НАЦИОНАЛПОПУЛИЗМЪТ
– ОТРОВА И/ИЛИ ЛЕК!/?
Терминът „националпопулизъм“ не е
повърхностен неологизъм, който е лишен от по-дълбоко собствено съдържание и
цели единствено реторичен ефект. Той е понятие, описващо и интерпретиращо едно
ново социално-политическо явление, разбирането на което от ден на ден става все
по-актуално.
Националпопулизмът не е просто
„национализъм+популизъм“,
защото в сегашната си комбинация двете му съставки се отличават значително от
традиционния им смисъл:
Класическият национализъм от 19-ти и
20-ти век е системна идеология, идеология, разгръщана с помощта на рационални
средства. В нея по правило доктрината за ценността и възхода на дадена нация се
представя като еманация на (и закономерно следствие от) съвкупност от обективни
фактори, кристализирали в предходното ѝ историческо развитие, а аргументите,
почерпени от философски, историографски, социологически, антропологически и
културологични теории и хипотези, „узаконяват“ подчинението на конкурентните
нации и техните държави.
Наистина, често същите тези
дисциплини опровергават идеологическите конструкции на националистите, но
същественото тук е, че класическият национализъм винаги се стреми да търси (и
от негова гледна точка в крайна сметка „намира“) опора в логическото мислене, а
не просто в емоциите на своите привърженици. С други думи, той е „научно
обоснован“, при което политическите лидери, приели го за свое кредо, се
изживяват като теоретици, а партийните им платформи се представят като
интелектуални достижения.
Новият национализъм, обилно гарниран
с популизъм е различен. Той не е системна идеология. Даже въобще не е идеология
в традиционното значение на това понятие, т.е. съдържащите се в него представи
и идеи не са свързани по правилата на изводимост в що-годе завършени (цялостни)
причинно-следствени вериги. Изразено метафорично и по аналогия с един от
термините, описващи киберпространството, националпопулизмът е своеобразна
„облачна технология“, и до голяма степен прилича на прочутата „Фата Моргана“ (Fata Morgana) – призрачния мираж, примамващ
изтощените пътници в пустинята. В зависимост от импулсите,
идващи от социално-икономическата и политическа ситуация, в неговите
халюцинации механично са миксирани примамливи, но разнопосочни,
разнокалибрени и често взаимоизключващи се идейни съдържания. Той даже вече не
търси опора в практическия интерес и свързания с него „здрав разум“, а тъкмо
обратното – насочен е срещу последния, освобождавайки от властта му
несъзнаваните анархистични импулси, които дремят във всеки; тотално го
елиминира и ефективно ерозира, защото черпи енергия от модерния популизъм.
Като ментална нагласа и политическо
поведение популизмът има много и най-различни лица както в типологичен, така и
в исторически план. В общия случай той може да се определи като целенасочено
използване на масовите очаквания за овладяване на властови ресурс, но
съвременният популизъм притежава специфика, породена от обстоятелството, че
рефлектира в представите, емоциите, предразсъдъците и т.н. на „виртуалната
тълпа“, живееща във „виртуалното гето“.
Потопен в глобалната комуникация и
социалните мрежи, създадени от дигиталните технологии, съвременният човек се
оказва както никога досега резистентен към оздравителния ефект на критичното
мислене и податлив на токсичното влияние на всякакъв вид заблуди, манипулации и
откровени лъжи, заливащи го под формата на конспиративни теории, мистични
откровения и псевдонаучни истини от последна инстанция. И двата вида популизъм –
„конвенционалния“ и „модерния“ са обрасли както с митологични образи и
представи, така и със символи и ритуали, въздействащи върху емоциите и
примитивните (инстинктивни) реакции на привържениците им. Но докато първият е
средство, целенасочено прилагана политическа стратегия за превръщането на
определена маса от хора в тълпа, то вторият е органичен продукт, психично
състояние, колективно преживяване на вече създадената във виртуалното
пространство тълпа, поради което се сраства с нейните очаквания и
предразположения в степен, превръщаща всичко, привлечено в орбитата му, в изключително
жилава, устойчива на противодействие с рационални средства
светогледно-идеологическа ориентация. Поради своята природа да предлага
достъпна социална идентичност и лесни решения на проблеми, те национализмът с
особена сила е привлечен в силовото поле
на новия популизъм, мутирайки в качествено новата сплав на националпопулизма.
Сегашният национализъм до такава
степен е сраснал с еволюиралия популизъм , че под формата „националпопулизъм“
губи основната си функция да мобилизира политическата енергия на нацията за
извоюването на по-добро място под слънцето. – Парадоксален резултат, който
заслужава по-специално внимание:
Колкото и шокиращо да звучи,
класическият национализъм по своята интимна природа е глобалистичен. Той
имплицитно включва в себе си като крайната цел на националния възход универсализирането
на околното икономическо, културно и политическо пространство, чрез налагането
на собствените (особените) си форми и стандарти – или завладявайки го военно,
или (в по-мекия вариант) посредством последователното провеждане на съответните
политики. Казано с други думи, той е агресивно екстравертен и инвазивен,
насочен е навън, защото в него е кодиран импулса към уеднаквяване и
универсализация на околния свят. В този смисъл старият национализъм по същество
е глобалистичен.
За разлика от него при
националпопулизма импулсът е с обратна посока – към капсулиране, към изолация и
автаркия във всички сфери на обществения живот. Той може да се определи още
като интровертен, насочен навътре; накратко – като „радикален антиглобализъм“ независимо
от обстоятелството, че е принуден да търси опора (и съюзи) със сродни по дух
конкурентни национализми. Което обаче не променя природата му и по парадоксален
начин го превръща в отрицание на самия себе си, защото в настоящето стопанското
и културно затваряне в границите на отделната национална държава, колкото и
голяма да е тя, неизбежно води до деградиране и упадък.
В исторически план отличието между
класическия национализъм и националпопулизма може да се сравни с това между
хоризонта, който се открива от капитанския мостик на малкия кораб, понесъл под
португалския флаг Колумб през океана на Запад, и хоризонта пред погледа на
войниците в стражевата кула на Великата китайската стена, дебнещи пълчищата на
вражите племена, прииждащи от същата посока. В перспективата на първия се
очертава силуета на цял нов континент и всичко което с бясна скорост ще
последва от двете страни на Атлантика, а на втория – силуета на Забранения град
в столицата на застиналата във времето Поднебесна империя. Колкото и
многообразни да са превъплъщенията на тези политически перспективи,
същественото е, че старият национализъм насочва погледа на обществата към
бъдещето, докато новият националпопулизъм, който залива сега западния свят, ги
насочва по-скоро към миналото, обричайки ги на застой и мумифициране в
позлатения саркофаг на „старата слава“. Какво се случва? Как е възможна тази
нелогична на пръв поглед трансформация? Коя е причината за нея?
И тук, както и в други случаи,
възбуждащите въображението мистификации са ненужни, а причината лесно видима и
с просто око – революционните промени, осъществени във всички области на живота
през последните няколко десетилетия, на основата на дигиталната
информационно-комуникационна технология; промени, които представляват началото
на „цивилизационен пробив“, сравним с пробивите, осъществени на основата на
овладяването на огъня, изобретяването на колелото и употребата на медни,
бронзови и железни метални изделия; технология, надминаваща по своето значение
книгопечатането, парния двигател и този с вътрешно горене, както и други от
подобен порядък, които при цялата си значимост не нарушават континуитета в
предходното хилядолетно развитие на човечеството. Иновациите, чиято емблема е
създаването на Изкуствен интелект, са на път със силата на ядрена експлозия да
разрушат непрекъснатостта на историческия процес, започнал с древните култури
на Египет, Месопотамия, Индия, Китай и Древна Елада, и изпълват със съдържание
второто „Осево време“ (ако използвам терминологията на Карл Ясперс[i]), поставящо началото на
някакъв следващ, по-висш етап в развитието на човешката цивилизация. Именно
тези иновации в крайна сметка са в основата на радикалната трансформация и на
стария национализъм, и на стария популизъм.
Дигиталната
информационно-комуникационна технология промени радикално всички измерения на
живота като остави „зад борда“ на нахлуващата с нея модерност (добре, нека да е
„постмодерност“) голямо количество хора, неспособни да се адаптират към нейните
ментални и емоционални императиви, нейната логика, етика и естетика. И тук не
става въпрос просто за поколенческа и/или социално-икономическа детерминираност
на това явление, а за нещо много по-дълбоко. Неспособни да прекрачат в
настъпващата нова епоха се оказват и стари и млади, и бедни и богати, и
образовани и необразовани, което говори за кодирана в социално-културния им
„геном“ неспособност да мутират, да се приспособяват под натиска на настоящите
промени. И доколкото най-важното измерение на въпросните промяни е скъсването с
предходната традиция, загубата на историческа памет, както и появата на
объркващи фрагментарни и некоординирани митологични изображения на миналото,
новите дигитални аутсайдери инстинктивно се вкопчват в идеята за величието на
нацията, която да реабилитира загубеното минало и отхвърлената традиция, и да
реанимира предишните представи за логиката, етиката и естетиката на живота. Но
тъй като истината, доброто и красивото вече са вкарани в „месомелачката“ на
социалните медии, които поради отсъствието на общоприети авторитети са станали
източник на бездънен опортюнизъм, ролята на техен източник и гарант се поема от
безплътния и безформен, но вездесъщ „народен глас“, говорещ с имагинерните
образи на изпадналата в транс дигитализирана тълпа. Новият национализъм е
намерил уютно убежище от бурята на промените в залива на новия популизъм.
„Призракът на комунизма“ отдавна не
броди из Европа, макар че още стряска хората тук-там по света. На освободеното
от него „местообитание“ сега се е настанил призракът на националпопулизма.
Толкова черен ли е обаче дяволът? Трябва ли като зъл демон да го преследваме
със смразяващите процедури на идеологическия екзорсизъм?
Наистина, въпреки че новият
популистки национализъм е обременен с много негативни конотации, в неговото
гравитационно поле днес са впримчени милиони граждани. Вярно, засега те са
малцинство и може би никога няма да станат мнозинство, но точно затова техният
глас не трябва да се пренебрегва, ако либералната демокрация не иска да разруши
собствените си устои. Още повече, че има и нещо друго, което привържениците на
безкомпромисното му стигматизиране пропускат, увлечени от не по-малко
фанатичната защита на ценностите на постмодерната дигитална култура:
[i]
Концепцията
на Карл Ясперс за общата схема на Световната история съм разгледал, макар и в
друг аспект, в монографията си
„Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“ (С., 2017),
където съм въвел и термините „виртуална тълпа“, „виртуално гето“ и
„контраглобализация“.
© Ангел Кондев – автор,
2025
© Copyright 2025 by Angel Kondev
Няма коментари:
Публикуване на коментар