…И е добър христиeнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!

(Хр. Ботев, Патриот)

ГВАРДЕЙЦИ, ПОПОВЕ И…ОЩЕ НЕЩО!

равносметката от един осакатен празник

На всичкото отгоре вали. Вали кротко, по чиновнически методично, упорито и напоително, почти по класическия текст за матурата по български език и литература, в който „…като заваля дъжд, та цяла неделя“. Само разюзданата зеленина в короните на дърветата подсказва, че е края на пролетта, а не началото на есента.

24 май 2025-а, София.

Да, „24 май“ е, грешка няма, датата, пулсираща по дисплеите на смартфоните е вярна. Само че нещо отново не е както трябва. Не е!

И виновен за това не е дъждът – в други години също е валяло, на този ден обикновено вали.

Не е и заради обичайните клиширани речи на политиците, които в търсене на медийна слава се надпреварват да си присвояват парченца от искрената почит към първите народни просветители и пакетират в патетичните си слова евтина партийна пропаганда.

Не е и заради гвардейския духов оркестър, инсталиран пред традиционното шествие на учениците, който набива крак по устав и неусетно превръща тържествения химн „Върви народе…“ във войнствения армейски марш „Велик е нашият войник“.

За всичко това съм писал и по-рано, но въпреки, че през последните няколко години то придобива все по-гротескни измерения, не него имам предвид. В тазгодишното честване на празника се пръкна иновация, която го превърна в някаква нескопосана пиеса от театъра на абсурда.

Основно съдържание и кулминация на официалната церемония този път стана не нещо друго, а богослужение, водено лично от новоизбрания български патриарх, което и завърши със слово колкото отегчително, толкова и многозначително. В него той по същество в прав текст заяви претенцията църквата да е собственик на висшите ценности и абсолютната истина: те произхождат от религиозните представи за света и се съдържат в догмите на православието.

Няма това-онова, няма ала-бала! Научният светоглед, а с него и светската, секуларна държава да си знаят мястото – в кухнята, при прислугата! „Духовно извисеният“ православен българин трябва благоговейно да съзерцава иконичните PR образи на висшите клирици и смирено да слуша премъдрите им напътствия – днес срещу езическите нестинарски танци, утре против абортите, изкуствения интелект и генното инженерство. И още, и още, и още!  А покрай това неусетно да насочи погледа си към една „по-съвършена“, организация на обществения живот, функционираща според църковните предписания и разбиранията на религиозните водачи. Примери за това напоследък – „Дал Бог“.

Изглежда в очите на архиереите на БПЦ подобна организация, наричана в дебелите книги теокрация, не изглежда лошо, но не може да не си дават сметка колко неосъществима утопия е тя засега на местна почва. И тук лъсва откровеният замисъл на спектакъла „24 май ‘25“, поставен на сцената пред Народната библиотека: да се докопат до властта и произтичащите от нея облаги по втория начин.

Как? – Много просто: като вградят Божието слово, върху което претендират, че имат монопол, във фундамента на идеологията на една авторитарна диктатура по „образа и подобието“ на тази в бившия/бъдещ Голям православен брат; като ѝ придадат сакрален, произтичащ от Божия промисъл ореол; тя ще намери прикритие и опора в църковните догми, въздигнати в критерий на истината и висшата нравственост, те ще получат своето. Ако мине, мине! Ако не – поредната нескопосана постановка. Публиката е великодушна – най-много да освирка автора на пиесата,  след което ще забрави.    

Драматургията на тазгодишния „24-ти“ обаче не е просто нескопосана. Тя лъстиво пробутва на днешните българи опасен наркотик, който може да убие порива им да заемат достойно място в съвременния свят.

Дали ректорът и деканите на Софийския университет, на които бе отредила ролята на миманс в „празненството“, са получили импулс за овладяване върховете на модерните наука и технологии, слушайки заедно със своите възпитаници „вдъхновените от Бога“ откровения на новия български патриарх? Едва ли!

С какви ли чувства са посрещнали неговата проповед хилядите талантливи сънародници, изповядващи исляма, юдаизма, католицизма или просто атеисти? Отговорът също е ясен!

Как ли ще ни възприемат хората от свободните демократични общества, когато започнем да им разказваме за нашата „православна българска цивилизация“, за нашия велик „православен български свят“, патетично рекламирани от вицепрезидента в съзвучие с патриаршеското богослужение и реч? Отсега можем ясно да видим съчувствените снизходителни усмивки, с които обикновено се посрещат брътвежите на обитателите на специализираните заведения за душевно здраве!

Все пак, ако от последното честване на „24-ти“ има някаква полза, тя е, че отвори очите на мнозина за опасностите, които крие новия предмет „Добродетели и религия“, така натрапчиво защитаван напоследък от министъра на образованието и науката. Дано поне детинския му ентусиазъм малко охладнее, след като заедно с министъра на културата също бе натирен в редичката на статистите.

Но колкото и да е нескопосана, драматургията на отбелязването на „Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“, както вече официално го наричат, не бива да се подценява: тъмната енергия, с която облъчва обществения организъм, е разрушителна, а опитът за превръщане на светлия жизнерадостен празник в нравоучителна литургия не е случаен; надеждата за утрешния ден, изпълнен с вяра в просветата, поривът към „светли бъднини“, загърбил спомена за войни и кръвопролития, трябва да бъдат попарени. И за разлика от бездарната театрална постановка, след която човек може просто снизходително да махне с ръка, забравяйки бързо видяното, тук става въпрос за нещо много важно, за нещо изключително опасно. – За опита да се наложи един светоглед, който подкопава историческите устои на българския обществен и държавен живот.

Само най-загубеният наивник няма да види, че в този натрапван светоглед, вкаран в „прокрустовото ложе“ на религиозни представи и догми, действителността лесно може да се деформира до неузнаваемост, а родената в семантичното му поле митология на българското величие, която домораслите патриоти така страстно любят, да се превърне в знаме на силите, целящи отклоняването на страната от нейната европейска идентичност – идентичност, пронизваща цялата ѝ многовековна история и само потвърдена след 1989-а; изстрадан „цивилизационен избор“, срещу който е атаката на маршируващите семинаристи, понесли с екзалтирани погледи икони и хоругви, на фалангата на архиереите с огромни страховити бради, крещящи от позлата патрахили и вирнати като църковни кубета  митри.   

„24 май ’25“ вече е минало. Ред е на „2 юни“.

Гвардейците отново ще трополят с лачените си ботуши, политиците пак ще държат високопарни речи, в които гузно ще величаят гения, няма да мине и без попове, които ще кадят тамян пред неговите паметници, напразно опитващи да измерят духовния му ръст със своите бронзови или каменни грамади. И вероятно отново никой няма да събере кураж да изрече на глас словата му от „Моята молитва“ – от Неговата молитва, която продължава и днес да жигосва с позорно клеймо подлеците и лицемерите. 

Но въпреки цялата суета и дандания, когато сирените смразяващо завият хиляди ще застинат за минута с наведени за поклон глави: същите тези, които с чисти сърца ще продължат да чакат техния следващ „24-ти“ – най-празничния ден, изпълнил улиците и площадите с море от огнени божури, озарен от ококорените очи на детските личица, оглушал от превъзбудената глъч на учениците, крачещи редом със своите учители.

Празникът, на който „и господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото“, както беше казал един друг, истински български патриарх.

 

София

30 май 2025 г.  

 © Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev             

                          

рефлекси и акценти

                                Зиб. Наследството на Мари

                (параисторически квазироман)

ЗИБ е мъртво вълнение, което се образува от теченията и разместването на водните пластове в морето под въздействието на продължителни предходни пориви на вятъра. При специфичен релеф и малка дълбочина на морското дъно в близост до бреговата ивица „отмрелите вълни“ се появяват, дори когато вятърът отдавна е спрял. Те могат да се определят също като „старо ветрово вълнение“ под морската повърхност, което увлича плувеца навътре в морето с голяма сила, обричайки го на сигурна гибел, ако няма кой да му помогне с подходящи спасителни средства. „Зиб“ е архаична дума с руски произход, турският еквивалент на която е „Сологан“, използвана от българските моряци и рибари.

          Мъртвото вълнение, понятието за което е използвано в заглавието на романа, е метафора за житейската драма на мнозина, попаднали в турбуленцията на преходното време между две епохи в най-новата история на българското общество: 

Изкушен от предложението на някогашния си колега и приятел, издигнал се до управител на голям вестник, бивш журналист и настоящ редактор в академично издание с исторически профил се опитва да разбере истината за смъртната присъда на млад армейски офицер – последната изпълнена преди отмяната на това наказание, и приема да напише статия за изданието след като се запознава с документ, попаднал в ръцете  на вестникарския шеф. Макар и със съмнителна автентичност, от него става ясно, че разстреляният за „измяна на родината“ е имал приятелка, студентка по психология, за която е възнамерявал да се ожени. След неговия арест тя е успяла да емигрира във Франция с помощта на свой познат – перспективен учен, пребиваващ в страната като гост-лектор, също е влюбен в нея, за който впоследствие се омъжва. Завършила образованието си и направила успешна научна кариера в чужбина, тя в този момент се оказва в България по програма за преподавателски обмен. Нейните спомени, събудени от срещите ѝ с редактора, разкриват истината за присъдата на екзекутирания офицер, която няма нищо общо с мотивите на съда, пледоарията на защитата и предишните вестникарски публикации – истина за личните драми на персонажите, вплетени в сложната и противоречива картина на генезиса на съвременното общество.          

 

В „Зиб. Наследството на Мари“, наречен от автора със самоирония „параисторически квазироман“, е направен опит за пресъздаване на връзката между близкото минало и настоящето без митовете, предразсъдъците и идеологическите клишета, често замъгляващи преценката на съвременника за герои и събития, за които споменът у мнозина вече е излинял.

                           В електронен и/или хартиен вариант романът може да бъде закупен от: 

                                https://izdavam.com/bg/book/ZIBNasledstvotonaMari/6469

 

 

                    

статии и есета

 

НАЦИОНАЛПОПУЛИЗМЪТ – ОТРОВА И/ИЛИ ЛЕК!/?

          „Призрак броди из Европа – призракът на комунизма“ – с това изречение започва публикуваният за пръв път преди 177 години Манифест на комунистическата партия (Лондон, 1848), поставил началото на идеологията, от която покълват чудовищните тоталитарни режими през следващия 20-ти век. Един призрак и днес шета в обществата в орбитата на Европейската цивилизация – призракът на националпопулизма, който иска да разруши познатата ни доскоро геополитическа архитектура.

          Терминът „националпопулизъм“ не е повърхностен неологизъм, който е лишен от по-дълбоко собствено съдържание и цели единствено реторичен ефект. Той е понятие, описващо и интерпретиращо едно ново социално-политическо явление, разбирането на което от ден на ден става все по-актуално.

          Националпопулизмът не е просто „национализъм+популизъм“, защото в сегашната си комбинация двете му съставки се отличават значително от традиционния им смисъл:

          Класическият национализъм от 19-ти и 20-ти век е системна идеология, идеология, разгръщана с помощта на рационални средства. В нея по правило доктрината за ценността и възхода на дадена нация се представя като еманация на (и закономерно следствие от) съвкупност от обективни фактори, кристализирали в предходното ѝ историческо развитие, а аргументите, почерпени от философски, историографски, социологически, антропологически и културологични теории и хипотези, „узаконяват“ подчинението на конкурентните нации и техните държави.

          Наистина, често същите тези дисциплини опровергават идеологическите конструкции на националистите, но същественото тук е, че класическият национализъм винаги се стреми да търси (и от негова гледна точка в крайна сметка „намира“) опора в логическото мислене, а не просто в емоциите на своите привърженици. С други думи, той е „научно обоснован“, при което политическите лидери, приели го за свое кредо, се изживяват като теоретици, а партийните им платформи се представят като интелектуални достижения.

          Новият национализъм, обилно гарниран с популизъм е различен. Той не е системна идеология. Даже въобще не е идеология в традиционното значение на това понятие, т.е. съдържащите се в него представи и идеи не са свързани по правилата на изводимост в що-годе завършени (цялостни) причинно-следствени вериги. Изразено метафорично и по аналогия с един от термините, описващи киберпространството, националпопулизмът е своеобразна „облачна технология“, и до голяма степен прилича на прочутата „Фата Моргана“ (Fata Morgana) – призрачния мираж, примамващ изтощените пътници в пустинята. В зависимост от импулсите, идващи от социално-икономическата и политическа ситуация, в неговите халюцинации механично са миксирани примамливи, но разнопосочни, разнокалибрени и често взаимоизключващи се идейни съдържания. Той даже вече не търси опора в практическия интерес и свързания с него „здрав разум“, а тъкмо обратното – насочен е срещу последния, освобождавайки от властта му несъзнаваните анархистични импулси, които дремят във всеки; тотално го елиминира и ефективно ерозира, защото черпи енергия от модерния популизъм.

          Като ментална нагласа и политическо поведение популизмът има много и най-различни лица както в типологичен, така и в исторически план. В общия случай той може да се определи като целенасочено използване на масовите очаквания за овладяване на властови ресурс, но съвременният популизъм притежава специфика, породена от обстоятелството, че рефлектира в представите, емоциите, предразсъдъците и т.н. на „виртуалната тълпа“, живееща във „виртуалното гето“.

          Потопен в глобалната комуникация и социалните мрежи, създадени от дигиталните технологии, съвременният човек се оказва както никога досега резистентен към оздравителния ефект на критичното мислене и податлив на токсичното влияние на всякакъв вид заблуди, манипулации и откровени лъжи, заливащи го под формата на конспиративни теории, мистични откровения и псевдонаучни истини от последна инстанция. И двата вида популизъм – „конвенционалния“ и „модерния“ са обрасли както с митологични образи и представи, така и със символи и ритуали, въздействащи върху емоциите и примитивните (инстинктивни) реакции на привържениците им. Но докато първият е средство, целенасочено прилагана политическа стратегия за превръщането на определена маса от хора в тълпа, то вторият е органичен продукт, психично състояние, колективно преживяване на вече създадената във виртуалното пространство тълпа, поради което се сраства с нейните очаквания и предразположения в степен, превръщаща всичко, привлечено в орбитата му, в изключително жилава, устойчива на противодействие с рационални средства светогледно-идеологическа ориентация. Поради своята природа да предлага достъпна социална идентичност и лесни решения на проблеми, те национализмът с особена сила е привлечен  в силовото поле на новия популизъм, мутирайки в качествено новата сплав на националпопулизма.

          Сегашният национализъм до такава степен е сраснал с еволюиралия популизъм , че под формата „националпопулизъм“ губи основната си функция да мобилизира политическата енергия на нацията за извоюването на по-добро място под слънцето. – Парадоксален резултат, който заслужава по-специално внимание:   

          Колкото и шокиращо да звучи, класическият национализъм по своята интимна природа е глобалистичен. Той имплицитно включва в себе си като крайната цел на националния възход универсализирането на околното икономическо, културно и политическо пространство, чрез налагането на собствените (особените) си форми и стандарти – или завладявайки го военно, или (в по-мекия вариант) посредством последователното провеждане на съответните политики. Казано с други думи, той е агресивно екстравертен и инвазивен, насочен е навън, защото в него е кодиран импулса към уеднаквяване и универсализация на околния свят. В този смисъл старият национализъм по същество е глобалистичен.

          За разлика от него при националпопулизма импулсът е с обратна посока – към капсулиране, към изолация и автаркия във всички сфери на обществения живот. Той може да се определи още като интровертен, насочен навътре; накратко – като „радикален антиглобализъм“ независимо от обстоятелството, че е принуден да търси опора (и съюзи) със сродни по дух конкурентни национализми. Което обаче не променя природата му и по парадоксален начин го превръща в отрицание на самия себе си, защото в настоящето стопанското и културно затваряне в границите на отделната национална държава, колкото и голяма да е тя, неизбежно води до деградиране и упадък.

          В исторически план отличието между класическия национализъм и националпопулизма може да се сравни с това между хоризонта, който се открива от капитанския мостик на малкия кораб, понесъл под португалския флаг Колумб през океана на Запад, и хоризонта пред погледа на войниците в стражевата кула на Великата китайската стена, дебнещи пълчищата на вражите племена, прииждащи от същата посока. В перспективата на първия се очертава силуета на цял нов континент и всичко което с бясна скорост ще последва от двете страни на Атлантика, а на втория – силуета на Забранения град в столицата на застиналата във времето Поднебесна империя. Колкото и многообразни да са превъплъщенията на тези политически перспективи, същественото е, че старият национализъм насочва погледа на обществата към бъдещето, докато новият националпопулизъм, който залива сега западния свят, ги насочва по-скоро към миналото, обричайки ги на застой и мумифициране в позлатения саркофаг на „старата слава“. Какво се случва? Как е възможна тази нелогична на пръв поглед трансформация? Коя е причината за нея?  

          И тук, както и в други случаи, възбуждащите въображението мистификации са ненужни, а причината лесно видима и с просто око – революционните промени, осъществени във всички области на живота през последните няколко десетилетия, на основата на дигиталната информационно-комуникационна технология; промени, които представляват началото на „цивилизационен пробив“, сравним с пробивите, осъществени на основата на овладяването на огъня, изобретяването на колелото и употребата на медни, бронзови и железни метални изделия; технология, надминаваща по своето значение книгопечатането, парния двигател и този с вътрешно горене, както и други от подобен порядък, които при цялата си значимост не нарушават континуитета в предходното хилядолетно развитие на човечеството. Иновациите, чиято емблема е създаването на Изкуствен интелект, са на път със силата на ядрена експлозия да разрушат непрекъснатостта на историческия процес, започнал с древните култури на Египет, Месопотамия, Индия, Китай и Древна Елада, и изпълват със съдържание второто „Осево време“ (ако използвам терминологията на Карл Ясперс[i]), поставящо началото на някакъв следващ, по-висш етап в развитието на човешката цивилизация. Именно тези иновации в крайна сметка са в основата на радикалната трансформация и на стария национализъм, и на стария популизъм.

          Дигиталната информационно-комуникационна технология промени радикално всички измерения на живота като остави „зад борда“ на нахлуващата с нея модерност (добре, нека да е „постмодерност“) голямо количество хора, неспособни да се адаптират към нейните ментални и емоционални императиви, нейната логика, етика и естетика. И тук не става въпрос просто за поколенческа и/или социално-икономическа детерминираност на това явление, а за нещо много по-дълбоко. Неспособни да прекрачат в настъпващата нова епоха се оказват и стари и млади, и бедни и богати, и образовани и необразовани, което говори за кодирана в социално-културния им „геном“ неспособност да мутират, да се приспособяват под натиска на настоящите промени. И доколкото най-важното измерение на въпросните промяни е скъсването с предходната традиция, загубата на историческа памет, както и появата на объркващи фрагментарни и некоординирани митологични изображения на миналото, новите дигитални аутсайдери инстинктивно се вкопчват в идеята за величието на нацията, която да реабилитира загубеното минало и отхвърлената традиция, и да реанимира предишните представи за логиката, етиката и естетиката на живота. Но тъй като истината, доброто и красивото вече са вкарани в „месомелачката“ на социалните медии, които поради отсъствието на общоприети авторитети са станали източник на бездънен опортюнизъм, ролята на техен източник и гарант се поема от безплътния и безформен, но вездесъщ „народен глас“, говорещ с имагинерните образи на изпадналата в транс дигитализирана тълпа. Новият национализъм е намерил уютно убежище от бурята на промените в залива на новия популизъм.

          „Призракът на комунизма“ отдавна не броди из Европа, макар че още стряска хората тук-там по света. На освободеното от него „местообитание“ сега се е настанил призракът на националпопулизма. Толкова черен ли е обаче дяволът? Трябва ли като зъл демон да го преследваме със смразяващите процедури на идеологическия екзорсизъм?

          Наистина, въпреки че новият популистки национализъм е обременен с много негативни конотации, в неговото гравитационно поле днес са впримчени милиони граждани. Вярно, засега те са малцинство и може би никога няма да станат мнозинство, но точно затова техният глас не трябва да се пренебрегва, ако либералната демокрация не иска да разруши собствените си устои. Още повече, че има и нещо друго, което привържениците на безкомпромисното му стигматизиране пропускат, увлечени от не по-малко фанатичната защита на ценностите на постмодерната дигитална култура:

          В неудържимия си бърз възход тази култура съдържа в самата себе си опасността да добие форми и измерения, заплашващи самото съществуване на човека като такъв. И тук не става въпрос за баналния страх, че самообучаващите се алгоритми, вкарани в „мозъците“  на създадените от нея машини, ще се сдобият с власт, която да подчини и дори да унищожи човечеството. Проблемът е много по-дълбок, защото появилите се с помощта на тези алгоритми патологичен нарцисизъм и отказ от морална оценка, могат да тласнат Homo sapiens по пътя на самоубийството, а овладяната най-сетне сила на Сътворението може да се превърне в сила на Унищожението. Опасността от подобно „автоимунно заболяване“ поражда нуждата от „ваксина“, стимулираща укрепването на съпротивителните сили на устремената към дълбокия космос общочовешка цивилизация, европейска по своя първичен „генетичен код“. И може би някои от съставките ѝ се съдържат в горчивата тинктура на националпопулизма, предлагана напоследък като универсален лек за всички болести на западните общества. Кой знае? – В добре премерени дози и тя може да има терапевтичен ефект!

---

[i] Концепцията на Карл Ясперс за общата схема на Световната история съм разгледал, макар и в друг аспект,   в монографията си „Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“ (С., 2017), където съм въвел и термините „виртуална тълпа“, „виртуално гето“ и „контраглобализация“.

 

 © Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev