статии и есета

 

ЗА ТЕЖКИЯ МАХМУРЛУК И ЕДИНАДЕСЕТАТА ЗАПОВЕД

На 5 април, сутринта след изборите, мнозина в България се събудиха с тежък махмурлук, който продължава вече цяла седмица. През гъстите алкохолни пари, останали в главите им от пиянството, те се опитват да сглобят разбъркания пъзел на спомена и да си отговорят на болезнено пулсиращия въпрос как са се озовали в някакво чуждо легло с похъркващите до тях непознати, обилно гримирани персони. „А сега какво?“. Или, по-точно, „накъде“?

Шестпартиен парламент. „Фрагментиран“, както го наричат разбирачите. Съставен при това от партии, които като че ли не могат „да се дишат“, камо ли да формират някакво отговорно управление, подчинено на смислена цел. С термините на шаха – „патова ситуация“! И хайде – пак към урните. Този път под „мъдрото“ ръководство и „любящия“ взор на президента, който през последните години се занимава единствено с насъскването на нацията срещу собствената ѝ държава. И в условията на продължаваща COVID пандемия, с големите социални и икономически последици от която обществото тепърва трябва да се справя.

Всъщност нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат при първото приближение към тях и често тъкмо изпитанието проправя пътя към по-доброто решение. Няма да е пресилено, според мен, твърдението, че проведените на 4 април избори очертаха една реалистична и донякъде и оптимистична картина на процесите, протичащи в страната. А както реализмът, така и оптимизмът днес са изключително важни за нормалния обществен (и в частност – политически) живот – реализъм и оптимизъм, който ще открием, ако правилно разчетем посланието, което се съдържа в числата на изборните резултати на класиралите се политически сили:

На първо място е доста симптоматично, че доминиращата през последното десетилетие партия ГЕРБ със своите близо 26% запази лидерската си позиция въпреки безпрецедентния натиск срещу нея през последната година на своя мандат – натиск както от обективните обстоятелства, така и от свръх радикализиралата се опозиция. Преднината от около 10%, деляща я от основните ѝ опоненти, недвусмислено говори за наличието на една много значима и вече устойчива социална група, която не е подвластна на моментните настроения и последователно защитава своите интереси. Това е социалната група на относително еманципираните от административни зависимости успешно реализиращи се хора, свързани предимно с високотехнологичното материално производство и услуги, както и с глобалния (преди всичко – европейски) пазар. Казано накратко – социалната група, в която вече са се оформили много от чертите на т. нар. „средна класа“, търсеща в държавното управление предвидимост, устойчивост и поддържане на законовия ред.

Показателен е също така големия срив в подкрепата на най-голямата опозиционна партия – БСП, която до сега често е заемала позицията на първа (и управляваща) политическа сила. След посттоталитарната ѝ метаморфоза от какавидата на старата болшевишка БКП в тази партия се формираха два взаимно поддържащи се компонента – на „капитала“ и неговия „наемен труд“: съсловието на „бизнеса“ с олигархично-мутренски профил и зомбираният от него лумпен-пролетариат (по термина на Карл Маркс). Фактът, че на тези избори подкрепата за БСП се срина до безпрецедентното ниво под 15% подсказва, че успешната евроинтеграция и натискът върху сенчестия бизнес през последните години реално са успели да свият както „размера“, така и „относителната тежест“ на двукомпонентната социална база на партията, концентрирала в себе си в най-висока степен наследството от предишния комунистически режим.

На трето място в хода на тези разсъждения следва да се отбележи възходът на определяните като „несистемни“ и „популистки“ политически субекти – „Има такъв народ“ (ИТН), постигнала феноменалните за нов проект малко над 17%, и „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ), която със своите близо 5% премина достатъчно надеждно минималния процентен праг за влизане в парламента. И двете формации черпят електорален и финансов ресурс от топящите се доскорошни привърженици и спонсори на БСП, която, между другото, твърде недалновидно окуражи тяхното възникване. Нюансите в профила на гласувалите за тях тепърва ще се открояват, но още отсега може да се види, че докато ИТН разчита повече на младежка аудитория от селата и малките населени места, ИМВ залага на по-възрастните градски маргинали. Нагласите и настроенията на тези социални групи са изключително променливи, което на пръв поглед вещае неустойчивостта на политическите субекти, успели да ги привлекат в този момент на своя страна. В случая обаче не трябва да се подценява обстоятелството, че в тяхна полза работи вълната от нов анархо-либерален радикализъм с подчертан левичарски (неомарксистки) уклон, заливаща целия свят. Във всеки случай едва ли в обозримото бъдеще те ще могат да надскочат самите себе си, т.е. предстои по-скоро намаляването, а не увеличението на тяхната значимост.

Особено внимание, по-нататък, заслужава прочитът на изборния резултат на политическото обединение „Демократична България“ (ДБ) – 9.31%, тъй като за разлика от ИТН и ИМВ то има претенцията да принадлежи към системните организации с история и ясна идеология. Последното е много съществено за разбирането не само на неговата еволюция, но преди всичко за непосредственото му бъдещо поведение. И това е така, защото, от една страна, без организационната структура и идейната идентичност, наследени от миналото, ДБ може да анихилира, но, от друга, тъкмо тази организационно-идейна спойка стеснява изключително възможността му за разумни компромиси и маневри в създадената след последните избори ситуация. Ядрото на електоралната база на ДБ, която сама по себе изглежда достигнала максималната си екстензия след еуфорията на протестите, е от клиентелистката прослойка, създадена по време на второто правителство на СДС (1997-2001), когато масовото преди демократично движение се трансформира в строго йерархична и затворена в себе си партия. Ядро, което обраства с най-различни (по професионално поприще и социален статус) представители на „високата градска култура“, противопоставяща се на (и ненавиждаща) „провинциализма“ на останалите. Концентрирани в столицата и някои от големите градове, описаните поддръжници на ДБ се самоопределят като „градската десница“, която е защитник на „автентичното“ дясно. С други думи притежава оригинала, оставащ недостижим за каквато и да било друга претенция в същия сегмент на политическия спектър. Това са преди всичко хора, принадлежащи или произлезли от средите на т.нар. „интелигенция“ (художествена и научна) и „свободни професии“ (адвокати, търговци и др.). Не е трудно да се види обаче, че зад техния доста снобски „аристократизъм“ прозира комплекс, породен от дефицита в творческия им потенциал и неспособността им да се справят с живота извън модела на партийния клиентелизъм. Макар че често произхождат от облагодетелствани през комунистическия период родове и вярват, че старите привилегии им принадлежат по наследство, по силата на самоопределянето си като „нова градска буржоазия“, като „нов елит“, те могат да легитимират своята политическа позиция единствено чрез радикалното отхвърляне на всяка лява и/или популистка идентичност. И точно това прави следизборния махмурлук на техните лидери особено тежък: сигурно е безкрайно мъчително да вдишваш уханието на гранясали учиндолски пръжки, крушовишка пърцуца, спарена тираджийска кабина и непрани зелени чорапи, когато си се събудил в чуждото легло, сгушен между татуирания дангалак от ИТН, застарялата матрона от БСП, кюстендилската мажоретка от ИМВ и незнайния воин с лачените обувки от „Дондуков 2“. „Что де́лать?“ – се питат сега трескаво те, както са се питали менторите им Чернишевски и Ленин, с идеите на които са израсли.

Не по-малък, а дори напротив – още по-голям интерес представлява положението на „Движението за права и свободи“ (ДПС) върху актуалната политическа карта. На пръв поглед няма нищо ново. Със своите над 10%, постигнати при това след чувствително намаляване на получените от чужбина (Турция) гласове, то демонстрира обичайната си устойчивост, „константност“, която не би трябвало да учудва никого: в крайна сметка – и това не трябва повече срамежливо да се прикрива – Движението е партия, подкрепяна от силно консолидираното поради етническия си произход и много консервативно по своя психологичен и културен профил малцинство на българските турци. Към това е необходимо обаче да се добави още нещо, което също целенасочено се премълчава: българските турци са изключително трудолюбиво и дисциплинирано население с патриархален морал и ценности, и силно развита, но чужда на всякакъв вид радикализъм и екстремизъм религиозна чувствителност. – Социално-психологически характеристики на електората, които са в рязък контраст с демонизирането на партията, която осигурява неговото политическо представителство: сатанизиране, което от дълго време се възприема безкритично от всички останали политически субекти, въпреки че, строго погледнато, „греховете“, които се приписват на ДПС, не само не са по-големи от тези на другите, а дори обратното при съотнасянето им с неговите заслуги, които по правило са омаловажавани и подценявани. И това противоречие е резултат от лекотата, с която хората са склонни да приемат стигматизирането на мнимите грешници, целящо да оневини истинските такива.

Тази практика, стара колкото света, бе приложена в зората на демократичните промени от комунистическите апаратчици и кадрите на ДС за изолиране от политическия живот на близо един милион демократично настроени българи, на които като бивши редови членове на БКП беше вменена вината за престъпленията на тоталитарния режим. По този начин задкулисните играчи успяха да си осигурят светло бъдеще в симулираната от тях бутафорна демокрация, използвайки т.нар. „кинжали“ в тогавашния СДС. От които пък, на свой ред, се пръкна синята административно-стопанска каста, доизградила по време на второто правителство на СДС мутренско-олигархичния стопански и политически модел, сянката на който тегне над българското общество и до днес. За да го легитимира новата синя номенклатура се нуждаеше от враг с митични способности и тъй като това нямаше как да е червендалестата ѝ (вече доста порозовяла) рождена майка, той беше открит в лицето на ДПС. Какво по-лесно от това – приписваните му сатанински черти идеално се вписваха в отблъскващия образ на вековния османлия-поробител и с малко напомпан под разветите български и руски знамена фалшив патриотизъм мантрата „ДПС е проклятието на България“ стана основополагаща догма в религията на българския канибалски капитализъм от епохата на „прехода“.

Това сатанизиране предизвика последващия остър иден и организационен дефицит в ДПС по времето на управлението на НДСВ (2001-2005) и Тройната коалиция, доминирана от БСП (2005-2009),  и – без да го оневиняваме за собствените му грехове – със самото това допринесе за трайното деформиране на целия социално-икономически и политически живот у нас. И тъкмо затова устойчивостта, която Движението затвърди чрез своя изборен резултат на тези избори, налага преодоляване на негативизма към него и преоценка на мястото му в общия политически процес.  

След този кратък преглед на скрития зад числата резултат от вота на 4 април следва да се върнем на съкровения екзистенциален въпрос „а сега накъде?“. Ситуацията изглежда патова, а, съдейки по първите публични коментари на лидерите на влезлите в новия парламент партии, оптимистичната прогноза за съставяне на правителство изглежда много по-анемична от песимистичното заключение, че най-вероятно ще се отиде към провеждането на нови, извънредни избори.

Нямам никакво намерение да коментирам анонсите, с които политиците започват плахо да опипват терена и кондицията на противниковите играчи. Още по-малко пък хипотезите, лансирани от вечните всезнаещи експерти, анализатори и коментатори, дефилиращи от ранна утрин до късна вечер пред също толкова омръзналите на аудиторията телевизионни и радио водещи. Първите все още само „загряват“, а вторите отдавна са престанали да произвеждат нещо смислено и различно от „опорните точки“ на партийните централи или учебникарските клишета. Само ще отбележа, че всеки по-сериозен опит за анализ на това, което предстои да се случи, трябва да остави на втори план простата аритметика, усвоявана от съвременните деца още преди да са тръгнали на училище. Тук се изисква решаването на едно по-сложно уравнение, съставено по логиката на политическия процес, по която вътрешните противоборства се проектират върху световните и обратно – импулсите и тенденциите, идващи „от вън“, се снемат, абсорбират и преработват от вътрешната политическа система съобразно собствения ѝ „капацитет“. Затова публично декларираните на този етап „любовни копнежи“ или „смъртни омрази“ често са по-измамни и от „крокодилските сълзи“.

Погледнат в този ракурс, новоизбраният парламент всъщност не е толкова фрагментиран, колкото изглежда за любителите на простите бакалски сметки. Не е много трудно да се забележи, че в него присъстват два блока, в които съставящите ги партии са с много близка „философия“ по въпроса за стратегическата посока в развитието на обществото – блока на „евразийската перспектива“ и блока на „евроатлантическия избор“. Между тях „осцилират“ две „поливалентни“ формации, които могат да наклонят везните в едната или другата посока – заедно или поотделно, в една или друга форма на партньорство. От тук нататък идва ред на елементарната аритметика с действията събиране и изваждане, която всеки може да практикува сам, използвайки простата таблица, която съм приложил към този текст.

Не съм ясновидец и не знам какво точно ще се случи. Не се опитвам и да подсказвам варианти – нямам подобна самонадеяна амбиция, далеч съм от партийните лаборатории, в които врят казаните с вълшебни политически отвари. Но съм убеден, че най-доброто решение е това, което няма да отклони България от нейния евроатлантически избор, ще осигури стабилния стопански растеж и цялостно устойчиво развитие в условията на етнически мир и социална сигурност. Това е възможно и за да се случи, е необходимо нещо много малко – както избирателите на партиите, които могат да се обединят около „европейския избор“, така и техните избраници да загърбят безсмислените клишета, нашепвани им от задкулисието, и да подчинят усилието си на императива „Не сатанизирай ближния си!“. Тъй като не извлечен от свещените библейски текстове ще го нарека просто „Единадесетата заповед“.

9 април 2021

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev               

статии и есета

 

 4 АПРИЛ: КРЪСТОПЪТ 2021. „ХЮБРИС“ И „НЕМЕЗИС“

 

За някои предстоящите парламентарни избори изглеждат нещо не особено значително, по-скоро някаква досадна формалност, без сериозни последици за последващото развитие. „Избори като избори“ – дълбокомислено заключават „мъдреците“, които поради затворените от противоепидемичните мерки квартални кафенета и кръчми намират своята аудитория в социалните мрежи: избори като многото други след „89’-та“, някои от които предшествани от далеч по-драматични улични баталии в сравнение с тези, започнали през миналото лято в сянката на размахания президентски юмрук; избори с почти същите до болка познати на публиката заклинания срещу „злото“ и вричания във вечна любов към „изстрадалия народ“; избори с предизвестен резултат, който ако не обръщаме внимание на пропагандната пушилка, само ще потвърди, в крайна сметка, „статуквото“. И тези „премъдрости Соломонови“, които силно резонират в депресията, съпътстваща covid-епидемията и налегнала мнозина, трябва да убедят въпросния изстрадал народ, че няма никакъв смисъл да се разхожда до урните, защото това пусто статуквото е непобедимо и неунищожимо, и е най-добре да се приеме като неизбежност, като съдба.

Не е трудно да се види, че възприемането на подобна нагласа към предстоящия парламентарен вот може сериозно да го компрометира, снижавайки драстично изборната активност и оставяйки резултата му в ръцете на кресливи екзалтирани малцинства със съмнителни ментални и морални достойнства. Натрапваното усещане за déjà-vu не е просто измамно. То е нещо много повече – зомбираща обществото сугестия, която обслужва бездънната лакомия на неокомунистическите мутанти. И властта на вездесъщата „дълбока държава“, както напоследък наричат мрачното задкулисие на обществения живот, изпълнено със зловещите сенки на тоталитарното минало. Власт, която напоследък започна да губи своята предишна сила. За тази умираща власт „ножът“, както се казва, е „опрял до кокала“, което натоварва предстоящите на 4 април т.г. избори с очаквания и измерения, отиващи далеч отвъд обичайните.

  Статуквото

Колкото понякога и да е болезнено, нещата трябва да се наричат със собствените им имена: предварително написаният сценарий на българския „посттоталитарен преход“ до голяма степен беше реализиран през първите две десетилетия след „10 ноември 89’-а“. Казано с други думи, верните кадри на бившия комунистически режим и техните креатури успешно осъществиха своята мимикрия в новите условия и започнаха ударно да строят „капитализъм“ и „демокрация“ по комунистически – като евтини имитации, под фалшивото лустро на които прозираше олигархично-бандитският оригинал с търговския знак „Сделано в России“ или, за предпочитане, „Made in Russia“. При това, благодарение на редица причини и обстоятелства – от исторически и народопсихологични до конюнктурни и геополитически, – те успяха здраво да се окопаят в управленските структури на всички отрасли на обществения живот, използвайки разнообразен партиен и идеологически камуфлаж. С което започнаха да налагат своя „бранд“ като нещо неизбежно и неунищожимо, а с помощта на услужливи медии имплантираха в масовото съзнание описаното вече усещане за трагична обреченост. Усещане, което позволява да се преглътне горчивия хап на практиката важните решения да се вземат далеч от очите на любопитната публика; на публиката, от която нищо не зависи и на която се предлагат само блудкави скечове, дъвки и захарен памук. Утеха за винаги „прецакания“ обикновен човек оставаше единствено стоическата „философия“ на смирението, проповядвана в катедрите по политическа алхимия на УНСС, УниБИТ, НБУ, СУ, ЮЗУ и някои други академични капища на обитателите на мрачните катакомби под осветената сцена на публичния живот.  

              Залогът

И най-върлият скептик не може да не забележи, че сега за пръв път от „началото на демокрацията“ е оспорена властта на „дълбоката държава“. Не просто на думи, а реално.

Всъщност, началото на това оспорване беше положено още преди десетина години, но именно през последните няколко то набра скорост и навлезе в решителната си фаза. Обратът настъпи бавно, мъчително с много сътресения и инфарктни ситуации по върховете на държавното управление. Но все пак се случи поради няколко причини:

Преди всичко, защото сериозно политическо представителство успя да постигне една нова и значима социална група, която в предходните години все още нямаше избистрен облик, а затлъстелите „стари котараци“ от политическото подземие високомерно пренебрегваха. Макар и първоначално неоформена, слаба и без да осъзнава ясно собствените си интереси, групата на новото поколение добре образовани (у нас и в чужбина) мислещи с главите си хора постепенно си стъпи на краката и здраво пое юздите на собствения си живот. Като изключим котилото, възпроизвеждащо популацията на старите номенклатурни кадри, това поколение беше оцеляло без чужда помощ в патогенната среда на „прехода“ и на практика се оказа имунизирано срещу вируса на архаичните идеологии и преди всичко срещу този, носен от пустинния евразийски вятър. Неусетно, без фанфари се беше родило, проходило и възмъжало това, името на което социолозите произнасяха с мистично обожание – „средната класа“.   Свързана най-вече с високотехнологичния глобален бизнес, тя не приемаше ментетата, които синьо-червените шарлатани, представящи се за „капиталисти“ и „демократи“, предлагаха на обществото в кичозните опаковки на различните партийни платформи.

Със задълбочаващата се интеграция на страната в ЕС и навлизането на чужд капитал, действащ по правилата на развития и действително свободен пазар, значимостта на тази нова социална група нарастваше не само като количество, но и като авторитет и влияние във всички сфери на живота. Затова напълно естествено и закономерно тя намери политическия изразител на своите потребности в лицето на един също така нов политически субект – партията ГЕРБ. Възникнала първоначално като гражданско сдружение „Граждани за европейско развитие на България“, тя бързо еволюира от партия с лидерски профил в масова политическа организация с ясна проевропейска (и евроатлантическа) идеология и разгърната структура, функционираща по демократични вътрешни правила и норми.

 Съчетанието от нарастване на относителната тежест на новата средна класа, възникнала в хода на българската евроинтеграция, и появата на мощна политическа формация, способна да артикулира и защитава нейните интереси, се превърна обаче в опасност за властта на „дълбоката държава“, родила се в агонията на предходния тоталитарен режим. Опасност, която се превърна в непосредствена смъртна заплаха, когато сенчестият бизнес на емблематични фигури на задкулисието – олигарси и  тартори на престъпни синдикати, бе уязвен, самите те бяха изправени да отговарят пред закона за извършеното от тях, а близката перспективата за влизането на страната в Еврозоната и засилващото се евроатлантическото партньорство по линия на отбраната и сигурността започнаха да вещаят близкия край на грижливо извайвания по време на „прехода“ модел на бутафорна демокрация и псевдокапитализъм.

Пред тази смъртна заплаха наследниците – деца, а вече и внуци, на старите номенклатурни кадри (функционери от апарата на бившата комунистическа партия и тайните ѝ служби) бързо загърбиха предишните боричкания в глутницата си и се обединиха в общ фронт за защита на своя общ интерес. Генетично обременени с опортюнизма на „славните“ си предшественици от времената на бруталното насилствено налагане на болшевизма у нас, днес те с всички средства са готови да бранят ръководните си позиции в различните сфери на обществения живот, които според тях „по наследство“ им принадлежат – от държавните учреждения и местното самоуправление до различните отрасли на  икономиката, медиите, спорта, художествената култура и образованието. Приоритетни за тях, естествено, остават правоохранителните и съдебни органи, армията и специалните служби, но по-важното в случая е, че за да постигнат целта си, те са готови на всичко, готови са да отидат до крайност и няма да се спрат пред нищо, ако навреме не бъдат озаптени.

Всичко това определя и големия залог на предстоящите на 4 април парламентарни избори. – Залог по-голям от всички правени досега в най-новата ни история: ще се върне ли обществото в безвремието, което му предлагат задкулисните играчи с демагогския рекламен слоган „смяна на системата“, или този път ще успее решително – по-решително от всеки друг път! – да прекрачи в света на истинските стойности и ценности на съвременната цивилизация.

Развръзката

Изборът, който страната предстои да направи на кръстопътя на 2021-ва, е съдбовен, а битката ще бъде тежка.

За постигането на целите си „дълбоката държава“ на мрачните сенки от миналото е мобилизирала целия си наличен финансов и организационен ресурс. С откровени лъжи и манипулации тя успява все още да заблуди известен брой хора, които по причини колкото обективни, толкова и лични, животът е маргинализирал – комплексирани, обезверени, неспособни да се ориентират самостоятелно в модерния свят и да се адаптират към него; хора, подвластни на първичните си разрушителни импулси; хората, цинично наречени от зомбиращите ги нови/стари спасители „сухите съчки“ и „80-те % дебили“.

На подкрепата на тези хора задкулисните конспиратори разчитат. Слава Богу, техният процент не е толкова голям, колкото в цитираното им обидно определение и може би с всеки изминат ден намалява. И това се случва, защото с неистовата, прекрачваща в патологията радикализация на уличните протести  от лятото на миналата година насам, с които се опитаха да изваят страховития образ на „всенародното недоволство“, беше постигнат един неочакван обратен ефект – маските окончателно паднаха, камуфлажът се прокъса и грозното лице на мрачните персонажи, които искат да сложат прът в колелото на прогреса, лъсна такова, каквото е.

Горделивата, колкото арогантна, толкова и скудоумна самонадеяност, с която задкулисните играчи от „дълбоката държава“ доволно потриват ръце и вече се готвят да управляват, означавана в античната трагедия с термина „хюбрис“, никога не остава ненаказана. След нея винаги настава моментът на възмездието, възстановяващо хармонията и справедливостта. Неизбежният момент на „немезиса“. Както твърдят в рекламния клип на едно телевизионно предаване: „класиката е модерна“. А 4 април е близо!

30 март 2021 г.

            © Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

 

статии и есета

 

„МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС“.

РОМАНТИЧНИЯТ БЛЯН Vs ЛИБЕРАЛНАТА ХИМЕРА.

 

На фона на световните новини, фокусирани върху пандемията COVID`19 и бъркотията около президентските избори в САЩ, „драмата“ с отложения старт на присъединяване на Република Северна Македония (РСМ) към Европейския съюз след ветото, наложено от България върху приемането на преговорната рамка, изглежда незначителна и провинциална като шекспирова постановка на самодейна читалищна трупа. Включително и у нас реакциите се задоволиха с дежурните, доста вяли и по-скоро служебни, „аплодисменти“ и „освирквания“ за българската позиция, направени от различни по политическата си ориентация анализатори и феновете им в социалните мрежи. Съвсем обяснимо единствените, които видяха в случилото се „галактическа катастрофа“, останаха потърпевшите, но това може би се дължи повече на илюзията им, че центърът на Вселената е разположен някъде във водосборния басейн на Вардар, отколкото на тяхната трезва оценка на събитието. Медийното му отразяване обаче е едно, а реалността по правило съвсем друго нещо.

Няма да е откритие, а и едва ли някой ще възрази, че наративът за евро-атлантическата интеграция на Западните Балкани е част от по-мащабната драматургия за предефиниране на геополитическата архитектура на света – малък елемент от големия пъзел, в който трябва да бъдат подредени разбърканите напоследък по-големи и по-малки парчета от апетита за власт, пари, а понякога просто само слава; елемент, наистина малък, но, както е при подредбата на всеки пъзел, с потенциала да разбърка цялата картина. С други думи, да обърка големите сметки. Добре известно е, че и малките камъчета могат да обърнат колата.

На пръв поглед бързото, ударно и, както при някогашните комунистически петилетки, в съкратени срокове приемане на РСМ в ЕС е благородно усилие, което ще издигне бариера пред напъна за торпилиране на консолидацията на Стария континент около стопанския, политически и културен западен модел, конструиран от логиката и етиката на либералната демокрация. Поради което блокирането на това усилие следва да се оцени като обслужващо враждебните към европейската интеграция сили и по-точно Русия, която все повече се дефинира (и самодефинира!) като водеща сред тях. „От конфликта между София и Скопие печели единствено Москва“ – тръби пропагандната машина на местните и чуждестранни либерални демократи, аргументирайки се с безхитростното умозаключение, че лишена от близка перспектива за членство в Евросъюза Северна Македония ще попадне трайно в руската орбита, в която отдавна се върти скъпата в умовете и сърцата на юначните потомци на Александър Велики Сърбия.

„Да, ама не“, както казваше един изключително популярен в близкото ни минало журналист. Работата е там, че зависимостта между македонската евроинтеграция и стабилността на Европейския съюз е тъкмо обратната. Днешната реалност в нашата югозападна съседка сбито може да се опише в няколко изречения: нереформирано посттоталитарно общество, просмукано от носталгия по югославския комунизъм; общество, разяждано от метастазите на култивирания от този комунизъм национализъм; общество, което не може да диша без образа на врага, обсадил всички граници на неговата държава с изключение (засега!) само на една – сръбската. И точно по тази причина при сегашния си „здравен статус“ Северна Македония не само не може, но и не бива да членува в Евросъюза. Обратното би означавало последният да вкара в ревниво охраняваното си вътрешно пространство един истински Троянски кон. За разлика от бутафорния български, изфабрикуван в пропагандната пушилка на умно-красивата градска десница с надеждата да ѝ бъде поверена поддържащата роля на местен Лаокоон, от утробата на македонския винаги могат да изскочат дремещите кръвожадни демони от миналото, способни да изпепелят не само Балканския полуостров, но и целия прилежащ му континент. Подобни неща вече са се случвали.

Погледнато в този ракурс, българското вето върху приемането на преговорната рамка за присъединяването на РСМ към ЕС притежава много по-мащабно измерение, отколкото в момента му придават както неговите критици, така и неговите поддръжници у нас. Може сега и да не се осъзнава, но то, освен всичко друго, вкара реално, а не просто номинално, България в „голямата игра“, осигури ѝ запазена позиция върху дъската на европейската и световна партия политически шах. И трезвото, без излишен патос и приповдигнатост осмисляне на тази нова позиция е изключително важно, защото е ключ към адекватните ходове, които предстои да се „изиграят“.

Условие за подобно осмисляне е разчупването на сковаващите рамки на две душевни нагласи – колкото мисловни, толкова и емоционални: българския „романтичен блян“ и европейската „неолиберална химера“. Макар и диаметрално противоположни на пръв поглед, те имат общ корен в повърхностната, едностранчива интерпретация на действителността, неглижираща с еднаква лекота както истината, така и морала, когато не кореспондират с догматичната им непоклатимост. Диалектика.

„Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“, заяви преди повече от двадесет години тогавашният български президент Петър Стоянов. И ако сравним лиричното, дълбоко интимно звучене на Яворовите „Хайдушки песни“ с героично-епичното послание на най-известните Ботеви стихове, трябва да признаем, че той до голяма степен е прав. Не че в това само по себе си има нещо лошо, но в българския копнеж по Македония романтиката като че ли е малко предозирана, защото замъглява погледа не само за днешните реалности, но и за историческите факти, към които иначе романтиците имат подчертан пиетет. Съпричастността със съдбата на братята и сестрите по поречието на Вардар, останали по силата на историческите обстоятелства извън пределите на възстановената българска държава, е една от най-страстните сюжетни линии в нашия следосвобожденски национален идеал. Но тя е може би и най-заплетената, най-противоречивата, в която наред с изпепеляваща любов, всеотдайност и героизъм ще открием също така много дребнави сметки, интригантство и вероломство, свързани най-вече с безгръбначно следване на силните на деня външни фактори. Това не бива да се забравя. То също е част от историята.

Вторачен в историческия спомен, българският „романтичен блян“ по Македония екзалтирано приветства ветото, наложено от България при утвърждаването на преговорната рамка за присъединяването на РСМ към ЕС. Братята от другата страна на синора, разделящ бащината нива на две, са пристъпили синовния си дълг, опълчили са се срещу закона на кръвта и трябва да понесат своето наказание, трябва да бъдат вразумени – в тази масова, по същество популистка нагласа резонира официалната българска позиция.      

С истините за миналото и настоящето – истината, в която се оглежда историята в нейната цялост и пълнота, и истината за съвременността с всичките ѝ противоречия и проблеми, – не трябва да се прави компромис. Най-малката лъжа, колкото незначителна, безобидна да изглежда в подножието на голямата европейска перспектива пред Западните Балкани, рано или късно ще отрови добросъседските отношения, които по препоръка на някои щели да бъдат изградени днес с нейна „помощ“. Но прекомерното вторачване в историята, отключващо силни патриотични емоции, е почти толкова опасно, колкото загубата на историческа памет. А романтичният порив в отношението към Македония освен идеализиране, героизиране и митологизиране на миналото е и своеобразно „преяждане“ с история, което  ни задържа в плен на предходното , че и на по-предишното столетие. Хладният поглед, отърсил се от магнетичните внушения на романтиката, ще разкрие обаче безспорния факт, че в хода на последните стотина години светът, а заедно с него и българската, и македонската действителност са се променили невероятно много, че сме изправени пред нови истини, с които трябва да се съобразим. В противен случай натрапчивите травматични спомени могат да обладаят до такава степен умовете на новите поколения, че да им попречат да прекрачат в модерността въпреки своя талант и амбиции.  

Не по-малко от „романтичния блян“ погледът към реалността се замъглява и от „неолибералната химера“. Тя е окрайностената (и затова изкривена) идеологическа форма на либералната доктрина, която сама по себе си е безспорно достижение в еволюцията на европейската цивилизация. „Неолибералната химера“ не е облечена в строгия костюм на самостоятелна теория, а по-скоро е дифузна нагласа, разтворена в множество представи и предразсъдъци, с които се прави опит за либерална интерпретация на технологичните, социални, стопански, културни и политически иновации от последните няколко десетилетия; иновации, които все още не могат да бъдат осмислени от гледна точка на функциониращите в момента научни, философски, религиозни и т.н. представи, с други думи – остават непреработени от наличните светогледни ориентации. В нейното семантично поле процесите в съвременния свят са представени в същия деформиран и едностранчив вид, в който ни ги представя и надигналата се напоследък вълна от популистка реторика, омесила в мътилката си архаични социални възгледи, различни конспиративни теории и примитивни вярвания.

За „неолибералната химера“ нацията е излишно рудиментарно образувание, непотребен вече остатък от миналото, което с всичките си апликации – „национално достойнство“, „национални интереси“ и въобще всички видове, разновидности и степени „национализъм“ – следва да се отстрани от организма на модерното общество. Позиция, от която наложеното българско вето върху старта на евроинтеграцията на РСМ заслужава само порицание.     

Всъщност войнственият краен либерализъм и  агресивният фанатичен популизъм са двете страни на един и същ медал: първият като безкритична апологетика на глобализацията, вторият като нейното твърдоглаво обругаване; две страни на постмодерната ситуация, които в противоборството си взаимно подхранват своите идейни корени. – В неолибералното безкомпромисно отхвърляне на традициите с всичките им носители и атрибути от рода на семейство, раса, пол и т.н. се оглежда популисткото им сакрализиране им във вида на вечни, неизменни и свещени форми на битието; по същия начин отхвърлянето на правото на съществуване на нациите в мултикултурното човечество избуява в сянката на атавистичния „зов на кръвта“, способен да преобрази модерното общество в настръхнала и озверяла глутница. Събаряне и издигане на гранични валове, „осанна“ и „разпни го“, любов в омразата и омраза в любовта. Отново диалектика.

„Неолибералната химера“ на радикалния глобализъм е толкова непродуктивна идейна рамка за оценка на пътя към македонската евроинтеграция, колкото и изваденият от нафталина български „романтичен блян“. Ключът за нашето отношение към европейското бъдеще на нашата югозападна съседка не е заровен нито в някоя от тези мисловно-емоционални нагласи, нито в „минното поле“ между тях. Нужен е друг подход, позволяващ да се преодолеят дълбоките противоречия, които днес изглеждат непреодолими.

Една възможна нова перспектива, в която да се проектират отношенията между България и Северна Македония без неолиберални и романтични илюзии, би могла да бъде връщането към позабравеното напоследък разграничение между „народ“ и „нация“ – два термина, които макар и близки по значение в никакъв случай не са синоними, защото описват много различни по природата си феномени.

Народите са социално-културни субекти („субстанции“), носители на базови атрибути като език, нрави, обичаи, манталитет, традиция и т.н., изработени на основата на кръвна връзка и дълга обща историческа съдба. За разлика от тях нациите са стопанско-политически образувания, продукт на устойчиви производствени и пазарни връзки, закрепени в държавно-политическо устройство с присъщата му териториална обособеност.

Между нациите и изграждащите ги народи безспорно има връзка, взаимна зависимост, пренос на елементи и качества. Но не и тъждество! А смесването на понятията за тях, което на практика е смесване на представите за два класа човешки общности, по правило е извор на недоразумения и конфликти. „Нацията“ и „народът“ имат различен произход, различни функции и различна динамика в хода на историческото време. Неразбирането и игнориране на тяхната „видова отлика“ се проявява в две еднакво неприемливи и вредни форми: в идеологията на „чистата етнически държава“ и в наивната, не по-малко погрешна доктрина за скорошния преход към някакво универсално глобално човечество, заличило безостатъчно старите социално-културни и стопанско-политически различия между народите и нациите като ненужна отживелица от миналото.

Народите и нациите не са това, което до неотдавна са били, но това съвсем не означава, че са изчезващи феномени. Просто последната технологична революция и породените от нея промени във всички сфери на живота им придават ново съдържание и функции, голяма част от които все още не са осмислени. Но те, както, между другото, и семейството като естествен съюз на индивиди от двата пола, ще продължат да бъдат базови елементи в структурата на глобалното човечество, акумулирайки и канализирайки творческия потенциал на отделната личност. Което, на свой ред, означава, че всичко, свързано с тях – от езика, традициите и историческата памет до икономическия и държавно-политически суверенитет – изисква уважение и усилие за адаптирането му в обновяващия се свят.

В очертаната перспектива на разграничението между „народ“ и „нация“ се избягват капаните както на европейската „неолиберална химера“, така и на българския „романтичен блян“ и в нея обобщаващата формула за устойчиви добросъседски отношения между България и Северна Македония би могла да бъде много проста: „Един народ – Две нации – Две държави“.

„Геномът“, който с неизбежните „мутации“ се „репликира“ и в двата съвременни национални организма със съответстващата им държавна организация, е един и същ: „генетичният код“ на българския народ. До възстановяването на българската държава след петвековното чуждо владичество този народ има една идентичност – една история, един език, една вяра. По стечение на драматични политически обстоятелства обаче, след това той заживява брутално и фатално разделен във враждебни, съперничещи си държави, следващи различни стратегии и поели в различни коловози по мъчителния път на европейския 20-ти век. В резултат на което през последните стотина години – време, достатъчно за кристализиране на резултата от раздялата, – настъпва и постепенното формиране на две различни нации със съответстващата им държавно-политическа организация. А заедно с него закономерно се появяват и задълбочават онези промени в бита и душевността на частите от единния някога народ, които често пропагандно се представят едва ли не като извечни, като проява на някаква расово-етническа предопределеност.

Предложената формула за конструиране на добросъседските отношения между България и Северна Македония не е нещо непознато в европейската и световната практика. Макар и прилагана на други места в съвършено различен политически и културен контекст, тя може да се окаже особено сполучлива на стръмния и каменист балкански терен. Но по-важното е друго – тя може да се окаже печелившата формула, защото помирява историята с настоящето, давайки шанс пред по-доброто общо бъдеще. Едва ли някой би могъл аргументирано да отхвърли ясните принципи, от които е извлечена – „приемане на всички доказани исторически факти“, „безрезервно съобразяване със съвременните дадености във всяка от страните“ и „определяне на стратегическата цел и бъдещите параметри на договаряните взаимоотношения“. А освен това, в крайна сметка, изглежда достатъчно приемлива и за двете страни, защото им дава възможност да изгладят противоречията помежду си, запазвайки ненакърнено своето национално достойнство: дава ключ за кардинално решаване на историческите и езиковедски спорове помежду им; съобразена е със съвременните етнически и политически реалности в тях; балансира и защитава общите им интереси в регионален и по-общ международен план.

Новите хоризонти, които все още едвам просветляват под буреносното небе на времето, в което живеем, често поставят на изпитание способността да се следва вярната посока, да се прави правилен избор. Особено, когато трябва да се формира позиция по въпрос, натежал от история, страсти и предразсъдъци. В тази ситуация интуицията и здравия политически рефлекс, които променят „геометрията“ на цялата картина, ракурса към търсеното решение, могат да се окажат по-продуктивни от витиеватите доводи на академичните светила и тънките сметки на титулуваните експерти, калкулиращи и педантично записващи в графите „приход“/“разход“ краткосрочните временни ползи и загуби.

„Македонският въпрос“ – възел от противоречия, от спомени и мечти, от страхове и надежди, който един път завинаги трябва да бъде разсечен. И ако острието на непримиримите идеологически конструкции е безпомощно, живият усет за посоката, която трябва да се  следва, може би ще свърши работа: усетът на народа с обща кръв и общ исторически спомен, създал две нации в две съседни държави; усетът, който може да подскаже сполучливата формула как един народ може да живее в мир със самия себе си и на други – както на Стария континент, така и извън него.

5 декември 2020 г.        

© Ангел Кондев – автор, 2020

© Copyright 2020 by Angel Kondev     

 

 

статии и есета

 

„МУТРОБОРЕЦЪТ“. НОВИЯТ СТАР ГЕРОЙ НА ВЕЧНИЯ БЪЛГАРСКИ  ЕКШЪН. МЛАДИТЕ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ, БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

Мутроборецът“ (с ударение върху третата сричка) не е като „Миротворецът“. Приликата между тях е повърхностна, привидна и се изчерпва с това, че и двамата са безкомпромисни, готови да отидат докрай в защита на своята кауза. По същество мутроборецът и симпатичният герой на Джордж Клуни от едноименния филм са антагонисти. Те са от двете страни на барикадата, разделяща враговете и защитниците на европейската цивилизация – едните от тази, на която са нейните рушители, „борците“ и другите, които защитават територията на създателите ѝ, „творците“.   

Мутроборецът е нов персонаж в българския обществено-политически живот, оформил физиономията си в хода на протестите срещу правителството и главния прокурор, започнали като демонстрация срещу разследването на двама от ключовите сътрудници на президента по обвинение в тежка злоупотреба със служебното им положение. „Мутри – вън!!!“ – изстреля държавният глава с вдигнат по болшевишки юмрук и събралата се тълпа веднага припозна в този лозунг веруюто, което да легитимира протеста като „морален“, като „справедлив бунт на народните маси“, а всеки участник в него като безкористен демократ, борещ се срещу задкулисието, корупцията и мафията. Накратко – като „мутроборец“.

Всъщност мутроборството се оказа удобен параван за осъществяване на доста прозаични и нечистоплътни цели: за личното спасение на главоломно губещия политическа тежест и обществена подкрепа президент, над който с всеки изминал ден все по-осезателно започна да надвисва опасността за отстраняване от длъжност и наказателно преследване; за оцеляването на няколко преследвани от закона олигарси, заплашени не само с конфискация на престъпно натрупаното богатство, но и със затвор; за реанимирането на издъхващата „стара градска десница“, изпаднала в дълбока идейна криза и тежка зависимост от различни олигархично-мафиотски кръгове; за стартирането на нови популистки проекти, оглавявани от провалени политици и одиозни медийни звезди; за разчистването  на вътрешнопартийни сметки в неокомунистическата левица пред наближаващите парламентарни избори; за обща дестабилизация на държавата в поредния опит за отклоняване на страната от евроатлантическата ѝ ориентация, инспириран от Кремъл и осъществяван от местния му слугинаж. – Все цели, събрали на площада много надушили се през девет дерета крастави магарета, маскирани като заклети душмани на задкулисието, корупцията и мафията.

Ако изключим обаче платените и мотивираните по партийна и криминална линия, а така също и неспасяемо генетично увредените „червеноармейци“, съществува една категория мутроборци, която заслужава особено внимание – искрено преживяващите се като такива, наивниците, които си въобразяват, че водят честна и безкористна битка със „силите на мрака“. Това са хора на различна възраст и с различен социален статус, обединени от една обща черта – не притежават способността за възприемане и критична оценка на реалността, подчинили са действията си на сляпата колективна емоция, станали са част от тълпата. А подобно състояние, в което човек губи собствената си идентичност и се слива с другите в безформена ловко манипулирана маса, е възможно, когато е фрустриран, когато болезнено се мъчи да се освободи от някакъв неосъзнаван, но дълбоко потискащ го комплекс.

Младите

Фрустрирана и мъчително преживяваща своите комплекси се оказа, за съжаление, една част от последните български поколения, скоро навлезли или навлизащи в активна възраст.

Израснали в стерилната среда на комиксовата култура (филми и книги във „фентъзи“, „хорър“ и други близки до тях жанрове, електронни игри, реклами, и т.н.), в която нещата винаги са черно-бели и добрите с лекота побеждават с помощта на чудодейни сили, тези млади „умно-красиви“ хора не са способни да се адаптират в реалния живот, където нещата са съвсем различни и неумолимо се превръщат в аутсайдери, готови да обвинят за провалите си всеки друг, само не и себе си, собствения си дефицит. Неолибералните образователни стратегии са оставили огромни дупки в познанието им за света и най-вече за обществото, историята и човешките взаимоотношения, а модерните информационни технологии са ги направили лениви в натрупването на знания, създавайки фалшивото усещане, че бързия достъп до информация в интернет-търсачките може да компенсира липсата на онази ментална и емоционална матрица, изградена от усвояването на предходния човешки опит, която да им позволи собствена реална преценка за заобикалящите ги събития и факти. Нито семейната среда, нито който и да било друг е направил нещо да отвори съзнанието им за истинските стойности, да им помогне да намерят адекватното си място в живота. Тези млади хора често са тотално безпомощни пред най-елементарни житейски ситуации, което интуитивно усещат и се опитват да скрият от самите себе си със свръхпретенцията, че са по-креативни и интелигентни от предходните поколения, от поколенията на задръстените аналогови примати. И когато тази илюзия в един момент издъхне, подобно на спукан детски балон, няма нищо нелогично „Мутри – вън!!!“ да стане чудодейната мантра в новата фалшива „религия на спасението“: религията на мутроборството, чрез която да се преживеят като освободени от „сковаващите задръжки и предразсъдъци“ на предишните поколения; религията, която ще им позволи с лекота да преглътнат пропагандните клишета, поднесени в шарената опаковка на „революционни лозунги“; ще узакони претенцията им за притежание на „висшата истина за света“; ще възпее героичната им младост и ще прогони рано споходилите ги старчески страхове и чувство на безнадеждност; религия, която подменя истинската вяра с фанатично следване на модни виртуални идоли, а богослужението в храма – с вулгарна агресия.

Интелектуалците

„Интелектуалецът“, каквото и да значи това, е другия заслужаващ внимание вид от рода на мутроборците. Изкачен на най-горното стъпало в еволюционната стълба, той със самото си участие в площадната вакханалия е призван да  лиши от право на съществуване на каквато и да било еретична мисъл, на какъвто и да било аргумент, противоречащи на скандираните от тълпата лозунги.  

На публиката не може да не е направило впечатление, че на протеста под надслов „мутрите вън“ всъщност фигурата на интелектуалеца отсъства. Обстоятелство, което ясно се оглежда в профила на изявяващите се като лидери на площадната еуфория: изгонен за некадърност правосъден министър, който не е работил и един ден като юрист; провинциален PR, препитаващ се като собственик на сайтове за фалшиви поръчкови новини (fake news); бездарен адвокат, способен единствено да вдига пропагандна пушилка около наелите го укрили се в чужбина престъпници; разпопен поп със скандално поведение, дефилиращ като манекен на ревю за богослужебни одежди; двама уволнени за кокошкарски далавери генерали; бивш служебен премиер, изявявал се на младини като политикономист-марксист и настоящ възторжен почитател на дионисиевия култ; няколко неповяхващи вещи интриганти от епохата на „прехода“, преливащи от леви убеждения и нулева електорална тежест; вечно гладуващ брадясал, немит и бос поет; недоубита от системата костинбродска мажоретка, подвизавала се дълго като депутат и омбудсман; виден видински „боец“, воюващ храбро за парични знаци и варненски любител на руската валута в дребни монети. – Всички те обслужвани заедно и поотделно от екзотичен шаман, любител на селски рок-фестивали, мрачен религиозен мистик с диалектико-материалистическа закалка и цял ангелогласен сонм социолози, политолози, културолози и журналисти, корифеи в модерните научно-приложни дисциплини „хвърляне на боб“, „гледане на ръка“, „магия за любов“ и „леене на куршум“.

Автентични български интелектуалци сред мутроборците може и да няма, но за сметка на това преживяващи се като такива – колкото щеш.

Тук е необходимо едно малко уточнение: ако интелигентът е просто високо образован и упражнява професия, която (като изключим носенето на фуражка) е свързана най-вече с главата му, то интелектуалецът се възприема като (а донякъде е и) висша еманация на тази социална порода – зареденият с творчески потенциал интелигент, носителят на нови, прогресивни идеи, притежаващият собствен стил и почерк в своето поприще. В България има немалко истински интелектуалци, въпреки че те рядко могат да се забележат в светлината на медийните прожектори или сред лауреатите на безбройните награди, с които е обраснал нашия научен и художествен живот. Но много повече са интелектуалците-ментета. 

Бедата на ерзац-интелектуалеца е, че, за разлика от автентичния такъв, е творчески импотентен. Той не прокарва нови пътеки в полето на своята изява, а неистово се мъчи да блесне, пришивайки се към една или друга модна тенденция, школа, доктрина. Бъдейки често (макар и не винаги) „потомствен аристократ на духа“, претендира заради миналите заслуги на своя род (в частност, към предишния режим), че по право му се полагат почестите и привилегиите, на които са се радвали именитите му предшественици, и ловко жонглира със световни имена и витиевата терминология, гради помпозно CV по старата бакалска технология „ти на мене, аз на тебе“, грижливо трупа академични титли и отличия. И точно защото е неспособен да създаде нещо оригинално, нещо значително, ерзац-интелектуалецът е идеологически всеяден и с лекота се вживява в ролята на рупор на всяко пропагандно заклинание, което да компенсира творческото му безсилие, и осигури тъй желания обществен престиж. А когато въпреки всички усилия не получи „полагащия“ му се пай признание, се просмуква с изпепеляващо всичко и всеки  озлобление.

По-важното обаче е друго, което го отличава, този път, от обикновения средностатистически интелигент, който няма претенция за изключителност и не страда от мания за величие. За разлика от него той усеща – къде рационално, къде интуитивно – своя творчески недоимък и го преживява като измъчващ го болезнен комплекс. Толкова мъчителни „интелектуални“ напъни, толкова лазене в нозете и „чупки в кръста“ пред силните на деня, и накрая какво? – Нищо, с което някой някога ще го запомни! Останал си е обикновено, банално безличие и като Гьотевия герой (д-р Фауст) от едноименната трагедия ще трябва според един от популярните ѝ преводи  да възкликне: „и ей ме същия глупак, какъвто бях преди, съм пак“. Един дълбок комплекс, който ражда потребността от остра защитна реакция, от търсенето и намирането на фокус, оправдаващ провала, от индулгенция за греховната горделивост и желание за обладаване на непомерната спрямо скромните му възможности слава.  

Изпълнен със самосъжаление, озлобен и фрустриран  от несбъднатите си блянове, псевдоинтелектуалецът става „мутроборец“ с оная фанатична вяра, която никакъв факт или логичен аргумент не може да пробие. Вярата, която „е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити!“.

Българите в чужбина

Не по-малък интерес буди и третият персонаж от пиесата за мутроборците с кауза – „българинът в чужбина“. Получил особен статут от българската народопсихология, която повелява всичко, което идва отвън, от странство, да е белязано със знака на по-високото качество, той бе изтикан на авансцената от драматурзите на шоуспектакъла „Мутрите вън!!!“.   

Тук отново е необходимо едно предварително пояснение.

В настоящия социално-политически контекст под „българи в чужбина“ се разбира почти единствено тази категория наши сънародници, които по една или друга причина емигрират във високо развитите западни страни след започналите преди три десетилетия демократичните промени у нас. Само че те далеч не са някаква хомогенна маса, а отделните групи сред тях се различават по своя социално-психологически профил дори повече от различните етноси, с които делят мегдан в съответните държави. И не всички са от отбора на мутроборците, които възбудено жужат в социалните мрежи или организират циркаджийски представления пред сградите на европейските институции в чужбина.

Сезонно заетите в селското стопанство, както и черноработниците, наети в другите браншове, нито имат време, нито нагласата да се борят с корупцията и мафията в собствената си страна. В чужбина те са отишли от немай-къде и често работят без трудови договори и осигуровки. Изключително ниската им квалификация и други негативни фактори от този род на практика ги изключва от законово регламентирания пазар на труда и ги поставя по отношение на условията на живот и заплащане в положение, граничещо с това на робите от отдавна забравени епохи. А на всичкото отгоре дори до това мизерно положение те могат да се доберат само благодарение на организирани престъпници от двете страни на границата. Тези, често неграмотни или полуграмотни хора не са мутроборци, въпреки че от гледна точка на незавидното си положение би трябвало да са най-яростните такива.

На другия полюс са българите, за които временното или постоянното пребиваване в чужбина е естествено и логично продължение на предишния им смислен живот. Отлично образовани, високо квалифицирани, талантливи, работливи и позитивно настроени, те са изградили основите на успешна кариера в своята родината, а животът зад граница за продължаване на обучението им или работа е мотивирано от перспективата да разширят своя житейски и професионален хоризонт. Тях медиите у нас споменават с половин уста – дори по-рядко от онези представители на предходната категория, които стават скандално известни, защото са доведени до скотско съществуване в някоя гръцка, испанска или шотландска ферма – и то едва след като вече са получили аплодисменти за достиженията си в странство. Тези хора по правило са родолюбци, при това истински и искрени, а не от породата на онези, които се скъсват да си правят селфита с народни носии по националните празници и да се кичат с мартеници през пролетта, а в останалото време се сещат за „скъпата родина“ само, когато им се налага да ползват зъболекарски услуги. В никакъв случай обаче тези сполучили в чужбина наши сънародници не са мутроборци – не са индоктринирани с националния нихилизъм и злобата на великомъчениците от „джихада“ срещу зловещото задкулисие на „мутрите“, т.е. мафиотите, както се превежда този термин на английски.

Съществува обаче една трета категория българи в чужбина, която високо е издигнала знамето на мутроборството. Това са хората, които нито са емигрирали от крайна нужда, нито, за да развият творческия си потенциал и способности. Емигрирали са, за да задоволят глада на демона на завистта, който ги е преследвал. Завистта към чужденеца, живеещ охолно и безметежно в своя добре подреден свят. Тръгнали са „немили, клети, недраги“ към „тази тежка чужбина“ с неприкривано презрение към бедното „бащино огнище“, с дълбоко спотаена ненавист към „калпавия народ“, в който са припознали пречката за постигане на собственото си благополучие. Но заедно с това и с неосъзнаваното предчувствие за бъдещото си поражение. Пътят им е траектория на предизвестения провал. Напуснали са тази „загубена страна“, която често определят дори с безличния термин „територия“, защото повече не искат да споделят съдбата си с нейната. Но виж, „отвъд“, където е „цивилизацията“, е друго. „Там цъфти Ханаан“, обетованата земя на „вечна пролет на живия блян“. Само че нещо не се е получило. Светът е голям, но провалът дебне отвсякъде. Разглезени от илюзорния битов комфорт, който комунистическият режим им е предоставял срещу безропотното им примирение с неговите дивотии, наивно повярвали, че просто ей-така, за черните им очи ще ги приемат с отворени обятия и към тях ще потече пълноводния поток на всички лелеяни блага, неспособни да приемат стандартите на поведение, различни от лицемерните имитации на работливост и почтеност, в които са възпитани, те се оказват в незавидното положение на нежеланите пришълци, пълнещи мизерните емигрантски квартали на големите богати градове. Не са постигнали своята мечта „там“, защото са били неспособни или не са искали да се борят за нея „тук“. Големите им приказки, че някой ги е прогонил от родната стряха и те, избирайки „Терминал 2“, са колкото жертва, толкова и героите на българската модерност, са „от лукаваго“ (Мт. 6:13).  А мутроборството им е само удобната пътна чанта, с която, ако някой ден се завърнат, да пренесат обратно старите си страхове и комплекси; както и маската, с която искат да скрият от себе си и другите баналната сълзлива мелодрама на своя пропилян живот.

Мутроборецът – „младеж“, „интелектуалец“, „живеещ в чужбина българин“ – е, както вече казах, нов социално-психологически персонаж, роден от конкретната ситуация в българския обеществено-политически живот. Между изброените му видове има значими отлики, но наред с фрустрацията и комплекса за непълноценност има още един общ родов белег, който е важен за разбиране на неговата природа. Мутроборецът е маниакален романтик, който бленува нова площадна революция. При предишните още не е бил роден, бил е много малък или просто ги е проспал поради леност и боязливост, и сега гузно се умълчава, когато другите патетично превъзнасят старите си бойни подвизи. Затова неистово жадува своя бунт, своята барикада, на които героично да се изяви. И ако лекомислената история се инати и тутка да му ги поднесе, той не иска да чака. Ще опита да ги вдигне с подръчните материали, към които го насочва скромното му въображение и невидимата ръка на режисьора зад кулисите.

Как ще се развият събитията оттук нататък е трудно да се прогнозира, но едно може да се каже още отсега – в обозримото бъдеще мутроборецът с кауза едва ли ще отстъпи от своята фанатична вяра, че е размахал огнен меч срещу силите на злото. И това не е въпрос само на описания текущ дефицит в баланса на душевността му. В него се е загнездил древния вирус на отрицанието, завистта и злобата, който неведнъж е изтощавал националния ни организъм и го е довеждал до почти летален изход. За този вирус засега не са измислени нито лек, нито ваксина. Просто трябва да свикнем да живеем с него. И въпреки него. Както вероятно дълго ще живеем с последния коронавирус.

 

15 септември 2020 г.        

 

© Ангел Кондев – автор, 2020

© Copyright 2020 by Angel Kondev