…И е добър христиeнин:
не пропуща литургия;
но и в черква затуй ходи,
че черквата й търговия!

(Хр. Ботев, Патриот)

ГВАРДЕЙЦИ, ПОПОВЕ И…ОЩЕ НЕЩО!

равносметката от един осакатен празник

На всичкото отгоре вали. Вали кротко, по чиновнически методично, упорито и напоително, почти по класическия текст за матурата по български език и литература, в който „…като заваля дъжд, та цяла неделя“. Само разюзданата зеленина в короните на дърветата подсказва, че е края на пролетта, а не началото на есента.

24 май 2025-а, София.

Да, „24 май“ е, грешка няма, датата, пулсираща по дисплеите на смартфоните е вярна. Само че нещо отново не е както трябва. Не е!

И виновен за това не е дъждът – в други години също е валяло, на този ден обикновено вали.

Не е и заради обичайните клиширани речи на политиците, които в търсене на медийна слава се надпреварват да си присвояват парченца от искрената почит към първите народни просветители и пакетират в патетичните си слова евтина партийна пропаганда.

Не е и заради гвардейския духов оркестър, инсталиран пред традиционното шествие на учениците, който набива крак по устав и неусетно превръща тържествения химн „Върви народе…“ във войнствения армейски марш „Велик е нашият войник“.

За всичко това съм писал и по-рано, но въпреки, че през последните няколко години то придобива все по-гротескни измерения, не него имам предвид. В тазгодишното честване на празника се пръкна иновация, която го превърна в някаква нескопосана пиеса от театъра на абсурда.

Основно съдържание и кулминация на официалната церемония този път стана не нещо друго, а богослужение, водено лично от новоизбрания български патриарх, което и завърши със слово колкото отегчително, толкова и многозначително. В него той по същество в прав текст заяви претенцията църквата да е собственик на висшите ценности и абсолютната истина: те произхождат от религиозните представи за света и се съдържат в догмите на православието.

Няма това-онова, няма ала-бала! Научният светоглед, а с него и светската, секуларна държава да си знаят мястото – в кухнята, при прислугата! „Духовно извисеният“ православен българин трябва благоговейно да съзерцава иконичните PR образи на висшите клирици и смирено да слуша премъдрите им напътствия – днес срещу езическите нестинарски танци, утре против абортите, изкуствения интелект и генното инженерство. И още, и още, и още!  А покрай това неусетно да насочи погледа си към една „по-съвършена“, организация на обществения живот, функционираща според църковните предписания и разбиранията на религиозните водачи. Примери за това напоследък – „Дал Бог“.

Изглежда в очите на архиереите на БПЦ подобна организация, наричана в дебелите книги теокрация, не изглежда лошо, но не може да не си дават сметка колко неосъществима утопия е тя засега на местна почва. И тук лъсва откровеният замисъл на спектакъла „24 май ‘25“, поставен на сцената пред Народната библиотека: да се докопат до властта и произтичащите от нея облаги по втория начин.

Как? – Много просто: като вградят Божието слово, върху което претендират, че имат монопол, във фундамента на идеологията на една авторитарна диктатура по „образа и подобието“ на тази в бившия/бъдещ Голям православен брат; като ѝ придадат сакрален, произтичащ от Божия промисъл ореол; тя ще намери прикритие и опора в църковните догми, въздигнати в критерий на истината и висшата нравственост, те ще получат своето. Ако мине, мине! Ако не – поредната нескопосана постановка. Публиката е великодушна – най-много да освирка автора на пиесата,  след което ще забрави.    

Драматургията на тазгодишния „24-ти“ обаче не е просто нескопосана. Тя лъстиво пробутва на днешните българи опасен наркотик, който може да убие порива им да заемат достойно място в съвременния свят.

Дали ректорът и деканите на Софийския университет, на които бе отредила ролята на миманс в „празненството“, са получили импулс за овладяване върховете на модерните наука и технологии, слушайки заедно със своите възпитаници „вдъхновените от Бога“ откровения на новия български патриарх? Едва ли!

С какви ли чувства са посрещнали неговата проповед хилядите талантливи сънародници, изповядващи исляма, юдаизма, католицизма или просто атеисти? Отговорът също е ясен!

Как ли ще ни възприемат хората от свободните демократични общества, когато започнем да им разказваме за нашата „православна българска цивилизация“, за нашия велик „православен български свят“, патетично рекламирани от вицепрезидента в съзвучие с патриаршеското богослужение и реч? Отсега можем ясно да видим съчувствените снизходителни усмивки, с които обикновено се посрещат брътвежите на обитателите на специализираните заведения за душевно здраве!

Все пак, ако от последното честване на „24-ти“ има някаква полза, тя е, че отвори очите на мнозина за опасностите, които крие новия предмет „Добродетели и религия“, така натрапчиво защитаван напоследък от министъра на образованието и науката. Дано поне детинския му ентусиазъм малко охладнее, след като заедно с министъра на културата също бе натирен в редичката на статистите.

Но колкото и да е нескопосана, драматургията на отбелязването на „Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност“, както вече официално го наричат, не бива да се подценява: тъмната енергия, с която облъчва обществения организъм, е разрушителна, а опитът за превръщане на светлия жизнерадостен празник в нравоучителна литургия не е случаен; надеждата за утрешния ден, изпълнен с вяра в просветата, поривът към „светли бъднини“, загърбил спомена за войни и кръвопролития, трябва да бъдат попарени. И за разлика от бездарната театрална постановка, след която човек може просто снизходително да махне с ръка, забравяйки бързо видяното, тук става въпрос за нещо много важно, за нещо изключително опасно. – За опита да се наложи един светоглед, който подкопава историческите устои на българския обществен и държавен живот.

Само най-загубеният наивник няма да види, че в този натрапван светоглед, вкаран в „прокрустовото ложе“ на религиозни представи и догми, действителността лесно може да се деформира до неузнаваемост, а родената в семантичното му поле митология на българското величие, която домораслите патриоти така страстно любят, да се превърне в знаме на силите, целящи отклоняването на страната от нейната европейска идентичност – идентичност, пронизваща цялата ѝ многовековна история и само потвърдена след 1989-а; изстрадан „цивилизационен избор“, срещу който е атаката на маршируващите семинаристи, понесли с екзалтирани погледи икони и хоругви, на фалангата на архиереите с огромни страховити бради, крещящи от позлата патрахили и вирнати като църковни кубета  митри.   

„24 май ’25“ вече е минало. Ред е на „2 юни“.

Гвардейците отново ще трополят с лачените си ботуши, политиците пак ще държат високопарни речи, в които гузно ще величаят гения, няма да мине и без попове, които ще кадят тамян пред неговите паметници, напразно опитващи да измерят духовния му ръст със своите бронзови или каменни грамади. И вероятно отново никой няма да събере кураж да изрече на глас словата му от „Моята молитва“ – от Неговата молитва, която продължава и днес да жигосва с позорно клеймо подлеците и лицемерите. 

Но въпреки цялата суета и дандания, когато сирените смразяващо завият хиляди ще застинат за минута с наведени за поклон глави: същите тези, които с чисти сърца ще продължат да чакат техния следващ „24-ти“ – най-празничния ден, изпълнил улиците и площадите с море от огнени божури, озарен от ококорените очи на детските личица, оглушал от превъзбудената глъч на учениците, крачещи редом със своите учители.

Празникът, на който „и господ сърдит си затуля ухото на светата песен и херувикото“, както беше казал един друг, истински български патриарх.

 

София

30 май 2025 г.  

 © Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev             

                          

рефлекси и акценти

                                Зиб. Наследството на Мари

                (параисторически квазироман)

ЗИБ е мъртво вълнение, което се образува от теченията и разместването на водните пластове в морето под въздействието на продължителни предходни пориви на вятъра. При специфичен релеф и малка дълбочина на морското дъно в близост до бреговата ивица „отмрелите вълни“ се появяват, дори когато вятърът отдавна е спрял. Те могат да се определят също като „старо ветрово вълнение“ под морската повърхност, което увлича плувеца навътре в морето с голяма сила, обричайки го на сигурна гибел, ако няма кой да му помогне с подходящи спасителни средства. „Зиб“ е архаична дума с руски произход, турският еквивалент на която е „Сологан“, използвана от българските моряци и рибари.

          Мъртвото вълнение, понятието за което е използвано в заглавието на романа, е метафора за житейската драма на мнозина, попаднали в турбуленцията на преходното време между две епохи в най-новата история на българското общество: 

Изкушен от предложението на някогашния си колега и приятел, издигнал се до управител на голям вестник, бивш журналист и настоящ редактор в академично издание с исторически профил се опитва да разбере истината за смъртната присъда на млад армейски офицер – последната изпълнена преди отмяната на това наказание, и приема да напише статия за изданието след като се запознава с документ, попаднал в ръцете  на вестникарския шеф. Макар и със съмнителна автентичност, от него става ясно, че разстреляният за „измяна на родината“ е имал приятелка, студентка по психология, за която е възнамерявал да се ожени. След неговия арест тя е успяла да емигрира във Франция с помощта на свой познат – перспективен учен, пребиваващ в страната като гост-лектор, също е влюбен в нея, за който впоследствие се омъжва. Завършила образованието си и направила успешна научна кариера в чужбина, тя в този момент се оказва в България по програма за преподавателски обмен. Нейните спомени, събудени от срещите ѝ с редактора, разкриват истината за присъдата на екзекутирания офицер, която няма нищо общо с мотивите на съда, пледоарията на защитата и предишните вестникарски публикации – истина за личните драми на персонажите, вплетени в сложната и противоречива картина на генезиса на съвременното общество.          

 

В „Зиб. Наследството на Мари“, наречен от автора със самоирония „параисторически квазироман“, е направен опит за пресъздаване на връзката между близкото минало и настоящето без митовете, предразсъдъците и идеологическите клишета, често замъгляващи преценката на съвременника за герои и събития, за които споменът у мнозина вече е излинял.

                           В електронен и/или хартиен вариант романът може да бъде закупен от: 

                                https://izdavam.com/bg/book/ZIBNasledstvotonaMari/6469

 

 

                    

статии и есета

 

НАЦИОНАЛПОПУЛИЗМЪТ – ОТРОВА И/ИЛИ ЛЕК!/?

          „Призрак броди из Европа – призракът на комунизма“ – с това изречение започва публикуваният за пръв път преди 177 години Манифест на комунистическата партия (Лондон, 1848), поставил началото на идеологията, от която покълват чудовищните тоталитарни режими през следващия 20-ти век. Един призрак и днес шета в обществата в орбитата на Европейската цивилизация – призракът на националпопулизма, който иска да разруши познатата ни доскоро геополитическа архитектура.

          Терминът „националпопулизъм“ не е повърхностен неологизъм, който е лишен от по-дълбоко собствено съдържание и цели единствено реторичен ефект. Той е понятие, описващо и интерпретиращо едно ново социално-политическо явление, разбирането на което от ден на ден става все по-актуално.

          Националпопулизмът не е просто „национализъм+популизъм“, защото в сегашната си комбинация двете му съставки се отличават значително от традиционния им смисъл:

          Класическият национализъм от 19-ти и 20-ти век е системна идеология, идеология, разгръщана с помощта на рационални средства. В нея по правило доктрината за ценността и възхода на дадена нация се представя като еманация на (и закономерно следствие от) съвкупност от обективни фактори, кристализирали в предходното ѝ историческо развитие, а аргументите, почерпени от философски, историографски, социологически, антропологически и културологични теории и хипотези, „узаконяват“ подчинението на конкурентните нации и техните държави.

          Наистина, често същите тези дисциплини опровергават идеологическите конструкции на националистите, но същественото тук е, че класическият национализъм винаги се стреми да търси (и от негова гледна точка в крайна сметка „намира“) опора в логическото мислене, а не просто в емоциите на своите привърженици. С други думи, той е „научно обоснован“, при което политическите лидери, приели го за свое кредо, се изживяват като теоретици, а партийните им платформи се представят като интелектуални достижения.

          Новият национализъм, обилно гарниран с популизъм е различен. Той не е системна идеология. Даже въобще не е идеология в традиционното значение на това понятие, т.е. съдържащите се в него представи и идеи не са свързани по правилата на изводимост в що-годе завършени (цялостни) причинно-следствени вериги. Изразено метафорично и по аналогия с един от термините, описващи киберпространството, националпопулизмът е своеобразна „облачна технология“, и до голяма степен прилича на прочутата „Фата Моргана“ (Fata Morgana) – призрачния мираж, примамващ изтощените пътници в пустинята. В зависимост от импулсите, идващи от социално-икономическата и политическа ситуация, в неговите халюцинации механично са миксирани примамливи, но разнопосочни, разнокалибрени и често взаимоизключващи се идейни съдържания. Той даже вече не търси опора в практическия интерес и свързания с него „здрав разум“, а тъкмо обратното – насочен е срещу последния, освобождавайки от властта му несъзнаваните анархистични импулси, които дремят във всеки; тотално го елиминира и ефективно ерозира, защото черпи енергия от модерния популизъм.

          Като ментална нагласа и политическо поведение популизмът има много и най-различни лица както в типологичен, така и в исторически план. В общия случай той може да се определи като целенасочено използване на масовите очаквания за овладяване на властови ресурс, но съвременният популизъм притежава специфика, породена от обстоятелството, че рефлектира в представите, емоциите, предразсъдъците и т.н. на „виртуалната тълпа“, живееща във „виртуалното гето“.

          Потопен в глобалната комуникация и социалните мрежи, създадени от дигиталните технологии, съвременният човек се оказва както никога досега резистентен към оздравителния ефект на критичното мислене и податлив на токсичното влияние на всякакъв вид заблуди, манипулации и откровени лъжи, заливащи го под формата на конспиративни теории, мистични откровения и псевдонаучни истини от последна инстанция. И двата вида популизъм – „конвенционалния“ и „модерния“ са обрасли както с митологични образи и представи, така и със символи и ритуали, въздействащи върху емоциите и примитивните (инстинктивни) реакции на привържениците им. Но докато първият е средство, целенасочено прилагана политическа стратегия за превръщането на определена маса от хора в тълпа, то вторият е органичен продукт, психично състояние, колективно преживяване на вече създадената във виртуалното пространство тълпа, поради което се сраства с нейните очаквания и предразположения в степен, превръщаща всичко, привлечено в орбитата му, в изключително жилава, устойчива на противодействие с рационални средства светогледно-идеологическа ориентация. Поради своята природа да предлага достъпна социална идентичност и лесни решения на проблеми, те национализмът с особена сила е привлечен  в силовото поле на новия популизъм, мутирайки в качествено новата сплав на националпопулизма.

          Сегашният национализъм до такава степен е сраснал с еволюиралия популизъм , че под формата „националпопулизъм“ губи основната си функция да мобилизира политическата енергия на нацията за извоюването на по-добро място под слънцето. – Парадоксален резултат, който заслужава по-специално внимание:   

          Колкото и шокиращо да звучи, класическият национализъм по своята интимна природа е глобалистичен. Той имплицитно включва в себе си като крайната цел на националния възход универсализирането на околното икономическо, културно и политическо пространство, чрез налагането на собствените (особените) си форми и стандарти – или завладявайки го военно, или (в по-мекия вариант) посредством последователното провеждане на съответните политики. Казано с други думи, той е агресивно екстравертен и инвазивен, насочен е навън, защото в него е кодиран импулса към уеднаквяване и универсализация на околния свят. В този смисъл старият национализъм по същество е глобалистичен.

          За разлика от него при националпопулизма импулсът е с обратна посока – към капсулиране, към изолация и автаркия във всички сфери на обществения живот. Той може да се определи още като интровертен, насочен навътре; накратко – като „радикален антиглобализъм“ независимо от обстоятелството, че е принуден да търси опора (и съюзи) със сродни по дух конкурентни национализми. Което обаче не променя природата му и по парадоксален начин го превръща в отрицание на самия себе си, защото в настоящето стопанското и културно затваряне в границите на отделната национална държава, колкото и голяма да е тя, неизбежно води до деградиране и упадък.

          В исторически план отличието между класическия национализъм и националпопулизма може да се сравни с това между хоризонта, който се открива от капитанския мостик на малкия кораб, понесъл под португалския флаг Колумб през океана на Запад, и хоризонта пред погледа на войниците в стражевата кула на Великата китайската стена, дебнещи пълчищата на вражите племена, прииждащи от същата посока. В перспективата на първия се очертава силуета на цял нов континент и всичко което с бясна скорост ще последва от двете страни на Атлантика, а на втория – силуета на Забранения град в столицата на застиналата във времето Поднебесна империя. Колкото и многообразни да са превъплъщенията на тези политически перспективи, същественото е, че старият национализъм насочва погледа на обществата към бъдещето, докато новият националпопулизъм, който залива сега западния свят, ги насочва по-скоро към миналото, обричайки ги на застой и мумифициране в позлатения саркофаг на „старата слава“. Какво се случва? Как е възможна тази нелогична на пръв поглед трансформация? Коя е причината за нея?  

          И тук, както и в други случаи, възбуждащите въображението мистификации са ненужни, а причината лесно видима и с просто око – революционните промени, осъществени във всички области на живота през последните няколко десетилетия, на основата на дигиталната информационно-комуникационна технология; промени, които представляват началото на „цивилизационен пробив“, сравним с пробивите, осъществени на основата на овладяването на огъня, изобретяването на колелото и употребата на медни, бронзови и железни метални изделия; технология, надминаваща по своето значение книгопечатането, парния двигател и този с вътрешно горене, както и други от подобен порядък, които при цялата си значимост не нарушават континуитета в предходното хилядолетно развитие на човечеството. Иновациите, чиято емблема е създаването на Изкуствен интелект, са на път със силата на ядрена експлозия да разрушат непрекъснатостта на историческия процес, започнал с древните култури на Египет, Месопотамия, Индия, Китай и Древна Елада, и изпълват със съдържание второто „Осево време“ (ако използвам терминологията на Карл Ясперс[i]), поставящо началото на някакъв следващ, по-висш етап в развитието на човешката цивилизация. Именно тези иновации в крайна сметка са в основата на радикалната трансформация и на стария национализъм, и на стария популизъм.

          Дигиталната информационно-комуникационна технология промени радикално всички измерения на живота като остави „зад борда“ на нахлуващата с нея модерност (добре, нека да е „постмодерност“) голямо количество хора, неспособни да се адаптират към нейните ментални и емоционални императиви, нейната логика, етика и естетика. И тук не става въпрос просто за поколенческа и/или социално-икономическа детерминираност на това явление, а за нещо много по-дълбоко. Неспособни да прекрачат в настъпващата нова епоха се оказват и стари и млади, и бедни и богати, и образовани и необразовани, което говори за кодирана в социално-културния им „геном“ неспособност да мутират, да се приспособяват под натиска на настоящите промени. И доколкото най-важното измерение на въпросните промяни е скъсването с предходната традиция, загубата на историческа памет, както и появата на объркващи фрагментарни и некоординирани митологични изображения на миналото, новите дигитални аутсайдери инстинктивно се вкопчват в идеята за величието на нацията, която да реабилитира загубеното минало и отхвърлената традиция, и да реанимира предишните представи за логиката, етиката и естетиката на живота. Но тъй като истината, доброто и красивото вече са вкарани в „месомелачката“ на социалните медии, които поради отсъствието на общоприети авторитети са станали източник на бездънен опортюнизъм, ролята на техен източник и гарант се поема от безплътния и безформен, но вездесъщ „народен глас“, говорещ с имагинерните образи на изпадналата в транс дигитализирана тълпа. Новият национализъм е намерил уютно убежище от бурята на промените в залива на новия популизъм.

          „Призракът на комунизма“ отдавна не броди из Европа, макар че още стряска хората тук-там по света. На освободеното от него „местообитание“ сега се е настанил призракът на националпопулизма. Толкова черен ли е обаче дяволът? Трябва ли като зъл демон да го преследваме със смразяващите процедури на идеологическия екзорсизъм?

          Наистина, въпреки че новият популистки национализъм е обременен с много негативни конотации, в неговото гравитационно поле днес са впримчени милиони граждани. Вярно, засега те са малцинство и може би никога няма да станат мнозинство, но точно затова техният глас не трябва да се пренебрегва, ако либералната демокрация не иска да разруши собствените си устои. Още повече, че има и нещо друго, което привържениците на безкомпромисното му стигматизиране пропускат, увлечени от не по-малко фанатичната защита на ценностите на постмодерната дигитална култура:

          В неудържимия си бърз възход тази култура съдържа в самата себе си опасността да добие форми и измерения, заплашващи самото съществуване на човека като такъв. И тук не става въпрос за баналния страх, че самообучаващите се алгоритми, вкарани в „мозъците“  на създадените от нея машини, ще се сдобият с власт, която да подчини и дори да унищожи човечеството. Проблемът е много по-дълбок, защото появилите се с помощта на тези алгоритми патологичен нарцисизъм и отказ от морална оценка, могат да тласнат Homo sapiens по пътя на самоубийството, а овладяната най-сетне сила на Сътворението може да се превърне в сила на Унищожението. Опасността от подобно „автоимунно заболяване“ поражда нуждата от „ваксина“, стимулираща укрепването на съпротивителните сили на устремената към дълбокия космос общочовешка цивилизация, европейска по своя първичен „генетичен код“. И може би някои от съставките ѝ се съдържат в горчивата тинктура на националпопулизма, предлагана напоследък като универсален лек за всички болести на западните общества. Кой знае? – В добре премерени дози и тя може да има терапевтичен ефект!

---

[i] Концепцията на Карл Ясперс за общата схема на Световната история съм разгледал, макар и в друг аспект,   в монографията си „Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“ (С., 2017), където съм въвел и термините „виртуална тълпа“, „виртуално гето“ и „контраглобализация“.

 

 © Ангел Кондев – автор, 2025

 © Copyright 2025 by Angel Kondev        

 

рефлекси и акценти

 

СИНГУЛЯРНОСТ

В теоретичната физика сингулярността е термин, с който се описва особена област от действителността. С нулев обем и безкрайна плътност, в нея познатите закони на взаимодействие и движение на обектите не действат – причина, която от гледна точка на наличните представи прави тази действителност непознаваема. Сингулярността е състояние, характерно за „черните дупки“, поглъщащи в хищната си паст планети, слънца и дори цели галактики. Според някои нови хипотези те всъщност са гравитационни звезди или съкратено „гравастари“ (gravastars), изградени от „тъмната енергия“, изпълваща разширяващата се Вселена.                     Понятията на съвременната теоретична физика могат да се използват и за описание на процесите, протичащи в обществения живот – както в исторически, така и в актуален план, в глобален или локален контекст. Глобално и исторически черните дупки се явяват във вида на „мрачните времена“, спохождащи периодично човечеството – безпаметните пропадания между големи епохи в развитието на цивилизацията, в които времето като че ли спира, а през погледа на по-късно живелите хора планетата изглежда пуста. Локално и актуално изригването на тъмна енергия добива трагичното измерение на суициден импулс, който е причинен от тежко психично разстройство, обладало някой отделен народ.

          През последните години светът за пореден път се е запътил към състояние на сингулярност и наред с всичко друго това е видно от обстоятелството, че старите изпитани категории, които доскоро с лекота описваха политическите и социално-икономическите процеси – ляв и десен либерализъм/консерватизъм, социализъм/капитализъм, глобализъм/национализъм, популизъм/елитаризъм и други от този порядък – стават все по неадекватни към разбиране на настоящето и прогнозиране на бъдещето. Същото е положението и у нас, където неспособността на политическата система да роди някакво смислено управление гръмко отеква в безплодните напъни на всякакъв род анализатори. Днес родните социолози, политолози и всевъзможни медийни шамани все по-отчаяно се лутат в емпиричните факти, подменяйки логическите връзки с празни приказки „аЛАнгро“ и увъртания, прикриващи експертната им немощ зад параван от невротични жестикулации, екстравагантни прически и останалите атрибути на панаирджийски гадатели, които трябва да внушат, че мнимата им мъдрост идва свише.          

          Големите (глобални и исторически) черни дупки не са обаче Свършека на света, а малките (актуални и локални) не винаги свършват със самоубийство. Въпреки космическия мрак погълнатата в тях светлина продължава плахо да проблясва и, в крайна сметка, един ден разкъсва оковите на чудовищната гравитация: от разрушителната стихия на тъмната енергия се раждат революционните технологични иновации, превръщащи се в запазената марка на следващата голяма епоха в цивилизацията; от мрака на самоубийственото бълнуване възкръсва духът на съзиданието.

          Кои народи ще оцелеят  и кои не след приливната вълна тъмна енергия зависи от виталността на техния културен „геном“, еволюирал в предходното им развитие  и преди всичко от способността да излъчат водачи със силна воля, ясна визия и нравствени устои, способни да ги преведат през мрачните времена.

          Сегашната политическа ситуация в България с основание предизвиква тревожност, която е на път да  прелее в дълбока колективна депресия. И точно затова в тези турбулентни времена страната има нужда от истински лидери. – Лидери, които нямат нищо общо с маршируващото по безбройните тържествени зари-проверки политическо стадо, пладнуващо в сянката на един вдигнат юмрук: с водевилните персонажи, надянали умно-красиви карнавални маски и камуфлажни рицарски брони; с натруфените в реквизитни академични аксесоари клоуни, гузно премигващи зад набързо скованите по тяхна мярка проповеднически катедри; с вресливите буфосинхронисти, подгряващи публиката с кавъри на стари възрожденски шлагери; с гелосаните факири, посичащи своите въображаеми опоненти с бутафорни мечове; с непорочните кючекини от балета на Сарая, извили кръшните си снаги под маанетата от зурните на Учиндолския биг бенд. Лидери, които да изгонят от площада пред храма цялата арогантна пасмина амбулантни търговци, предлагащи чудодейни муски против организирана престъпност, социална несправедливост, беззаконие, междуетническо напрежение и всякакви други беди, директен внос от евразийските производители.

          Какво предстои да се случи времето скоро ще покаже и нека Бог да пази България, макар че ако се вярва на хората с опит, Той понякога дава, ама в кошара не вкарва! 

   © Ангел Кондев – автор, 2024

  © Copyright 2024 by Angel Kondev        

 

статии и есета

BG’23: ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЕКЦИИ НА ДИГИТАЛНИЯ ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ КУЛТУРНАТА САМОЛИЧНОСТ

         2023-та едва ли ще бъде запомнена с нещо забележително в полето на политиката. За разлика от двадесет и третата година на миналия век, 1923-та, която и до днес провокира националната памет с военния преврат, сложил край на противоречивото земеделско управление начело с Александър Стамболийски и организирания по поръка на руските болшевики контраметеж, претенциозно наричан Септемврийско въстание – събития, чиито последици се усещат и сега, сто години по-късно.

Казаното не означава, разбира се, че през 2023-та не е имало заслужаващи вниманието успехи и драматични провали в една или друга област на обществения живот. Но оценена в ракурса на историческата значимост, отминалата година наистина изглежда по-скоро скучна и незабележима.

На пръв поглед политическата динамиката е голяма, а хоризонтът ѝ до последния момент е забулен от буреносни облаци – постоянни протести с окупации на магистрали, градски кръстовища и площади, местни и извънредни парламентарни избори (четвърти поред за последните три години), „сглобяване“ на екзотично мнозинство в Народното събрание, излъчило още по-екзотичното "ротационно" правителство и прокарало яростно оспорвани конституционни промени, опит за атентат (реален или инсцениран) срещу главния прокурор, и, като капак на всичко, начало на дългоочакваното демонтиране на Паметника на съветската армия (ПСА), наричан още Монумент на окупационната червена армия (МОЧА). Все събития, чиято значимост като че ли не подлежи на съмнение, при това случили се в силовото поле на отшумялата наскоро пандемията от „Ковид“, на огромния миграционен натиск на бежанците от конфликтите в Близкия изток и Афганистан, на опустошителната руска инвазия в Украйна, на избухналия израелско-палестински конфликт, както и австрийско-холандското шикалкавене за приема на страната в „Шенген“, довело до препотвърждаването на статута на българите (заедно с румънците) като „втора категория“ граждани на Европейския съюз. 

Зад вътрешнополитическата турбулентност не е трудно да се види обаче умората на нацията, дремеща под монотонно припяваните от ловки политически шамани на втръснали на всички мантри за влизане в „еврозоната“ и защита на „евроатлантическите ценности“; клишета, които продължават да вдъхновяват единствено партийните активисти, устремили се към апетитни позиции в кариерното си развитие. Което в същата степен важи и за темите за реформите в съдебната система, здравеопазването и образованието, бюджетния дефицит, борбата с корупцията, укротяване на инфлацията и т.н., които все повече предизвикват гримаса на досада у мнозинството българи въпреки (или може би точно поради) усилията на медии, синдикалисти и всякакъв калибър експерти и политици да поддържат високия градус на скандала около тях. Не успяха да разбудят сънливото ни общество дори недомислията за електронните рецепти или грандиозния пърформанс със счупени глави, огнено шоу и водни оръдия, което футболните фенове спретнаха с любезното съдействие на полицията, за да изразят изпепеляващата си любов към ръководството на футболната централа.   

Подобна констатация на мнозина може да се стори доста пресилена, но как по друг начин може да се обясни активността на проведените през ’23-та парламентарни и местни (в два тура) избори. Тя с право може да се опише като отчайващо ниска и затвърждаваща устойчивия тренд след 2019-та до урните да отиват много под половината от имащите право на глас. От малко над 6.5 милиона избиратели на парламентарните (2 април) гласуваха малко над 2.6 милиона или 40.69%, а на местните – малко над 2.7 милиона или 44.94% на първи тур (29 октомври) и малко над 1.4 милиона или 36.87% на втория (5 ноември). И този резултат е може би по-показателен за нагласите на избирателите, отколкото разпределението на процентите за партиите (и кандидатите), получени от гласовете на тези, които все пак си дадоха труда да гласуват. Защото политическата апатия сама по себе си недвусмислено говори, че политическата идентичност вече се изплъзва от обсега на познатите понятия за „леви“ и „десни“, за „либерали“ и „консерватори“, за „глобални елити“ и „локални парии“.  

Като основна причина за рекордно ниската (и все по-намаляваща) избирателна активност често се приема „умората“ на избирателите, които за последните 3 години биват призовавани да гласуват цели 6 пъти; умора, която натежава допълнително от непрекъснатата промяна в начина на гласуване – машинно, с хартиена бюлетина и комбинирано. Към този аргумент понякога се добавя и спорното обяснение, че отказа от „разходка“ до изборните урни се дължи на страха от сложната процедура на гласуване, дължащ се на липсата на способност за ориентиране в нея у значителна част (главно по-възрастната) от електората – обяснение, в подкрепа на което обикновено се посочва огромният брой грешно попълнени и отчетени като недействителни бюлетини.

Подобни интерпретации, които не са лишени напълно от основание, по-скоро се опитват обаче да прикрият плашещия факт, че става въпрос за катастрофално подкопано доверие не само в изборния процес, но със самото това и в наличното обществено устройство; за недоверие във функциониращата в момента форма на парламентарна демокрация; недоверие, което се подсилва от невъзможността да се излъчи политическо представителство, необходимо за стабилно управление.

Ако политиката синтезира всички останали аспекти на обществения живот, а изборите, на свой ред, са квинтесенцията на политическия процес, то към посланията от изборите през ’23-та трябва да се погледне в по-широкия контекст на глобалните промени. Към такъв извод насочва и другият аспект на изборния резултат – затвърждаване промените в интериора на политическото пространство. Те започват още в хода на гражданските протести от 2020-та, когато „класическите“ (повече или по-малко „системни“) партии с относително ясен идеологически профил по оста „дясно-център-ляво“ (заедно с допълващите я геополитически конотации „русофилство-русофобия“ и „евроатлантизъм-национализъм“) губят безапелационната си дотогава доминация за сметка на възхода на конюнктурно (Ad hoc)  създадени „несистемни“ политически субекти с подчертано популистки характер и размита идейна физиономия.

Едва ли ще е пресилено да се твърди, че много от съществените характеристики на постмодерния свят са резултат от една технологична иновация, която по своето значение може би надминава изобретяването на печатарската преса през 15-ти век. Тя се заражда в края на 20-ти век и през следващите трийсетина години се развива толкова интензивно, че в наши дни излиза от рамката на литературните и кинематографични фантазии, за да се превърне във вдъхновяваща и същевременно плашеща реалност. Става дума за дигиталните информационно-комуникационни технологии, чиято последна (засега) еманация е дефинирана (основателно или не) като „Изкуствен общ интелект“ (AGI – artificial general intelligence). Доколко той е „изкуствен“ и е „интелект“, е отделен въпрос, но решителната стъпка към създаването му е направена с Генеративно обучения трансформър (GPT – generatively pretrained transformer) във версията му ChatGPT на компанията OpenAI.[1]

Тази революционна технология, която къде на шега, къде по-сериозно може да се титулува като „Великата дигитална революция“ (ВДР), през последните години промени до неузнаваемост почти всички области както на практическия живот, така и светогледа, цялостната представа за природния и социалния свят. А трезвата, лишена от предразсъдъци и прекомерна екзалтация оценка на нейния културен ефект с особено внимание трябва да се отнесе към влиянието ѝ върху способността за критична самостоятелна ориентация в хода на придобиване на нови знания и социалното общуване – накратко, върху когнитивната и емоционалната интелигентност.

При първата не е трудно да се забележи, че наред с безспорно положителните страни се появява и определен дефицит. Колкото и да изглежда парадоксално, той е предизвикан от лесния достъп до информация: бъдейки на „един клик разстояние“ от множество сведения по всеки въпрос, съвременният потребител на дигитализирана информация не вижда смисъл от предварително натрупване на знания, което възпрепятства изграждането в ума му на концептуална рамка, позволяваща вместването на новите данни в някаква предварително изградена понятийно-логическа схема за тяхната интерпретация; дефицит, често водещ до приемането като автентични на всякакви безпочвени или манипулативни твърдения. Подобно негативно въздействие търпи и емоционалната интелигентност, което се изразява в загубата на способност за адекватна нравствена оценка и чувство за съпричастност, емпатия: човекът, уловен от социалните мрежи, в които всяко мнение и оценка са допустими и абсолютно равнопоставени, се оказва без опората, осигурявана му от традиционната форма на общуване с функционираща  ясна ценностна йерархия; оставен да плува сам в коварния водовъртеж на посланията, които го заливат от дисплеите на все по-умните високотехнологични джаджи, той не намира легитимни източници на авторитет, което е предпоставка за маргинализирането и превръщането му в свръхегоистичен нарцистичен индивид, гледащ надменно от постоянно обновяваната си профилна снимка във Фейсбук.  

Сериозна деформация, породена от ВДР, се забелязва и във времевата „текстура“ на образа на света. Тя се проявява в начина, по който започват да се възприемат миналото, настоящето и бъдещето. За съвременника, попаднал в „силовото поле“ на автономните умни устройства, които оразмеряват по нов начин неговото жизнено пространство, действителността започва да изглежда толкова различна от предишната, че споменът за нея приема форма, наподобяваща митологичен разказ, а, на свой ред,  настоящето и неговата проекция в бъдещето, лишени от реалното (и рационалното) си историческо основание, започват да се възприемат в стилистиката на комикса:

Възприемането на миналото като приказен наратив, който подобно на мита не е подвластен на строги хронологични и каузални връзки, неизбежно поражда представата за персонажите на настоящето и бъдещето като схематични двуизмерни герои – „добрите“ и „лошите“, оживели от детските фантазии, които притежават чудодейни свръхестествени сили, наследени от митологичните герои на миналото; една виртуална версия на наличната и желаната реалност, в която митологичните сюжети от миналото спонтанно преливат в  сюжетите за настоящето и бъдещето на комикса, а всяко обществено усилие с трогателна наивност се оценява в черно-бялата скала на „правилното“ или „грешното“.

 Загубването на „живата връзка“[2] с миналото и „консервирането“ му като музеен експонат, заедно с неизбежно последващото схематизиране на представите за настоящето и бъдещето, релефно се откроява не само в невиждания разцвет на конспиративните теории, в естетическите послания на дигитализираното модерно изкуството, в компютърните игри и симулации, подменящи реалността с виртуалния ѝ аватар. Новата митология и вездесъщият комикс създават и видимо нови измерения на политическия процес: възходът на популистките партии в много европейски страни – Италия, Гърция, Испания, Франция, Германия, Нидерландия, Великобритания и др., – както и такива от останалия свят – САЩ, Бразилия, Аржентина – е безспорен факт, а техните идеологически платформи стават все по-агресивни. И основната причина за това е, че мнозина избиратели са привлечени от опростената, лесно смилаема представа за реалността, която модерната електронна комуникация им доставя на „достъпна цена“; представа, която спестява мисловното усилие, което необразованият мозък не е в състояние да положи. В нея реториката, с която се представят процесите в развитието на обществото, не изисква нито сериозно познаване на фактите, нито задълбочена логическа аргументация. Напротив – проблемите и решенията са поднесени максимално опростено, често елементарно до инфантилност, а лидерите, скроени по тяхната мярка, са също толкова едноизмерни, колкото са „спасителите на света“ от популярните комикси и филмовите суперпродукции със зашеметяващи визуални ефекти.

Новите дигитални технологии демократизират неимоверно политическите отношения, предоставяйки неограничен масов достъп до информация и канали за въздействие върху общественото мнение. Но заедно с това заличават границата между аргументираното мнение и откровената манипулация, между отстояването на ценности и кресливата реклама на нискокачествени продукти, между смисленото и безсмисленото. Правейки формално обикновения човек равнопоставен участник в политическия дебат, новите високи технологии утъпкват широкия път пред възможността за овластяването на скрити, задкулисни сили и структури с непочтени намерения. При това далеч не само с използването на т. нар. фалшиви (fake) новини. – Средното равнището на компетентност на привидно равноправните участници в интерактивната политическа комуникация, което е толкова по-ниско, колкото по-многобройни са те, способства за разцвета на опортюнизма в посланията на популистките движения: с лекота забърква еклектична смес от взаимно изключващи се принципи, ценности и подходи както при оценката на наличното обществено състояние, така и при опита да се изгради някаква визия за бъдещето; принизява свободата на мисълта до патологична идеологическа „всеядност“; превръща масовия обитател на дигиталния свят в безлична бройка от „виртуалната тълпа“, населяваща „виртуалното гето“. И като резултат от всичко това – дълбока криза на емблематичната за европейската (западната, евроатлантическата) цивилизация рационалност.[3]

В „дигиталния отпечатък“ върху културната самоличност се оглежда и един процес, за който все още рядко се говори: смяната на активното поколение, на поколението, което тепърва ще налага своя светоглед, своите ценности, своя проект за обществено устройство. И тук става въпрос не за рутинното естествено обновление на човешките генерации, а за появата на дълбок разлом, който разделя дългия ред поколения „преди“ от поколенията „след“ – „преди“ и „след“ революцията на интелекта, която изпълва с ново съдържание понятието „Homo sapiens“.

Промяната в ценностните нагласи и светогледните ориентации, чрез които съвременният човек под влиянието на дигиталните технологии започва да преживява действителността по нов начин, е глобално явление. То не подминава и България. В областта на политическия процес световният тренд, който тя продължава да следва през 2023-та, кристализира в резултата от изборите в количествен (като активност) и в качествен (като зрялост и профил на овластените политически субекти) аспект, резултат, който зададе хоризонта на случилото се след тях. При абстрахиране от мнимите партийни противоборства, дребнавите бакалски сметки и бутафорните политически бракове, изминалата година може да се опише като своеобразно „безвремие“ – застиналото време, изпразнено от оригинални идеи за обществено обновление и заявки за вдъхновяващо лидерство; скучното време на политическа драматургия с изсмукани от пръстите банални сюжети, препращащи към родната народопсихология с нейния болезнен нихилизъм, лукаво сметкаджийство и угодническа сервилност към чуждоземеца; безвременното време, често принизяващо политическия живот до бурлеската.

Какво предстои? – Трудно е да се каже! През 2024-та и следващите години вероятно новото активно поколение ще завладее още политически теории, разказвайки митове и рисувайки комикси за българското минало, настояще и бъдеще. Но може би безвремието все пак ще започне по малко да отстъпва, давайки път на оригинални нови идеи и дръзки лидерства.

---

[1]Доколко Изкуственият общ интелект, по-известен с краткото Изкуствен интелект (AI – artificial intelligence), е „изкуствен“ и „интелект“ не е предмет на настоящото изложение.

[2]Понятие, което тук използвам по аналогия с „живата вяра“ в противовес на „мъртвата“ („угасналата“, „инертната“) вяра, за която говори Хосе Ортега-и-Гасет в „Състоянието на науката и историческия разум“ (Съвременник, бр. 2, 1985, 428-442).  

[3]Кризата на западноевропейската рационалност в съвременността и „виртуалната тълпа във виртуалното гето“ по-подробно са разгледани в „Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“(А. Кондев, С.,2017, ИК „АРХОНТ-В“, с.173-195).

     

                     © Ангел Кондев – автор, 2023

                     © Copyright 2022 by Angel Kondev  

      

рефлекси и акценти

 

„КОЛЕКТИВНИЯТ РУСНАК“ И БЪЛГАРСКИЯТ МУ „ФЕНКЛУБ“

(особености на съвременната българска психопатология)

          Терминът „колективен запад“, използван от кремълската пропаганда за обозначаване на всички страни и народи, заклеймени като врагове, изисква да се въведе и понятието  „колективен руснак“. Иначе няма да е честно – джендърите-либерасти и отстъпниците от правата вяра да са колективни, а (в обратния ред) православните херувими и пазители на сакралната сексуална практика с бой на Ева след (може и преди) акта да са лишени от най-милото си – колектива. Не, тук не трябва да има никакъв компромис: На омразния Колективен Запад героично може да се противопостави само той – Колективният Руснак. Ще го познаем лесно по безграничната му любов към Родината и някои особености на характера, произтичащи от нея. Особености, които го правят толкова привлекателен персонаж за почти целия останал свят, че карат изстрадалия от ужасите на цивилизацията западняк да се юрне през глава да заживее в неговия „руски свят“, очарован от китните градчета и селца, потънали в кално екологично блаженство.

          „Колективният руснак“ е преди всичко патриот. Да се мисли обаче, че неговият патриотизъм се свежда до баналния стремеж да подреди живота в собствената си страна, да го направи по-добър, по-радостен и щастлив, ще бъде груба грешка. Този бездуховен, лишен от далечен хоризонт меркантилен идеал не е по мярката на загадъчната и необятна руска душа. За нея любовта към Родината е толкова възвишена, че изисква да се отхвърли тъкмо профанното разбиране за нея. И не просто да се отхвърли. Да се заклейми, да се анатемоса това лишено от руската одухотвореност разбиране, характерно за семплата душевност на нещастните хорица, обитаващи пустошта извън любимия „русский мир“. Обратно – истинската, възвишената, автентичната руска любов към родината осъжда като недопустимо всяко усилие за нейното нравствено, социално, икономическо и политическо обновяване. И най-важното – вменява като висш дълг да се мразят всички, които са успели да постигнат еснафския си идеал, които са направили от своите отечества по-уредено и добро място за живот. Да се мразят и да се завладяват, за да станат част от света на „колективния руснак“, който, казано с думите на емблематичния за него писател Михаил Шолохов, носи любовта си към родината забодена на върха на своя щик.

      Разкритата особеност на руския патриотизъм, на руската любов към родината по необходимост поражда и някои други черти от характера на този културно-исторически типаж:

          *шизофренична възбуда и възторг от грубата военна сила и мистично преклонение пред оръжията  – бабаитското перчене с размера и мощта им, което започва с възхищението от кремълския Цар топ, за да стигне до гордостта от ядрените "Сармати“ и хиперзвукови „Кинжали“ и „Циркони“, дефилиращи по Червения площад на кичозните ежегодни „паради на победата“, са само „връх на айсберга“ в деформираното възприемане на технологичния прогрес;

          *всепроникващ милитаризъм, който превръща войната във висша форма на човешкото съществуване, а мира в кратка почивка между масовите касапници – уродлив милитаризъм, който кара майките да труфят във военни униформи невръстните си дечица, развеждайки ги гордо в колички с дизайн на танкове, бронетранспортьори и изтребители; неистов милитаризъм, подчинил на вездесъщата война руската литература, кино, историография, публицистика и дори точната наука,  който отрежда на мира ролята на досадно допълнение. „Война и мир“!;

          *маниакален култ към мъртвите и смъртта, надминаващ по своите мащаби застиналия в мумии, гробници и пирамиди древноегипетски пиетет към отвъдното – култ, от енергията на който са съградени безбройните мемориали, обхванали руската територия като паяжина, в центъра на която мрачно се въздига капището на Ленин; култ, каращ хиляди да маршируват в некрофилски транс в ежегодните маршове на „Безсмъртния полк“;

          * болезнена грандомания, в която се оглежда всеядният опортюнизъм, свидетелстващ за дълбок комплекс за малоценност – нарцистична грандомания, която с артистичния замах на черноборсаджия лепи руски етикет върху всички научни и технологични достижения на човечеството; безграничен опортюнизъм, който в своята раболепна сервилност към омразната чужбина превръща „руското джудже“ в „най-голямото джудже на света“ и създава карикатурната бутафория на „Потёмкинские дере́вни“;     

          * лицемерна набожност и показна религиозност, които откровено се гаврят с устоите на християнската вяра – езическа лукавост, проявила се в арогантната претенция на Москва, формулирана още през късното средновековие, да бъде „Третия Рим“, новия властови център на Църквата и автентичен наследник на завладените по-рано от друговерците Рим и Константинопол; фалшива религиозност, увенчала главата на назначения от хана на монголско-ислямската Златна орда за руски княз Александър Невски с ореола на православен светец; престорена, фарисейска набожност, аранжирала руските православни храмове в кичозния стил на индийски харем и пъчеща се от потъналите в разточителство и богатство палати на руските архиереи, които с окичени с тежки златни пръстени и луксозни часовници ръце обилно кадят тамян пред „богоугодните“ дела на бандити и тирани.

          Изброените черти от характера на „колективния руснак“ не претендират за цялостно обхващане на неговата загадъчна за останалия свят душевност. Подобно обхващане донякъде е и невъзможно, защото тази душевност е толкова дълбоко ирационална, че, както е казал един от най-известните ѝ апологети – Федор Тютчев (1803-1873), „Умом Россию не понять,… – в Россию можно только верить.“ И все пак те обясняват вероломството, бруталността, жестокостта и страстното влечение към лъжи, кражби и мошеничества, с които се свързва руската идентичност от векове насам. Сегашната завоевателна война, която руснаците водят в Украйна, именно руснаците, а не просто режима на Путин, не е някакво злощастно отклонение от историческия им път – напротив, тя е закономерно следване на проправяната с векове посока.

          Разбира се не всеки руснак е вманиачен враг на чуждата култура, разпасан, въоръжен до зъби бандит, зомбиран некрофил, отчаян грандоман и потънал във фалш религиозен фанатик, който лъже, краде и убива с безпрецедентна бруталност. Има много свестни и нормални хора, които като индивиди в друга, неруска среда не биха се вместили в очертания образ на „колективния руснак“. Те обаче и при най-доброто си желание не могат да преодолеят силовото поле на социалната и културна реалност, описана чрез тази категория, която деформира и направлява живота им чрез неподвластните на историческа промяна държавни и обществени институции, мракобесните идеологически догми, устойчивите антидемократични нагласи, примитивните нравствени и естетически императиви. Не могат да се измъкнат от мъртвата хватка на „колективния руснак“, който обожават сегашните му български фенове.

          В много отношения те просто му подражават, организирайки местни рокерски турнета и траурни шествия със запазените марки на руските „Нощни вълци“ и „Безсмъртния полк“, перчейки се в руски военни униформи, развявайки руски знамена, показвайки символи и лица от руското минало и настояще върху татуираните си от главата до петите анаболни снаги. И те като руските си събратя са „искрено вярващи“ православни, очакващи с трепета на първите християнски мъченици правдата на новия световен ред, който „червените ескадрони“ ще прогласят над изпепеления прогнил сегашен свят. И те досущ като своите „братушки“ се кланят на капищата на мумии, изпаднали в некрофилски екстаз. И още, и още, и още… –  такава е логиката и етиката на фенклуба, в който членуват.  

           Имат обаче и собствен принос, който с гордост демонстрират в социалните мрежи заедно с дълбоките си граматически „познания“. Сред оригиналните им достижения се откроява техния особен, с нищо несравним патриотизъм.

          Ако Колективният руснак обича страстно своята Родина, мразейки всички други отечества, всичко, което по произход и принадлежност не е руско, то българският му почитател надгражда над тази омраза още една: омразата към собствената си страна, собствения си народ, собствената си история. Тях той с радост принася в жертва пред олтара на своето единствено божество – „Колективния руснак“. И с неподправено упование, с огромна надежда очаква наказанието, което пълчищата на Големият руски брат рано или късно ще стоварят върху собствената му страна заради „предателството“ на недораслите за безпределната му любов негови сънародници. Какъв полет на духа, какъв вулканичен патриотизъм, изригващ от дълбините на потурите, които той ритуално вече е навлякъл, за да посрещне за сетен път своя „освободител“, запалил е скарата, наточил е ракията, приготвил е и пилона, на който да провеси победния му флаг. Най-високия в Европа.

          „Колективният руснак“ с неговия „руски свят“ е плод на многовековна социално-културна еволюция. Българският му фенклуб има по-скромна биография. Биография, която в съвременността приключва като диагноза.

          В нашата народопсихология отношението към Русия открай време е бивалентно. Още в света на архаичните българи руските „достижения“ са възприемани нееднозначно, а в яростния спор между Каравеловия дядо Либен и опонента му хаджи Генчо ще бъде кодиран основният въпрос, на който трябва да отговори последващото историческо развитие. – Накъде, кой е верния път пред модерното българско общество?

         
Макар често колебливо, понякога отклонявайки се за продължителни периоди под напора на непреодолими външни обстоятелства, това общество упорито следва коловоза на европейската, на западната цивилизация. Следва го, водено не от временните си конюнктурни интереси, не и от лакейско сервилничене пред световните центрове на влияние и власт, а защото съответства на неговата рационална и демократична природа, генетично кодирана още в първите векове от съществуването му. От тази гледна точка сегашният български фенклуб на „колективния руснак“ може да бъде определен единствено като патология. Като болест, разпространяваща се със силата на епидемия, поразила неспособните да се справят с предизвикателствата на модерния свят комплексирани българи. Като заболяване на имунната система на националния организъм, което може да бъде победено само със силата на решителната воля да бъде лекувано. Докато не е станало късно!

 © Ангел Кондев – автор, 2023

© Copyright 2022 by Angel Kondev