статии и есета

 

„НОВИЯТ“ ПОЛИТИЧЕСКИ
ЕЛИТ И СТАТУКВОТО НА „СТАТУКВОТО“

Новият политически елит, който още на предстоящите президентски и парламентарни (трети поред за годината) избори трябва с революционен замах да смени стария, не е просто поредната разтягана услужливо медийна дъвка. Той е „Големия проект“, на който се разчита да реши задачата, с която не се справиха нито „Великото народно въстание“, нито „Лигата на почтените“, съставена от вождовете на т.нар. партии на протеста, нито дори президентската шпицкоманда, етикирана като служебно правителство. След фиаското на два поредни парламента, просъществували от ден до пладне, в „новия елит“ е надеждата за пълното „изчегъртване“ на всеки остатък от отговорно към избирателите управление и подмяната му с олигархичен режим, готов да продаде страната за жалките сребърници, които някой ще му подхвърли от чужбина. Знае се откъде!

Няма шест-пет. Това стана ясно, още когато се зае да му бабува главният оракул на Великата социологическа ложа Gallup International, който ритуално дари „нероден Петко“ с 300-400 хиляди гласа. А щом „младенеца“ проплака пред безбройните камери и микрофони,  изчезна и последното съмнение, че това ще е хита на есенния политически сезон.

Разбира се, че става дума за проекта за Политическа партия (ПП) „Продължаваме промяната“ (ПП), замислен от ОПГ-то за социално брокерство и инженеринг около президента – накратко, за проекта ПП ПП или 4П. Въпреки че първият чифт П-та още не изчистен съвсем като конструкция и засега се предлага на пазара под неясната форма на нещо като коалиция, нещо като платформа или движение, заявката, съдържаща се във втория чифт П-та е прозрачна: побиване на байрака, под който разпасаните башибозушки отряди на протестните партии трябва да претърпят чудодейна трансформация и да се обединят в добре организирана армия под командването на устремения към абсолютна еднолична власт обитател на „Дондуков-2“ – нещо като „Единна Русия“ на московския самодържец, който е негов патрон и вдъхновяващ пример за подражание. Армия от лично предани на главнокомандващия воини, чиито офицери са новия местен политически елит.

Речено – сторено! Подобно на великана Гаргантюа, симпатичният ренесансов герой на Рабле, който се родил след малко по-дълга от обичайната за жените бременност, проектът за нов политически елит „4П“ се пръкна на бял свят по един чудодеен начин и веднага заяви претенции, несвойствени за младенческата му възраст. Което, на свой ред предизвика въпроси, свързани със свръхестествените му генетични заложби и бъдеща сексуална идентичност, раздвоена между „лявото“ и „дясното“ от двете страни на дъгата.              

Проектът „сам по себе си като такъв“, ако използваме витиеватата езикова конструкция на философите, е малко мистична работа. Особено за недотам навлезлия в дебрите на научната терминология гласоподавател, който тъкмо свикнал с това да е електорат, трябва да преглътне и новата си роля на „суверен“, жадуващ час по-скоро да разгради „модела“ и да промени „статуквото“.

При проекта нещата не се „правят“ – така е само в примитивните предмодерни култури, а се „случват“, което пък става в съвременното цивилизовано неолиберално общество. И тъкмо това придава един възвишен сакрален смисъл на „проекта“. В случването, за разлика от правенето, обичайният създател, авторът, който по-изучилите се биха нарекли „субект“, отсъства, няма го. Той, милият, винаги е воден от собствените си разбирания, стремежи, интереси, мечти и страхове, и затова няма място там, където нещата просто се случват. Там, в полето на случването, създателят на случващото се остава зад кадър, скрит и маскиран барабар с автентичните си цели и домогвания. А истинският резултат от неговите действия е обвит в толкова гъста пропагандна мъгла, че изпъква като нещо съдбовно, нещо, наложено от някаква по-висша, неразбираема за обикновения човек сила. Неразбираема и тъкмо затова непреодолима, неизбежна, фатална сила, която не ти предлага избор. Сила, на която просто трябва да се подчиниш.

С не по-малко мистичен воал е покрит и „елитът“ – друг широко използван напоследък термин, който в базовото си значение трябва да легитимира, да оправдае привилегированото положение, респективно – властта, на определена група индивиди в обществото. Елитът е „каймака“ на обществото. Кастата на /пре/успелите. Клуба на богоизбраните, които са пример за следване и модел за подражание. А са такъв, защото са проявили лични качества, приети безапелационно от останалите за особено ценни.

Това е така по принцип и до недалечното минало, когато съставът на елита се е рекрутирал от ограничен кръг области на човешката дейност, изключвайки напълно и безапелационно други – общовалидно правило, макар че конкретната им „номенклатура“ не е една и съща за различните култури и исторически епохи. В съвременната постмодерна глобална цивилизация това вече до голяма степен не важи. Откъдето и да го погледнем, в наши дни елитът е преди всичко медиен продукт, който все повече губи връзката си с реалните качества и достижения на своя персонален състав – превърнал се е в продукт на рекламна инвестиция, целяща продажбата на определена стока и очакваща висока възвръщаемост на вложените средства. Което девалвира критериите за включване в елита и, на свой ред, размива границата между „значимото“ и „незначимото“ в обществените дела. За да станеш част от съвременния елит не е важно кой си в действителност. Важно е какъв е твоят медиен образ. Важно е да си атрактивен и да привличаш нездравото любопитство на тълпата, което прави не само възможно, а и необходимо „олимпийският връх“ днес да е пренаселен с най-екзотичните представители на артистичната фауна, както и всякакви съмнителни екземпляри от сенчестите кътчета на живота.

Ако след тези кратки терминологични уточнения се върнем на въпросите за „генетичния код“ и „идейната идентичност“ на новия политически елит, можем да откроим най-малкото три основни констатации за проекта „4П“.

Първата от тях е относно „таргет групата“, както маркетинговите специалисти наричат онази част от обществото, която първа ще се съблазни да посегне към „предлаганата стока“.

Съдейки по медийния портрет, обърканите и преднамерено инфантилни послания на основните (засега) актьори, както и избора на „ракетата носител“ в лицето на две маргинални файтонни партии без електорално влияние, се разчита в нея да попаднат мнозина, за които „нов“ задължително се асоциира с „по-добър“, игнорирайки обстоятелството, че тази конотация в много, а може би и в преобладаващите случаи е повече от спорна. Тази целева група се характеризира с нисък праг на критичност към вербалните послания, характерно за хора, които осмислят заобикалящата ги реалност чрез плоските двуизмерни комиксови образи и емоции, почерпени от видеоигрите и холивудските екшъни с корумпирани ченгета, зализани адвокати и ловки брокери от Уолстрийт или Лондонското Сити. За нея западното чуждестранно лустро е „свещена реликва“, а „харвардската диплома“ – папска индулгенция за всички минали или бъдещи грехове. Тя би подкрепила „4П“ водена единствено от желанието си за професионална и социална реализация чрез партийна протекция: групата на индивиди с профил на завършени кариеристи и нарцистични егоцентрици, които в досегашните си политически предпочитания са гравитирали около двата привидно антагонистични полюса – на градската десница или провинциална левица – по меркантилни подбуди. Тези участници в миманса на политическия театър са разочаровани от импотентността на досегашните си водачи и тяхната неспособност да им осигурят мечтаното кариерно развитие. Никога не са приемали политическата си ориентация за нещо повече от средство за постигане на целите им и затова са готови винаги да я заменят с някоя по-полезна, черпейки морално основание от въздигнатата в максима реплика на Ал Пачино от „Кръстникът“: „Нищо лично, просто бизнес“. Те не споделят анархистичния порив на „санкюлотите“, които съставят твърдите ядра на ортодоксалната левица и десница и, за разлика от тях, биха гласували не водени от фанатична привързаност към някакви мними идеали, а обратно – от добре направена бакалска сметка.  

Тъкмо тази не чак толкова голяма, но специфична „таргет група“ трябва да втвърди поомекналия напоследък юмрук, вдигнат пред президентството преди повече от година и да стане ядрото, което в перспектива да обрасне с една достатъчно широка обществена подкрепа, необходима за реализацията на финалната цел на проекта „4П“.

Преследването на тази цел и представянето ѝ като неизбежно следствие от развитието на политическия процес – като нещо, което трябва и ще се „случи“, е втората констатация, налагаща се при опита за отговор на въпроса кой и накъде се мъчи да тласне развитието на страната. 

Ни повече, ни по-малко тук става въпрос за замяна на парламентарната с президентска република по „образа и подобието“ руската форма на държавно управление. Ако някой си мисли обаче, че това е подбудено само от болната амбиция на един човек и разчита единствено на средствата, които сегашния му пост на държавен глава могат да осигурят, дълбоко се лъже. Да, такава амбиция е налице, съществуват и определени инструменти, които са заложени в еклектичната Конституция, приета като „исторически компромис“ през 1991 година от последното Велико народно събрание. Но интересите и движещите сили зад подобно усилие са много по-мощни.

Големият проблем на България е, че по ред причини и обстоятелства тя не успя да се раздели решително с наследството на тоталитарния режим, който само номинално бе детрониран през 1989-та. Комунистическата номенклатура, управлявала през предходния близо половин век, успя да съхрани своя финансов и властови ресурс и дълго време в последващия период осъществяваше успешна мимикрия, приемайки най-различни квазидемократични превъплъщения. До онзи момент през последните години, когато парламентарната демокрация се изплъзна от нейния контрол и вече стана неудобна за нея и нейните наследници. Емблематичните ѝ представители – крупни „бизнесмени“ с подчертано мафиотски манталитет, които до този момент разчитаха на политически чадър, осигуряван им от купени от тях депутати и висши чиновници, един по един станаха клиенти на правосъдието, а задълбочаването на интеграцията на страната в ЕС (в частност приемането в т.нар. чакалня на еврозоната) заплашваше да постави непреодолима бариера пред безконтролното движение на паричните потоци, които осигуряваха нейното задкулисно влияние и тайна власт. Притисната до стената, тя реши да играе „Va banque“ като чрез основния си агент в лицето на настоящия президент стартира „процедура“ за създаването на контролирана от нея централизирана форма на управление, подчинила и канализирала волята на населението в желаната посока – проект, който, като допълнителна екстра, би донесъл и приходи, защото едноличният олигархичен режим би струвал много по-евтино в сравнение с разточителните разходи за платена парламентарна любов. Примери в тази посока, колкото щеш. Но най-привлекателният за стария ѝ родов рефлекс разбира се е този на Москва, където капитализмът по комунистически процъфтява най-бурно. А оттам, на всичкото отгоре, с радост подкрепят подобно усилие, което е в пълно съзвучие с руската имперска политика за прекрояване на картата със сферите на влияние в региона.

Тази цел засега не се манифестира публично, въпреки, че не се и прикрива толкова старателно, за да се даде възможност постепенно да набира привърженици на фона на програмираното разочарование от сегашната парламентарна система, която именно е прословутото „статукво“, което трябва да бъде отхвърлено. На нея е подчинен проектът за новия политически елит, родословието и породата на който, на трето място, трябва да бъдат очертани.

Не ще много усилие да се види, че силуетът на този елит всъщност напомня на онзи, който през последните три десетилетия болезнено, но засега напразно се опитваме да забравим – силуета на старите кадри на бившата комунистическа партия и репресивния ѝ апарат. По силата на природните закони голяма част от последните вече ги няма, а други са достигнали възраст, която не предполага политическа активност, но техният дух, ако използваме баналното клише, е жив в наследниците им – деца и напоследък преобладаващо внуци. Дълго време техните бащи и дядовци бяха принудени да прикриват своята истинска идентичност, нагаждайки се със скърцане на зъби към обстоятелствата. И успяваха да го правят майсторски, използвайки умело слабостите на либералната демокрация, за да градят своя комунистически капитализъм – винаги „над“ и „малко встрани“ от закона се домогваха до управлението на обществени дела, до собствеността на предприятия, фирми и банки, до богатства в пари и имоти. Успяваха дори да дирижират обществени нагласи, да раздават морални оценки и да формират естетически вкусове, но най-важното – грижеха се наследниците им да придобият умения и биографии, осигуряващи им онова привилегировано положение, което формално те бяха загубили, когато историята направи рязък обратен завой през последното десетилетие на предходния век. И тъкмо тези наследници са новия политически елит, който чрез проекта „4П“ трябва да поеме контрола върху държавата. Те са подходящо образовани и възпитани, а на излъчваната от озарените им погледи „политическа непорочност“ биха завидели и послушниците в най-строгия девически манастир. Имат само един съществен недостатък – генетично са обременени с хищническата природа  на своите предшественици. Природата, която винаги ще ги влече към буренясалата евразийска пустош, където бродят враждуващите глутници на техните братя по кръв.

Проектът „4П“ за създаването на нов политически елит е брънка в стратегията за подмяна на избора на България да бъде част от модерната западна цивилизация. Заплахата е реална и не трябва да бъде подценявана. Мнозина все още не я виждат, бъркайки закономерния процес на смяна на управленското поколение със служебното назначаване на послушен придворен антураж. Но тя съществува и за пръв път след началото на демократичните промени през ’89-а е надвиснала толкова заплашително над страната. 

Времето не може да се върне назад. Политическата ситуация такава, каквато беше преди началото на кризата, предизвикана от протестите, започнали от лятото на миналата година, също не може да се повтори. Възможно е обаче да се възроди нормалността и да се запази посоката, в която България уверено се движеше през второто десетилетие на 21-ви век. Както и устоите на истинската парламентарна демокрация. „Статуквото е мъртво. Да живее статуквото!“   

 © Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

статии и есета

 

БУТАФОРНИТЕ ЯКОБИНЦИ И СУБЛИМАЦИЯТА С ОМРАЗА

     Един от съветите, които съм запомнил от баща си, е да не си въобразявам, че всичко започва с мен. „Където и да отидеш, какъвто и да станеш, никога не си помисляй, – казваше той, – че си първия, попаднал на това място, че преди теб не е имало хора, които са направили не малко сега ти да си там.“ За друго може и да не съм го слушал много, но тези думи се врязаха дълбоко в паметта ми и изплуват от нея винаги, когато се захвана с нещо ново или при преценката на хората, които по някакъв начин са влезли в полезрението ми. Затова те бяха първото нещо, за което се сетих, когато гледах репортажите от първите дни на новия парламент.

     Историята е полезно занимание. Особено за тези, решили днес да се вживеят в ролята на якобинци, които, ако се опитам да ги опиша в съвременни термини, са радикалното популистко крило във Великата френска революция от 1789-а година. Тогава според тях всичко предишно трябвало да бъде заличено до основи, всичко трябвало да започне отначало, не били пощадени дори имената на месеците, гилотината работела с бясна скорост без почивни дни. Сега в представата на новите якобинци би трябвало да се случи нещо подобно – в по-приемлива, „демократична“ опаковка, но в същността си същото.

     Само че с аналогията трябва да спрем дотук. Наистина всяка историческа драма се повтаря (по Хегел), но също така е вярно, че „дублите“ ѝ винаги са фарс (по Маркс). Гротескните  фигури, които в момента се изживяват като народни трибуни в революционен конвент са на светлинни години от трагичните персонажите, на които несръчно се опитват да подражават. И ако вторите ще останат завинаги в историята, първите съвсем скоро ще потънат в забрава. И въпреки това си заслужават по-внимателно да се вгледаме в нашите фалшиви герои, защото в тях пулсира един познат още от библейските времена универсален разрушителен нагон.

     Необорим факт е, че новоизбраното 45-то Обикновено народно събрание (ОНС) стартира с конфронтация, неистовостта на която шокира и най-хладнокръвните наблюдатели. На управлявалата през мандата на предишния парламент партия ГЕРБ, попаднала под ожесточения кръстосан огън на всички останали политически формирования, новите/стари „революционери“ се опитаха да отредят единствено място на подсъдимата скамейка в скалъпен съдебен процес с предизвестен край. Независимо, че е и на тези избори тя остана първа политическа сила по процента на подкрепилите я избиратели и броя на своите депутати – при това със солидна преднина спрямо другите, – новото мнозинство даде ясна заявка, че ще се опита напълно да я лиши от каквото и да било участие в бъдещото законотворчество и държавно управление. „Всички срещу един“ – изреваха в едни глас другите партии с мускетарски плам в очите. И най-яростни участници в кръстоносния поход срещу ГЕРБ станаха, естествено, прясно изфабрикуваните политически формирования с екзотични имена и още по-екзотични лидери – „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ) и „Има такъв народ“ (ИТН), които, умело поощрявани и насочвани от старите опитни играчи БСП и ДПС, вече са се вживели в ролята на пълновластни господари и повелители на България. Именно те са и най-гръмогласните, които с изключителен цинизъм и арогантност артикулират претенцията си в прав текст.

      В състояние ли е всичко това само по себе си да предизвика шока, нека да го кажа по-точно – потреса, от старта на 45-ия парламент?

     И преди в най-новата ни история след началото на демократичните промени през 89’а е имало периоди, в които политическото противопоставяне е достигало стойности, дори по-големи от сегашните. Сега обаче има нещо друго, което убягва на коментаторите, задоволяващи се с тривиалното обяснение на случващото се като израз на ниска (в частност – политическа) култура, простотия, арогантност, алчност, и др. от този род.

     Да! – Има от всичко това. Но има още една съставка, правеща уникално задушливото зловоние, което се стеле откъм парламента. Ще се опитам, най-напред, да я представя нагледно.

     В зората на човечеството, както е интерпретирана в юдео-християнската традиция, земеделецът Каин, първородният син на Адам и Ева, убива по-малкия си брат скотовъдеца Авел. Но антрополозите само донякъде ще бъдат прави, опитвайки да ни убедят, че в този мит е закодиран моралния аспект на конфликта между скитащите със стадата си номади и първите уседнали земеделци. Защото братоубийството в този случай не е за земя, имот, отмъщение за нанесена вреда или обида, въобще за нещо, което ще донесе облага или би възстановило справедливостта, реда, закона. Не е даже за жена. Каин убива Авел за нещо съвсем различно, нещо отиващо отвъд тези банални поводи за смъртна вражда, нещо по-дълбоко и първично. – Лишава брат си от живот, подтикван от разяждащото го преживяване на собствената си непълноценност. Бог не е приел благосклонно жертвата, принесена от него, земеделеца, а е предпочел тази на другия, скотовъдеца и той не може да понесе товара на своята нищожност, на своята незначителност. Малоценност не само в очите на Бога, а най-вече в собствените си очи.

     Или друг пример от областта на съвременното изкуство, също с исторически привкус. – Мнозина са гледали американско-британския хит „Гладиатор“ с Ръсел Кроу в ролята на доблестния пълководец Максимус и Хоакин Финикс, въплътил се в образа на коварния император Комод. За последния генералът е смъртен враг, преследван от него с цялата жестокост и извратеност, на които е способен; преследван със суицидна страст, довела го до смъртта му на гладиаторската арена във финала на филма. И тук, също както в случая с Каин, мотивът не е защитата на интереса или възмездието – Максимус, макар и предпочетен за наследник от стария император-философ Марк Аврелий, с нищо не застрашава безграничната власт на Комод, който във филма е и убиеца на баща си. Водещо отново е чувството за непълноценно съществуване, усещането, че е нищожество, което се надява да компенсира с изпепеляващата омраза към другия – към достойния, пълноценния, живеещия в хармония със самия себе си воин. 

     Използвах тези примери, за да уплътня представата за скритата съставка на задушливия аромат на развалено, носещ се от новия парламент, преди да опитам да я дефинирам в по-строги термини като реакция за изтласкване на дълбокия и всепоглъщащ комплекс за малоценност.

     Това гнетящо преживяване е старо колкото света, а вътрешното му преодоляване, освобождаването от смазващата му психологическа тежест винаги се проявява във форми, специфични за наличната културната традиция, моментните исторически обстоятелства и собствения интелектуално-нравствен багаж на отделния индивид. И тъкмо последното обстоятелство често пречи то да бъде диагностицирано, при което социално-политическите феномени, подобни на днешния български парламент, шокират и остават непонятни за разума. Разгледани обаче като реакция на комплекса за малоценност, те стават обясними, а последствията им предвидими.

     Наистина за разбирането на сегашната политическа ситуацията следва да се вземат предвид такива фактори като психозата, предизвикана от проточилата се коронавирусна пандемия, високата популистка вълна, заляла през последните години западния свят, както и влиянието на криминални и външни геополитически сили. Но дори при тяхното отчитане, в конструирането на общия фронт срещу ГЕРБ и най-развинтеното въображение не може да открие необходимата логика,  защото той е съставен от политически субекти, претендиращи да се позиционирани в диаметрално противоположни сегменти на политическия спектър и да изповядват органично несъвместими ценности и стратегии за управлението на страната. А такава логика няма, тъй като това, което ги обединява, е дълбоко ирационално – общата им обсебеност от „образа на врага“, намерила външен израз в радикалния неистов реваншизъм и крайното безкомпромисно озлобление.

     В най-голяма степен тази демонична обладаност е характерна за т. нар. „протестни партии“ – новите популистки ИТН и ИМВ, както и структурата на маргинализираната „градска десница“ ДБ, – макар че симптоматиката ѝ може да се открие и в старите „партии на статуквото“ БСП и ДПС. И тъкмо тя определя начина на мислене и поведение не само на лидерите на изброените организации, но и на техните привърженици без оглед на произхода, пола, възрастта, занятието и социалния им статус.

     Старият колкото света комплекс за малоценност е дълбоко спотаен, вероятно, в душите на мнозина. Но сега той като че ли е добил плашещо измерение, което се оглежда в нелепите амбиции на новите/стари „народни трибуни“, самозалъгващи се, че със своята бруталност, арогантност и унижението на опонента ще получат значимост и ще възстановят загубеното си самоуважение.

     На пръв поглед описаната реакция за освобождаване от комплекса за малоценност може да се опише с термина „сублимация“ от класическата психоанализа. Но само на пръв поглед. Защото дори в една по-свободна и не толкова строга интерпретация, той ще се окаже неприложим. Колкото и да разширяваме значението на понятието, сублимацията си остава механизъм, при който негативното съдържание, негативният импулс, идващ от комплекса се трансформира в нещо позитивно – в някаква съзидателна творческа енергия, от която се раждат произведения на изкуството, науката, спорта и различните форми на социално, икономическо и политическо съзидание. Трансформация, действително способна да преодолее (и освободи от) деградиращото личността преживяване на собствената ѝ непълноценност. Което няма как да стане при сублимацията с омраза:

     Панаирджийските комедианти, веселящи потната селяндурска публика в кичозните механи или по стадионите, няма да станат нито виртуозни музиканти, нито талантливи актьори, каквито може би са мечтали да бъдат; треторазредните адвокати, умилкващи се за мизерно подаяние около поредния първосигнален троглодит, с обещанието, че ще го отърват от предстоящия му престой в затвора, ще обитават до края на живота си тесните опушени кантора с мръсни прозорци и изтърбушени мебели; професорите и доцентите, добили титлите си с папагалско рецитиране на чужди идеи и сервилни поклони пред силните на деня, никога няма да прочетат имената си в бележките под линия от книгите на авторите, които с телешки възторг са преписвали; некадърните лекари, инженери, архитекти, учители и всички други видове звани, но непризвани мъчители на професията си,  до края на живота си само ядно ще въздишат пред снимките с успелите си съученици; кварталните пияници ще продължат да се наливат с поредната прокиснала бира, облизвайки се за знойните платинени хубавици, прегърнали футболните звезди по гланцовите корици на списанията; емигрантите, тръгнали на гурбет в преследване на мечтата за богат и охолен живот – миячки на чинии в някой китайски или италиански ресторант, шофьори на таксита, берачи на ягоди, социални асистенти, сменящи подлогите на сенилните старци в сиропиталищата и всички подобни на тях, – ще си останат невидимия безлик пълнеж на богатите градове и вечер, прибрали се в гетата си далеч от бляскавите булеварди, ще въздишат за времето, когато „у дома“ може би все пак са били „нещо“.

     За всички тях жребият е хвърлен. Колкото и да мразят другите, вярващите в себе си и собствените си способности, колкото и да искат да ги изличат от времето и пространството, в което живеят, те никога няма да успеят да върнат своето самоуважение. Осъдени са вечно да скитат в прокълнатите полета на злобата, ненавистта и отчаянието. Осъдени са да останат в  мрачните подземия на своята духовна нищета.

 

25 април 2021 г.   

 

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

 

статии и есета

 

ЗА ТЕЖКИЯ МАХМУРЛУК И ЕДИНАДЕСЕТАТА ЗАПОВЕД

На 5 април, сутринта след изборите, мнозина в България се събудиха с тежък махмурлук, който продължава вече цяла седмица. През гъстите алкохолни пари, останали в главите им от пиянството, те се опитват да сглобят разбъркания пъзел на спомена и да си отговорят на болезнено пулсиращия въпрос как са се озовали в някакво чуждо легло с похъркващите до тях непознати, обилно гримирани персони. „А сега какво?“. Или, по-точно, „накъде“?

Шестпартиен парламент. „Фрагментиран“, както го наричат разбирачите. Съставен при това от партии, които като че ли не могат „да се дишат“, камо ли да формират някакво отговорно управление, подчинено на смислена цел. С термините на шаха – „патова ситуация“! И хайде – пак към урните. Този път под „мъдрото“ ръководство и „любящия“ взор на президента, който през последните години се занимава единствено с насъскването на нацията срещу собствената ѝ държава. И в условията на продължаваща COVID пандемия, с големите социални и икономически последици от която обществото тепърва трябва да се справя.

Всъщност нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат при първото приближение към тях и често тъкмо изпитанието проправя пътя към по-доброто решение. Няма да е пресилено, според мен, твърдението, че проведените на 4 април избори очертаха една реалистична и донякъде и оптимистична картина на процесите, протичащи в страната. А както реализмът, така и оптимизмът днес са изключително важни за нормалния обществен (и в частност – политически) живот – реализъм и оптимизъм, който ще открием, ако правилно разчетем посланието, което се съдържа в числата на изборните резултати на класиралите се политически сили:

На първо място е доста симптоматично, че доминиращата през последното десетилетие партия ГЕРБ със своите близо 26% запази лидерската си позиция въпреки безпрецедентния натиск срещу нея през последната година на своя мандат – натиск както от обективните обстоятелства, така и от свръх радикализиралата се опозиция. Преднината от около 10%, деляща я от основните ѝ опоненти, недвусмислено говори за наличието на една много значима и вече устойчива социална група, която не е подвластна на моментните настроения и последователно защитава своите интереси. Това е социалната група на относително еманципираните от административни зависимости успешно реализиращи се хора, свързани предимно с високотехнологичното материално производство и услуги, както и с глобалния (преди всичко – европейски) пазар. Казано накратко – социалната група, в която вече са се оформили много от чертите на т. нар. „средна класа“, търсеща в държавното управление предвидимост, устойчивост и поддържане на законовия ред.

Показателен е също така големия срив в подкрепата на най-голямата опозиционна партия – БСП, която до сега често е заемала позицията на първа (и управляваща) политическа сила. След посттоталитарната ѝ метаморфоза от какавидата на старата болшевишка БКП в тази партия се формираха два взаимно поддържащи се компонента – на „капитала“ и неговия „наемен труд“: съсловието на „бизнеса“ с олигархично-мутренски профил и зомбираният от него лумпен-пролетариат (по термина на Карл Маркс). Фактът, че на тези избори подкрепата за БСП се срина до безпрецедентното ниво под 15% подсказва, че успешната евроинтеграция и натискът върху сенчестия бизнес през последните години реално са успели да свият както „размера“, така и „относителната тежест“ на двукомпонентната социална база на партията, концентрирала в себе си в най-висока степен наследството от предишния комунистически режим.

На трето място в хода на тези разсъждения следва да се отбележи възходът на определяните като „несистемни“ и „популистки“ политически субекти – „Има такъв народ“ (ИТН), постигнала феноменалните за нов проект малко над 17%, и „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ), която със своите близо 5% премина достатъчно надеждно минималния процентен праг за влизане в парламента. И двете формации черпят електорален и финансов ресурс от топящите се доскорошни привърженици и спонсори на БСП, която, между другото, твърде недалновидно окуражи тяхното възникване. Нюансите в профила на гласувалите за тях тепърва ще се открояват, но още отсега може да се види, че докато ИТН разчита повече на младежка аудитория от селата и малките населени места, ИМВ залага на по-възрастните градски маргинали. Нагласите и настроенията на тези социални групи са изключително променливи, което на пръв поглед вещае неустойчивостта на политическите субекти, успели да ги привлекат в този момент на своя страна. В случая обаче не трябва да се подценява обстоятелството, че в тяхна полза работи вълната от нов анархо-либерален радикализъм с подчертан левичарски (неомарксистки) уклон, заливаща целия свят. Във всеки случай едва ли в обозримото бъдеще те ще могат да надскочат самите себе си, т.е. предстои по-скоро намаляването, а не увеличението на тяхната значимост.

Особено внимание, по-нататък, заслужава прочитът на изборния резултат на политическото обединение „Демократична България“ (ДБ) – 9.31%, тъй като за разлика от ИТН и ИМВ то има претенцията да принадлежи към системните организации с история и ясна идеология. Последното е много съществено за разбирането не само на неговата еволюция, но преди всичко за непосредственото му бъдещо поведение. И това е така, защото, от една страна, без организационната структура и идейната идентичност, наследени от миналото, ДБ може да анихилира, но, от друга, тъкмо тази организационно-идейна спойка стеснява изключително възможността му за разумни компромиси и маневри в създадената след последните избори ситуация. Ядрото на електоралната база на ДБ, която сама по себе изглежда достигнала максималната си екстензия след еуфорията на протестите, е от клиентелистката прослойка, създадена по време на второто правителство на СДС (1997-2001), когато масовото преди демократично движение се трансформира в строго йерархична и затворена в себе си партия. Ядро, което обраства с най-различни (по професионално поприще и социален статус) представители на „високата градска култура“, противопоставяща се на (и ненавиждаща) „провинциализма“ на останалите. Концентрирани в столицата и някои от големите градове, описаните поддръжници на ДБ се самоопределят като „градската десница“, която е защитник на „автентичното“ дясно. С други думи притежава оригинала, оставащ недостижим за каквато и да било друга претенция в същия сегмент на политическия спектър. Това са преди всичко хора, принадлежащи или произлезли от средите на т.нар. „интелигенция“ (художествена и научна) и „свободни професии“ (адвокати, търговци и др.). Не е трудно да се види обаче, че зад техния доста снобски „аристократизъм“ прозира комплекс, породен от дефицита в творческия им потенциал и неспособността им да се справят с живота извън модела на партийния клиентелизъм. Макар че често произхождат от облагодетелствани през комунистическия период родове и вярват, че старите привилегии им принадлежат по наследство, по силата на самоопределянето си като „нова градска буржоазия“, като „нов елит“, те могат да легитимират своята политическа позиция единствено чрез радикалното отхвърляне на всяка лява и/или популистка идентичност. И точно това прави следизборния махмурлук на техните лидери особено тежък: сигурно е безкрайно мъчително да вдишваш уханието на гранясали учиндолски пръжки, крушовишка пърцуца, спарена тираджийска кабина и непрани зелени чорапи, когато си се събудил в чуждото легло, сгушен между татуирания дангалак от ИТН, застарялата матрона от БСП, кюстендилската мажоретка от ИМВ и незнайния воин с лачените обувки от „Дондуков 2“. „Что де́лать?“ – се питат сега трескаво те, както са се питали менторите им Чернишевски и Ленин, с идеите на които са израсли.

Не по-малък, а дори напротив – още по-голям интерес представлява положението на „Движението за права и свободи“ (ДПС) върху актуалната политическа карта. На пръв поглед няма нищо ново. Със своите над 10%, постигнати при това след чувствително намаляване на получените от чужбина (Турция) гласове, то демонстрира обичайната си устойчивост, „константност“, която не би трябвало да учудва никого: в крайна сметка – и това не трябва повече срамежливо да се прикрива – Движението е партия, подкрепяна от силно консолидираното поради етническия си произход и много консервативно по своя психологичен и културен профил малцинство на българските турци. Към това е необходимо обаче да се добави още нещо, което също целенасочено се премълчава: българските турци са изключително трудолюбиво и дисциплинирано население с патриархален морал и ценности, и силно развита, но чужда на всякакъв вид радикализъм и екстремизъм религиозна чувствителност. – Социално-психологически характеристики на електората, които са в рязък контраст с демонизирането на партията, която осигурява неговото политическо представителство: сатанизиране, което от дълго време се възприема безкритично от всички останали политически субекти, въпреки че, строго погледнато, „греховете“, които се приписват на ДПС, не само не са по-големи от тези на другите, а дори обратното при съотнасянето им с неговите заслуги, които по правило са омаловажавани и подценявани. И това противоречие е резултат от лекотата, с която хората са склонни да приемат стигматизирането на мнимите грешници, целящо да оневини истинските такива.

Тази практика, стара колкото света, бе приложена в зората на демократичните промени от комунистическите апаратчици и кадрите на ДС за изолиране от политическия живот на близо един милион демократично настроени българи, на които като бивши редови членове на БКП беше вменена вината за престъпленията на тоталитарния режим. По този начин задкулисните играчи успяха да си осигурят светло бъдеще в симулираната от тях бутафорна демокрация, използвайки т.нар. „кинжали“ в тогавашния СДС. От които пък, на свой ред, се пръкна синята административно-стопанска каста, доизградила по време на второто правителство на СДС мутренско-олигархичния стопански и политически модел, сянката на който тегне над българското общество и до днес. За да го легитимира новата синя номенклатура се нуждаеше от враг с митични способности и тъй като това нямаше как да е червендалестата ѝ (вече доста порозовяла) рождена майка, той беше открит в лицето на ДПС. Какво по-лесно от това – приписваните му сатанински черти идеално се вписваха в отблъскващия образ на вековния османлия-поробител и с малко напомпан под разветите български и руски знамена фалшив патриотизъм мантрата „ДПС е проклятието на България“ стана основополагаща догма в религията на българския канибалски капитализъм от епохата на „прехода“.

Това сатанизиране предизвика последващия остър иден и организационен дефицит в ДПС по времето на управлението на НДСВ (2001-2005) и Тройната коалиция, доминирана от БСП (2005-2009),  и – без да го оневиняваме за собствените му грехове – със самото това допринесе за трайното деформиране на целия социално-икономически и политически живот у нас. И тъкмо затова устойчивостта, която Движението затвърди чрез своя изборен резултат на тези избори, налага преодоляване на негативизма към него и преоценка на мястото му в общия политически процес.  

След този кратък преглед на скрития зад числата резултат от вота на 4 април следва да се върнем на съкровения екзистенциален въпрос „а сега накъде?“. Ситуацията изглежда патова, а, съдейки по първите публични коментари на лидерите на влезлите в новия парламент партии, оптимистичната прогноза за съставяне на правителство изглежда много по-анемична от песимистичното заключение, че най-вероятно ще се отиде към провеждането на нови, извънредни избори.

Нямам никакво намерение да коментирам анонсите, с които политиците започват плахо да опипват терена и кондицията на противниковите играчи. Още по-малко пък хипотезите, лансирани от вечните всезнаещи експерти, анализатори и коментатори, дефилиращи от ранна утрин до късна вечер пред също толкова омръзналите на аудиторията телевизионни и радио водещи. Първите все още само „загряват“, а вторите отдавна са престанали да произвеждат нещо смислено и различно от „опорните точки“ на партийните централи или учебникарските клишета. Само ще отбележа, че всеки по-сериозен опит за анализ на това, което предстои да се случи, трябва да остави на втори план простата аритметика, усвоявана от съвременните деца още преди да са тръгнали на училище. Тук се изисква решаването на едно по-сложно уравнение, съставено по логиката на политическия процес, по която вътрешните противоборства се проектират върху световните и обратно – импулсите и тенденциите, идващи „от вън“, се снемат, абсорбират и преработват от вътрешната политическа система съобразно собствения ѝ „капацитет“. Затова публично декларираните на този етап „любовни копнежи“ или „смъртни омрази“ често са по-измамни и от „крокодилските сълзи“.

Погледнат в този ракурс, новоизбраният парламент всъщност не е толкова фрагментиран, колкото изглежда за любителите на простите бакалски сметки. Не е много трудно да се забележи, че в него присъстват два блока, в които съставящите ги партии са с много близка „философия“ по въпроса за стратегическата посока в развитието на обществото – блока на „евразийската перспектива“ и блока на „евроатлантическия избор“. Между тях „осцилират“ две „поливалентни“ формации, които могат да наклонят везните в едната или другата посока – заедно или поотделно, в една или друга форма на партньорство. От тук нататък идва ред на елементарната аритметика с действията събиране и изваждане, която всеки може да практикува сам, използвайки простата таблица, която съм приложил към този текст.

Не съм ясновидец и не знам какво точно ще се случи. Не се опитвам и да подсказвам варианти – нямам подобна самонадеяна амбиция, далеч съм от партийните лаборатории, в които врят казаните с вълшебни политически отвари. Но съм убеден, че най-доброто решение е това, което няма да отклони България от нейния евроатлантически избор, ще осигури стабилния стопански растеж и цялостно устойчиво развитие в условията на етнически мир и социална сигурност. Това е възможно и за да се случи, е необходимо нещо много малко – както избирателите на партиите, които могат да се обединят около „европейския избор“, така и техните избраници да загърбят безсмислените клишета, нашепвани им от задкулисието, и да подчинят усилието си на императива „Не сатанизирай ближния си!“. Тъй като не извлечен от свещените библейски текстове ще го нарека просто „Единадесетата заповед“.

9 април 2021

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev               

статии и есета

 

 4 АПРИЛ: КРЪСТОПЪТ 2021. „ХЮБРИС“ И „НЕМЕЗИС“

 

За някои предстоящите парламентарни избори изглеждат нещо не особено значително, по-скоро някаква досадна формалност, без сериозни последици за последващото развитие. „Избори като избори“ – дълбокомислено заключават „мъдреците“, които поради затворените от противоепидемичните мерки квартални кафенета и кръчми намират своята аудитория в социалните мрежи: избори като многото други след „89’-та“, някои от които предшествани от далеч по-драматични улични баталии в сравнение с тези, започнали през миналото лято в сянката на размахания президентски юмрук; избори с почти същите до болка познати на публиката заклинания срещу „злото“ и вричания във вечна любов към „изстрадалия народ“; избори с предизвестен резултат, който ако не обръщаме внимание на пропагандната пушилка, само ще потвърди, в крайна сметка, „статуквото“. И тези „премъдрости Соломонови“, които силно резонират в депресията, съпътстваща covid-епидемията и налегнала мнозина, трябва да убедят въпросния изстрадал народ, че няма никакъв смисъл да се разхожда до урните, защото това пусто статуквото е непобедимо и неунищожимо, и е най-добре да се приеме като неизбежност, като съдба.

Не е трудно да се види, че възприемането на подобна нагласа към предстоящия парламентарен вот може сериозно да го компрометира, снижавайки драстично изборната активност и оставяйки резултата му в ръцете на кресливи екзалтирани малцинства със съмнителни ментални и морални достойнства. Натрапваното усещане за déjà-vu не е просто измамно. То е нещо много повече – зомбираща обществото сугестия, която обслужва бездънната лакомия на неокомунистическите мутанти. И властта на вездесъщата „дълбока държава“, както напоследък наричат мрачното задкулисие на обществения живот, изпълнено със зловещите сенки на тоталитарното минало. Власт, която напоследък започна да губи своята предишна сила. За тази умираща власт „ножът“, както се казва, е „опрял до кокала“, което натоварва предстоящите на 4 април т.г. избори с очаквания и измерения, отиващи далеч отвъд обичайните.

  Статуквото

Колкото понякога и да е болезнено, нещата трябва да се наричат със собствените им имена: предварително написаният сценарий на българския „посттоталитарен преход“ до голяма степен беше реализиран през първите две десетилетия след „10 ноември 89’-а“. Казано с други думи, верните кадри на бившия комунистически режим и техните креатури успешно осъществиха своята мимикрия в новите условия и започнаха ударно да строят „капитализъм“ и „демокрация“ по комунистически – като евтини имитации, под фалшивото лустро на които прозираше олигархично-бандитският оригинал с търговския знак „Сделано в России“ или, за предпочитане, „Made in Russia“. При това, благодарение на редица причини и обстоятелства – от исторически и народопсихологични до конюнктурни и геополитически, – те успяха здраво да се окопаят в управленските структури на всички отрасли на обществения живот, използвайки разнообразен партиен и идеологически камуфлаж. С което започнаха да налагат своя „бранд“ като нещо неизбежно и неунищожимо, а с помощта на услужливи медии имплантираха в масовото съзнание описаното вече усещане за трагична обреченост. Усещане, което позволява да се преглътне горчивия хап на практиката важните решения да се вземат далеч от очите на любопитната публика; на публиката, от която нищо не зависи и на която се предлагат само блудкави скечове, дъвки и захарен памук. Утеха за винаги „прецакания“ обикновен човек оставаше единствено стоическата „философия“ на смирението, проповядвана в катедрите по политическа алхимия на УНСС, УниБИТ, НБУ, СУ, ЮЗУ и някои други академични капища на обитателите на мрачните катакомби под осветената сцена на публичния живот.  

              Залогът

И най-върлият скептик не може да не забележи, че сега за пръв път от „началото на демокрацията“ е оспорена властта на „дълбоката държава“. Не просто на думи, а реално.

Всъщност, началото на това оспорване беше положено още преди десетина години, но именно през последните няколко то набра скорост и навлезе в решителната си фаза. Обратът настъпи бавно, мъчително с много сътресения и инфарктни ситуации по върховете на държавното управление. Но все пак се случи поради няколко причини:

Преди всичко, защото сериозно политическо представителство успя да постигне една нова и значима социална група, която в предходните години все още нямаше избистрен облик, а затлъстелите „стари котараци“ от политическото подземие високомерно пренебрегваха. Макар и първоначално неоформена, слаба и без да осъзнава ясно собствените си интереси, групата на новото поколение добре образовани (у нас и в чужбина) мислещи с главите си хора постепенно си стъпи на краката и здраво пое юздите на собствения си живот. Като изключим котилото, възпроизвеждащо популацията на старите номенклатурни кадри, това поколение беше оцеляло без чужда помощ в патогенната среда на „прехода“ и на практика се оказа имунизирано срещу вируса на архаичните идеологии и преди всичко срещу този, носен от пустинния евразийски вятър. Неусетно, без фанфари се беше родило, проходило и възмъжало това, името на което социолозите произнасяха с мистично обожание – „средната класа“.   Свързана най-вече с високотехнологичния глобален бизнес, тя не приемаше ментетата, които синьо-червените шарлатани, представящи се за „капиталисти“ и „демократи“, предлагаха на обществото в кичозните опаковки на различните партийни платформи.

Със задълбочаващата се интеграция на страната в ЕС и навлизането на чужд капитал, действащ по правилата на развития и действително свободен пазар, значимостта на тази нова социална група нарастваше не само като количество, но и като авторитет и влияние във всички сфери на живота. Затова напълно естествено и закономерно тя намери политическия изразител на своите потребности в лицето на един също така нов политически субект – партията ГЕРБ. Възникнала първоначално като гражданско сдружение „Граждани за европейско развитие на България“, тя бързо еволюира от партия с лидерски профил в масова политическа организация с ясна проевропейска (и евроатлантическа) идеология и разгърната структура, функционираща по демократични вътрешни правила и норми.

 Съчетанието от нарастване на относителната тежест на новата средна класа, възникнала в хода на българската евроинтеграция, и появата на мощна политическа формация, способна да артикулира и защитава нейните интереси, се превърна обаче в опасност за властта на „дълбоката държава“, родила се в агонията на предходния тоталитарен режим. Опасност, която се превърна в непосредствена смъртна заплаха, когато сенчестият бизнес на емблематични фигури на задкулисието – олигарси и  тартори на престъпни синдикати, бе уязвен, самите те бяха изправени да отговарят пред закона за извършеното от тях, а близката перспективата за влизането на страната в Еврозоната и засилващото се евроатлантическото партньорство по линия на отбраната и сигурността започнаха да вещаят близкия край на грижливо извайвания по време на „прехода“ модел на бутафорна демокрация и псевдокапитализъм.

Пред тази смъртна заплаха наследниците – деца, а вече и внуци, на старите номенклатурни кадри (функционери от апарата на бившата комунистическа партия и тайните ѝ служби) бързо загърбиха предишните боричкания в глутницата си и се обединиха в общ фронт за защита на своя общ интерес. Генетично обременени с опортюнизма на „славните“ си предшественици от времената на бруталното насилствено налагане на болшевизма у нас, днес те с всички средства са готови да бранят ръководните си позиции в различните сфери на обществения живот, които според тях „по наследство“ им принадлежат – от държавните учреждения и местното самоуправление до различните отрасли на  икономиката, медиите, спорта, художествената култура и образованието. Приоритетни за тях, естествено, остават правоохранителните и съдебни органи, армията и специалните служби, но по-важното в случая е, че за да постигнат целта си, те са готови на всичко, готови са да отидат до крайност и няма да се спрат пред нищо, ако навреме не бъдат озаптени.

Всичко това определя и големия залог на предстоящите на 4 април парламентарни избори. – Залог по-голям от всички правени досега в най-новата ни история: ще се върне ли обществото в безвремието, което му предлагат задкулисните играчи с демагогския рекламен слоган „смяна на системата“, или този път ще успее решително – по-решително от всеки друг път! – да прекрачи в света на истинските стойности и ценности на съвременната цивилизация.

Развръзката

Изборът, който страната предстои да направи на кръстопътя на 2021-ва, е съдбовен, а битката ще бъде тежка.

За постигането на целите си „дълбоката държава“ на мрачните сенки от миналото е мобилизирала целия си наличен финансов и организационен ресурс. С откровени лъжи и манипулации тя успява все още да заблуди известен брой хора, които по причини колкото обективни, толкова и лични, животът е маргинализирал – комплексирани, обезверени, неспособни да се ориентират самостоятелно в модерния свят и да се адаптират към него; хора, подвластни на първичните си разрушителни импулси; хората, цинично наречени от зомбиращите ги нови/стари спасители „сухите съчки“ и „80-те % дебили“.

На подкрепата на тези хора задкулисните конспиратори разчитат. Слава Богу, техният процент не е толкова голям, колкото в цитираното им обидно определение и може би с всеки изминат ден намалява. И това се случва, защото с неистовата, прекрачваща в патологията радикализация на уличните протести  от лятото на миналата година насам, с които се опитаха да изваят страховития образ на „всенародното недоволство“, беше постигнат един неочакван обратен ефект – маските окончателно паднаха, камуфлажът се прокъса и грозното лице на мрачните персонажи, които искат да сложат прът в колелото на прогреса, лъсна такова, каквото е.

Горделивата, колкото арогантна, толкова и скудоумна самонадеяност, с която задкулисните играчи от „дълбоката държава“ доволно потриват ръце и вече се готвят да управляват, означавана в античната трагедия с термина „хюбрис“, никога не остава ненаказана. След нея винаги настава моментът на възмездието, възстановяващо хармонията и справедливостта. Неизбежният момент на „немезиса“. Както твърдят в рекламния клип на едно телевизионно предаване: „класиката е модерна“. А 4 април е близо!

30 март 2021 г.

            © Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

 

статии и есета

 

„МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС“.

РОМАНТИЧНИЯТ БЛЯН Vs ЛИБЕРАЛНАТА ХИМЕРА.

 

На фона на световните новини, фокусирани върху пандемията COVID`19 и бъркотията около президентските избори в САЩ, „драмата“ с отложения старт на присъединяване на Република Северна Македония (РСМ) към Европейския съюз след ветото, наложено от България върху приемането на преговорната рамка, изглежда незначителна и провинциална като шекспирова постановка на самодейна читалищна трупа. Включително и у нас реакциите се задоволиха с дежурните, доста вяли и по-скоро служебни, „аплодисменти“ и „освирквания“ за българската позиция, направени от различни по политическата си ориентация анализатори и феновете им в социалните мрежи. Съвсем обяснимо единствените, които видяха в случилото се „галактическа катастрофа“, останаха потърпевшите, но това може би се дължи повече на илюзията им, че центърът на Вселената е разположен някъде във водосборния басейн на Вардар, отколкото на тяхната трезва оценка на събитието. Медийното му отразяване обаче е едно, а реалността по правило съвсем друго нещо.

Няма да е откритие, а и едва ли някой ще възрази, че наративът за евро-атлантическата интеграция на Западните Балкани е част от по-мащабната драматургия за предефиниране на геополитическата архитектура на света – малък елемент от големия пъзел, в който трябва да бъдат подредени разбърканите напоследък по-големи и по-малки парчета от апетита за власт, пари, а понякога просто само слава; елемент, наистина малък, но, както е при подредбата на всеки пъзел, с потенциала да разбърка цялата картина. С други думи, да обърка големите сметки. Добре известно е, че и малките камъчета могат да обърнат колата.

На пръв поглед бързото, ударно и, както при някогашните комунистически петилетки, в съкратени срокове приемане на РСМ в ЕС е благородно усилие, което ще издигне бариера пред напъна за торпилиране на консолидацията на Стария континент около стопанския, политически и културен западен модел, конструиран от логиката и етиката на либералната демокрация. Поради което блокирането на това усилие следва да се оцени като обслужващо враждебните към европейската интеграция сили и по-точно Русия, която все повече се дефинира (и самодефинира!) като водеща сред тях. „От конфликта между София и Скопие печели единствено Москва“ – тръби пропагандната машина на местните и чуждестранни либерални демократи, аргументирайки се с безхитростното умозаключение, че лишена от близка перспектива за членство в Евросъюза Северна Македония ще попадне трайно в руската орбита, в която отдавна се върти скъпата в умовете и сърцата на юначните потомци на Александър Велики Сърбия.

„Да, ама не“, както казваше един изключително популярен в близкото ни минало журналист. Работата е там, че зависимостта между македонската евроинтеграция и стабилността на Европейския съюз е тъкмо обратната. Днешната реалност в нашата югозападна съседка сбито може да се опише в няколко изречения: нереформирано посттоталитарно общество, просмукано от носталгия по югославския комунизъм; общество, разяждано от метастазите на култивирания от този комунизъм национализъм; общество, което не може да диша без образа на врага, обсадил всички граници на неговата държава с изключение (засега!) само на една – сръбската. И точно по тази причина при сегашния си „здравен статус“ Северна Македония не само не може, но и не бива да членува в Евросъюза. Обратното би означавало последният да вкара в ревниво охраняваното си вътрешно пространство един истински Троянски кон. За разлика от бутафорния български, изфабрикуван в пропагандната пушилка на умно-красивата градска десница с надеждата да ѝ бъде поверена поддържащата роля на местен Лаокоон, от утробата на македонския винаги могат да изскочат дремещите кръвожадни демони от миналото, способни да изпепелят не само Балканския полуостров, но и целия прилежащ му континент. Подобни неща вече са се случвали.

Погледнато в този ракурс, българското вето върху приемането на преговорната рамка за присъединяването на РСМ към ЕС притежава много по-мащабно измерение, отколкото в момента му придават както неговите критици, така и неговите поддръжници у нас. Може сега и да не се осъзнава, но то, освен всичко друго, вкара реално, а не просто номинално, България в „голямата игра“, осигури ѝ запазена позиция върху дъската на европейската и световна партия политически шах. И трезвото, без излишен патос и приповдигнатост осмисляне на тази нова позиция е изключително важно, защото е ключ към адекватните ходове, които предстои да се „изиграят“.

Условие за подобно осмисляне е разчупването на сковаващите рамки на две душевни нагласи – колкото мисловни, толкова и емоционални: българския „романтичен блян“ и европейската „неолиберална химера“. Макар и диаметрално противоположни на пръв поглед, те имат общ корен в повърхностната, едностранчива интерпретация на действителността, неглижираща с еднаква лекота както истината, така и морала, когато не кореспондират с догматичната им непоклатимост. Диалектика.

„Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“, заяви преди повече от двадесет години тогавашният български президент Петър Стоянов. И ако сравним лиричното, дълбоко интимно звучене на Яворовите „Хайдушки песни“ с героично-епичното послание на най-известните Ботеви стихове, трябва да признаем, че той до голяма степен е прав. Не че в това само по себе си има нещо лошо, но в българския копнеж по Македония романтиката като че ли е малко предозирана, защото замъглява погледа не само за днешните реалности, но и за историческите факти, към които иначе романтиците имат подчертан пиетет. Съпричастността със съдбата на братята и сестрите по поречието на Вардар, останали по силата на историческите обстоятелства извън пределите на възстановената българска държава, е една от най-страстните сюжетни линии в нашия следосвобожденски национален идеал. Но тя е може би и най-заплетената, най-противоречивата, в която наред с изпепеляваща любов, всеотдайност и героизъм ще открием също така много дребнави сметки, интригантство и вероломство, свързани най-вече с безгръбначно следване на силните на деня външни фактори. Това не бива да се забравя. То също е част от историята.

Вторачен в историческия спомен, българският „романтичен блян“ по Македония екзалтирано приветства ветото, наложено от България при утвърждаването на преговорната рамка за присъединяването на РСМ към ЕС. Братята от другата страна на синора, разделящ бащината нива на две, са пристъпили синовния си дълг, опълчили са се срещу закона на кръвта и трябва да понесат своето наказание, трябва да бъдат вразумени – в тази масова, по същество популистка нагласа резонира официалната българска позиция.      

С истините за миналото и настоящето – истината, в която се оглежда историята в нейната цялост и пълнота, и истината за съвременността с всичките ѝ противоречия и проблеми, – не трябва да се прави компромис. Най-малката лъжа, колкото незначителна, безобидна да изглежда в подножието на голямата европейска перспектива пред Западните Балкани, рано или късно ще отрови добросъседските отношения, които по препоръка на някои щели да бъдат изградени днес с нейна „помощ“. Но прекомерното вторачване в историята, отключващо силни патриотични емоции, е почти толкова опасно, колкото загубата на историческа памет. А романтичният порив в отношението към Македония освен идеализиране, героизиране и митологизиране на миналото е и своеобразно „преяждане“ с история, което  ни задържа в плен на предходното , че и на по-предишното столетие. Хладният поглед, отърсил се от магнетичните внушения на романтиката, ще разкрие обаче безспорния факт, че в хода на последните стотина години светът, а заедно с него и българската, и македонската действителност са се променили невероятно много, че сме изправени пред нови истини, с които трябва да се съобразим. В противен случай натрапчивите травматични спомени могат да обладаят до такава степен умовете на новите поколения, че да им попречат да прекрачат в модерността въпреки своя талант и амбиции.  

Не по-малко от „романтичния блян“ погледът към реалността се замъглява и от „неолибералната химера“. Тя е окрайностената (и затова изкривена) идеологическа форма на либералната доктрина, която сама по себе си е безспорно достижение в еволюцията на европейската цивилизация. „Неолибералната химера“ не е облечена в строгия костюм на самостоятелна теория, а по-скоро е дифузна нагласа, разтворена в множество представи и предразсъдъци, с които се прави опит за либерална интерпретация на технологичните, социални, стопански, културни и политически иновации от последните няколко десетилетия; иновации, които все още не могат да бъдат осмислени от гледна точка на функциониращите в момента научни, философски, религиозни и т.н. представи, с други думи – остават непреработени от наличните светогледни ориентации. В нейното семантично поле процесите в съвременния свят са представени в същия деформиран и едностранчив вид, в който ни ги представя и надигналата се напоследък вълна от популистка реторика, омесила в мътилката си архаични социални възгледи, различни конспиративни теории и примитивни вярвания.

За „неолибералната химера“ нацията е излишно рудиментарно образувание, непотребен вече остатък от миналото, което с всичките си апликации – „национално достойнство“, „национални интереси“ и въобще всички видове, разновидности и степени „национализъм“ – следва да се отстрани от организма на модерното общество. Позиция, от която наложеното българско вето върху старта на евроинтеграцията на РСМ заслужава само порицание.     

Всъщност войнственият краен либерализъм и  агресивният фанатичен популизъм са двете страни на един и същ медал: първият като безкритична апологетика на глобализацията, вторият като нейното твърдоглаво обругаване; две страни на постмодерната ситуация, които в противоборството си взаимно подхранват своите идейни корени. – В неолибералното безкомпромисно отхвърляне на традициите с всичките им носители и атрибути от рода на семейство, раса, пол и т.н. се оглежда популисткото им сакрализиране им във вида на вечни, неизменни и свещени форми на битието; по същия начин отхвърлянето на правото на съществуване на нациите в мултикултурното човечество избуява в сянката на атавистичния „зов на кръвта“, способен да преобрази модерното общество в настръхнала и озверяла глутница. Събаряне и издигане на гранични валове, „осанна“ и „разпни го“, любов в омразата и омраза в любовта. Отново диалектика.

„Неолибералната химера“ на радикалния глобализъм е толкова непродуктивна идейна рамка за оценка на пътя към македонската евроинтеграция, колкото и изваденият от нафталина български „романтичен блян“. Ключът за нашето отношение към европейското бъдеще на нашата югозападна съседка не е заровен нито в някоя от тези мисловно-емоционални нагласи, нито в „минното поле“ между тях. Нужен е друг подход, позволяващ да се преодолеят дълбоките противоречия, които днес изглеждат непреодолими.

Една възможна нова перспектива, в която да се проектират отношенията между България и Северна Македония без неолиберални и романтични илюзии, би могла да бъде връщането към позабравеното напоследък разграничение между „народ“ и „нация“ – два термина, които макар и близки по значение в никакъв случай не са синоними, защото описват много различни по природата си феномени.

Народите са социално-културни субекти („субстанции“), носители на базови атрибути като език, нрави, обичаи, манталитет, традиция и т.н., изработени на основата на кръвна връзка и дълга обща историческа съдба. За разлика от тях нациите са стопанско-политически образувания, продукт на устойчиви производствени и пазарни връзки, закрепени в държавно-политическо устройство с присъщата му териториална обособеност.

Между нациите и изграждащите ги народи безспорно има връзка, взаимна зависимост, пренос на елементи и качества. Но не и тъждество! А смесването на понятията за тях, което на практика е смесване на представите за два класа човешки общности, по правило е извор на недоразумения и конфликти. „Нацията“ и „народът“ имат различен произход, различни функции и различна динамика в хода на историческото време. Неразбирането и игнориране на тяхната „видова отлика“ се проявява в две еднакво неприемливи и вредни форми: в идеологията на „чистата етнически държава“ и в наивната, не по-малко погрешна доктрина за скорошния преход към някакво универсално глобално човечество, заличило безостатъчно старите социално-културни и стопанско-политически различия между народите и нациите като ненужна отживелица от миналото.

Народите и нациите не са това, което до неотдавна са били, но това съвсем не означава, че са изчезващи феномени. Просто последната технологична революция и породените от нея промени във всички сфери на живота им придават ново съдържание и функции, голяма част от които все още не са осмислени. Но те, както, между другото, и семейството като естествен съюз на индивиди от двата пола, ще продължат да бъдат базови елементи в структурата на глобалното човечество, акумулирайки и канализирайки творческия потенциал на отделната личност. Което, на свой ред, означава, че всичко, свързано с тях – от езика, традициите и историческата памет до икономическия и държавно-политически суверенитет – изисква уважение и усилие за адаптирането му в обновяващия се свят.

В очертаната перспектива на разграничението между „народ“ и „нация“ се избягват капаните както на европейската „неолиберална химера“, така и на българския „романтичен блян“ и в нея обобщаващата формула за устойчиви добросъседски отношения между България и Северна Македония би могла да бъде много проста: „Един народ – Две нации – Две държави“.

„Геномът“, който с неизбежните „мутации“ се „репликира“ и в двата съвременни национални организма със съответстващата им държавна организация, е един и същ: „генетичният код“ на българския народ. До възстановяването на българската държава след петвековното чуждо владичество този народ има една идентичност – една история, един език, една вяра. По стечение на драматични политически обстоятелства обаче, след това той заживява брутално и фатално разделен във враждебни, съперничещи си държави, следващи различни стратегии и поели в различни коловози по мъчителния път на европейския 20-ти век. В резултат на което през последните стотина години – време, достатъчно за кристализиране на резултата от раздялата, – настъпва и постепенното формиране на две различни нации със съответстващата им държавно-политическа организация. А заедно с него закономерно се появяват и задълбочават онези промени в бита и душевността на частите от единния някога народ, които често пропагандно се представят едва ли не като извечни, като проява на някаква расово-етническа предопределеност.

Предложената формула за конструиране на добросъседските отношения между България и Северна Македония не е нещо непознато в европейската и световната практика. Макар и прилагана на други места в съвършено различен политически и културен контекст, тя може да се окаже особено сполучлива на стръмния и каменист балкански терен. Но по-важното е друго – тя може да се окаже печелившата формула, защото помирява историята с настоящето, давайки шанс пред по-доброто общо бъдеще. Едва ли някой би могъл аргументирано да отхвърли ясните принципи, от които е извлечена – „приемане на всички доказани исторически факти“, „безрезервно съобразяване със съвременните дадености във всяка от страните“ и „определяне на стратегическата цел и бъдещите параметри на договаряните взаимоотношения“. А освен това, в крайна сметка, изглежда достатъчно приемлива и за двете страни, защото им дава възможност да изгладят противоречията помежду си, запазвайки ненакърнено своето национално достойнство: дава ключ за кардинално решаване на историческите и езиковедски спорове помежду им; съобразена е със съвременните етнически и политически реалности в тях; балансира и защитава общите им интереси в регионален и по-общ международен план.

Новите хоризонти, които все още едвам просветляват под буреносното небе на времето, в което живеем, често поставят на изпитание способността да се следва вярната посока, да се прави правилен избор. Особено, когато трябва да се формира позиция по въпрос, натежал от история, страсти и предразсъдъци. В тази ситуация интуицията и здравия политически рефлекс, които променят „геометрията“ на цялата картина, ракурса към търсеното решение, могат да се окажат по-продуктивни от витиеватите доводи на академичните светила и тънките сметки на титулуваните експерти, калкулиращи и педантично записващи в графите „приход“/“разход“ краткосрочните временни ползи и загуби.

„Македонският въпрос“ – възел от противоречия, от спомени и мечти, от страхове и надежди, който един път завинаги трябва да бъде разсечен. И ако острието на непримиримите идеологически конструкции е безпомощно, живият усет за посоката, която трябва да се  следва, може би ще свърши работа: усетът на народа с обща кръв и общ исторически спомен, създал две нации в две съседни държави; усетът, който може да подскаже сполучливата формула как един народ може да живее в мир със самия себе си и на други – както на Стария континент, така и извън него.

5 декември 2020 г.        

© Ангел Кондев – автор, 2020

© Copyright 2020 by Angel Kondev