„Да
се завърнеш в бащината къща,
когато
вечерта смирено гасне
и
тихи пазви тиха нощ разгръща
да
приласкае скръбни и нещастни.
………………………………………
О,
скрити вопли на печален странник,
напразно
спомнил майка и родина!“
Димчо Дебелянов,
1912 г.
„ДА
СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА…“ ПАТРИОТИЗЪМ ПО ВРЕМЕ НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ
Колкото и да е банална, а вероятно и
несръчна, репликата на Пушкиновата „Пир по време на чума“ във втората част от
заглавието на есето[1],
доста точно изразява особеното – вътрешно противоречиво, напрегнато – отношение
между „патриотизма“ и „глобализацията“.
На пръв поглед би следвало „глобализацията“
със своя сиамски близнак „мултикултурализма“ безкомпромисно да наложи
отслабването на патриотичната социално-психологична нагласа и да направи
напълно неуместен радикалния ѝ злокачествен вариант в лицето на национализма. Така,
както по същата теоретична логика би следвало културният сепаратизъм да активира
патриотично-националистичните движения и да доведе до „сблъсък на
цивилизациите“ – положение, прозорливо прогнозирано от Самюъл Хънтингтън още в
края на миналия век.[2]
От което следва, че историческата перспектива пред патриотизма (респективно –
национализма) е функция на едно от двете
несъвместими състояния, към които днес се е устремил модерният свят –
глобализиран, т.е. културно хомогенен и единен в общата си визия за бъдещето,
или безпощадно раздробен на антагонистични цивилизации, всяка стремяща се да
наложи хегемонията си над другите.
Нещата обаче съвсем не са толкова
прости. Поне не толкова прости, колкото изглеждат при това първо приближение
към тях.
В
руините на Вавилон
Процесът на глобализация е безспорен и съдържанието
му ясно може да се види стига да погледнем към света отвъд важната, но все пак
ограничена (и вторична, производна) област на геополитическите интриги и
свързаните с тях военни съперничества. В основата му е научно-техническия
напредък, постигнат при разцвета на масовото индустриално общество в
протежението (и особено през втората половина) на миналия век – процес, добил
невероятно ускорение след революцията в информационните технологии в неговия
край и началото на новото хилядолетие, който Карл Ясперс, един от най-значимите
философи на модерността, с изключителна прозорливост е предусетил в концепцията
си за второто „осевото време“ и началото на „общочовешката (всемирната)
история“ на човечеството само няколко години след края на Втората световна
война.[3]
Фактите, които често се подценяват за
сметка на „апокалиптичните“ новини от зоните на етно-религиозни сблъсъци и
други военни конфликти, говорят достатъчно за културната „дифузия“ в глобален
мащаб: китайците, работещи днес в офисите или заводите на някоя от големите
транснационални компании в Пекин, Шанхай и другаде по земите на „Поднебесната
империя”, в обедната си почивка похапват в закусвалните McDonald’s, а със
сигурност броят на американците и европейците, посещаващи в съответната част на
деня китайските ресторанти в Ню Йорк, Париж, Лондон и т.н., е не по-малък;
класическият американският уестърн „Великолепната седморка” (Джон Стърджис,
1960), станал еталон за много произведени по-късно популярни западни филми и
телевизионни сериали, е римейк на
японския „Седемте самураи” (Акира Куросава, 1954), а холивудската звезда
Стивън Сегал успява да задържи вниманието на западната публика с бойните си
умения, които сякаш е придобил като монах в манастира Шаолин; днес тийнейджърите
и от най-затънтените селца на Африка, Азия, Латинска Америка или Океания носят
същите джинсови „униформи“, слушат същите поп-идоли и общуват по интернет мрежите
със същите smart мобилни телефони, накратко – изповядват същата Lifestyle религия като
своите западни (европейски, североамерикански, австралийски) връстници, а за последните
сигурно въобще не могат да разберат защо техните дядовците си спомнят с такова умиление
за славните години на „хипарите” от 60-те и 70-те на миналия век, когато искрено
са приемали като свое кредо доктрината на тибетския будизъм; огромната джамия,
извисила иглите на своите минарета в снежния пейзаж на втория по големина
холандски град Ротердам, днес е толкова обичайна гледка, колкото на бедуините в
традиционни одежди, гордо яздещи любимите си камили на фона на свръхмодерния небостъргач Бурдж Халифа в Дубай.[4]
Към тези
примери могат да се добавят още много от всички аспекти на социалния и частния
живот, които недвусмислено говорят, че процесът на глобализация е не просто
факт, а в последните десетилетия е основната, водещата тенденция в
социално-културното развитие на човешкия род. Тенденция, същността на която не
е, както нерядко се представя, игнорирането на културното многообразие чрез
натрапването на една привилегирована културна самоличност, а много по-сложния
процес на изработването на принципно нови универсални културни норми (образи,
представи, символи).
Глобализацията
е процес, който очертава основния щрих в облика на нашата съвременност. Тя е „уеднаквяване“,
което обаче не е наложено чрез икономическа или военно-политическа експанзия и
хегемония. Въпреки, че до голяма степен е продукт от еволюцията на една отделна
култура, европейската, тя не е силовото
ѝ налагане върху другите, а размиването на границите между локалните (етнически,
национални, регионални) култури, културна дифузия; „стопилката”, в която в
съвременната епоха старите исторически биографии губят своите предишни
очертания и смисъл, и кристализира универсалната колективна самоличност,
съизмерима с мащаба на открития пред човешката раса космически хоризонт.
Именно тази същност на
„глобализацията“ би трябвало да отслаби патриотизма и да изхвърли окончателно
зад борда стария войнстващ национализъм.
Но емпиричната действителност
е друга.[5]
Патриотизмът и неговото
крайно, радикално проявление национализмът днес преживяват бурен ренесанс. Да
оставим настрана спортните противоборства и всякакви събития със състезателен или
празничен елемент (арт конкурси, фестивали, масови чествания на исторически
дати и други подобни), които преливат от развети знамена и екзалтирани
патриотични коментари, вдъхновяващи, окуражаващи и събуждащи силно чувство за
национална принадлежност в участващите в тях. Патриотично-националистичната
вълна се надига мощно в политиката, която интегрира разнообразните аспекти на обществения
живот и е еманация на общата тенденция във всички негови области.
Силата на тази вълна, която
доскоро изглеждаше безвъзвратно угаснала в пепелищата, останали от Втората
световна война, се оказа впечатляваща не къде да е, а в обединена, демократична Европа: френската крайна
националистична партия „Национален фронт“, ръководена Марин Льо Пен, дъщерята
на нейния основател, вече второ десетилетие е във възход и само
свръхмобилизацията на привържениците на останалите партии успява засега да я
спре по пътя ѝ към властта; националистическата „Британска партия на
независимостта“ (UKIP) с лидер Майкъл Фарадж също
изживя невиждан възход и на практика се превърна в основния фактор за т. нар.
„Брекзит“; новосъздадената испанска „Подемос“ (от исп. – „можем“), която също в
много отношения може да се определи като националистическа, стана 3-та политическа сила на
последните парламентарни избори с над 12% от гласове; гръцката СИРИЗА (коалиция на
радикалната левица – ΣΥΡΙΖΑ) с
лидер Алексис Ципрас, спечели два последователни избора за парламент,
използвайки колкото популистка, толкова и националистическа пропагандна
реторика; в този ред могат да се поставят и други партии в страни на ЕС като
германската ПЕГИДА (Patriotische
Europäer gegen die Islamisierung des Abendlandes, PEGIDA – Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада),
унгарската „Фидес“ (Унгарски граждански съюз, Fidesz – Magyar Polgári Szövetség), полската „Право и справедливост“ (Prawo i Sprawiedliwość), както и българската националистическа коалиция Обединени патриоти (ОП),
включваща политическите партии ВМРО –
Българско национално движение (ВМРО
– БНД), Национален
фронт за спасение на България (НФСБ)
и Атака, чието
влияние ѝ позволи дори
да стигне до участие в държавното управление. На основата на агресивна
национал-популистка пропаганда, прикрита зад фасадата или на ултралява, или на
крайно дясна консервативна идеология, всички те печелят все повече привърженици
и вече осезаемо влияят върху общия политически климат на Стария континент. Към
тази картина следва да добавим различните прояви на етно-културен сепаратизъм,
набиращ все по-голяма скорост по целия свят: Испания, Белгия, Обединеното
кралство, Балканите, Русия, Украйна, Грузия, Канада, Армения, Азербайджан,
страни от Централна и Югоизточна Азия. Открояващи се елементи на
патриотично-националистична еуфория ще открием в политиката на много държави от
Латинска Америка, с тях бяха белязани дори последните президентски избори в САЩ
и последвалото ги противоречиво управление на Доналд Тръмп. Накрая, въпреки грижливо
поддържаната, но донякъде подвеждаща фасада на религиозен фанатизъм, те
прозират и в дейността на ислямските терористи от групировки като Ал Кайда,
ИДИЛ (ДАЕШ), Боко Харам и др.
Какво се случва? Накъде е тръгнал
глобализиращият се свят, в който противно на теоретичните очаквания като че ли
се събуждат атавистични рефлекси от уж отдавна отминали епохи? Ще оживее
ли в някакъв /пост/модерен вариант старозаветният мит за нелепия край на
прочутата кула, която опълчилия се на Бога Вавилон започнал да гради, за да
отведе говорещите един език бунтовници до Него?[6]
Трудно е да се каже. Въпреки напредъка, усилил
разума ни със стотиците терабайти на свръхмощните компютри, днес бъдещето
изглежда все така неясно. Но ако не следваме максимата, приписвана на Хегел, че
когато фактите противоречат на теория, толкова по-зле за тях, по-добре е да
потърсим друга гледна точка за интерпретация на обърканата налична ситуация.
Лабиринта
на Минотавъра
Дефинирането на патриотизма (и
национализма) с „микса“ от нравствено-психологични категории като „любов“,
„омраза“, „всеотдайност“ „преданост“, „жертвоготовност“, „безпощадност“, „непоколебимост“
и други, подобни на тях, изразяващи отношението на човек било към родината,
било към нейните врагове, е колкото вярно, толкова и подвеждащо. Вярно, защото
все пак реално кореспондира с чувствата и житейските нагласи на индивида,
определян (и/или определящ се) като патриот (и/или националист) и подвеждащо,
защото неволно прикрива главното – същинската, интимна природа на интересуващия
ни феномен.
Ако напуснем обаче емоционално
обагреното и културно-исторически поливалентно поле на тези категории, ще
видим, че както патриотизмът, така и национализмът са преди всичко форма на
идентификация, подобна на тази, осъществявана чрез принадлежността към
определена раса, религия, цивилизация или социална (в частност – професионална)
група. Подобна, но и много различна от тях.
Всяка идентичност се изгражда на
основата на споделени представи и ценности, изграждащи образите на света, с
които надареният с разум и чувства, действащият свободно, а не според
природната необходимост човек не просто пребивава в света, а изобретява света,
прави го такъв, какъвто го е „конструирал“ в своето съзнание. Идентичността е неотнимаема
фундаментална характеристика, атрибут на човешкото битие. И доколкото в своята differentia
specifica то е колективно, социално,
идентичността винаги е продукт на логиката и етиката, по правилата на които
съществува съответната човешка общност. Но по-важното в случая е друго:
различните видове идентичност се намират в органична връзка, обитават някакво
общо духовно пространство (поле), в което се осъществява една или друга
идентификация и самоидентификация на отделната личност, което вече предполага наличието на „опорен“, „носещ
елемент“ в неговата конструкция – извод, който макар и в друг теоретичен контекст
и с други термини можем да открием в разсъжденията на големия испански философ
и хуманист Хосе Ортега-и-Гасет.[7]
Формулирано по друг начин: рационалната
и емоционалната организация на колективното човешко битие структурира опита, и
чрез своите ключови понятия и представи задава смислите и значенията на всеки
елемент, на всеки фрагмент от образа на света, при което индивидът се оказва
фатално впримчен в силовото „гравитационно“ поле на една или друга
културно-историческа общност – цивилизационна, религиозна, езикова, национална,
етническа, социална, професионална, – а неговото идентифициране и
самоидентифициране като принадлежащ ѝ се превръща във фундаментална жизнена необходимост.
Налице е една мрежа от взаимосвързани идентичности, които играят специфична
роля в изграждането на образа на света и изградената в съответствие с него
практическа житейска стратегия. При това тази мрежа е йерархически подредена,
субординирана от гледна точка на функциите и обхвата на различните идентичности.
На най-високия „етаж“ се намира идентичност на човека като такъв, идентичността
му като единственото разумно и надарено със свободна воля същество на планетата,
и всичко, произтичащо от това – език, култура, социална (в строгия смисъл на
термина) форма на живот. Това е и най-абстрактното, „метафизично“ равнище на
идентификация, интерпретиращо появата, същността и предназначението на човека, което
се осъществява чрез първичното символно ядро на митологиите и религиите, а от
началото на европейската модерност и чрез философските интерпретации на научните
представи за генезиса и еволюцията на вида Homo
sapiens. На по-ниските „етажи“ са ситуирани
идентификациите като принадлежност към определена раса, цивилизация, религия,
култура (субкултура), социален статус и професионална принадлежност, които се
осъществяват чрез друг ред символи и представи, изработвани във разгърнатите
митологично-религиозни наративи, повече или по-малко автентичните исторически свидетелства,
в теоретичните и художествени интерпретации на съответната човешка общност. Но
в цялата тази система от идентичности особено място заема идентификацията с
рода – етноса, народа, нацията, – която като че ли се просмуква във всички
останали и се явява своеобразен техен общ фундамент. Ключов инструмент за нея са
езика, фолклора, традицията, родовата памет, устойчивите поведенчески матрици
на възприемане на социалните факти и поведение (архетиповете на колективното
несъзнавано по Карл Юнг) – всички те пропити от дълбоко емоционално съдържание
както на индивидуално, така и на колективно равнище; всички те усвоявани от
отделния индивид, макар и в различна степен и различна пропорция на съставките,
в хода на неговото приобщаване към културата на дадена народностна общност;
всички те участващи в изработването на визията за нейното бъдеще.
Народностната (етническа, национална)
идентичност се явява базова в смисъл, че осигуряват функционирането на цялата
последваща йерархия от идентификации до самия ѝ връх като общочовешка. Без нея
всички надграждащи се идентичности – професионални, социални, религиозни,
расови, цивилизационни, – се размиват, стават неефективни и рано или късно се
разпадат. Без да бъде французин, либиец, китаец или какъвто и да било друг,
човек не може пълноценно да е европеец, арабин, азиатец и т.н., християнин,
мюсюлманин, будист и въобще изповядващ каквато и да било религия, не може дори
да бъде в истинския смисъл на думата богат или беден, работник, земеделец,
интелектуалец, предприемач и всичко останало, загубва, в крайна сметка, и
дълбоката си идентичност на човек. А това е така, защото родовата,
народностната идентичност е единствената непосредствена и органична връзка
между отделния индивид, отделната личност и социалната група като нещо много
по-различно от животинското стадо. Всички останали идентификации в една или
друга степен изискват като своя предпоставка, т.е. се надграждат над, определени
външни за индивида и в този смисъл отчуждени спрямо него предпоставки, условия,
в създаването на които той не участва – географски и антропологични, социални и
културни (религии, институции, регламенти, правила и норми). Единствено тя е в
състояние да проектира директно кръвните, семейните отношения, в създаването (и
пресъздаването) на които този индивид взема собствено участие, върху някаква по-широка общност, която вече ги
е надхвърлила като актуално действаща спойка – обстоятелство, правещо възможно народностната
принадлежност да се запазва дори в условията на драстична промяна на цивилизационните,
религиозните, държавните и стопански рамки, в които тя съществува. Българската
история е много подходящ, макар и не единствен пример за това.
В тази връзка, на второ място, се
разкрива и другото същностно измерение на на базовата народностна идентичност:
именно тя задава историчността на човешкото битие на индивидуално, личностно
равнище. Поради своя темпорален хоризонт и събитиен обхват нито религиите, нито
цивилазациите, нито социално-професионалните стратификации, да не говорим за
расовата принадлежност или единния антропогенезис, са съизмерими с отделния
човешки живот, поради което съответстващите им идентификации в една или друга
степен са белязани със знака на метафизичната застиналост, притежават в някакъв
смисъл неисторичен характер от гледната точка на отделния човек. Действителната
историчност – тази тъй значима differentia specifica на човешкото битие – се осигурява тъкмо
от идентификацията със съизмеримата с отделния човек, затова органична и разбираема
от него общност на рода, племето, етноса. Кратък или дълъг, добър или лош животът
на индивида има начало и край, но той има и проекция, надхвърлящ биологичното
съществуване; има смисъл, който е немислим вън от връзката както с неговите
предци, така и с неговите наследници. Връзката с предците достига до общия
корен на народностната общност и легитимира връзката с наследниците, като по
този начин открива хоризонт отвъд индивидуалното, крайното, тленното. С други
думи не просто обективно, но и субективно, при това на равнището на отделното
човешко съществуване, възниква котинуумът, спояващ миналото, настоящето и
бъдещето, благодарение на който става възможен всеки друг по-голям исторически
наратив. И в този контекст трябва да се допълни, колкото и провокативно и
неприемливо да изглежда за някой, че един хипотетичен, напълно завършен
космополит не би могъл да има история, дори за него да споменават в учебниците
по история – блуждаещ самотен атом, осъден подобно на прокълнатия холандски
капитан да скита безспирно в мрачния океан на безвремието.
Накрая, при това сбито обрисуване на народностната
идентичност трябва да се посочи, че тя, за разлика от другите идентификации, е
във висша степен спонтанна, нерефлексивна и се формира в хода на присвояването,
вграждането в най-личното, в най-интимното пространство на душата на мощни
образи: образи-символи, изработени в конкретния социално-културен контекст на
социализацията на индивида. Тези образи-символи са много различни за отделните
хора и могат да се типологизират (систематизират) само най-общо и безсъдържателно.
Макар, както вече посочих, ключова роля за създаването им да имат езикът, фолклорът,
традицията и т.н., те винаги са свързани с индивидуалния жизнен опит, пречупени
са през неповторимите обстоятелства на личния житейски път и затова интериоризирането
им по пътя на каквото и да било целенасочено обучение или възпитание е малко
ефективно.
В нашата съвременност мрежата от
идентичности е може би по-заплетена, по-объркана, по-проблематична от когато и
да било преди. Това изглежда има предвид и известният културолог Юлия Кръстева,
когато, макар и визирайки само европейската култура, при това в друг ракурс, твърди,
че в днешния глобализиращ се мултикултурен свят идентичността се
превръща в проблем,
че „идентичността вече не е култ, а е въпрос“.[8] Което
съвсем не означава, че тя започват да отмира, че губи предишната си сила като
инструмент, конструиращ обществения и частния живот. Може би просто, подобно на
другите области на човешкия дух и дейност, търси нови форми и изразни средства.
Форми и изразни средства, които очакват своето осмисляне.
Мрежата от идентичности, необходима за
изграждането на образите на света, а с това и на самия свят като жива конкретно-историческа
действителност, в съвременността може да се оприличи на Лабиринта,
в който героят Тезей преследвал чудовищния Минотавър. За да се измъкне невредим
от него постмодерният човек може да се надява единствено на спасителната нишка
на идентичността си като принадлежащ на общността, с която го свързва общ език,
произход и историческа съдба – спасителната нишка от кълбото на царската дъщеря
Ариадна, която древния герой не изпуснал нито за миг от ръката си.
Завръщането
на блудния син
Народностната (етническа, национална) идентичност
поражда онези особени емоционални и волеви състояния със съответстващите им
социални движения, които се обобщават с понятията „патриотизъм“ и
„национализъм“. Накратко – патриотизмът и национализмът са формата на идентификация
с първичната, непосредствено свързана с произхода и традицията общност на рода в
широкото разбиране на това понятие.
Разбира се, не всяка идентификация от
този вид се разкрива (и може да се опише) като „патриотизъм“ или
„национализъм“. Последните са изключително наситени, напрегнати състояния на
съпреживяване на връзката с народностната култура, състояния обсебващи човек до
такава степен, че могат да предизвикат дълбоко драматични, героични, а често и
саможертвени действия. Но разбрани като форма на народностна идентичност, те се
явяват много по-универсални нагласи, отколкото обикновено се приема.
Универсалност, съдържанието на която релефно изпъква при съпоставянето и
разграничаването им.
Епичното филмово платно на Сергей
Бондарчук по сценария на Михаил Шолохов „Те се сражаваха за родината“ (1975 г.)
завършва със забележителна фраза, взета от малко известен по-ранен разказ на
големия руски писател: „И ако любовта към
Родината носим в нашите сърца и тя ще бъде там докато те туптят, омразата ни е
по острието на щиковете”.[9]
Любов и омраза – колко тънка, невидима е
понякога разграничителната линия между тези вулканични чувства, колко често те
взаимно преливат едно в друго. Във всяка любов винаги е скрито малко зрънце на
възможна бъдеща омраза, във всяка омраза е разтворена капчица невъзможна любов.
И ако използваме думите на Шолохов като метафора, чрез която да опишем
разграничението между патриотизма и национализма, ще видим, че те всъщност
представляват деликатна, неустойчива смес от съзидателни и разрушителни съставки,
които конкретните житейски обстоятелства дозират в една или друга пропорция в
различните индивиди. Понякога тези обстоятелства правят така, че приливът на положителни
чувства при преживяването на принадлежността по произход и историческа съдба потиска
отрицателните емоции към другите, различните, чуждите, а понякога става
обратното и връх вземат последните. В първия случай народностната идентичност
се проявява като окрилящ патриотичен порив, във втория като демонична националистическа
обсебеност, но и едното и другото имат общ корен, обща природа и биха останали
само скрита, латентна възможност без наличието на отключващите ги причини,
съдържащи се в конкретната житейска ситуация и съответните личностни
предразположения.
Изложеното разбиране за общата природа на
патриотизма и национализма, в рамките на която по-ясно изпъква тяхното различие,
разкрива и действителната им културно-историческа универсалност.
Патриотизмът и особено злокачествената разновидност
на народностната идентичност във формата на национализъм, обичайно се свързват
с формирането на нациите и възхода на националните държави, което в
европейската история се постепенно се осъществява след епохата на Новото време.
И тъкмо това събужда очакването за отмирането им в хода на глобализация и поява
на мултикултурното общество. Което обаче не се случва, както вече бе посочено.
Не се случва, защото, колкото и да е съблазнително за позитивистично настроения
ум, визираното схващане е повърхностно и не отчита същността на разглежданото
явление като форма на фундаменталната идентификация, осигуряваща здравината на
цялата мрежа от идентичности, в която по необходимост е оплетен човек. Наистина,
преди европейската модерност патриотизмът и национализмът имат много
по-локални, количествено (териториално и демографски) ограничени проявления като
форми на народностна идентификация, свързана само (или поне предимно) с
обичаите, диалекта, фолклора на отделен град или област, които заедно с
феодалните си владетели често променят принадлежността си към по-крупни административно-политически
образувания. Но по същество и по силата на излъчваните от тях импулси,
захранващи със своята енергия културно-историческия процес, те са идентични с патриотизма
и национализма, познати ни от новата (и най-новата) история.[10] И
именно универсалността на патриотично-националистичната нагласа е ключът към
разбирането на модерните ѝ мащабни проявления, които тъй смущават мнозина
изследователи.
Обстоятелствата, които пораждат
патриотичната екзалтация у отделния човек могат да бъдат от най-различно
естество, а когато имат „исторически“ характер, т.е. когато са свързани с
крупни събития от колективното битие на даден народ, тази екзалтация може да
стане масова[11].
Всичко зависи от конкретната ситуация, която е предпоставка за появата у едни
на умерен патриотизъм с преобладаващо позитивни емоционално-волеви състояния, а
в други – на радикален национализъм със сгъстени негативни компоненти. Случаите
са най-различни, понякога са белязани със знака на драматичното и трагичното,
друг път става въпрос за бавни и трудно забележими промени в социалната,
политическата или културната обстановка. Но при цялото многообразие все пак
всички те могат да се подведат под общ знаменател: външните, обективните събития,
подхранващи патриотизма, предизвикват образи, представи, нагласи, които влизат
в стълкновение с наличната народностна идентификация на личността и водят до
нейната криза. Накратко, проявите на патриотизъм могат да се разберат по-нататък
като търсене на загубената родова идентичност. И доколкото това е загуба и на
историческия хоризонт – като напрегнато, често болезнено търсене на
историческата перспектива на индивидуално и колективно равнище. Което на свой
ред обяснява защо патриотизмът избуява с особена сила тъкмо при значими
трансформации на социалното и културно битие.
Външните обстоятелства са предпоставка
за патриотичната нагласа, но сами по себе си не могат да я предизвикат или, казано
с други думи, са необходимо, но не достатъчно условие за нея. Като дълбоко
личностен феномен патриотизмът се нуждае от „мая“, без която уникалната му смес
от представи, чувства и волеви прояви не може да „ферментира“. Това са
ключовите образи-символи, които имат потенциала да предадат на народностната
идентичност характера на патриотизъм. И те отново са безкрайно индивидуални,
различни, изплъзващи се от всеки опит за систематизация, от всяка възможна
„таксономия“. В основата на „“Българският Одисей“ и истината за неговото завръщане“
– едно безспорно проникновеното и изстрадано описание на възрожденския
народностен дух от епохата, над която все още тегне плътната сянка на
безродният „пролетарски интернационализъм“, – големият писател и литературовед
Тончо Жечев вгражда спомена за напевната рецитация на „Извора на Белоногата“,
която като дете е слушал от устата на своята майка на огряната от есенната луна
царевична нива.[12]
– Чудесен пример за образ-символ, който като че ли обема и същевременно събира
в едно средоточие цялостния усет, дълбокото интимно преживяване от автора на
родовата му принадлежност, бликащо от всеки ред на есето. Разбира се, това е
само „частен случай“, който в случая само служи да „анимира“ представата за
образите-символи, способни да предизвикат патриотичната трансформация на
народностната идентичност. Подобните нему „частни случаи“ са строго
индивидуални, безкрайно различни, а нерядко нямат нищо общо с националната
история или фолклора. Без тях обаче патриотизмът не би съществувал като
явление.
В тази връзка следва да се добави нещо
важно: човек не става „патриот“, защото някой го е учил на „патриотизъм“, с
други думи в резултат на някакво методично, а още повече институционализирано
обучение и възпитание. Дали неговата народностна идентичност ще добие
емоционално наситена форма, тласкаща го към някаква съответстваща ѝ патриотична
практическа изява няма нищо общо с всички онези „мероприятия“ с
патриотично-възпитателен характер – възпоменателни тържества, възстановки на исторически събития, всевъзможни фолклорни
фестивали, митинги с патетични речи и други със сходен характер, – които се
пропагандират от адептите на „патриотичното възпитание“, превърнало се за мнозина
в доходно средство за препитание, подобно на знахарството и всякакви подобни нему
„занаяти“. Това е фикция, израснала върху неразбирането на същността на
явлението. В действителност
патриотичната трансформация е продукт на личностни и социално-културни
предпоставки от съвършено друго естество; предпоставки, върху които може да се
въздейства единствено на основата на едно по-проникновено разбиране за
същността на феномена.
Тази същност се проявява в още една
особеност на патриотизма, която е важна за разбирането му. По правило той е
свързан с митологизирането на историческите факти. Опитвайки се да възстановят
ерозиралата по някакви причини народностна идентичност, а заедно с нея и
историчността на собственото си битие, хората спонтанно „загребват“ някаква
част от своята родова история, опитвайки се да я приспособят, нагодят съобразно
нуждите на момента, да проектират собствения си живот в подходяща по-мащабна
времева рамка. Тази част винаги е съизмерима с дълбочината на кризата на народностната
идентичност, предизвикана най-често от промените в съдържанието на ключовите ѝ
представи; промени, които настойчиво изискват промени в „матрицата“. В процеса
на обособяването и интерпретацията, нагаждането към новия смислов „алгоритъм“
историческият факт губи обаче част от обективното си значение и добива
митологични параметри. По конкретно,
фактът се сакрализира и поставя в особеното време-пространство, когато „нещата
не са като сегашните“, трансформирайки се понякога до неузнаваемост. Както в българските
патриотични митове от преди освобождението Крали Марко и цар Иван Шишман са
героизирани като народни защитници, въпреки че действителността е напълно
противоположна, а в следосвобожденско време подобна „алхимична трансмутация“
търпят много от дейците на движението за църковна и национална независимост; процес,
който протича с нови легендарни герои и подвизи и пред очите ни.
Географията на патриотичното митотворчеството
обхваща всички континенти, а времевият му обхват се разпростира с пълна сила и
върху обладаната от духа на научната рационалност наша съвременност. Което ни
повече, ни по-малко говори, че патриотизмът (с еднояйчният си близнак –
национализмът) би трябвало да се интерпретира и като „архетип“ на човешкия
начин на възприемане и пресъздаване на света. Архетип, описан в притчата за
завръщането на блудния син, който „мъртъв
беше и оживя, изгубен беше и се намери“ (Лука 15:11-32).
Вместо
заключение: По следите на изгубеното време
Патриотизмът е парадоксално явление.
Също като любовта, в която да обичаш истински някой означава да обичаш и
другите, а да обичаш просто всички – да не обичаш никой.[13] В
цитираните вече работи Тончо Жечев го е разбрал пределно ясно, когато казва,
че, който „обича родното, на него душата
му е плодородна, тя ще се открие и за други светове. Във всеки случай ще се
открие пълна и плодоносна, а не като оскъдната душа на някой празноглавец,
който си въобразява, че направо е залюбил човечеството и света.“[14]
Разбрал го е Милен Русков, който чрез главния герой от забележителния си роман
„Възвишение“ точно е схванал главното в противоречивия образ на Димитър Общи: „Ето, Общи е такъв человек. Общи изобщо не
вярва в народа. Той затова е общ на сите народи, защо не вярва в ни един.“[15]
Всеки неведнъж е чувал саркастичните
подмятания, понякога направо хули, които мнозина отправят по адрес на нашия
народ. Обидни етикети, лепени върху него не от чужденците, а от сънародници,
заели надутата поза на някакво интелектуално и нравствено превъзходство над
тези, с които ги свързва общ произход, език, култура и съдба. И задължителната
в такива случаи закана, че те, другите, различните, по-добрите, които не са
омесени от същото тесто, ще спрат да ощастливяват „тази страна“ („територия“,
„географски ширини“ и прочие евфемизми с пейоративен характер) и ще отдадат
съзидателната си енергия на лелеяната съвършена чужбина. Казано сбито: ще се
запътят към спасителния „Терминал-2“.
Не ги съдя, не искам да ги спирам и,
честно казано, няма да изпитам никакво злорадство, ако след време видя
омърлушения вид на някой от високомерните съдници на народа, претърпял житейско
крушение по далечните чужди брегове. Когато чуя обаче да нижат хулните слова, с
които прикриват огромната празнина, останала в загубилата своята народност
душа, в ушите ми винаги отекват мелодията и думите на една песен. Тази за
сеймените, които разнасяли отрязаната юнашка глава, разпозната единствено от
престарялата му грохнала майка.
„Отдолу
идат сеймени, сеймени билюкбашии…“ – колкото и да се опитвах, така и не
разбрах кога и къде за пръв път я бях чул. Оставаше си загадка, обгърната от
някакъв мистичен воал, защото въпреки усилието не можех да свържа периодично
изплуващия в главата ми напев с някакъв спомен. Нито текста, нито тоналността и
ритъма съвпадаха в достатъчна степен с някое от популярните ѝ изпълнения в
радио- и телевизионния ефир, които нарочно внимателно прослушвах с надеждата,
че тъкмо там ще открия източникът на нейното ясно и отчетливо звучене в главата
ми. Музикалната линия на мелодията, която чувах, приличаше по-скоро на,
едногласен църковен хорал, на речитатив – отсечена, отекваща като войнишко
маршируване, изчистена от всякакви закачливи извивки и орнаменти, на която
съответстваше текст, изчистен от повторенията и възгласите, неизбежни при по-богата
музикална линия на популярните
изпълнения.[16]
Колкото и да изглежда примамливо от сантиментална гледна точка, нямаше как те
да са достигнали до мен и чрез слушането ѝ „на живо“.
И все пак имаше една тънка нишка, по
която можех да тръгна.
Винаги когато чувах „…дорде го бабо хванеме, девет планини минахме…“ в съзнанието ми
изплуваше яркият спомен за късчето обсипано с безброй звезди небе, обрамчено
отвсякъде от тъмните притихнали силуети на гигантските планински хълмове. Луната
хвърляше мека светлина, която придаваше тайнствен вид на променения до
неузнаваемост пейзаж, светът, напук на всякаква логика, се беше уголемил,
набъбнал, добил в дълбочина измерение, непознато на деня. Под широкия навес до
плевника, където прибираха овцете през нощта, дядо ми присядаше на едно
трикрако столче и с най-ласкавите думи, които съм чувал от устата му, ги доеше
една по една в калайдисания котел, който при всяко преместване под натежалите
вимета съзаклятнически намигаше на луната. А аз стоях отстрани, притихнал, за
да не смущавам древния ритуал, вторачен с някакъв особен трепет в бездънното
небе между гърбиците на потъналите в сън горски великани.
Нишката на този спомен даваше ключа към
загадката. Аз бях измислил тази песен. Където и както да съм я чувал, бях
измислил моята версия на думите и текста. Бях я измислил така, както я бяха
измислили мнозина преди мен. По точно казано, бях я пренаписал, така както те я
бяха пренаписвали в различно време и на различни места. Тя затова имаше и
толкова много варианти с добруджанско, тракийско, македонско и какво ли още не
звучене. Много варианти, но и един общ мотив, който обясняваше защо тъкмо нейните
мелодия и текст отекваха в ушите ми винаги, когато чуех ругатни, обиди или
високомерни язвителни критики, отправяни от някой сънародник към България и
българите.
„…Не
плачи бабо, не тъжи, юнак си сина гледала, гледала още хранила…“ – с тези думи,
издаващи искрена почит и респект, страшните „сеймени“ и „билюкбашии“ утешаваха
скърбящата старица, загубила сина си – Стоян, Иван или както и да се казва той
в различните варианти на песента – в обречената си борба през отдавна
отминалите тъмни времена, когато песента може би за пръв е била запята. От
техните уста те звучаха по особен начин. По начин, изпълващ с дълбок трагизъм
събитието, правейки го съизмеримо с най-високите световни образци, които бяха
съхранени в историческите и литературните наративи, в платната и скулптурните
изваяния на художниците. В почитта към майката на героя, дръзнал да се изправи
срещу тях, се оглеждаше обаче и нещо друго, нещо много по-значимо –
себеуважението, достойнството на хората от неговата кръв, от неговия род.
Себеуважение и достойнство, които изравняват по ръст тези хора с всички народи,
създали днешния мултикултурен глобален свят – свят, макар и несъвършен, но
изпълнен все още с надежда, извираща от дълбините на намереното време.
София,
2017 г.
Ангел Кондев
Есето е представено на Юбилейната
конференция „125 години университетска философия в България“ (СУ „Св. Климент
Охридски“, 26–28 октомври 2017 г.)
[1]
Алюзията с
„Пир по време на чума“ – една от четирите едноактни пиеси, обединени под
заглавието „Малки трагедии“, е използвана в заглавията на много белетристични и
филмови творби, сред които и романа на Габриел Гарсия Маркес „Любов по време на
холера“.
[2]
„В съвременния свят културната идентичност
драматично повишава значимостта си в сравнение с другите измерения на
идентичността…Все по-голямата степен, в която народите по света се
разграничават по културни принципи, означава, че нараства значимостта на конфликтите
между културните групи; цивилизациите са най-широките културни единици;
следователно конфликтите между групи от различни цивилизации придобиват
централно значение в глобалната политика.“ –
Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. Обсидиан,
С., 1999, с. 180.
[3]
Тези идеи
са развити в труда на Ясперс „За произхода и целта на историята“ (Vom Ursprung und Ziel der Geschichte.
München & Zürich 1949; За произхода и целта на историята, ИК „Анубис“, С.,
2012).
[4] Големината на
джамията в Ротердам е впечатляваща – нейните две минарета са петдесетметрови,
куполът ѝ е с диаметър двадесет и пет метра и е способна да побере три хиляди
богомолци; небостъргачът Бурдж Халифа, който претендира
да е най-високата и технологично съвършено оборудвана сграда в света, е проектирана
от американците Ейдриън Смит и Уилям Бейкър, и е построена от южнокорейската
корпорация Самсунг.
[5]Темата за
глобализацията по-детайлно е разгледана в книгата ми „Дискретният чар на
Европа. Щрихи от един незавършен портрет (ИК „Архонт-В“, С., 2017 г.), където е
развито схващането, че процесът на универсализиране на културните ценности и
норми поражда по мярата си и „своето друго“ – културния сепаратизъм
и свързаните с него военно-политически антагонизми, разгръщащи се неизбежно
като вторични, подчинени на общото историческо течение бързеи и водовъртежи.
[6]
По ирония
на съдбата точно ислямските фундаменталисти от ИДИЛ сега се оказват най-мощното
оръдие в ръцете на юдео-християнския Бог за разрушаване на древния вавилонски
зикурат.
[7]
В есето си
„Историята като система“ той казва: „…диагнозата
на човешкото съществуване – на един човек, на един народ, на една епоха –
трябва да започне с определянето на системата от убеждения и затова преди
всичко трябва да се установи неговото основно и определящо вярване, което носи
и дава живот на всички останали.“ Вж.: Хосе Ортега-и-Гасет. Фантазиращото
животно. Изток-Запад, С., 2014, с. 117.
[8] Дали ще
се съгласим с останалите твърдения на автора на тази констатация относно
идентичностите е отделен въпрос, но коректността тук изисква да се цитира по
голям фрагмент от текста на Юлия Кръстева, представящ контекста на направения
от нея извод: “…Така че, като космополитна изследователка в кръстопътя на различни
дисциплини, които подлагам на постоянно питане, аз нямам фиксирана идентичност.
Дори съм убедена, че силата на нашата тъй крехка, тъй несигурна, тъй нападана
Европа е точно в това, че тук, в гръцко-юдейската и християнска европейска
традиция и благодарение на освободителното скъсване с религиозния
обскурантизъм, донесено от века на Просвещението, следователно в Европа и
никъде другаде, идентичността вече не
е култ, а е въпрос. Аз твърдя, разбира се, че на нас ни е нужна идентичност: национална, полова, езикова, културна...
Тъй като идентичността е универсален антидепресант: ако не знаете вече
кой сте, вие се съмнявате в себе си, постепенно ставате нищо, вие ще се
угнетите, вие ще се самоубиете. Но антидепресантите бързо се израждат в
маниакална възбуда и отварят пътя към братоубийствени войни: днес това е
по-видно от всякога под натиска на интегризмите…“ („Нови форми на бунта“ – лекция,
изнесена в СУ „Св. Климент Охридски“ м. септември 2014 г. в превод на български
от Дарин Тенев – http://culturecenter-su.org/?p=3275)
[9]
„И если любовь к родине хранится у нас в сердцах и
будет храниться до тех пор, пока эти сердца бьются, то ненависть всегда мы
носим на кончиках штыков.“ – Шолохов М. А. Наука ненависти. Собрание
сочинений, Т. 8., М.,1960, с. 13—31. Макар разказът и филмът, както и
останалите творби на Шолохов и Бондарчук да са създадени в епохата на болшевишкия
режим, т.е. по времето на СССР, по-справедливо би било и двамата талантливи
творци да бъдат определяни именно като руски, а не съветски.
[10]
Едва ли
някой сериозно би оспорил, че множество факти от цялата европейска история
преди Новото време са именно прояви на патриотично/националистичната нагласа в
предложеното тук разбиране за нея. По „презумпция“ може да се заключи, че и за
неевропейските общества преди епохата на колониализма е характерен феноменът на
патриотизма и национализма – разбира се, в спецификата, детерминирана от
съответната културна традиция. В бъдеще емпирична подкрепа това заключение би
могло да получи при интерпретацията на богатия емпиричен материал, събран при
историческите и антропологични изследвания на много цивилизации и култури, от
гледна точка на интересуващия ни тук проблем.
[11]
За
удобство по-нататък в текста към „патриотизъм“ няма винаги да се добавя „и
национализъм“, но това следва да се подразбира в контекста на въведеното
разбиране за тях.
[12]
Очеркът е
епилог на мащабното културно-историческо изследване на борбата за църковна
независимост „Българският Великден или страстите български“ (Народна младеж,
С., 1980 г., с. 544-547). Развитата в него основна идея за завръщането към
народностния корен като фундамент на пълноценното човешко съществуване и ключ
към също толкова пълноценното възприемане на другите култури намира
допълнителна философска обосновка в есето „Митът за Одисей“ (1985): „…Ако можем живо и нагледно да си представим
разликата и приликата между пътуващия към Троя герой на Троянската война със
завръщащия се към Итака Одисей - ние ще имаме жива и нагледна представа за
драмата на човешкия живот, а заедно с това и за прелестната, наивна древна
представа за неговия смисъл. Сега ноздрите на Одисей не душат пресния и нов
въздух на непознати светове, а жадуват за далечните, трудноуловими аромати на Родината,
на лоното, познатото до болка…“
[13]
Ако
изключим разбира се трансценденталната проява на любовта в смисъла на
Платоновия „ерос“ или Християнството.
[14] Вж. Българския
Великден…, с. 548.
[15] Вж. Българския
Великден…, с. 548.
[16] Вариантите на текст
и музика могат да се видят, например, на:
https://www.youtube.com/watch?v=WNvllIPLP1w
© Ангел Кондев – автор, 2017
© Copyright 2017 by Angel Kondev
