ПОПОВЕ И МОЛЛИ, ОРАКУЛИ И СВЕТЦИ, ИМПЕРАТОРИ И ХАЛИФИ. КРАЯТ НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО?[1]
„Новините накратко:
· На тържествени заседания на австрийския и унгарския парламенти президентите Норберт Хофер и Габор Вона обявиха обединяването на Австрия и Унгария, а веднага след това депутатите от управляващата австрийска Партия на свободата и унгарската Йоббик, които трети пореден мандат печелят абсолютно мнозинство в националните избори, гласуваха промени на конституциите на двете страни, с която те приемат статута на неразделна част от Австро-Унгария, която ще има форма на дуалистична конституционна монархия. За крал на новоучредената държава е поканен Георг фон Хабсбург, унгарски гражданин с името Хабсбург Дьорд, известен още като ерцхерцог Хабсбург-Лотринген и син на последния престолонаследник на австроунгарската монархия до 1918 година Ото фон Хабсбург, починал на 98 годишна възраст през 2011-а;
· Напрежението от двете страни на френско-германската граница по горното течение на Рейн ескалира като на отделни участъци се стигна до престрелки с леко стрелково оръжие. Като причина за провокациите наблюдателите посочват започналите дипломатически совалки между Франция и Обединеното кралство, целящи да се саботира признаването на самопровъзгласилата се преди три години Република Елзас-Лотарингия, подкрепяна от коалицията между Германия, Испания и Италия;
· Съветът за сигурност на ООН прие декларация, с която призовава Иран да прояви сдържаност и да не се намесва пряко във военния сблъсък между Азербайджан и Армения за областта Нагорни Карабах. Конфликтът бе възобновен от Армения след като страната последва примера на Киргизстан и Таджикистан, и се присъедини към Евразийската федерация, включваща първоначално Русия, Казахстан и Беларус. Понастоящем във федерацията членуват още Северна Корея, Монголия, Донецко-Луганската народна република, Молдова и Грузия;
· На планираната преди месец пресконференция във Ватикана бе оповестено пълното съдържание на последната папска була, с която присъждането на нобеловите награди във всички категории се обявява за несъвместимо с доктрината на римокатолическата църква. За оценката на научните и технологичните достижения, както и тези в областта на литературата, изкуството и политиката към Кардиналската колегия се създава специален комитет с изключителните правомощия да отличава приносите в тези области, както и да предлага и прилага санкции срещу такива, които са неприемливи за християнското учение;
· Великият меджлис на Турция прие с пълно мнозинство втората за последните пет години поправка в конституцията, с която президентът на страната придобива и титлата халиф, узаконяваща претенцията да е духовен и политически лидер на всички мюсюлмани. Тази роля, макар и формално, е изпълнявал последният турски султан до 1924 г. Според водещи международни анализатори новата поправка е логично продължение на предходната, с която след победата над Саудитска Арабия и присъединяването на Северна Сирия 67 годишният тогава турски президент Реджеп Таип Ердоган стана пожизнен;
· Националният съвет за литература и изкуство връчи тазгодишната голяма награда за литература на биографичния роман „Vox populi“. Романът пресъздава в художествена форма драматичните обрати в живота на най-популярния продуцент и ТВ-водещ от последните 20 години Слави Трифонов. Неговият автор е известен само със своя никнейм от социалните мрежи „Азазел“, а името и дори полът на човека, скрит зад този псевдоним, продължава да е загадка за познавачите на съвременната литература. Виртуалното издателство, публикувало романа, е регистрирало вече над сто хиляди тегления на творбата от своя сайт, с което, по думите на неговия собственик, който е и един от сценаристите на прототипа на романа, е „забит последният пирон в ковчега на конвенционалните литературни форми“;
· С решение на Министерския съвет проектобюджетът за следващата финансова година бе променен като за развитието на спорта с приоритет футбол и бойни изкуства се предвиждат допълнително 500 милиона лв., което увеличава държавното финансиране на този сектор, вече надвишаващо значително като процент от БВП общата сума на разходите за наука и образование. Очаква се решението да бъде прието от парламента още следващата седмица. То бе взето след продължилите повече от месец яростни протести на футболни запалянковци и членове на бойни клубове, при които се стигна до кървави сблъсъци с органите на реда с жертви и пострадали от двете страни.
Такива бяха по-важните новини до обяд днес, 5 октомври 2026 година, достигнали до вас благодарение екипа на Дарик Радио . Следва спорт и прогноза за времето.“ [2]
За мнозина този текст вероятно изглежда като неубедително начало на някоя антиутопия в стила на романа „Подчинение“ на Мишел Уелбек. Макар повечето „компоненти“ на въображаемата новинарска емисия да са налице „тук и сега“, възможността за тяхната комбинация в подобен формат е колкото нежелана, толкова като че ли и абсурдна от днешна гледна точка.
Дано да е така, но все пак нека да не забравяме, че в историята, или поне това, което познаваме от нея, често събитията се сгъстяват и ускоряват неимоверно по същия начин, по който в лабораториите протича мигновената кристализация на водата. И в единия, и в другия случай причините на пръв поглед са незначителни, но, както се казва, „малките камъчета преобръщат колата“.
Всъщност камъчетата в коловоза, който следва съвременната западна цивилизация, съвсем не са толкова малки.
Походът срещу Запада[3]
След края на Студената война над западния свят легна сянката на един призрак много по зловещ от онзи, който Маркс и Енгелс видяха да броди из Европа преди около век и половина – призракът на радикалното отхвърляне на представите, ценностите и нормите, върху които е изграден живота на западния човек във всичките му аспекти.[4]
Това явление в еднаква степен е необичайно и парадоксално. Необичайно, защото в модерната история на света се случва за първи път и парадоксално, защото от гледна точка на логиката не би трябвало да се случи.
Да оставим настрана колониалната експанзия на западноевропейците последвала Великите географски открия и, говорейки за необикновеността на явлението, направим съпоставка само с мощното антиколониално движение след края на Втората световна война. Ако излезем от обичайните теоретични схеми и идеологически клишета, тук ще съзрем един феноменален факт: идейната платформа на отхвърлянето на колониалната зависимост, колкото и да е безкомпромисно и ожесточено, по същество утвърждава западните ценности, норми и стандарти на живот. Елитите на поставените в подчинение народи, формирали се по време на колониалното управление, организират борбата за отхвърлянето на стопанската и политическата зависимост от европейските метрополии в името на това да достигнат високото равнище на развитост и качество на живот, характерно за колонизиралите ги страни. Колониалната зависимост се схваща преди всичко като причина за изостаналостта, която целенасочено се поддържа, за да се черпи ресурс за благоденствието на колонизатора. И ако тя се отхвърли, ще паднат преградите пред подтиснатите да достигнат просперитета, който до този момент се оказва запазена мярка за окупатора. Навсякъде, където във визирания период антиколониалното движение придобива радикален характер, в Индокитай, Арабския свят и Черна Африка (в Америките и Австралия този процес се развива много по-рано и има различна форма, но сходно съдържание), местните народи се противопоставят на европейските (западните) метрополии, не за да бъдат различни от тях, а обратното – да бъдат като тях: да имат същите като тях училища, болници, банки, индустрия, университети и въобще всичко онова, от което са били лишени. Разбира се, двуполюсният модел на света и глобалното военно-политическо (и идеологическо) противопоставяне между източния и западния блок, между тоталитарния социалистически и либерално-демократичния модел, което формира общия духовен климат, общия „семантичен фон“ на епохата, оказва своето мощно влияние върху антиколониалното движение, което в различните случаи и в зависимост от множество конкретни обстоятелства (културно-исторически и геополитически) се осъществява в различни форми, добива една или друга специфика. Но в дълбоката си същност то остава еднородно в описания по-горе аспект.
Днешната ситуация е съвършено различна. Налице е процес, или поне началото на процес на отхвърляне принципите, върху които е изграден западния начин на живот. При това в някои случаи става въпрос за категоричност, която в такава степен излиза от утъпкания в предходните няколко века коловоз на мисленето на (западно)европееца, че пречи явлението да бъде разбрано и оценено адекватно, и вместо това възбужда парализиращи волята атавистични, неосъзнати страхове.
Избождащ очите пример за подобна безкомпромисност е ислямският фундаментализъм, носещата конструкция в идеологията на който е тоталното отхвърляне на рационалните основания на общественото устройство и заместването им с религиозни светогледните и нравствени нагласи. В някои от въплъщенията си той проявява изключителна последователност в тази посока, както е, например, при управлението на талибаните в Афганистан от 1996-а до 2001-а г., дейността на терористичната секта Боко Харам в Нигерия или на военно-политическата групировка Ислямска държава, действаща основно в Ирак и Сирия. И тук не става въпрос просто за насилственото налагане нормите на догматичната сунитска интерпретация на шериата, а за една много по всеобхватна визия за човека и света, абсолютно несъвместима с тази, която в съвременните си измерения води началото си от европейския век на Просвещението.[5] Визия по същество споделяна и от теократичния шиитски режим в Иран.[6]
Макар и не толкова остро и, поне засега, без трагизма на военната драматургия, отхвърлянето на западните ценности, норми и нагласи добива нарастващо ускорение в руската и китайската култури. И ако във втората то все още свенливо се прикрива зад паравана на безпрецедентната икономическа инвазия, умело драпиран с екзотичен примес от комунизъм и източен мистицизъм[7], първата вече не крие претенцията си да бъде не нещо друго, а по-добрата алтернатива на западната цивилизация. Много от представителите на сегашния руски интелектуален и политически елит формулират в един или друг аспект тезата, че западната култура е упадъчна, изчерпила своя потенциал за развитие и обречена на неизбежна гибел, а нейната алтернатива е евразийската цивилизация, носеща конструкция на която е руската православна традиция.[8] И това е не само теоретична (идеологическа) концепция а и практически политически проект, реализиращ се във формата на Евразийския съюз – все още крехка, „хлабава“ конфигурация от няколко държави, появили се на картата след разпадането на Съветския съюз (СССР), но с тенденцията за нарастване на вътрешната ѝ интеграция и претенцията за разширяване на нейния обхват и геополитическо влияние.[9] В тази връзка отново е уместно да се направи сравнението със ситуацията от годините преди края на Студената война.
Комунистическият режим, установен в Русия след революцията от 1917 г. и впримчил в своята желязна хватка значителна част от човечеството след края на Втората световна война, наистина е агресивно враждебен към Запада, но основата на това противопоставяне е преди всичко икономическата и политическата организация на обществото. Изразено в термините на „диалектическия и историческия материализъм“ става въпрос за частната собственост върху средствата за производство и диктатурата на пролетариата. Колкото и да е специфичен, руският комунизъм по своя произход и същност е „западен“ и това не само не се крие, а, напротив“ – дебело се подчертава.[10] Разбира се, фронтовата линия „частна – обществена собственост“, върху която според марксистката догма за „базата и надстройката“ се надгражда барикадата между либералната демокрация и пролетарската (народната) диктатура има множество разклонения във всички сфери на живота – морала (социалистически и буржоазен), изкуството (социалистически реализъм и декадентски модернизъм), правото, спорта, частния живот и дори науката, – но основата, „материковата скала“ остава незасегната от тези разломи: европейската (западната) антиклерикална рационалност, разгърнала се след великия век на Просвещението и родила модерността, в която комунистическото общество е не нещо друго, а само по-висшия етап след капиталистическото.[11] Казано с други думи, руският болшевизъм разглежда западната култура като онзи развит стадий в човешката цивилизация, на който по силата на обективната историческа закономерност изграденото по калъпа на неговата идеология общество е висша еманация; най-висшият и последен социално-икономически строй, абсорбирал в съответствие със законите на диалектиката („преминаване на количествените натрупвания в качествени промени“, „отрицание на отрицанието“ и „единство и борба на противоположностите“) всички предходни достижения в себе си. Докато сегашния руски нихилизъм схваща руско-православната култура като изконно (фундаментално, генетично) противостояща на западната.[12]
Примери за отхвърляне на западните норми и ценности, макар и не с мащаба на изброените по-горе, могат да се открият и в други географски посоки, но същественото в случая е, че явлението, което се разкрива в тях освен необичайно е и парадоксално. И парадоксът тук се състои в това, че от гледна точка на здравия разум, който винаги върви под ръка с икономическия интерес и политическите сметки, подобно отхвърляне не би следвало въобще да съществува.
Материалните и духовните аспекти на дадено обществено състояние, на определена културна ситуация[13] се намират в такава функционална връзка, при която всеки елемент на социалния организъм може да съществува в собствената си определеност само при наличието на останалите, а промяната дори в един, предизвиква значителни изменения в цялото. И това е не само теоретична концепция, но и емпирично положение, доказало своята валидност в хилядолетната история на всички цивилизации. В този план за прагматичния разум и интуиция би следвало да е ясно, че отхвърлянето на ценностите и нормите на западната култура е същевременно и отхвърляне на нейните материални достижения (технологични, стопански и социални), на които в една или друга степен днес се радва глобалното човечество: без тези ценности и норми те не само не могат да бъдат развивани, но дори не могат да бъдат просто съхранени.[14] Едва ли някой сериозно би се ангажирал с твърдението, че научните открития, технологичните нововъведения, ефективните стопански форми и развитите социални институции във вида, в който съществуват в съвременния свят, са възможни в контекста (и на основата) на светогледни представи, ценности и норми, различни от създадените в западната цивилизация след Просвещението.
За какво тогава става въпрос? За появата на епидемия от културно-исторически астигматизъм или за нещо друго? Това е въпросът, който сега добива изключителна актуалност.
Тъмната страна на славата
Последователният рационализмът е „запазената марка” на модерната западна култура, грижливо поддържана от самото й формиране през епохата на Новото време. С нея тя легитимира своето превъзходство както по отношение на предходното средновековие, така и над другите култури. В съвременността обаче върху тази бляскава фасада като че ли се появяват съмнителни тъмни петна.
В западното социално и културно развитие от епохата на Новото време насам постепенно се утвърждава типа рационалност, формиран, нормиран и символизиран от науката и преди всичко емпиричното естествознание. Тази идейна платформа подготвя прехода към съвременната глобална цивилизация, а като неин органичен продукт могат да се разглеждат инженерно-технологичния подход в производството, и свързаната с него индустриална революция, при която машината се превръща в един от ключовите символи на западното общество.
Индустриалното машинно производство придобива „научен” характер много преди във фабриките и заводите да започне непосредственото използване на теоретичните достижения на науката. Инженерът организира производствения цикъл по метода, по който учения осъществява експериментите в своята лаборатория. За разлика от стария майстор-занаятчия, усвоил „тайните” на създаването на един продукт без да разбира закономерностите във функционирането на вещите, с които оперира, т.е. действащ по същество интуитивно на основата на усвоения опит на предходните поколения, той предварително е описал и изчислил „механиката” на производствения процес така, както ученият е създал модела на провеждания експеримент. Разлика между наука и производство разбира се има, макар че от началото на 20-ти век насам тя все повече намалява – първата е преди всичко познавателна дейност, чиито продукти се оценяват и реализират по приетите (и налични към момента) критерии за истинност, докато второто е подчинено, в крайна сметка, на логиката на пазарните отношения. Но по начина на организацията си, като алгоритъм, по който се осъществяват, сходството е очебийно. Ако науката изисква разлагането на изследвания обект на най-елементарните му съставни части и методичното им изследване по строги експлицитни правила, които са предварително дефинирани, в производство същото се постига посредством разлагането на технологичния процес на отделни фази съобразно инженерната му реконструкция и прецизно следване на всяка стъпка от проекта с оглед постигането на заложения в него краен резултат.[15]
Научно-технологичната рационалност не само радикално се противопоставя на различните прояви на религиозен мистицизъм, окултизъм и т.н. в този ред, но прекроява по своята мярка всички области на социално организираната дейност на модерния човек. От позициите на въведената представа за нея следва да се оценят и всички онези аспекти на съвременния живот, които са симптом за настъплението на ирационални подтици и импулси в западната култура.
Напоследък се наблюдават много явления, които могат да се интерпретират като прояви на ирационализъм, набиращи скорост въпреки невиждания до този момент научно-технологичен напредък. Нещо повече – като че ли е налице мащабен и устойчив процес на ерозия на рационалното възприемане на действителността, в който благодарение на глобалната комуникация са увлечени все повече хора с най-различен образователен и социален статус.
Някои от емпиричните индикации за този процес са видими и с просто око: хороскопите и нумерологичните (кабалистични) изчисления, които се възприемат все по-сериозно и масово се използват при организиране на всекидневието както в личен, така и в обществен план; невероятният възход на езотеричната „наука”, осветяваща всички „потресаващи загадки” на природното и социалното битие по изключително агресивен спрямо „остарелите” конвенционални теории начин; безбройните шаманско-магьоснически „терапевтични” практики; психеделичните стилове в изобразителното и музикалното изкуство; жанровете в литературата, киното и телевизионната драматургия, експлоатиращи фантазно-митологични сюжети (радващи се при това на доскоро немислими тиражи, интерес на рекламодателите и въобще касова реализация); възраждането и масовизирането на многобройни тайни религиозно-окултни общества; възхода на „конспиративните теории” за движещите сили и характера на обществено-политическите процеси. – В съвкупността на всички тези случаи ще видим шокиращия обхват и дълбочина на отхвърляне на традиционните рационални представи за света, изграждащи носещата конструкция на модерния западен светоглед. Най-значимият индикатор за този процес обаче е нарастващото влияние на религията, която като че ли започва да възстановява загубените след Просвещението позиции и се връща към пропагандни и ритуални практики, характерни по-скоро за Средновековието. В това отношение водещи са двете основни християнски деноминации в европейската културна традиция – католицизмът и православието, макар че е трудно да се прецени коя от тях бележи засега по-голям успех: мистичната вяра в светците и техните мощи, в сакралната сила на тайнствата, иконите и знаменията, в литийни шествия и други пищни церемонии днес укрепва и в православния изток, и в католическия запад, а заедно с нея укрепва и авторитета на съответните църкви, нараства тежестта им в обществено-политическия живот, сведена през предходните два века почти до нула.[16]
Особено внимание заслужава отстъплението от рационалните основания на живота в социално-икономическата и политическата области, още повече, че при първо приближение то не винаги се забелязва.
По принцип рационалността в съвременните стопански отношения се изразява преди всичко в способността за целенасоченото им управление на основата на познанието за обективните закономерности, на които те са подчинени. Рационалният мениджмънт до голяма степен дава облика на развитата пазарна икономика и е в основата на възхода на икономическата наука. Но в привидно свръхрационализирания стопански живот се съдържа и един компонент, който има противоположното действие: приемането на стопанската активност, вдъхновена от печалбата, като свръхестествена позитивна мотивация, която не подлежи на критична преценка и може само благоговейно да се съзерцава. Печалбата наистина е основен фактор, детерминиращ поведението на икономическите субекти в либералното пазарно стопанство, но както никога досега тя е въздигната в ранг на самодостатъчна ценност, която не намира основания „във” (и не търпи санкции „от”) каквито и да било други ценности – нравствени, естетически, религиозни, идеологически. Абсолютизирането на печалбата като мерило за ефективност и успех, на печалбата без оглед на човешката цена за постигането ѝ, на практика я сакрализира и тъкмо с това високорационализираният стопански живот съдържа в себе си предпоставката за своето отрицание във вида на един скрит, латентен ирационализъм. Практически той се проявява под формата на неограничена от разумни (логически и теоретични) аргументи хипертрофия на производството и потреблението, във вида на подсъзнателна, инстинктивна необузданост и, от друга страна, безконтролност на икономическия растеж. Изглежда парадоксално, но тъкмо съвременното глобално стопанство – възникнало от революцията в информационните и комуникационните технологии, а в не малка степен и като продукт от развитието на икономическата наука, – като че ли подхранва с особена сила стихийността на икономическата активност и ѝ придава характер, способен да взриви собствения му рационален фундамент. В това отношение особено показателна е серията от икономически трусове, разтърсили западния свят от началото на новия век и довели почти до колапс финансовата му система. В определен смисъл те могат да се разглеждат като изригвания на „стопански ирационализъм”, което може да обясни и обстоятелството, че се изплъзват от обяснителния модел на теорията за закономерната цикличност в икономическия растеж с естествените за него периоди на свръхпроизводство, предизвикващи сривове на пазара. Визираната серия финансово-икономически катаклизми, обобщавани с понятието криза, вероятно е свързана с дълбоки деструктивни процеси в общия стопански фундамент на западното общество, изграден в годините след Втората световна война, което според някои изследователи се явява предпоставка за преход към нов, различен от сегашния неолиберален социално-икономически (включително политически) модел.[17] Въпреки, че тази криза често се определя като световна, тя разтърси преди всичко двете опорни точки на високоразвития Запад – САЩ и ЕС, като най-острата, най-болезнената ѝ форма във вида, проявил се там, подмина останалите национални и регионални икономики. От строго икономическа гледна точка това може да бъде интерпретирано като израз на специфичните финансови практики и механизми, действащи в евроатлантическата зона, както и на някои по-общи пазарни закономерности в съвременния глобален свят. Но подобна интерпретация в никакъв случай не трябва да омаловажава връзката между остротата на кризисната събитийност и своеобразието на стопанските отношения, формирани на основата на определени представи и ценности – светогледни, нравствени и идеологически. Напротив! – Приемането на значението на тази връзка води до по-задълбоченото разбиране, че кризата е предизвикана от неизбежния антагонистичен сблъсък между политическата демокрация, базирана върху идеята за социална справедливост и „индустрията на международните финанси”, водена и вдъхновявана от стремежа за безспирно безконтролно увеличаване на своя капитал; криза, която на свой ред може да стане предпоставка за разрушаване устоите на съществуващия демократичен обществен ред.[18]
Връзката между реалния и финансовия сегменти на икономиката е сериозно разстроена. От средство за поддържане и развитие на стопанския живот (като обслужват размяната, а оттам стимулират потреблението и производството) парите са се превърнали в самостоятелна „субстанция”, притежаваща свойството да нараства в хода на чисто финансовите спекулации. По този начин те стават и самодостатъчна цел за икономическите субекти, което е основата, върху която финансовите институции, управляващи паричните потоци (банки, инвестиционни корпорации, фондови борси, рейтингови агенции и т.н.), се трансформират в независима (и неконтролируема) система, способна безапелационно да налага „правилата на играта” на реалната икономика.
Описаното състояние на нещата не е свързано единствено със ситуацията на криза. Неговото постепенно формиране може отчетливо да се проследи от втората половина на 19-и век насам във все по-нарастващия обем и все по-усложняващите се механизми на спекулативните сделки с ценни книжа и валута, преформулиращи параметрите на пазара и социалната сфера като цяло.[19] Но пари, които могат да бъдат накарани до безкрайност да раждат от самите себе си нови пари, е утопия, подобна на легендата за Ел Дорадо. И като всеки мит тя е преди всичко колективен ирационален начин на мислене, социално-психологическа нагласа, която предизвиква общ порив на волята, насочва практическата активност и конструира институциите за нейното осъществяване. Този действен митологичен конструкт, зародиша на който можем да открием още в зората на масовата индустриална култура, достига своя зрял (а с това и хипертрофирал, злокачествен) вид в съвременността, когато се осъществява прехода към постиндустриалното информационно общество. При внимателното вглеждане в тази митологична нагласа към парите ще открием необузданото желание „всичко” да се постигне „тук” и „сега”. Вездесъщото „всичко, тук и сега”, което е обсебило днешните активни поколения, може на свой ред да се разглежда като еманация на една светогледна ориентация, в рамките на която не може да се формира някаква житейска цел, надхвърляща хоризонта на физическото пребиваване в света. Ако използваме термините, с които в гръцката античност са означавали различните аспекти на живота, то съвременният западен човек възприема своето индивидуално и социално битие само като„bios” – като обикновеното ограничено във времето физическо присъствие в света, и в никакъв план като „zoe” – отиващото отвъд преходната телесност трансцендентно (духовно и/или магическо) измерение на това присъствие. За този човек последният, върховен смисъл на съществуването е заключен в хедонистичния акт на задоволяване на телесните му потребностите, които обхващат безостатъчно и интелектуално-емоционалната област, доколкото последната се схваща изцяло като функция на нервната тъкан. При това в акта на самото задоволяване тези потребности нарастват лавинообразно, което води до появата на феномена „пазарно общество“.[20] Тъкмо пазарът, превърнал се от елемент на стопанството във всеобхватна културна стратегия не само предизвиква последните финансово-икономически кризи, но с безостатъчното доминиране във всички сфери на личния и обществения живот подкопава рационалния характер на западната цивилизация като цяло.
Като индикатор за (и следствие от) описаната икономическа ирационалност могат да се разглеждат и такива мащабни проблеми като бързо изчерпващите се енергийни източници в световен мащаб, неспособността да се реагира адекватно на острите екологичните проблеми, катастрофалното нарастване на населението, което не може да бъде изхранено, задълбочаването на пропастта между богатите и бедните общества, вещаещо нови мащабни и яростни военно-политически конфликти. В тази плоскост, накрая, могат да се открият и движещите сили на мощната промишлено-търговската експанзия на Индия, Китай и няколко други страни, в която се съдържат много патологични елементи.
Класическата рационалност постепенно губи позиции и в собствено политическата сфера. В нея традиционните идеологии, чрез които политическите отношения се поставят в строгата рамка на разумно (в частност теоретично) дефинирания групов интерес, все повече се изместват от платформи, обосноваващи политическите цели по интуитивно-емоционален начин, без ясни логически предпоставки и следствия. Разбира се във всеки момент на политическата история след епохата на Новото време могат да се открият ирационални мотиви и елементи, но тук става въпрос за такова методично отстъпление от рационалните основи на буржоазния обществен ред, което вече започва да претендира за норма. Ако се вгледаме в посланията и поведението на съвременните западни политици, ще видим, че за успешната си кариера те все повече залагат на емоциите и подсъзнателните, рационално нерефлектирани реакции на своите избиратели, а последните, на свой ред, градят предпочитанията си върху симпатии и антипатии, основани на произволни асоциации, предизвикани от физическата визия на своите избраници, данни от техните биографии или проявени характерологични особености без връзка с непосредствената им дейност. Днес все по-малко стават тези, които четат и слушат политически програми, разгърнати чрез рационални доводи и аргументи. Търсят се харизматични лидери, които привличат вниманието на публиката с емоционално обагрени послания и първосигнални внушения, а за техния успех се грижат внушителни екипи за фабрикуване на илюзии, които се маскират с евфемизма PR (Public Relations). Свалил вратовръзката и строгия костюм, загърбил официалния протокол, „новият политик“ се опитва да печели гласоподаватели като привърженик на футболен отбор или рок звезда, покровител на сексуална ориентация (стандартна или не), и въобще с всякакъв вид идентификация с емоционалните (импулсивни и неподлежащи на рационална оценка) предпочитания на избирателя.[21]
Особено показателна за вълната ирационализъм, заливаща съвременния политически живот е появата на множество радикални популистки движения, които са с неясен идеен профил, макар че често се самоопределят като крайнолеви или крайнодесни. По същество те основават възхода си на един нов всеяден „прагматизъм”, почерпен от първичните, неосъзнати нагласи и реакции на унифицирания от медийната пропаганда човек, неспособен за самостоятелна трезва оценка на обстоятелствата и склонен към лишено от рационален контрол политическо действие.[22] Тъкмо социалнопсихологическият климат, създаден от тези ирационални нагласи и реакции, подхранва в крайна сметка и болните имперски фантазии, възкресяващи геополитически конструкции, заети от историческия спомен и напълно неадекватни на съвременните реалности.[23]
В съвременния политически ирационализъм има нещо, което принципно го противопоставя на научно-технологичната рационалност, превръщайки го в нейна алтернатива: игнорирането на експлицитните основания на политическото действие, извеждането му от контекста на логическата аргументация и контрааргументация. Обстоятелство, което поне до известна степен може да обясни появата на два характерни за съвременната епоха феномена – тероризмът, който може да се разглежда като симетричен отговор на скритата манипулация, на задкулисната политическата игра, нямаща излаз в полето на публичния сблъсък на идеите и олигархичната (криминално-мафиотска) структура, която по същество се явява резултат от взаимопроникването на политическия и икономическия ирационализъм в съвременния им вариант. Именно новата вълна на политическата ирационалност, интуитивно схваната като отклонение от класическата „програма на модерността“ и симптом за нейната изчерпеност, роди в речника на политолозите термините „предвидимост” и „предсказуемост”, които точно описват появилия се дефицит.
Краят на Просвещението?
Описаните тъмни петна върху бляскавата броня на западната цивилизация подхранват тревожността и страховете на хората в много региони на съвременния глобализиран свят, и пораждат нагласата за отхвърлянето на принципите, върху които тя е изградена. Но тук има още нещо, което е изключително важно за разбирането на същността на днешната ситуация и перспективата, които тя вещае.
Модерният западен светоглед, който основателно се определя като научно-рационалистичен или по-кратко – рационалистичен, притежава една особеност, често убягваща от вниманието: при него границата, отделяща човека от Бога напълно изчезва. Тази граница нито устремилите се във висините с катедралите си готически хора, нито титаничните личности на Ренесанса могат (и смеят) да прекрачат. Но тя безпардонно е пресечена още във века на Просвещението от модерния човек. Проникнал с физиката, химията, астрономията зад видидимото, надникнал в безкрайния микро- и макрокосмос, той сваля с философията, еволюционната биология, антропологията Бога на Земята. Светът е загубил своето магическо измерение, основано на вярата и подхранващо вярата, с което са се изчерпали възможностите тя да бъде надежден ориентир в живота – както личен, така и исторически. Останал сам в студения безстрастен свят на науката, човек трябва да поеме в собствените си ръце всички телесни и духовни аспекти на съществуването, уповавайки се единствено на своя разум и ръководения от него емпиричен, практически опит.
Рационалистичният светоглед поражда обаче един остър дефицит. Изличил от хоризонта си „невидимото“ за научните теории и наблюдения, „недостижимото“ тук и сега, „отвъдното“ на събитията между раждането и смъртта, сам по себе си той не е в състояние да ситуира човека по начин, позволяващ животът му да добие някакъв по-висш смисъл. Някаква по-висша цел, надхвърляща физическото му присъствие в света. И най-великата творба на изкуството, най-гениалното откритие на науката, най-красивата любов или най-благородната постъпка остават в координатната система на реалността, съществуваща по силата на природната и социалната необходимост, на закономерността, която може да се измери в съответните мерни единици и да се опише с математически формули. И този „физически“, „физиологически“ смисъл остава непроменен, дори когато го проектират в бъдещето, опитвайки се да го извлекат от приноса на „днешните дела“ за съществуването на „идните поколения“. Оказва се, че този дефицит нито може да бъде компенсиран от успехите на науката, нито преодолян от титаничните напъни на философите, поетите, писателите, драматурзите, художниците и композиторите.
По този начин модерната западна култура се оказва не просто функция на разгръщането на научната рационалност – начинът на мислене, нравствеността и художественото въображение, вдъхновени от емпиричната наука със съпътстващите я технологични иновации. Не по-малко важна страна в нейното разгръщане е десакрализацията на света, неговото размагьосване, при което човешкото съществуване се оказва лишено от външна опора и по-висша трансцендентна значимост.
Безспорно развитието на науката е в основата на много от забележителните достижения на които сме свидетели – космическите и нанотехнологиите, електронните комуникации, ефективната високотехнологична медицина и т.н., както на революционното повишаване качеството на живота във всичките му аспекти. Обратната страна на медала обаче е своеобразно езическо обожествяване на телесността в многообразните й форми – обожаваното тяло на спортния идол, на модната звезда, на сексуалния патньор, – а култа към физическото (физиологическото) битие в съвременната епоха води до тоталното доминиране на материалните ценности за сметка на нарастващото безразличие към духовните, в консуматорското отношение към природата, в безапелационното налагане на примитивни хедонистични стандарти в частния и обществения живот.
Наличният социокултурен модел, в който пълноценно се реализира „програмата на модерността“ е започнал да се изчерпва и тъкмо това е невидимата, но дълбока причина за „похода срещу Запада“, на който сега сме свидетели. Този поход може да промени коловоза на историята и да отвори пред човечеството бездната на немислими за предходните епохи хаос и изтребление. Тъкмо затова е необходима промяна. Промяна, която да преодолее дефицита в светогледа на съвременния човек, роден след Новото време през века на Просвещението? Но каква е посоката на тази промяна, накъде тя води човека от новия глобален свят?
Въпреки големите технологични и социални достижения научната рационалност днес не изглежда толкова привлекателна, колкото преди. И основната причина за това е, че в силовото поле на научните символи, формиращи нормите и ценностите по които протича живота в индивидуален и колективен план, човешкото битие е станало прекалено едноизмерно, лишено от цялостност, пълнота и един по-висш вдъхновяващ смисъл. Да се предполага обаче, че трансформацията, която може да отстрани този недостатък, ще се осъществи под формата на някакво връщане назад – било като реабилитация на ренесансовия хуманистичен идеал, било като някакво възраждане на религиозното чувство и представа – е наивно. По реалистично би било надеждата да се възложи на една принципно нова светогледна ориентация, в която образът на света, създаден от научно-технологичната рационалност, ще бъде вместен в едно по-мащабно изображение, обхващащо и онези негови аспекти, които се изплъзват от каноните на физико-математическата логика. В създаването на този нов светоглед съвременното изкуство вече взема участие. Своя принос предстои да даде и науката. А може би и философията – стига да погледне реалността в очите и отново да се втурне в самия свят вместо да съзерцава представите за него, изградени в собствените й конструкции и теориите на естествознанието; старата метафизика отдавна е мъртва, но новата може би предстои да се роди.[24] И в тази връзка заслужава да се чуе казаното от Хосе Ортега-и-Гасет: „Както изглежда човешкият живот не е вещ, той няма природа и следователно трябва да бъде мислен с категории, с коренно различни концепции от тези, които ни обясняват явленията на материята. Задачата е трудна, защото от три века насам физиката ни е приучила да оставяме зад гърба си като нещо незначително и иреално точно тази странна действителност, която е човешкият живот.”[25] В епохата, през която погледът прониква все по-дълбоко в непрогледния мрак на дълбокия Космос, постмодерният човек от глобалната цивилизация, развила се от здравия и дълбок корен на европейската, вероятно ще се отърси от предразсъдъка, роден през 18-ти век, че човешкият живот е просто процес от рода на тези, изучавани в точните науки и ще намери куража да потърси в него смисъл, по висш от сегашния.
Краят на Просвещението? – Не! Истинското Просвещение тепърва предстои. Което поражда надеждата, че „новините“, с които започнах настоящото изложение, никой никога няма да чуе.
[1] Настоящото есе е представено на теоретичния семинар "Човекът- мярка за всички неща? Предизвикателствата на постиндустриалното информационно общество", организиран от катедра Правни и хуманитарни науки в Стопанския факултет на Техническия университет и проведен през м. октомври т.г. В съкратен вариант и с неизбежната при това редакция то предстои да бъде публикувано в сборника с материалите от семинара.
[2] За сведение на незапознатите с актуалната политическа драматургия използваните в този текст имена на хора и политически организации са на действителни участници в сегашния обществено-политически живот.
[3] В предлагания текст ще използвам на термините „западна цивилизация“ и „европейска цивилизация“ като синоними без допълнителна аргументация, която съм развил в други свои публикации и тук ще спестя, за да не утежня изложението с излишно теоретизиране.
[4] „Един призрак броди из Европа – призракът на комунизма“ е изречението, с което започва написаният от Карл Маркс и Фридрих Енгелс Манифест на комунистическата партия, публикуван за пръв път в Лондон през 1848 г. (вж. К. Маркс, Фр. Енгелс, Избрани произведения, Партиздат, С., 1977 г., стр. 35).
[5] Режимът на талибаните – членове на военно-религиозна групировка възникнала в средите на младежите, включени в религиозното обучение на медресетата, – не само налага нормите на шериата като основа на публичния и частния живот, но се опитва да изкорени дори технологичните достижения и свързаните с тях форми на общуване, приемани като агент на западната цивилизация: забранени са радиото, телевизията, филмите, интернет, прогнозите за времето са обявени за “черна магия”, преследват се спортът, развлеченията, музиката и даже веселото настроение; в тази връзка заслужава да се посочи и превода на името Боко Харам – най-кръвожадното (засега) въплъщение на сунитския фундаментализъм, – което на езика хауса, използван в северна Нигерия, означава „западното образование е грях“; в същата връзка, накрая, се намира и мащабното разрушаването на паметниците на древните месопотамски цивилизации от страна на Ислямска държава в Ирак и Леванта – ИДИЛ (произнасяно на арабски ДАЕШ), което следва посоката, очертана от талибаните със взривяването през 2001 г. на гигантските статуи на Буда от II – V век в района на афганистанския град (и област) Бамиан.
[6] Макар и в по-смекчена форма, идеологията и практиката на теократичния режим в шиитски Иран, при който върховната светска власт принадлежи на духовните водачи – аятоласите (притежателите на висшата титла в шиитския ислям, означаваща в превод „знамение на Аллах), също категорично отхвърля западния, „декадентски“ начин на живот; емблематично в това отношение е задочното осъждане на смърт на британския писател от индийски произход Салман Рушди за романа му „Сатанински строфи“, при което той дълги години е принуден да се крие, охраняван от британските тайни служби.
[7] Според съобщение на китайската информационна агенция Синхуа от началото на 2015 г. министърът на образованието Юен Гуейжън заявява пред представители на университетите, че е необходимо да бъде въведен по-строг контрол върху използването на западни учебни помагала, за да не се допуска използването на материали, пропагандиращи западните ценности. (http://www.falun-bg.info/news/world/124-kitai-cenzura-zapadno-mislene.html)
[8] Идеологическата конструкция „Евразия“ възниква в средите на руските емигранти след болшевишката революция от 1917 г.; най-ясно формулирана от княз Николай Трубецкой в публикувания през 1920 г. в София негов труд „Европа и човечеството“, тя е тясно свързана с доктрините за „Третия Рим“ и „Особения път в развитието на Русия“ и първоначалната ѝ цел е да стане основа на съпротивата на новия комунистически режим от позициите на руския национализъм; в наши дни тя е възкресена при управлението на президента Путин, а един от най-гласовитите ѝ адепти е руският религиозно-политически изследовател и публицист Александър Дугин, основател и лидер на евразийското движение.
[9] В Евразийския икономически съюз (ЕИС), възникнал през 2010 г., днес членуват 5 държави – Русия, Казахстан, Беларус, Армения и Киргизстан; независимо, че е представяно като чисто икономически блок на формированието се възлагат много по-големи геополитически надежди.
[10] В това отношение особено внимание заслужава задълбоченото изследване на Николай Бердяев „Извори и смисъл на руския комунизъм“ (ИК „Христо Ботев“, София, 1994).
[11] Сходно като семантична конструкция е и противопоставянето към западния либерално-демократичен модел от германския националсоциализъм, само че в този случай имаме своеобразна темпорална инверсия: докато комунизмът е „пътуване“ към прогресивното бъдеще на западната цивилизация, нацисткият режим е по-скоро „завръщане“ към митологичното минало, вдъхващо живот на „волята за власт“, подтисната от същата тази цивилизация.
[12] Вж. Борис Дубин, Особеният път и социалният ред в съвременна Русия – Култура, бр. 33, 01 октомври 2010 г.
[13] В случая употребявам термините „общество“ и „култура“ като синоними, макар че в по-строг теоретичен (антропологичен) план те изразяват качествено различни аспекти на колективния живот.
[14] Непосредствено доказателство за това е крахът на социалистическия експеримент, при който благодарение на ревизията на определени политически, правни, нравствени и естетически норми на обществените отношения, характерни за отричания западен капиталистически строй, се стигна до тотално изоставане в технологичната и стопанската области. И обратно – способността за технологичен и стопански напредък, който някои култури, твърде различни до неотдавна от западната, демонстрират, винаги е свързана с внедряването на нравствени, идеологически, естетически и въобще всякакви ценностни иновации, заимствани от западната цивилизация.
[15] Описаната методичност на индустриалното производство, почерпена като „парадигма“ от областта на модерното естествознание, по гениален начин е разкрита във филма на Чарли Чаплин „Модерни времена“ (неговият последен пълнометражен ням филм, чиято премиера е през 1936 г.), в който човешкото присъствие е толкова чуждо на конвейерната технология, колкото и на научната методология.
[16] Много показателна илюстрация за този процес е скорошното канонизиране на Майка Тереза – родената в Албания през 1910 г. като Агнес Гондже Бояджиу и починала през 1997-а г. като ръководителка на основания от нея в Индия женски монашески орден „Мисионери на милосърдието“. На 4 септември т.г. (2016-а) папа Франциск я провъзгласява за Света Тереза от Калкута (актуалното индийско име на града е Колката) – само19 години след смъртта ѝ и не съвсем категорично доказани чудеса, която тя би следвало да е извършила, за да бъде канонизирана. Нобелов лауреат за мир (1979 г.), както и на множество други престижни награди от цял свят, Майка Тереза проповядва фанатична вяра и краен аскетизъм, което придава на дейността ѝ хуманитарни и политически аспекти, предизвикали остра критика от учени, лекари и публицисти. Множество подобни примери могат да се дадат и от православния свят, въпреки че поради отсъствието на централна властова институция подобна на папската (Вселенския патриарх със седалище в Истанбул/Константинопол е само „пръв между равни“ сред предстоятелите на автокефалните православни църкви), която да провежда единна и масирана пропагандна стратегия, те нямат (или много рядко имат) този наднационален обществен отзвук.
[17] В най-общ план това е позицията на известния американски политически философ Франсис Фукуяма. Вж.: Fukuyama, Francis. The Future of History. – Foreign Affairs, January/February 2012.
[18] Вж. например: Shtreek, Volfgang. The Crises of Democratic Capitalism. – New Left Review 71, September-October 2011 (<http://www.newleftreview.org/?page=article&view=2914>), както и Хабермас, Юрген. Демокрацията е в опасност. Култура, бр. 38(2656), 11 ноември 2011.
[20] Изследвайки този феномен, съвременният американски политолог Майкъл Сандъл, стига до извода, че неусетно западният свят е преминал от „пазарна икономика” към „пазарно общество”: „А разликата между тези две неща е следната: една пазарна икономика е средство – ценно и важно средство – за организиране на производителните ни способности. Пазарното общество, напротив, е начин на живот, при който пазарните ценности се просмукват във всеки аспект на човешките стремежи и усилия. Това е място, където социалните отношения са оформени по образ и подобие на пазара.“ Вж.: Sandel, Michael. What Isn’t for Sale. – April 2012 Atlantic Magazine (The Atlantic Home-Sundey, April 1, 2012)
[21] Създаденият в периода 1987-1992 г. комедиен сериал „Новият политик“ ("The New Statesman", Великобритания), целящ да иронизира тогавашното консервативно правителство на Англия, рисува със средствата на политическата сатира един обобщен образ на новата политическа класа и новия тип политическа култура въобще. При нея манталитета на политическия лидер, който се оглежда в очакванията на избирателя, често изглежда гротескно в сравнение с „класическия стил“, чийто последни представители са може би политици като Маргарет Тачър, Франсоа Митеран и Хелмут Кол: за италианците икономическата политика на премиера Берлускони, довела страната на ръба на фалита, се оказва без значение и независимо от корупционните скандали, в които непрекъснато е въвличан, го преизбират многократно, вдъхновени от еротичните му подвизи, възприемани като върховна житейска ценност; за лицемерния пуритански морал от другата страна на океана една невинна (по стандартите на Берлускони или доскорошния му френски колега Саркози) любовна авантюра се оказва толкова неприемлива, че за малко не предизвиква преждевременното прекратяване на втория мандат на президента Бил Клинтън, провеждащ разумна и доста успешна вътрешна и външна политика, докато интелектуалните „достижения” на колегата му Джордж Буш-младши, неведнъж залагал хазартно бъдещето на света, са подминавани с благосклонно мълчание.
[22] Макар и основана от Жан-Мари Льо Пен през далечната 1972 г., френската крайнодясна популистка партия „Национален фронт“ се превръща в значим политически фактор, когато лидерът ѝ стига през 2002 г. до балотаж на президентските избори и печели 18% от гласувалите; през 2015 г. формацията, водена от дъщеря му Марин Льо Пен, печели на първия тур на местните избори в 6 от 13-те региона (28% от гласоподавателите) и само свръхмобилизацията на привържениците на останалите партии успяват да спре нейния възход. Изборни успехи и влияние в политическия живот постигат и други партии с крайнолява или крайнодясна популистка фразеология – „Британската партия на независимостта“ (UKIP) с лидер Майкъл Фарадж, спечелила последните европейски избори в Обединеното кралство; новосъздадената испанска „Подемос“ (от исп. – „можем“), станала 3-та на последните парламентарни избори с над 12% от гласове; гръцката СИРИЗА (коалиция на радикалната левица – ΣΥΡΙΖΑ) с лидер Алексис Ципрас, „яхнала“ недоволството срещу банкрута на страната и спечелила два последователни избора за парламент. В този ред могат да се поставят и други партии в страни на ЕС, между които и българската „Атака“, която дори стигна до участие в управлението посредством негласна коалиция. Към тези политически партии може да се причисли и възникналата неотдавна в Германия ПЕГИДА (Patriotische Europäer gegen die Islamisierung des Abendlandes, PEGIDA – Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада), чието влияние непрекъснато се разраства, както и някои по-традиционни партии като управляващата в Унгария „Фидес“ (Унгарски граждански съюз, Fidesz – Magyar Polgári Szövetség) и полската партия „Право и справедливост“ (Prawo i Sprawiedliwość) , които под фасадата на консервативна дясна идеология осъществяват на практика популистка политика.
[23] За наличието на подобни имперски фантазии е достатъчно да погледнем символите на властта, които агресивно демонстрират някои съвременни режими: грандиозните военни паради, допълнени с монархическите атрибути на официалния държавен протокол в Москва, или гигантският нов президентски дворец, построен в Анкара в стила на някогашните султанските сараи в града на Босфора, недвусмислено говорят за бляновете на днешните „самодръжци“ в Русия и Турция.
[24] Очакванията на учените към философията, свързани с тяхната ивтелектуална област, могат да се резюмират със следните думи на един от най-известните съвременни физици, Стивън Хокинг, от заключението на популярното изложение на научните представи за времето и пространството:
„…През XIX и XX в. обаче науката твърде много се технизира и математизира за философите, както и за всички други с изключение на малкото специалисти. Философите стесниха обсега на търсенията си в такава степен, че Витгенщайн, най-известният философ на нашия век (20-ти век – А. К.), каза: „Единствената задача, оставаща пред философите, е езиковият анализ“.Какво падение за великите традиции на философията от Аристотел до Кант!
Но ако ние успеем да открием една завършена теория, тя своевременно трябва да стане разбираема като общо правило за всеки, а не само за неколцина учени. Тогава всички заедо, философи, учени и обикновени хора ще могат да участват в обсъждането на въпроса, защо и ние, и Вселената съществуваме. Ако намерим отговор на този въпрос, това ще е окончателно тържество на човешкия разум, защото тогава ние ще знаем намеренията на Бога.“ ( Вж. Кратка история на времето. От големия взрив до черните дупки, УИ „Св. Кл. Охридски, София, 1999 г., с. 150.)
© Ангел Кондев – автор, 2016
© Copyright 2016 by Angel Kondev
