статии и есета

 

НОВИЯТ УЧЕБЕН ПРЕДМЕТ „ДОБРОДЕТЕЛИ И РЕЛИГИЯ“.   ДИГИТАЛНИТЕ КУПОНДЖИИ В ЧАС ПО ВЕРОУЧЕНИЕ

През последните години българското общество неведнъж бе шокирано от прояви на брутално насилие и други форми на арогантно поведение, в което главни действащи лица са тийнейджъри  и младежи, наскоро навършили пълнолетие. Употребата на наркотици и всевъзможни забраненисубстанции, водеща до опасни последици както за приемащите ги, така и за околните, безразсъдно шофиране и участие в импровизирани автомобилни гонки, улични банди от подрастващи, тероризиращи техни връстници и други случайни минувачи, вилнеещи по улиците футболни агитки, състезания със смъртоносни предизвикателства и застрашаващи живота каскадьорски изпълнения – всички те, надлежно документирани, за да осигурят престижна позиция в компанията на себеподобните, създават онази тревожност, която изисква адекватна реакция на държавата. И тя в лицето на Министерство на образованието и науката (МОН) реагира с идеята за въвеждането в средното образование на нов учебен предмет – „Добродетели и религия“, която изглежда се е превърнала в лична кауза на министъра, в негова „запазена марка“.

Доколко тази реакция е адекватна и дали вместо „да изпише веждите“ няма да „избоде очите“? Могат ли добродетелите да се преподават като учебен предмет? Подлежат ли ва възпитание? И следва ли те да се обвързват под каквато и да е форма с религията?

Макар и схематично, без претенция за строга теоретична аргументация и изчерпателност, в следващия текст се прави опит за очертаване на смисловата рамка и предпоставките на тези въпроси.

В огледалото за обратно виждане

Преди всичко друго, което може да се каже за възпитанието на добродетели, трябва да се отбележи, че днешната ситуация със скандалното поведение на подрастващите, която в медиите се изобразява в изключително мрачни краски, далеч не е толкова „апокалиптична“ при едно сравнение с недотам далечното минало.

Поколението, което в края на 60-те и началото на 70-те търкаше чиновете в средните училища, селектиращи отрано кой да продължи по-нагоре за „висше“ и кой веднага след завършването на последния (тогава) 11 клас да се влее в редиците на „класата хегемон“, днес сигурно с умиление си спомня – особено мъжката му част – „приключенията“, често завършващи със старателно проучване на интериора на арестантските килии в някое районно управление на МВР.

Вярно, тогава около входовете на училищата наркотици не се предлагаха, за „дрифтене“ и „гонки“ със скъпи мощни автомобили не можеше да става и дума – преди тежката ръка на закона всеки „кандидат-състезател“ щеше да усети тежката ръка на бащата, чакал десетина години реда си за мечтаното социалистическо возило, нямаше селфита и клипчета в YouTube, нямаше даже футболни агитки в съвременния смисъл на думата, т.е. като реплики на варварските армии на Атила или Чингис хан. За сметка на това имаше строги черни униформи в елегантен казармен стил, най-омразната част от които бяха фуражките – за момчетата, и баретките – за момичетата, коравосърдечни, но иначе простодушни милиционери, които не бяха чували за „права на детето“ и полагащото му се „лично пространство“, педагогически съвети, безкомпромисни като якобински революционни трибунали, а за особено упоритите в нарушаване правилата на добродетелно поведение – трудово възпитателни училища или, както е по-популярно, ТеВеУ-та.

Имаше и други „екстри“ – безплатна прическа „нула номер“ за хлапаците, правещи се на „бийтълси“, и „месарски печат“ върху бедрото за девойките, лекомислено излезли на улицата по неприличния според властта „минижуп“, – но въпреки това през тези години проявите, на които в никакъв случай не може да се лепне етикет „добродетелни“, не липсваха. Даже в сравнение с някои от тях днешните младежки изпълнения, осветени обилно от медийните прожектори, изглеждат като несръчни аматьорски имитации.

Това фактическо положение на нещата, което сегашните дядовци и баби по една или друга причина избягват да обсъждат с внуците си, недвусмислено намеква, че причините за днешното антисоциално и/или неморално поведение на младежите едва ли могат да се сведат до „липса на добродетели“ – едно на пръв поглед удобно, но дълбоко погрешно обобщение. Добродетели винаги е имало – имало е преди, има и сега. При това както официално пропагандирани и институционално подкрепяни, така и спонтанно формирани в масовата всекидневна култура. Това, което липсва, е  разбирането за действителната им природа: кога и как се раждат, кое прави някои силно мотивиращи поведението на отделния човек, а други – не, какво определя тяхното постоянно променящо се съдържание, защо понякога умират. 

 Хронотопът на промените

Природата на добродетелите е разтворена в техните безбройни емпирични превъплъщения в изкуството и реалния живот:

„Светлината на фаровете разкъсва нощния мрак, разделителната мантинела между платната на магистралата прилича на плътна стена, другите автомобили са като спрели в аварийната лента, а стрелката на скоростомера, танцуваща в ритъма на гръмогласно хип-хоп парче, което кънти от тонколоните на уредбата, вече стига 200…, 220…230… км/ч“ – всеки е виждал на екрана на телефона си поне един подобен клип, излъчен в някоя от социалните мрежи. За някои това е смелост. Безразсъдната смелост на поредния от стотиците наскоро придобили свидетелство за правоуправление младежи, участващи в импровизирани ралита по опустелите нощни булеварди.

И други кадри – този път сбутани в края на телевизионна новинарска емисия:

„Болнична стая, в която камерата се плъзга по очертанията на човешко тяло, омотано от главата до петите в бинтове; пострадалият е връстник на участника в автомобилната гонка; от думите на репортера се разбира, че момчето е доброволец в гасенето на горски пожар, оказало се в опасна близост до пламъците и сега лекарите се борят за живота му.“ И той е бил смел. Безразсъдно смел като първия. Изпълнявал своя граждански дълг така, както го разбира и жертвал здравето, а даже и живота си, за другите.

Или два далеч не така героични репортажа.

Куриоз с романтичен привкус:

„Тя на 100, а той на 99 – празнуват 78 години брачно съжителство, гледат се влюбено и се държат за ръцете, споделят пред камерата, че са имали както щастливи, така и трудни моменти, но още се обичат; спомени на остарелите вече деца, торта и шампанско, стари семейни снимки.“

От криминалната хроника на деня:

„Главни действащи лица отново са съпрузи, този път доста млади, под 40, – по време на семеен скандал жената жестоко е пребита от своя брачен партньор, защото му е съобщила, че го напуска и ще живее с друг; патологична ревност, взаимни обвинения, омраза, интервюта с прокурори, адвокати и близки на участниците в драмата, изгледи от съдебна зала и арестантска килия.“

Могат да се дадат още много примери, почерпени от новинарското съдържание в медиите, оценката на които изглежда еднозначна „по подразбиране“, но катастрофира във въпроса „защо“:
Защо обществото приема поведението на обгорялото момче за добродетелно и достойно за подражание, а това на връстника му неприемливо и осъдително? – Нали и в двата случая става въпрос за възпяваната от поетите „смелост“, неизменно присъстваща в кратката листа на добродетелите още от времето на Омир.

Защо зрителят се умилява до сълзи от снимките на съпрузите на преклонна възраст, извървели „в радост и мъка…“ дългия си житейски път, а с презрение и гняв отхвърля изпепеляващите чувства на обсебените от своите страсти участници в семейния скандал? – Нали и в двата случая става въпрос за „ любов“ и „съпружеска вярност“, също приемани за безспорни добродетели.

Тук неизбежно възниква потребността от подходящо разбиране за природата на добродетелите като социален и културен феномен.[1]

Във всеобщата си и най-абстрактна форма „добродетелта“ (всяка добродетел) е преди всичко представа, която е близка, но не е тъждествена с понятието за „добро“. „Добродетелта“ и „доброто“ са ценности, конструиращи определен тип връзка (отношение) на човека – като индивид или общност, с неговата среда – природна и социална. Но докато при „доброто“ фокусът в тази връзка е върху средата, която човек оценява от гледна точка на въздействието ѝ върху него, а самият той остава повече или по-малко незабележим и „статичен“, пасивен наблюдател, при „добродетелта“ нервният импулс е насочен към човека, който действа за преобразуването на средата на основата на своята оценка. С други думи, „добродетелта“ е идеален модел на поведение – както на отделния човек, така и на неговата общност, – който изисква и го води към съществуване, хармонизирано с нравствените представи (и критерии) за добро и зло. Затова в качеството си на „живи“, а не „инертни“, преживявани като „свои“, а не „външно наложени“ поведенчески модели добродетелите притежават способността да мобилизират волята, да предизвикват силна потребност и стремеж към практическото им осъществяване.[2]

Тази „емпирична“ дефиниция, която няма претенция за строга академична аргументация и изчерпателност, следва да се допълни с важното за разглежданата тема положение, че както ценността „добро“, така и поведенческият модел „добродетел“ винаги имат конкретно съдържание, зависещо от ситуацията (социална, културна, историческа), в която оценяващият и действащ субект се намира. Универсална е само онази тяхна най-обща форма, която позволява типологизирането им – подреждането им в своеобразната  „таксономична таблица“, групираща ги по видове. С други думи универсална е само „матрицата“, в която специфичното и постоянно променящото се време-пространство на човешкото съществуване „излива“ конкретното съдържание на доброто и добродетелното; съдържание, формирано от наличните към даден момент социална организация, политическа практика, стопански форми, нрави и обичаи, митове, религиозни и/или научни образи на света, изкуство, морал, предразсъдъци, фантазии и въобще всичко, което по един или друг начин определя светогледа на хората, населяващи в определено време определена територия.  

Изгубената духовност

При аргументирането на потребността от новия учебен предмет „Добродетели и религия“ често се използва носталгията по „историческите корени“, „традицията“ и „изгубената духовност“. В този случай често се акцентира върху събития и „факти“ от отминали епохи, но дали това винаги е коректно, дали изваждането им от историческия контекст и използването избирателно, не изкривява обективната преценката за тях?

На първо място тук категорично следва да се отхвърлят всички измислени напоследък „традиции“ като възстановки на „героични събития“, кукерски фестивали, нестинарски танци, мъжки ледени хора по Богоявление, стиропорови крепости в кукленски исторически паркове, навирени гигантски пилони за „родния трибагреник“ и въобще всякакъв род бутафории, зад които прозират съмнителни бизнес-интереси или „патриотични“ комплекси. Въпреки, че агресивно се рекламират като пазители на изконните български ценности, подобни атракции нямат нищо общо с действителната традиция и ако привличат многобройна публика, а медиите се надпреварват възторжено да ги отразяват, то е защото предлагат преживявания, близки до тези, изпитвани на изчезналите вече пътуващи циркове и селски панаири.

В концентриран вид автентичните традиции се съхраняват във фолклора, текстовете и устните предания от миналото, произведенията на изкуството, устойчивите нагласи и стереотипи на народопсихологията, в историческата памет на общността и спомените на отделния индивид. Безспорно те имат важно значение за възпитанието на добродетели и всяко поколение следва да ги познава. Но в не по-малка степен е необходимо да бъдат  критично осмисляни и оценявани, а не догматично идеализирани, тъй като неволно могат да създадат смислов фон за неприемливо (антисоциално или дори нехуманно) от съвременна гледна точка  поведение.

Критичното отношение към наративите, препращащи към традиционните добродетели, понякога е болезнен процес, изискващ интелектуално и нравствено усилие за преодоляване на устойчиви заблуди: Дельо хайдутин, лиричният герой от песента, която с гласа на Валя Балканска лети със сондата „Вояджър“ към дълбокия космос, е „янкесаджия“, което в превод от турски означава убиец, палач – при това майстор в занаята, заканващ се, че ако потурчат неговите лели, ще влезе в селото и „много щат майки да плачат, по-много млади нивести, дете ще в корем проплака“; Крали Марко, известният от читанките прославен юнак, освободил „три синджира роби“ всъщност е владетеля („крал“) на средновековното Прилепско деспотство Марко Мърнявчевич, загинал в края на 14-ти век (битката при Ровине, 1395-та) като верен васал на турския султан Баязид I-ви; Чавдар войвода – архетипът и идеалът на революционера, борец за национална независимост, – чийто образ майсторски е изваян в Ботевата поема „Хайдути“, още от малък ненавижда мирния труд в стопанството на своя вуйчо „сюрмашки изедник“ и мечтае да усвои кървавия занаят на баща си – прославеният разбойник Петко Страшника, който „владей Стара планина“ и всява страх у мнозина („три кази да е наплашил“).

Целенасоченото прикриване на историческата истина, която винаги намира начин да излезе наяве, води до разпукването на лъскавия емайл на традицията и в крайна сметка ерозира добродетелите, утвърждавани в митологията и литературата. Разминаването между идеализациите и историческата истина е може би най-съществената предпоставка за антагонизма между официалните традиционни добродетели, „практикувани“ външно-формалното, декоративно-фасадно в осветеното публично пространство чрез показни жестове и действия, и „апокрифно-еретичните“ (от гледна точка на първите), но изключително жилави образци на добродетелно поведение, кристализирали в максими като „учи, за да не работиш“, „преклонена главица сабя не я сече“, „шамар да е, аванта да е“, „законът е врата в полето“ и много подобни на тях, обрамчили частния живот на българите.

Използването на „историческите корени“ и „традицията“ като аргумент и средство за добродетелно възпитание има още една слабост, вредното въздействие на която във все по-глобализиращия се свят нараства. То по принцип насочват представите за (а с това и възпитанието на) добродетели към миналото и, което е по-важно, към културен сепаратизъм и изолационизъм. Колкото и трогателни да изглеждат телевизионните репортажи за невръстните дечица на заживелите в чужбина наши сънародници, тропащи по празниците хора и ръченици  в стъкмени с подръчни средства „народни носии“, те не могат да скрият, че съвременната национална идентичност се схваща като прашасал артефакт, а „нашето“ (родното) е антагонист на „чуждото“ (по правило – модерното!). – Което в някаква степен имплантира в тъканта на добродетелите  чувството на враждебност и макар на подсъзнателно равнище отслабва толерантността към различните във всичките ѝ аспекти.

По сходен начин стоят нещата и при вкарването на добродетелите в орбитата на носталгията по „изгубената духовност“.

И тук, на пръв поглед, намеренията са добри. Ако „духовността“ е способност за следване на положителни морални ценности и преди всичко емпатия и любов към ближния, няма нищо по-благородно от усилието за нейното възстановяване – възстановяване на изгубения по трасето на историята  интелектуален и емоционален потенциал да се вършат добри дела.     
Но, за да е изгубена, духовността все някога трябва да е съществувала, да я е имало. Кога е това „някога“, в кой момент и по каква причина тя се е загубила? – Тук лъсва цялата несъстоятелност на мантрата за съвременната бездуховност.

Ако сравним настоящето с който и да е епизод от миналото, ще видим, че „сега“ емпиричните (практически) прояви на духовност изпълват българското колективно и индивидуално човешко битие в по-голяма степен откогато и да било „преди“: нима днес хуманността, изразяваща се в защитата на човешките права, в подкрепата за страдащите, уязвимите и хората в неравностойно положение, не е по-голяма от когато и да било в миналото; нима в наши дни хората са по-глупави и по-безчувствени в сравнение със своите сънародници от позабравеното напоследък по-близко или по-далечно време на войни, насилие, преследване на слабите и беззащитните; нима сегашните форми на културата – изкуство, наука, медицина, литература, образование – имат по-малък принос за издигане на човешкото достойнство и развитието на човешките способности от съществувалите в миналото, които определяме като класически не заради някакво въображаемо превъзходство, а единствено в знак на уважение към наследството, завещано от предходните поколения?

Коректната обективна съпоставка на историческата със съвременната реалност безапелационно опровергава тъгуващите по „хубавите минали дни“. Но упорито натрапваният възглед, че „изгубената духовност“ е типично състояние на патологично обсебеното от материалните си интереси съвременно българско общество, обслужва идеята за привилегированата позиция на религията и църквата в нейното възстановяване.

Наративът на православието

Когато възпитанието на добродетели чрез образователната система се свързва с религията, негласно се има предвид само една деноминация в християнството – православието, като удобно се пропуска, че има немалко ученици от семейства, изповядващи други разклонения на същата религия, представяни от католическата, протестантската, арменската църкви или друго вероизповедание като ислям  и юдаизъм. Немалко са и привържениците на атеизма, които по принцип биха отхвърлили каквато и да било религиозна интерпретация на нравствеността. Не е необходима особена прозорливост да се види, че както несъобразяването с това обстоятелство, така и опита за отчитането му чрез разширяване на конфесионалния обхват на религиозната трактовка на добродетелите ще доведе до един и същ негативен резултат – появата на линии на разделение между подрастващите по теми, изключително чувствителни за тяхната формираща се етно-културна идентичност: какви ли войни ще се водят в междучасията между възпитаните в добродетели според притчите на Новия завет и, например, добродетелните им съученици, наставлявани (в семейството или в часа по „Добродетели и религия“) според тълкуванията на Талмуда, сурите и айетите на Корана или етиката на някое модерно философско учение?!

Но това е по-малката беда. По-голямата е свързана със същността на светогледните ориентации, които ще се конкурират при интерпретацията на добродетелите и възпитанието в тях.

Светогледът е особено духовно образувание – при първо приближение аморфно, без строга подреденост на съставящите го елементи и ясен когнитивен профил, което, при по-внимателно вглеждане, обаче, притежава забележителна вътрешна консистентност. В него отделните представи за природата и обществото са координирани и интегрирани в една органична цялост, върху която човек проектира и образа, който е изработил за себе си, определяйки по този начин своето място и предназначение в света[3]. В зависимост от доминиращото изобразяване на действителността, осигуряващо „спойката“ на останалите представи, изграждащи светогледната ориентация, в досегашната история на човечеството могат сравнително отчетливо да се разграничат митологичния, религиозния и научния светогледи, към които с някои уговорки може да се добави и художествения. Те са типични за различните епохи от развитието на всяко общество, а формата и съдържанието на техните водещи идеи (напр. за прецедента в митологичния разказ, богочовека в християнската доктрина или относителността и еволюцията в съвременната научна рационалност) се явяват парадигма за останалите изображения на действителността, включително за образите на доброто и поведенческите модели за постигането му, т.е. за добродетелите, които в този смисъл са органичен продукт на светогледа – положение, което е от първостепенна важност за подхода при тяхното „възпитание“.

Съвременното светско образование функционира изцяло в „силовото поле“ на научния светоглед, който от времената на Просвещението насам е в особено напрегнати отношения с религиозния.

Научният светоглед (и науката като доминираща духовна дейност) се характеризира преди всичко с типа рационалност, съчетаващ изискването за логическа обоснованост на твърденията (по експлицитни правила за тяхната изводимост едно от друго) с емпиричното им потвърждаване (или опровергаване), в хода на опити и експерименти. На тази основа той може, по нататък, да се определи като перманентна критика, подлагаща на съмнение и преобразуване всяка изработена в него представа, с което се цели „изчистването“ му от всякакъв вид субективни „наноси“, от всички възможни деформации, причинени от недостатъците на познаващия субект. Казано на философски език, идеалът на научния светоглед е изработеният в него образ на света, да представя своя обект такъв, какъвто е сам по себе си: свят, в който човек, подобно на всичко друго, се е превърнал в обикновен обект, една от многото нищожни прашинки, самотно зареяни в необятния студен космос.

Религиозният светоглед, за разлика от научния, е конструиран на принципно различна основа – основата на вярата, която в автентичния си вид изисква абсолютно приемане – безвъпросно, непоклатимо, безрезервно, радикално и догматично – на сакралната представа за света и неговият Демиург. И още една фундаментална отлика: в тази представа човешкият род (Човекът, Homo sapiens sapiens) е крайната цел, „венецът на Сътворението“; той е център на Вселената, която е конструирана по мярката на неговото съществуване в нея –привилегировано положение по волята на върховния Създател, на капризите на който неговото висше творение е напълно подчинено.

Изтъкнатите различия между научния и религиозния светогледи ги правят антагонисти, когато в определена епоха от развитието на дадено общество се борят за доминираща роля. В този случай опитът за налагане на представите на единия от тях с аргументи от арсенала на другия водят до ерозирането на първия: „Размишления върху първата философия, в които се доказва съществуването на бога и разликата между човешката душа и тялото“ на Декарт или искреният стремеж на Нютон да разкрие чрез формулираните от него закони на механиката съвършенството на създадения по Божия проект свят, ерозират християнския светоглед в по-голяма степен от критичното перо на Волтер и делото на Енциклопедистите; и обратно – авторитетът на научния светоглед е уязвен, когато, например, папа Франциск защитава позицията, че идеята за Големия взрив, „който днес се счита за произход на света, не противоречи на творческата намеса на Бог, а напротив, той я изисква“ или, че „Еволюцията в природата не е несъвместима с идеята за сътворението, защото еволюцията предполага създаването на същества, които еволюират.“

Казаното не означава, че в сегашната епоха на доминиране на научния светоглед религиозният няма никакво място, че в съвременното секуларно общество последният е обречен на пълно изчезване. – В сферата на личното, дълбоко интимното преживяване религиозното чувство може дори да се засили поради обстоятелството, че колкото повече се разширява хоризонтът на научните представи, толкова повече нараства зоната отвъд „хоризонта на събитията“, обяснени и предвидими от тях – увеличава се зоната на „сингулярност“, за интерпретацията на която религията има безспорно предимство.[4] Казаното в случая обаче означава, че в полето на социалната реалност, в която се осъществява възпитанието на добродетели, еклектичната намеса на религията ще бъде не само неефективна, но и опасна – вместо да „изпише веждите“ тя по-скоро може да „избоде очите“. Още повече, когато става въпрос за изключително консервативното съвременно българско православие: богословската гледна точка към добродетелите неизбежно, „имплицитно“ включва в себе си възпроизвеждането на съответстващите им светогледни религиозни представи; в този случай не е необходимо голямо въображение, за да се предвиди до какво ментално и емоционално раздвоение в главата на ученика ще се стигне, когато след часа по „Добродетели и религия“ трябва да усвои учебното съдържание за произхода на Вселената или човека, преподавано по физика и биология.     

Купонът в дигиталната дискотека

Бабите и дядовците (понякога и с представката „пра“) на поколението, което просветните началници искат да възпитават добродетелно с помощта на религията, израснаха с „положителни примери“, непонятни за техните внуци. На тях пропагандираното като висша добродетел предателство на собствения баща в името на някаква политическа доктрина би им прозвучало като дийпфейк (deepfake) и затова не разбират как „подвигът“ на пионера, митологизиран в различни литературни и кинематографични версии, е вдъхновил мнозина да следват неговия пример в живота, превръщайки се в реални доносници. Бащите и майките на същите сегашни ученици израснаха, на свой ред, с героичните персонажи от „Междузвездни войни“ (по-възрастните) и магиите на „Хари Потър“ (по-младите). Днес готвещата се да навлезе в живота тяхна „гордост и надежда“ е твърдо убедена, че пишещата машина, касетофона и стационарният телефон са тайнствени артефакти от древността също като романите, които ги карат да зубрят в училище; техните „Аватар“-и свободно се реят в най-затънтените кътчета на „Матрицата“ и идеята да бъдат поучавани и наставлявани в духа на каквато и да било религиозна доктрина изглежда нелепо. Глобалната свързаност на милиони потребители във Facebook, You Tube, Instagram, Tik Tok и другите популярни интернет-платформи, а в добавка и включването напоследък в „играта“ на AI (ChatGPT), прави подобно усилие толкова наивно-гротескно, колкото печално известните в недалечното минало напъни по време на Великденската литургия младежите да се „пренасочват“ от църквите към специално организираните от властта дискотеки.
Една от емблемите на литературния вкус на по-будните и образовани родители на днешните подрастващи навремето стана „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Тяхното пътуване в живота още не е свършило за разлика от изтичащото вече време на предишното поколение, тръгнало „По пътя“ с Джак Керуак; забулена в мъгла все още е и дестинацията, към които са се устремили. Още по-неясна е посоката, в която тепърва ще поемат наследниците им. С цялата условност и много уговорки засега шеговито-иронично можем да ги наречем „купонджии в дигиталната дискотека“.

Най-значими между всички промени, които налага последната технологична революция, са тези в сферата на мисленето и емоциите. При това те са толкова големи, че създават видимост за прекъсване в историческия процес, съизмеримо с това при прехода от първобитните общности към великите цивилизации на древността.[5] Какъв ще бъде светогледът на новия „дигитален свят“, какви ще бъдат добродетелите, които той ще оформи? – Сега едва ли някой може да отговори задоволително на тези въпроси, съвсем бледата идея за тях мержелее само в страховете „от“ и надеждите „за“ стремглаво връхлетялото бъдеще. Но при всички случаи вероятността те да са реплика на предишните им аналогови версии е нищожна,

Няма универсални добродетели. Те винаги са еманация на своето време и своето място. И не са продукт на предвзети кабинетни упражнения, а плод на спонтанната синергия на безброй воли, амбиции и мечти. Добродетелите не се учат чрез зубренето на дефиниции, възпроизвеждането на клишета и механичното копиране примера на герои от минали епохи. Те се приемат или отхвърлят, следват или загърбват. Зависи от широтата на погледа към света, събуденото любопитство как е устроен той и накъде върви, и способностите за критично осмисляне на представите за него. Най-важните неща, които едно поколение може да предаде на следващото. Ако успее да ги опази, разбира се, от изкушенията, които дебнат отвсякъде!             
  

---

[1] Темата за добродетелите е широко застъпена в западната философия от гръко-римската античност до съвременността като особено внимание в случая заслужават възгледите на Платон, Аристотел и Кант: общото във добродетелите Платон определя като способност на душата за дела, които ѝ съответстват, и на тази основа определя главните добродетели, от които следват останалите – мъдрост, храброст, благоразумие и справедливостта като висша и обхващаща другите; за Аристотел всяка добродетел е средата между крайностите като към изредените от Платон добавя щедростта, благостта, честолюбието, великодушието, съчувствието и чувството за срам; към тези добродетели християнското учение, развиващо много от идеите на Платон и Аристотел, добавя вярата, надеждата и любовта, а Кант разглежда добродетелта като моралната сила в преследването на дълга, която всеки път отново и отново се проявява като функция на начина на мислене – възглед, кореспондиращ с дефинирания от него в „Критика на практическия разум“ категоричен нравствен императив – „Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може по всяко време да е валидна заедно с това и като принцип на един всеобщ закон“
[2] Разграничението между „живите“ и „инертните“ добродетели е проекция на разграничението между „живата“ и „инертната“ вяра в религията и науката, което големият испански философ, социолог и литератор Хосе Ортега-и-Гасет прави в поредица от статии, публикувани през 1934-35 година и обобщени в есето „Състоянието на науката и историческия разум“.     
[3] Скицираният тук възглед за светогледа е повлиян от учението за светогледите на един от най-значимите философи от втората половина на 19-ти и началото на 20-ти век Вилхелм Дилтай.
[4] Използваните тук като метафори термини „хоризонт на събитията“ и „сингулярност“ са въведени в теоретичната физика за очертаване границите на възможността за емпирично обхващане на действителността от позицията на съвременните представи за устройството и произхода на Вселената. „Хоризонт на събитията“ е границата във време-пространството, отвъд която събитията около източник на силно гравитационно поле („черна дупка“) са недостъпни за страничния наблюдател, тъй като светлината, източник на информация за тях, се поглъща от този източник и не може да се разпространява. На свой ред „сингулярността описва особена област от действителността, която е с нулев обем и безкрайна плътност и в нея познатите закони на взаимодействие и движение на обектите не действат, а състоянието им не може да бъде предвидено.
[5] В тази връзка трябва да се посочи концепцията на Карл Ясперс за „осевото време“, развита в труда му „Произход и цел на историята“ (Ursprng und Ziel der Geschihte).

  15 октомври 2025

© Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev 

 

рефлекси и акценти

 

BG ЛЯТО ’25: ОТЛОЖЕНАТА РЕВОЛЮЦИЯ И НЕЙНИТЕ ПРОРОЦИ

          Лято е. Комбайни бръмчат нейде в полето, а слънцето пече ли пече. Всичко е притихнало в очакване на нови температурни рекорди: цените, в синхрон с градусите, кротко мърдат нагоре в очакване на еврото, tv-репортерите, пратени от коравосърдечните си шефове под палещото слънце, лениво отразяват поредното ПТП по пътищата и трафика „към“ и „от“ морето – главно гръцкото и малко българското, пламъци сънливо се вият по поляни и дъбрави, а пожарникарските шефове търпеливо разясняват пред камери и микрофони ползите от ранното оповестяване на населението с BG-Alert. Дори черната пантера, омаломощена и тя от жегите, вяло се разхожда из североизтока и отказва участие във фотосесиите на FB-ентусиастите.

          Скука, скука, скука!  

          Откъм правителството и парламента, които можеха поне малко от малко да заместят свършилите още през пролетта реалити формати, също никакво оживление – от сутрин до вечер въртят омръзналото на всички парче „Вот на недоверие“, сменят се само диджеите, които го пробутват като мегахит на сезона.

          Скука, скука, скука!

          Добре, че са двете малки армии от самоотвержени бойци, внасящи малко оживление в задрямалия под лятната мараня политически пейзаж; армиите, тръгнали на свещен поход за правата вяра; армиите на джобните революции, с бленуваните и сънувани от техните пророци барикади. 

          Те може и да не са големи, но за сметка на това са фанатично предани на своите генерали и своя идеал – по-светъл от всичко светло, което родната история познава досега. И, разбира се, шумни – толкова шумни, че да сринат крепоста на злото, обладало клетите им сънародници, така, както старозаветните евреи сринали с вувузелите и пищялките си стените на порочния Йерихон.

          Едната е армията на борците срещу омразната Европа и проклетото ѝ „евро“, другата – на рицарите, защитаващи непорочната Темида от нейните похотливи похитители. Първите са патриоти, вторите демократи. По-точно, казано по подходящ за феновете им начин, първите са Истинските Патриоти, а вторите – Автентичните Демократи. Излишно е да се уточнява, че и едните, и другите са единствени и незаменими.  

          Истинските патриоти мразят Автентичните демократи, защото се фуклявят, че много са учили, а освен това, защото са се продали от алчност на омразните европейци за техните скапани пари, които те, патриотите, са принудени да диплят под дюшеци и в буркани; и още, защото си падат по гей-паради вместо да носят потури, цървули и овчи калпаци, да жулят ракия и да вият мъжки хора в ледени води с всички произтичащи от това романтични последици; но най-вече ги мразят, защото Автентичните демократи се имат за много умни и красиви, и им се подиграват, че са прости и грозни.

          На свой ред Автентичните демократи презират Истинските патриоти, защото не си дават омачканите левчета, получени в пликче, чалгата, любовта към „братушките“; и още, защото ненавиждат имигрантите и държат на свободата да изхвърлят боклука си в близкото дере и да псуват от сърце на родния си диалект, което твърдят, че било тяхната неповторима идентичност; а освен това ги презират, защото мразят гей-парадите, международното положение и умните и красивите.

          Има още много причини, при това далеч по-съществени – психиатрични, парични, биографични, – по които двете армии изпитват дълбока ненавист една към друга. Но има и нещо, което ги сродява като сиамски близнаци:   

         

За Истинските патриоти всички, които не им се водят по акъла, са национални предатели и шпиони на Посолството. За  Автентичните демократи тези, които не маршируват в техните редици, пък са родоотстъпници и агенти на Другото посолство. Казано иначе, всяка от храбрите армии е „Алтер егото“ на другата, „Другото му Аз“ – едната не може без другата, те са като полюсите на магнита, като двете страни на един и същ медал – две секти, всяка от които може да съществува само, когато координира своето позициониране с другата.

          Сектантът-патриот вярва, че е от богоизбраните спасители на нацията със същия фанатизъм, с който сектантът-демократ се изживява като храбрия рицар на свободата и справедливостта: фанатична, почти религиозна вяра, която ги сродява по дух и прави възможен техния съюз в общата им борба с родоотстъпниците и тираните – обстоятелство, което издава, че страдат от един и същ болезнен комплекс.

          В сектите на Истинските патриоти и Автентичните демократи ги няма хората, които активно отстояваха своята гражданска позиция по време на всяко по-значимо събитие в десетилетията на мъчително раждане на съвременната българска държавност, на модерна България с всичките ѝ плюсове и минуси. Въпреки някои подвеждащи прилики те дори не са същите, които излязоха на площадите през 2020-та. Днешните сектанти – и в двата лагера, от всяка възраст и социален статус! – са преди всичко довчерашните завършени опортюнисти, в душите на които конформизмът и страхливото живуркане в спарените гънки на прехода постепенно натрупаха разрушителна енергия, караща ги днес да копнеят за „революции“ и „барикади“ с надеждата да си присвоят липсващата им значимост; да си присвоят биографии, даващи смисъл на скучното им съществуване, а защо не и нещо по-материално покрай това.

          Тъкмо от тъмната енергия на фрустрираните индивиди се възползват ловките политически спекуланти, за да организират маргинализираните и комплексирани тълпи – слава Богу не толкова многобройни, колкото им се привижда! – в квазипартийни формирования с подвеждащо възвишени имена. Напътствани от своите пророци, които говорят с вътрешния им глас и често казват това, което самите те не смеят да изрекат на глас (знае ли човек как ще се завъртят нещата),  праведните сектанти сега пъплят по площадите и като хипнотизирани скандират мантрите, с които ги зомбират.

          Визията и начина на говорене на пророците на Истинските патриоти са твърде различни от тези на Автентичните демократи: първите залагат повече на кръчмарското перчене, уличния жаргон, събуждащата първични емоции реч и арогантността на кварталния бабаит; вторите предпочитат камуфлажа на академичното говорене, на изисканите салонни маниери, на изтънчените словесни каламбури, започващи със „следователно…“, „видно е, че…“ и други подобни, почерпени от учебниците по реторика, които да ги легитимират като безспорни интелектуални авторитети, разкриващи пред своите последователи истини от последна инстанция.

          Това различие обаче е подвеждащо. Способността да моделират мислите и емоциите на зарибените от тях последователи и едните, и другите черпят от ловката подмяна на фактите с евтини фалшификати. Особено за собственото си „героично минало“ на борци за правда и свобода, което преданите им сектанти трябва да приемат като модел за своя собствен биографичен катарзис.

          Лято е, термометрите са на път да регистрират нови рекорди, а в размътените от жегата глави на Истинските патриоти и Автентичните демократи продължават да мержелеят революции. Ако не веднага, то с първото есенно захлаждане. Пророците им обещават септември да бъде май. Сезонът за поредната джобна революция на комплексарите!  

          

26 юли 2025

© Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev   

 

…И е добър христиeнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!

(Хр. Ботев, Патриот)

ГВАРДЕЙЦИ, ПОПОВЕ И…ОЩЕ НЕЩО!

равносметката от един осакатен празник

На всичкото отгоре вали. Вали кротко, по чиновнически методично, упорито и напоително, почти по класическия текст за матурата по български език и литература, в който „…като заваля дъжд, та цяла неделя“. Само разюзданата зеленина в короните на дърветата подсказва, че е края на пролетта, а не началото на есента.

24 май 2025-а, София.

Да, „24 май“ е, грешка няма, датата, пулсираща по дисплеите на смартфоните е вярна. Само че нещо отново не е както трябва. Не е!

И виновен за това не е дъждът – в други години също е валяло, на този ден обикновено вали.

Не е и заради обичайните клиширани речи на политиците, които в търсене на медийна слава се надпреварват да си присвояват парченца от искрената почит към първите народни просветители и пакетират в патетичните си слова евтина партийна пропаганда.

Не е и заради гвардейския духов оркестър, инсталиран пред традиционното шествие на учениците, който набива крак по устав и неусетно превръща тържествения химн „Върви народе…“ във войнствения армейски марш „Велик е нашият войник“.

За всичко това съм писал и по-рано, но въпреки, че през последните няколко години то придобива все по-гротескни измерения, не него имам предвид. В тазгодишното честване на празника се пръкна иновация, която го превърна в някаква нескопосана пиеса от театъра на абсурда.

Основно съдържание и кулминация на официалната церемония този път стана не нещо друго, а богослужение, водено лично от новоизбрания български патриарх, което и завърши със слово колкото отегчително, толкова и многозначително. В него той по същество в прав текст заяви претенцията църквата да е собственик на висшите ценности и абсолютната истина: те произхождат от религиозните представи за света и се съдържат в догмите на православието.

Няма това-онова, няма ала-бала! Научният светоглед, а с него и светската, секуларна държава да си знаят мястото – в кухнята, при прислугата! „Духовно извисеният“ православен българин трябва благоговейно да съзерцава иконичните PR образи на висшите клирици и смирено да слуша премъдрите им напътствия – днес срещу езическите нестинарски танци, утре против абортите, изкуствения интелект и генното инженерство. И още, и още, и още!  А покрай това неусетно да насочи погледа си към една „по-съвършена“, организация на обществения живот, функционираща според църковните предписания и разбиранията на религиозните водачи. Примери за това напоследък – „Дал Бог“.

Изглежда в очите на архиереите на БПЦ подобна организация, наричана в дебелите книги теокрация, не изглежда лошо, но не може да не си дават сметка колко неосъществима утопия е тя засега на местна почва. И тук лъсва откровеният замисъл на спектакъла „24 май ‘25“, поставен на сцената пред Народната библиотека: да се докопат до властта и произтичащите от нея облаги по втория начин.

Как? – Много просто: като вградят Божието слово, върху което претендират, че имат монопол, във фундамента на идеологията на една авторитарна диктатура по „образа и подобието“ на тази в бившия/бъдещ Голям православен брат; като ѝ придадат сакрален, произтичащ от Божия промисъл ореол; тя ще намери прикритие и опора в църковните догми, въздигнати в критерий на истината и висшата нравственост, те ще получат своето. Ако мине, мине! Ако не – поредната нескопосана постановка. Публиката е великодушна – най-много да освирка автора на пиесата,  след което ще забрави.    

Драматургията на тазгодишния „24-ти“ обаче не е просто нескопосана. Тя лъстиво пробутва на днешните българи опасен наркотик, който може да убие порива им да заемат достойно място в съвременния свят.

Дали ректорът и деканите на Софийския университет, на които бе отредила ролята на миманс в „празненството“, са получили импулс за овладяване върховете на модерните наука и технологии, слушайки заедно със своите възпитаници „вдъхновените от Бога“ откровения на новия български патриарх? Едва ли!

С какви ли чувства са посрещнали неговата проповед хилядите талантливи сънародници, изповядващи исляма, юдаизма, католицизма или просто атеисти? Отговорът също е ясен!

Как ли ще ни възприемат хората от свободните демократични общества, когато започнем да им разказваме за нашата „православна българска цивилизация“, за нашия велик „православен български свят“, патетично рекламирани от вицепрезидента в съзвучие с патриаршеското богослужение и реч? Отсега можем ясно да видим съчувствените снизходителни усмивки, с които обикновено се посрещат брътвежите на обитателите на специализираните заведения за душевно здраве!

Все пак, ако от последното честване на „24-ти“ има някаква полза, тя е, че отвори очите на мнозина за опасностите, които крие новия предмет „Добродетели и религия“, така натрапчиво защитаван напоследък от министъра на образованието и науката. Дано поне детинския му ентусиазъм малко охладнее, след като заедно с министъра на културата също бе натирен в редичката на статистите.

Но колкото и да е нескопосана, драматургията на отбелязването на „Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“, както вече официално го наричат, не бива да се подценява: тъмната енергия, с която облъчва обществения организъм, е разрушителна, а опитът за превръщане на светлия жизнерадостен празник в нравоучителна литургия не е случаен; надеждата за утрешния ден, изпълнен с вяра в просветата, поривът към „светли бъднини“, загърбил спомена за войни и кръвопролития, трябва да бъдат попарени. И за разлика от бездарната театрална постановка, след която човек може просто снизходително да махне с ръка, забравяйки бързо видяното, тук става въпрос за нещо много важно, за нещо изключително опасно. – За опита да се наложи един светоглед, който подкопава историческите устои на българския обществен и държавен живот.

Само най-загубеният наивник няма да види, че в този натрапван светоглед, вкаран в „прокрустовото ложе“ на религиозни представи и догми, действителността лесно може да се деформира до неузнаваемост, а родената в семантичното му поле митология на българското величие, която домораслите патриоти така страстно любят, да се превърне в знаме на силите, целящи отклоняването на страната от нейната европейска идентичност – идентичност, пронизваща цялата ѝ многовековна история и само потвърдена след 1989-а; изстрадан „цивилизационен избор“, срещу който е атаката на маршируващите семинаристи, понесли с екзалтирани погледи икони и хоругви, на фалангата на архиереите с огромни страховити бради, крещящи от позлата патрахили и вирнати като църковни кубета  митри.   

„24 май ’25“ вече е минало. Ред е на „2 юни“.

Гвардейците отново ще трополят с лачените си ботуши, политиците пак ще държат високопарни речи, в които гузно ще величаят гения, няма да мине и без попове, които ще кадят тамян пред неговите паметници, напразно опитващи да измерят духовния му ръст със своите бронзови или каменни грамади. И вероятно отново никой няма да събере кураж да изрече на глас словата му от „Моята молитва“ – от Неговата молитва, която продължава и днес да жигосва с позорно клеймо подлеците и лицемерите. 

Но въпреки цялата суета и дандания, когато сирените смразяващо завият хиляди ще застинат за минута с наведени за поклон глави: същите тези, които с чисти сърца ще продължат да чакат техния следващ „24-ти“ – най-празничния ден, изпълнил улиците и площадите с море от огнени божури, озарен от ококорените очи на детските личица, оглушал от превъзбудената глъч на учениците, крачещи редом със своите учители.

Празникът, на който „и господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото“, както беше казал един друг, истински български патриарх.

 

София

30 май 2025 г.  

 © Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev