ИСТЕРИЧНИ
КРЯСЪЦИ С ВДИГНАТ ЮМРУК И ОГЛУШИТЕЛНО МЪЛЧАНИЕ С АРОМАТ НА РОЗИ
(токсикология
на тийнейджърския садизъм)
Началото на август. Мазна жега, бушуващи тук-там
пожари, тръгнали от казаните за ракия или огнища с врящи върху тях буркани, стъкмени
по селските дворове на гордите европейски граждани. В допълнение – героична битка
на накипрения с рекламната тениска на оръжейна фирма военен министър и неговият
началник (зарекъл съм се да не споменавам името му) с коварно нахлулия в небето
на родината „украински“ дрон. И, разбира се, вечните драми с трафика по
пътищата към морето, цената за сянката на плажа и злочестата съдба на
българските зеленчукопроизводители.
Но нито първото, нито второто и третото – „заедно
и поотделно“, са в състояние да
торпилират лежерното отпускарско настроение, налегнало всички. Направи го едно
на пръв поглед банално криминално престъпление, извършено на Младежкия хълм в
Пловдив. Престъпление, което след случая „Петрохан“ и многото подобни през
последните години не би трябвало да шокира, но въпреки това накара електронните
медии и социалните мрежи да „заврат“ с неочаквано висок градус.
Убийството
на 37-годишния млад мъж от Кричим от банда непълнолетни тийнейджъри наистина е
извършено с изключителен садизъм и бруталност, но те едва ли могат да обяснят
безпрецедентната обществена реакция, която в другите случаи остана далеч
„по-обрана“. Сега обаче като че ли за пръв път жестокото престъпление накара много
хора да усетят персонална екзистенциална заплаха, заплаха за самите себе си – да
видят в лицата на извършителите лицата на симпатичните младежи, с които всеки
ден се разминават по тротоарите, да видят дори лицата на собствените си деца.
Убийците престанаха да са размити далечни силуети, които оптиката на телевизионните
камери задържа в някакъв „отвъден“ свят и не им позволява да минат в „отсамния“:
убийците са тук, убийците са сред нас – млади, силни, ставащи все повече и все
по-арогантни! И са готови (както в сцената с младите националсоциалисти от
„Кабаре“ с Лайза Минели) всеки момент да заявят с мощен, нетърпящ възражение
глас, че утрешният ден им принадлежи.
Да запеят „Tomorrow Belongs to Me“ със свити юмруци и щръкнали във
формата на „Г“ палци.
Усещането за някакво злокобно пречупване
на историческото време, за прекрачването на невидимата червена линия, разделяща
„цивилизованото“ от „варварското“ състояние на обществото, настъпването на което
бруталният акт на насилие вещае, неимоверно
се усили, защото болезнено резонира в акустичната среда, споила истеричния
крясък и оглушителното мълчание – първият, разнесъл се от непрестъпните чертози
на властта, второто – затиснало олтарите на православните храмове.
„Истеричен крясък“ – едва ли може да се
даде по-кратко и точно определение на казаното за зловещото престъпление от
обитателя на „Дондуков-1“ (повтарям, че съм се зарекъл да не споменавам името
му): трябва да си безкрайно нагъл или съвсем да си загубил ума си (много е
вероятна и комбинацията от двете), за да твърдиш, че отхвърлянето на мнимия
„антифашизъм“ на ортодоксалните комунисти, движението за премахването на
тоталитарните паметници, възхваляващи руската/съветска окупация на страната и
критичното отношение към предлагания от БПЦ нов учебен предмет „Добродетели и религия“
са причини за появата на вдъхновяваните от руски образци зловещи тийнейджърски
банди.
Става
въпрос за нещо съвършено различно. Изтъкването на тези „грехове“ на опозицията,
които би трябвало да я дискредитират напълно в очите на подкрепящите сегашния
режим, ясно говори, че глупостите, поднесени с истеричен патос, по същество са гузно
признание, и лукаво намигване:
–
признание пред обществото, че една от
основните причини за дивашкото „правосъдие“ на тийнейджърите е нихилизма и
опортюнизма, насаждан дълго време не от някой друг, а тъкмо от „фронтмените“ на
настоящото управление – нихилизъм, както национален, така и европейски;
опортюнизъм, пренесъл в жертва пред идолите на богатството и властта всеки хуманистичен
порив, всяка проява на милосърдие и емпатия.
–
намигване към непълнолетните убийци, че
техните ценности се споделят от властта, че са близки на нейните симпатизанти,
а тяхното официално отхвърляне е „проформа“, „от кумова срама“, само „за пред
хората“.
Накратко, крадецът се дере като заклан „дръжте
крадеца“ в очакване на аплодисменти.
Не по-малък е негативният семантичен товар на
оглушителното мълчанието на Българската православна църква. Нито патриархът,
нито някой от висшите клирици не направи и най-малък опит да осъди грозното
убийство или да утеши с човеколюбива дума разтревожените миряни; отношение във
въпиещ контраст с ревността, с която се втурнаха да обгрижват „мироточивото“
хартиено копие на някаква руско-канадска икона на Богородица, излъчващо уж
субстанция с аромат на рози и въздигнато в ранг на „чудотворно“.
„Алгоритъмът“
на посланието, който никое витиевато празнословие не може да прикрие, тук е прост
– подмяна на дълбокото и искрено вътрешно преживяване на християнския морал с възторг
пред панаирджийски „чудеса“, което води до детрониране на истинската вяра и принизяването
ѝ до суеверие. Мълчанието на БПЦ внушава изоставеност, обреченост и
безнадеждност пред силите, обладали непълнолетните убийци – лишени от
нравствени ориентири и попаднали в лабиринта на опустошителна безпътица, душите
им закономерно раждат демоните, тласнали ги по пътя на насилието. От тази
гледна точка може само да се гадае какво ще бъде съдържанието на новия учебен
предмет, с който църковните йерарси се надяват да сложат ръка върху
съвременното образование?
Утрешният ден повече от
всякога е забулен в мъгла. Той безспорно принадлежи на новото поколение, което
сега навлиза в живота и вече заявява претенцията да наложи своята визия за
него. По-възрастните нито могат, нито трябва да се стремят да променят това.
Единственото, което е по техните сили, е да опитат, водени от натрупания опит,
да се опълчат на изпълзелите от мрака фалшиви герои и пророци. – Да укротят бесовете
на днешния ден!
