НОВАТА
СТРАТЕГИЯ ЗА НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ НА САЩ:
ПАРТИ
С БЕЗМИТЕН ЧАЙ ОТ КИТАЙ И РУСКА ВОДКА „НОВИЧОК“ ИЛИ
ЗАВРЪЩАНЕТО
НА БЛУДНИЯ СИН
При отговора му особено интересни са онези
пасажи от 33-те страници на публикувания документ, които се отнасят за
отношението на Щатите към Стария континент. В тях се оглежда не толкова представата
на американците за европейците, колкото начина, по който са започнали да
възприемат самите себе си. – Възприемане, разтворено, на свой ред, във всички
аспекти на техния обществен и частен живот.
Подлагайки Европа (и в частност ЕС) на остра
критика по редица актуални практически теми като миграцията, гражданските
свободи, трансатлантическото сътрудничество в областта на отбраната (главно
недостатъчното европейско финансиране) и общото им технологично и икономическо
изоставане, Стратегията отива по-далеч и прави обобщението, че „…този
икономически упадък е засенчен от реалната и по-остра перспектива за цивилизационно
заличаване…“; заличаване, което е предизвикано от дълбоките
промени в демографията и социално-политическата структура на европейските
общества и води до загуба на традиционната им идентичност. Според документа упадъкът
на европейския цивилизационен модел се изразява в размиване и изчезване на
традиционните ценности и идентичност, характерни за него – в „дейности на Европейския съюз и други транснационални
органи, които подкопават политическата свобода и суверенитет; миграционните
политики, които трансформират континента и създават раздори; цензура на
свободното слово и потискане на политическата опозиция; резки спадове в
раждаемостта и загуба на национална идентичност и самочувствие…“.
Употребата на термина
„цивилизация“ и неговите производни в контекста на скептицизма и нихилизма към
икономическия, политически и културен потенциал на Европа не е нещо ново, а още
по-малко изобретение на сегашния управленски екип в Белия дом, който едва ли
може да се похвали със задълбочена теоретична подготовка в тази (и не само в
нея) област. Но макар, че новият „стратегически документ“ напомня донякъде
академичните упражнения на Освалд Шпенглер в „Залезът на Запада“ (1918-1922), на Самюъл Хънтингтън в „Сблъсъкът
на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ (1996) или на Франсис
Фукуяма в „Краят на историята и последният човек“ (1992), той едва ли може да
се разглежда като някаква интелектуална глезотия, услужливо извадена от
нафталина, за да гъделичка надутото като балон „Его“ на сегашния обитател на
Белия дом.
Не! Говоренето с понятия, неуместни за
жанрово-стилистичната рамка на документ, какъвто е Стратегията, е насочено към
нещо друго: подчертаване дълбочината на културното различие между Европа и САЩ,
което се явява основание и оправдание за неглижиране на европейската тема в
американския външнополитически интерес.
От „птичи поглед“ историята на САЩ може да се разкаже като
процес на еманципация от Европа: еманципация, разбрана като освобождаване от (и
преодоляване на) социално-културните ограничения, изработени в дългата
историческа традиция на европейските общества; еманципация, започнала с бунта
на пуританите в една от най-старите британски колонии, Бостън, срещу
несправедливото обмитяване на станалия по това време модерен чай, чийто внос
задължително се осъществявал през метрополията; еманципация, която след
пърформанса, запомнен като „Чаеното парти“ (1773), се осъществява в хода на Войната
за независимостта (1775–1783), епичното овладяване на западните територии и
формирането малко след средата на 19-ти век на съвременните граници на САЩ,
Гражданската война между Севера и Юга (1861–1865), отворила пътя за ударна
индустриализация на страната, участието в големите войни на 20-ти век и
ключовата роля в установяването и функционирането на двуполюсния световен ред
между Втората световна война (1939–1945) и последните години на 20-ти век. –
Всички тези и множество други събития, които постепенно превръщат огромната
страна, разпростряла се между бреговете на Атлантическия и Тихия океан, в
най-мощната държава в орбитата на Европейската цивилизация и своеобразен еталон
за стопанско, научно-технологично и обществено-политическо развитие.
Освобождавайки се от европейските предразсъдъци,
Америка със самото това започва да променя породилата я социално-културна
самоличност на Стария континент, което се изразява в своеобразната „американизация“
(„поамериканчване“) на западноевропейските (а донякъде и източноевропейските)
общества – вторичен органичен процес, явяващ се заедно с американската еманципация
основа за изграждане на евроатлантическото пространство от епохата на Студената
война.
Трансформацията на световния ред след краха на
тоталитарната комунистическа система, съвпаднала с последната технологична
революция и свързаният с нея нов етап на глобализация, неизбежно поражда сериозни
проблеми във връзките (и баланса на отношенията) между САЩ и Европа. Може ли да
се говори обаче за цивилизационен разрив, каквато идея се прокрадва в
цитираните по-горе пасажи от „NSS 2025“?
Отговорът на този въпрос минава през
разбирането на същността („интимната природа“) на Западната (Европейската)
цивилизация, осъществила се в потока от хронологично и каузално свързани събития,
който извира от древната Крито-микенска култура, разцъфтяла в източното
средиземноморие преди повече от три и половина хилядолетия.
Дефинирана в този исторически мащаб, при
който изпъкват най-значимите ѝ черти, Европейската (Западната) цивилизация е
преди всичко „modus vivendi“
– начин на живот, принцип („алгоритъм“, базисна форма, „архетип“) на
организация на колективното човешко съществуване, който съдържа три взаимно
допълващи се елемента. Макар и от различен порядък, те в своето триединство са нейната
същност в разнообразните ѝ проявления през Античността, Средновековието и
историята след епохата на Новото време:
1/ доминиране на личностното,
индивидуалното начало;
2/рефлексивен рационален дух, подлагащ на
постоянна преоценка собствените си възможности и достижения;
3/ мощен и устойчив импулс за
преобразуване на наличните условия, за постоянно изобретяване на природния и
социален свят.
Тези елементи, които задават спецификата
на Европейската цивилизация, нито са „разтворени“ равномерно, нито присъстват с
постоянна (еднаква) „концентрация“ във всички аспекти на живота, протичащи в
протежение на последните над три хилядолетия – понякога един или друг от тях,
като че ли трудно може да се открие в продължителни исторически периоди.
Въпреки това, обаче, те постоянно зареждат със своята енергия съответните
конкретни политически и стопански форми, технологични иновации, религиозни
представи и вярвания, научни и философски търсения, форми на изкуството,
морални ценности и всекидневен бит и създават онази напрегната вътрешна
противоречивост и динамика в социалната и културната промяна, несъпоставими с
тези в другите световни цивилизации; зареждат с енергията, която постепенно се натрупва,
„акумулира“ във всеки исторически период, за да се освободи впоследствие с
титанична сила и да очертае следващия хоризонт в континуума на западния
цивилизационен процес в качеството му на самообновяващ се проект, на
„самообучаващ се“ проект в развитие.
От позицията на изложената представа за
същността (природата) на Европейската (Западната) цивилизация американската
критика, че тя губи цивилизационната си идентичност и е изправена пред
„цивилизационно заличаване“ може да се тълкува като заявка за отхвърляне на
принадлежността към нея; като заявка за излизане от коловоза, в който
американците и европейците до този момент са вървели заедно.
Симптом
за тази нова (и донякъде неочаквана) нагласа е преместването на фокуса на
американското участие в световните дела върху Западното полукълбо, върху
халюциниращата старото си имперско величие полуазиатска Русия, както и върху новите
азиатски мастодонти Индия и Китай.
Именно тя е ключа към разбирането на логиката, по която ЕС (заедно с други европейски
транснационални структури) са обвинени, че подкопават свободата и суверенитета
на европейските нации, провеждат пагубни миграционни политики, ограничават
свободата на словото и потискат политическата опозиция – все „грехове“, които
САЩ бичуват, отказвайки се от цивилизационното наследство на Стария континент.
Идеологията на отхвърляне на наследството на Европейската
(Западната) цивилизация, лансирана напоследък в най-могъщата (за)сега държава,
може, разбира се, да е конюнктурно явление, породено от стеклите се
обстоятелства: светът, загубил след края на Студената война втория си полюс, от
началото на новия век е разлюлян от силни геополитически трусове с добавка от пробив
в информационно-комуникационните технологии, който придава на глобализацията
неразбираеми все още измерения, стремглаво променящ се климат, изострил до краен
предел глада за ресурси, остри демографски диспропорции – всичко това, случващо
се наведнъж „тук и сега“ със силата на природно бедствие, не може да не накара краката
на съвременния американски Атлас, осъден (или самонагърбил се) да крепи
небесния свод над Гея, да не се огънат под неговата тежест и да потърси утеха,
въобразявайки си нова самоличност.
Възможно е, разбира се, артикулирането на
идеята за евентуален цивилизационен разлом между САЩ и Европа да е по-дълбока:
закономерен израз на естествената културна еволюция на американското общество,
започнала по време на териториалното разширение на новата му независима държава
през 19-ти век.
Усвояването на огромното пространство
между двата световни океана, с които тя граничи на изток и запад, се
осъществява в „силовото поле“ на няколко фактора:
·
Доминиране на доктрината за „Предопределението
на съдбата“, която в духа на протестантската етика е ядро на светогледа на
първите заселници и
придава на похода от източното към западното крайбрежие характер на сакрална
мисия;
·
механично смесване на различни по своя
произход и народопсихология емигрантски маси, пораждащо в епохата на бурния
възход на еднонационалните държави еклектичен и често болезнено противоречив
културен профил на формиращото се общество;
·
отсъствие на силен и стабилен властови
авторитет в лицето на единно държавно ръководство, черпещо сила от
самостоятелна политическа традиция.
Към тези фактори могат да се
добавят и други – робовладелството, конфликта между Севера и Юга и т.н., но,
така или иначе, всички те способстват за формирането на едно специфично,
непознато дотогава като ценност, емоция
и светоглед отношение към индивидуалната свобода; към извънмерно (спрямо
европейския стандарт) раздулия се Аз, единственото ограничение пред (и за) който
остава силата на другия, конкуриращ се с него „аз“, в бесния стремеж за печалба
и власт. Накратко – формирането на един краен индивидуализъм, в гравитационното
поле на който кръжат всички политически, нравствени и естетически измерения на американския
живот.
Тук е уместно да се направи сравнение с противоположната
източна периферия на Европа – Русия, която в един по-широк, но
културно-исторически съпоставим времеви период, също разширява територията си, движейки
се в обратна посока: докато руският вариант превръща необятния Сибир в
най-големия световен затвор и символ на тиранията, то неговият американски „аналог“
поражда „американската мечта“, окриляна от фанатичната вяра в „неограничените
възможности“ пред отделния човек и превръща територията, която този човек
обитава, в своеобразно „царство на свободата“.
Колкото и да изглежда съблазнително за
любителите на идеологическите етикети, с които често се интерпретира историята,
подобно обобщение би било обаче твърде повърхностно и наивно.
Макар да разкрива един аспект на съпоставената
с евразийската тирания американска култура, то неволно прикрива друга, не
по-малко съществена особеност на последната: така, както „мъртвите сибирски
полета“ (по заглавието на романа на Виктор фон Фалк) раждат вечния, но
инфантилен порив за свобода в „загадъчната руска душа“, културата, чийто
най-важен символ гордо стърчи на остров Либерти в пристанището на Ню Йорк, при
определени исторически предпоставки преминава (според терминологията на Хегел) в „своето друго“ – впримчена в желязната
хватка на крайния, брутален индивидуализъм, подчинена без остатък на логиката
на хладнокръвната сделка, тя превръща американския начин на живот в нескончаемо
„реалити шоу“ с фалшиви герои, безмилостно раздаващи юмруци и куршуми подобно
персонажите в блудкав холивудски уестърн.
Независимо дали е плод на случайно (и
временно) стечение на обстоятелствата или на закономерен еволюционен процес цивилизационното
отдалечаване на САЩ от Европа, за което се говори в новата американска
Стратегия за национална сигурност, е налице. Дали то ще прерасне в
цивилизационен разрив е рано да се каже. Въпреки, че антиевропейската реторика във
визирания важен политически документ е многозначителен факт, нищо не е
предначертано, всичко е въпрос на съзнателен избор. Избор, който предстои. Но
отсега с висока степен на надеждност може да се прогнозира, че ако по някоя от
изброените причини в крайна сметка се стигне до кардинално противопоставяне по
оста на фундаменталните ценности и принципи, които са носещата конструкция на
досегашното евроатлантическо цивилизационно пространство, ще се случи нещо,
което ще остане в историята като емблема на епохата: ново парти в Бостънския
залив с безмитен чай от Китай и руска водка „Новичок“.
Макар че за предпочитане е да видим римейк
на Притчата за блудния син, който „изгубен
беше и се намери“ (Лука 15:11-32)!
© Copyright 2026 by Angel Kondev
Други разсъждения на автора по тази и
близки до нея теми могат да бъдат намерени в „Дискретният чар на Европа. Щрихи
от един незавършен портрет" – Архонт-В, С., 2017
.
Няма коментари:
Публикуване на коментар