маргинална посттоталитарна природа и историческа обреченост.     

              Сходен е профилът на „правоверна левицата“, която само привидно е огледален образ на  „автентичната десница“ и може да бъде титулувана така в духа на сакралната за нея марксистко-ленинска идеология.

          Претенцията за монопол върху правоверното изповядване на лявата политическа догма принадлежи на социалистическата партия, ако не броим, разбира се, няколкото сателитни формирования, сгушили се уютно под нейното крило. Не е трудно да се види обаче, че с лявата си фразеология БСП само грижливо поддържа мита, че е другото лице на политическия Янус – лицето, гледащо в посока обратна на тази, в която се взира градската десница. Но отвъд мита реалността е коренно различна. И в това няма нищо чудно стига по-внимателно да се вгледаме в посттоталитарните превъплъщения на тази партия.

            Днешните български социалисти са наследници на Българската комунистическата партия (БКП), властвала безразделно в страната почти през цялата втора половина на миналия век – това е факт, който те не само не отричат въпреки обявяването със закон, че тази партия е престъпна организация, но и гордо изтъкват като основен аргумент за претенцията си да притежават ексклузивните права върху лявата идеология. В този ракурс възниква въпросът доколко действително са били леви идеологията и политиката на бившите комунисти?

          В края на тоталитарния режим партията на българските комунисти наброява близо един милион членове, организирани както на териториален (по местоживеене), така и на производствен (в предприятия и учреждения) принцип. При обща численост на населението около 8.5 млн. души и относителен дял на пълнолетните приблизително 78% (6.5 млн.) този брой на членуващите в БКП изглежда на съвременника, меко казано, шокиращ. Веднага след началото на демократичните промени обаче тази огромна членска маса започва ударно да се топи като понастоящем наброява малко над 80 хиляди.   Каква е основната причина? Дали лявата идея рязко е загубила своята привлекателност или е станало нещо друго? Всъщност може би по-правилно е да се попита доколко въобще тази идея е съществувала в политиката на БКП. Числата сами по себе си не могат да дадат отговор. Необходимо е погледът да проникне в реалността зад тях.

           БКП притежава абсолютен монопол върху властта, узаконен от член първи на тогавашната конституция, което по дефиниция прави понятието партия в името ѝ абсурдно, напълно безсмислено и в това отношение тя не прави изключение от сродните ѝ политически организации в тоталитарните режими на 20-ти век – комунистически, националсоциалистически, фашистки. При това положение е естествено включването в нея на хора от всички социални категории, водени от мотиви в широкия спектър от осигуряване на облаги и привилегии (или най-малкото премахването на пречки) в социалната и професионалната им реализация до наивен романтизъм и фалшиво чувство за участие в някакъв световен исторически процес на възцаряване на „най-справедливото и хуманно общество“. В общата маса партийни членове се откроява обаче една затворена група, която функционира на принципа на религиозните ордени или масонските ложи – „номенклатурата“. Тя е скелета, носещата конструкция на властовата йерархия в държавата, изобретена от руските болшевики и наложена след Втората световна война в страните, станали васали на възродената под името Съветски съюз (Съюз на съветските социалистически републики или СССР) Руска империя.

          Номенклатурата е поименния състав на ръководните кадри (действащи и потенциални), разпределен в разгърната хоризонтално и строго субординирана по вертикала структура, наподобяваща феодалната политическа организация през Средновековието. По отрасли (хоризонтално) тя е разклонена в стопанската, културната, социалната, военната и т.н. сфери като е групирана в две основни направления – собствено (вътрешно) партийна и административно-управленска (държавна), а зоната на срастване на партийната и държавната номенклатура е гръбнака на номенклатурния скелет на властта.

          От икономическа гледна точка номенклатурата (и най-вече гръбнакът ѝ) са абсолютен разпоредител с господстващата държавна собственост и създадения с нея продукт, т.е. с общественото богатство, което прави комунистическата обществена система изчистена до предел форма на държавен капитализъм – особен азиатски тип държавен капитализъм. От което ни повече, ни по-малко следва, че самата номенклатура по своята същност е капиталистическа класа в смисъла на термините от любимата ѝ марксистка идеологическа доктрина.

          Описаните характер на социалистическия строй и класова същност на номенклатурата (изключително задълбочено и проникновено разкрити от такива техните познавачи като Михаил Восленски и Милован Джилас) прави неуместна всяка илюзия, че комунистическата партия в периода на господството си в тоталитарната държава защитава някакви леви ценности и провежда леви политики в интерес на официално фаворизираната от нея работническа класа. Тъкмо обратното – всичко, което говори и прави, е добре опаковано в левичарска демагогия потискане правата на класата на наемния труд и защита на интересите на одържавения капитал, чийто колективен собственик тя се явява.

          По ред причини и обстоятелства в края на 20-ти век световната комунистическа система в орбитата на Съветския съюз – системата на свръхдържавния капитализъм, опакован политически от болшевишкия тоталитарен модел – загуби съревнованието с либерално-демократичните западни общества и се разпадна. Най-осезателно и зрелищно „Империята на злото“ (по сполучливото определение на тогавашния американски президент Роналд Рейгън) рухна в Европа, което отвори и за България широкия хоризонт пред частната собственост, свободния пазар и демократичното обществено устройство. – Хоризонт, от който първоначално в най-висока степен се възползва старата комунистическа номенклатура. Верни на стария си капиталистически рефлекс номенклатурните кадри, а впоследствие и техните наследници – деца и вече внуци, умело употребиха посттоталитарната стопанска и идейно-политическа бъркотия в своя полза. Запазвайки ръководните си позиции в новопокръстената социалистическа партия, наследник на комунистическата, и демагогски пропагандирайки мними леви ценности и идеали, те успяха да зомбират немалка група подкрепящи ги наивници, неспособни да се справят с динамиката и предизвикателствата на модерната цивилизация. С тяхната подкрепа и прикрити зад циничния лозунг за „защита на отрудения народ“ те с различни средства и механизми, много от които криминални, успяха да запазят достатъчно властови ресурс, а чрез него и контрола си над значими дялове от бившата държавна собственост като по този начин узакониха в новата ситуация правото си да се разпореждат в своя полза с националното богатство.

         И тук логично възниква въпросът какво е истинското им кредо, маскирано със митологемата за „правоверното ляво“.

          Изкушението да се отговори, че фалшивата лява реторика прикрива някаква дясна политическа „религия“ би било много погрешно. Наистина, преходът от плановата социалистическа икономика към капиталистическата, подчинена на пазарните отношения и свободната конкуренция, по същество е трансформация на колективната (държавната) собственост в нейния индивидуализиран (частен) вариант, характерен за модерните либерални демокрации. Но капитализмът, за който бленуват старите комунистически номенклатурчици и сегашни „леви“ български социалисти, няма нищо общо с развитите му съвременни форми.

          След многовековни драматични сблъсъци с наемния труд модерният капитал се е социализирал и е възприел ценности и норми на поведение, почиващи както върху върховенството на закона, така и зачитането на правата и достойнството на всички участници в стопанския живот. Нищо подобно не се върти в главите на новите „капиталисти“ от средите на старата социалистическа номенклатура. Техен идеал е бизнеса в сянката на политическите протекции, осигуряващи заобикалянето на законовия ред; бизнеса, при който лоялното партньорство е заменено със стремежа за надхитряване и ограбване на контрагента; бизнеса, при който работникът и служителя са поставени в унизителното положение на бездушна заменяема вещ. Лъжата, измамата, насилието, накратко – законът на джунглата, провъзгласил правото на силния над силата на правото, са ценностите и поведенческите модели, които те следват със същия арогантен фанатизъм, с който преданите комунистически активисти налагат навремето „най-хуманния социалистически строй“. От което следва категоричния извод, че самоличността на „правоверната левица“ е изтъкана от същия конформизъм и опортюнизъм, които са характерни и за „автентичната десница“. В реалността те имат една и съща маргинална природа и тъкмо затова оживяват в съвременния български прочит на мита за двуликия Янус, който само привидно е насочил погледа си „наляво“ и „надясно“ – поглед, вперен в лъжливите посоки, от които наивниците продължават да очакват своя Спасител.    

4.             Емигрантът Едип

     Спасител, но този път в амплоато на „чужденеца-сънародник“ е и съвременното превъплъщение на Едип. Митът за него – последният, свързан с великата епоха на героите и може би най-разтърсващ емоционално, – оживява с особена виталност в съвременното българско общество.

          Завърналият се в родината емигрант притежава чудодейни сили, с помощта на които може да защити сънародниците си от връхлетялата ги беда и да им осигури благоденствие и просперитет, които те не могат да постигнат, разчитайки само на себе си. – В този модерен образ се оглежда споменът за цар Едип, достигнал до нас благодарение на Софокъл.

          Трагична е съдбата на първия, древния Едип: Пития, пророчицата на оракула от храма на Аполон в Делфи, е предрекла на тиванския цар Лай ужасна съдба – ще бъде убит от собствения си син, който освен това ще се ожени за неговата съпруга Йокаста, т.е. за собствената си майка и ще се сдобие от нея с потомство, над което ще продължи да тегне проклятието на боговете. Това е носещата конструкция, основната сюжетна линия на митологичния наратив, а функцията на завръзка в него е отредена на завръщането на прокудения Едип в родната Тива: когато се е родил, баща му, изплашен до смърт от предсказанието, заповядва да убият младенеца, но той е спасен от милостивите слуги на царя и даден за отглеждане на бездетния владетел на Коринт Полиб; вече възмъжал той случайно разбира обаче, че коринтският цар и неговата съпруга Меропа не са истинските му родители и на свой ред се отправя към Делфийския оракул да разбере тайната на своя произход; за зла участ той убива срещнатия по пътя старец и без да знае, че това е тиванския цар (и негов баща), пристига в родния си град, където в крайна сметка е избран да се възкачи на овакантения престол, защото преди това е извършил подвиг, спасявайки мнозина от страшната смърт в лапите на свирепия Сфинкс.

          Резюмираната по този начин история има, разбира се, дълго предисловие (греха на Лай, за който е прокълнат) и още по-протяжно продължение (последващото кръвосмешение и печалната съдба на Едип и неговите потомци). Но в случая по-важен е мотивът, който присъства в описания съспенс (suspense) на митологичния разказ, ако използваме термина за ключовия елемент на трилъра, въведен от Алфред Хичкок: завръщането на прокудения в родината.

          Чужденецът, който овладява хаоса в човешките отношения и ги подрежда в разумния ред на града-държава, е персонаж, иницииращ (и осъществяващ) прехода от племенната родово-аристократична към полисната форма на обществена организация в гръцката античност. Еднакво дистанциран от егоистичните интереси и емоции на отделните кланове, безпристрастен в преценките и решенията си, той „по дефиниция“ притежава ореола на пръв законодател и спасител от пагубните резултати на раздора. – Роля, която и българското светоусещане приема за толкова потребна, че вдъхва нов живот на древния мит.

     Във възрожденската епоха за архаичните, все още стъпили с единия си крак в средновековието българи – за българите, които още са далеч от истинската си национална идентичност, „чужбината“ и „чужденецът“ са въплъщения на архетипния митологичен образ на Едип.

          Каравеловият герой от „Българи от старо време“ – колоритният Дядо Либен, който на младини е натрупал имането си с откровено разбойничество, е голям „патриот“. Той много обича своето отечество, но тъй като под последното разбира само родната Копривщица и околните паланки, идеята му за народностна (национална) принадлежност е твърде неясна по обхват, твърде бледа и не включва в себе си всички, които имат същите като неговите вяра, обичаи и език. И тъкмо затова позакъснелият у нас полъх на Новото време поражда у него потребността да се намери такъв приемлив източник на патриотичния му порив, който да приобщи към него и съплеменниците му от другите български градове и села (Калофер, Сопот, Карлово и т.н.). В резултат на което той изобретява „чужбината“ и „чужденеца“ в лицето на „московеца“ (руснака), мерещ интелектуална мощ и технологична сръчност с изобретението на своя литературен (и по същество мним) антагонист – „ингилизина“ (англичанина), фаворизиран от Хаджи Генчо.

          Както античните гърци на прехода към полисната политическа организация на своето общество ще намерят в пристигащия от чужбина мъдрец-герой персонажа, способен да се издигне над родовите им дрязги и да стане техен обединител и пръв законодател, така и българите в ранната епоха на националното си съзряване ще потърсят „своя чужденец“, въздигнат като образец на подражание, закрилник и твърда опора във водовъртежа на световните събития. И ще възкресят неговият древен митологичен образ.

            В хода на последващия исторически процес новият силует на този образ ще се променя – понякога ще избледнява, понякога ще се уплътнява, ще променя географските, културните и семантичните си проекции, но ще запази трайно присъствие до наши дни в качеството си на ориентир в трескавото отстояване на собствената национална идентичност. В последните десетилетия той ще добие очертанията на радващия се на особена почит завръщащ се от чужбина емигрант.

          Българската емигрантска общност започва да се създава още преди възстановяването на националната държава, но действителна значимост за живота в страната тя добива след Освобождението и особено през 20-ти век, когато се превръща в диаспора  в собствения смисъл на това понятие. Етапите (вълните), през които преминава нейното формиране са няколко, различни са и причините и условията, в които протича процеса на емиграция, а това я прави твърде разнолика, нехомогенна по социален състав и културен статус както вън, в чужбина, така и в очите на българския народ в пределите на държавата. Безспорно е обаче, че за съвременника най-важни са две разновидности, два hypostasis-а на българската емиграция – на политическите емигранти по време на комунистическия режим и на преселилите се в чужбина по социално-икономически причини след началото на демократичните промени у нас.

            При по-внимателно вглеждане във всяка от тези разновидности не е трудно да се види, че лицата им, подобно на чудовището на Виктор Франкенщайн от едноименния роман на Мери Шели (1816 г.), са съшити от много различни и често трудно съвместими индивидуални черти. Много различни са те и като събирателни образи, подвеждащи под общ знаменател мотивите, социалните характеристики и житейските съдби на съответните типове емигранти – бегълците от комунистическите репресии, потърсилите свободата хора на изкуството, обикновените авантюристи, мечтаещи за приключения, полуграмотните нископлатени гурбетчии или висококвалифицираните специалисти с блестяща професионална реализация. При все това зад тези различия се откроява нещо общо: веднъж попаднали в чужбина, те биват осенени от чувството на превъзходство над останалите в страната техни сънародници, които пък, от своя страна, с охота го приемат за напълно оправдано, насърчавани от дълбоко вкоренения си нихилизъм.

          Митологичното огледало, в което се оглежда действителността, е парадоксално. В него често нравствените и естетически стойности разменят местата си – отблъскващото става привлекателно, възвишеното низко, героите страхливци, а подлеците герои, – но всички персонажи, отразени във вълшебната му повърхност, притежават способности и сили, непостижими за простосмъртните.

          Едва ли има българин, който не се изпълва с възторг от чутовния подвиг на легендарния юнак Крали Марко, спасил „трите синджира роби“ от турския завоевател. Малцина са обаче тези, които познават (и приемат) историческата истина, че Марко Мърнявчевич, владетелят на т. нар. Прилепско „кралство“ (откъдето идва и титлата „Крали“ преди името му), доброволно се поставя в услуга на турския султан Баязид I и като негов верен васал загива в битката при Ровине на 25 май 1395 г. Точно по същият начин няма никакво значение какви са реалните качества и достойнства на съвременния български емигрант – в митологичната си интерпретация той е надарен от провидението с мистичната способност да намира верния отговор и на най-сложния въпрос, пред който сънародниците му, останали в страната, са безпомощни, притежава таланта, който те нямат, да ги избави от надвисналите беди, да „оправи положението им“ с чудодейната си сила. Един истински съвременен Едип, появил се от чужбина да спаси родната многострадална Тива от чудовищния Сфинкс.

          Действителността отвъд мита, разбира се, е друга. Често този емигрант страда от провинциален комплекс за малоценност, хипертрофирал от престоя му в „скапаната чужбина“, която той с цялата си душа ненавижда не по-малко от „родината-мащеха“. Дори когато се е сдобил с диплома от някой престижен университет и работи за престижна фирма, той е останал чужд на логиката и етиката на обществото, в което е намерил убежище – обикновен опортюнист, опитващ тарикатски да се възползва от неговата щедрост, от толерантността му към различния, която дълбоко в себе си възприема като слабост; маргинал, който не дължи преданост никому и е насочил своя похотлив поглед към чуждото богатство,  въпреки че сърцето му прелива от вероломство към неговия притежател. Което обяснява защо по правило се възхищава – къде открито, къде „под сурдинка“ – от източните деспотии, макар да е намерил своя „тих пристан“ в някоя развита западна демокрация.  

          Излишно е да се уточнява, че далеч не всички емигранти притежават чертите на портретувания по-горе обобщен образ. Съществуват достатъчно примери за живеещи в чужбина българи със съвършено различен профил – високообразовани, успешно реализирани, позитивно настроени както към чуждата, така и към родната култура; хора, които без да натрапват в социалните мрежи снимките си в народни носии и с развети над главите трибагреници, искрено се гордеят със своята национална идентичност и с достойнство я защитават навсякъде по света. Но бедата е в това, че митологизираната представа за емигранта, въздигнал „високо“ мнимия си духовен ръст над останалите в своята страна сънародници, който е способен поради това да ги избави от „тежката“ им участ, не позволява нормалните, достойните за уважение представители на съвременната българска диаспора да бъдат оценени по достойнство. Тъкмо обратното – затиска ги в усойната си сянка и избутва на авансцената на обществения живот емигранти със съмнителни интелектуални и нравствени качества, но с уникалната способност агресивно да се налагат на лидерски позиции.                 

    5.                  Заблудата на Платон

            Съвременните превъплъщения на „Сизиф“, „Янус“ и „Едип“ далеч не са единствените реплики на митологичните герои, обсебили духовното пространство, в което се осмислят и оценяват социално-икономическите и политическите процеси в България. Но по една или друга причина са обсебили централните роли в политическата драматургия на последните повече от тридесет години. Напоследък обаче те като че ли са загубили своята виталност, превърнали са се в лишени от енергия литературно-исторически сувенири за една отминаваща вече епоха. Някой би казал „слава Богу!“ – Нима в генерираното от тях силово поле не кристализира политическият субстрат, който забави (а в някои случаи и отклони) развитието на страната от пътя, по който поеха другите бивши членове на т. нар. „социалистически лагер“? И не е ли изкусително да последваме Платон, който препоръчва лошите митове – митовете, възпитаващи отрицателни човешки качества, да бъдат забранени в неговата утопична (всъщност антиутопична) „идеална държава“?

          Въпросът не е в това, защото Платон определено греши. Политическите митове независимо от това дали ни харесват или не, дали се оценяват като „добри“ или „лоши“ възникват по причини, неподвластни на хората, които се вдъхновяват от тях. Те нито се създават, нито се забраняват със закон или правителствен декрет, а постоянно се появяват и изчезват по логиката на (и необходимостта в) културната еволюция на едно общество. И остават невидими, докато са живи, ставайки видими, когато умират и могат да бъдат назовани.

            Политическият процес през последните няколко години „секвенира“ най-патогенните фрагменти от генома на  българското общество, останали скрити в модерните български митове за „Сизиф“, „Янус“ и „Едип“. Днес те изглеждат изчерпани, изтощени и изхабени от десетилетната им служба. Но, застивайки като спомен за една отминаваща епоха в най-новата българска история, на тяхното място сигурно вече са се настанили други. Кои са те? – Това ще научим само след време!

 © Ангел Кондев – автор, 2022

© Copyright 2022 by Angel Kondev