статии и есета

 

Всяка прилика с действителни лица и

свързани с тях документи е случайна!

 

 

ДЖИНС¹ – БИОГРАФИЯ, ПАМЕТ, ИСТОРИЯ

(Предпоставки, еволюция и перспектива на „Българския преход“. Документално изследване)

Резюме

 

ВЪВЕДЕНИЕ

Епитафия, публикувана в пресата и новинарските сайтове:

„Един достоен за пример живот

Внезапно ни напусна известният бизнесмен и общественик професор Иван Петров Иванов, допринесъл за икономическото развитие на страната в много области на стопанската дейност. Собственикът на една от водещите компании в енергетиката, множество електронни медии и няколко вестника неочаквано е починал по време на заседание на управителното тяло на ръководения от него холдинг.

Иван Иванов започва своята професионална кариера в държавната „Кантора за инженерно-технически експорт“ към Министерството на външната търговия, която продължава на дипломатическия фронт в редица страни от Африка и Латинска Америка. След началото на демократичните промени в България активно се включва в обществения живот и скоро се утвърждава като водеща фигура във формирането на новия бизнес климат, прилагайки иновативни подходи в мениджмънта и маркетинга, които черпи от богатия си опит, придобит при работата си в чужбина. Този опит той предава и на студентите в университета, в който е поканен и избран за професор по няколко дисциплини, ключови за създаването на ново поколение ръководни кадри за държавната администрация и българския бизнес.

Професор Иван Петров Иванов е не само индустриалец и тачен университетски преподавател. Той е и виден общественик, който чрез финансираните от него електронни медии и вестници активно работи за популяризирането и реализирането на каузи с дълбоко патриотично, демократично и хуманно съдържание. Целият му живот е достоен пример за подражание, а с неговата ненавременна кончина родната икономика, публичният ни живот и академичните среди претърпяха непредвидена и непрежалима загуба.

От опечалените колеги и приятели“

 

ЧАСТ ПЪРВА: 50 ГОДИНИ ПО-РАНО

Архив на МВнР

„Автобиография

на Иван Петров Иванов, гражданин на НР България, кандидат за заемане на длъжността аташе по търговските въпроси към българското посолство в столицата на Либийската джамахирия Триполи².

Роден съм на 1 януари 1950 г. в гр. София в семейство на служещи.

Баща ми Петър Иванов Иванов е служител в органите на МВР – ДС, 6-то управление³, с воинско звание „полковник“. Член е на БКП от 1944 г., а преди това е бил член и активист на РМС⁴. Участвал е в антифашистката съпротива като ятак, а непосредствено преди 9-ти септември и като партизанин. Признат е за АБПФК 2-ра категория⁵.

Майка ми Светлана Павловна Иванова е служител в отдел „Личен състав и специален“ в Министерството на културата. По народност е рускиня и е гражданин на СССР. Член е на КПСС⁶ и е председател на ОФ организацията⁷на ведомството.

Имам по-малка сестра, която е студентка по специалността „Руска филология“ в СУ „Кл. Охридски“. Член е на ДКМС⁸ и отговорник за културно-масовата дейност във Факултетния комитет на Комсомола⁹.

Женен съм с едно дете, което към момента е в предучилищна възраст. Съпругата ми работи като лекар в болницата на МВР в София. Произхожда от прогресивно семейство и е член на БКП.

Нямам роднини, засегнати от мероприятията на Народната власт.

Средното си образование съм завършил в столичното 9-то СПУ с изучаване на френски език „Георги Кирков“¹⁰ с отличен успех, след което отбих редовната си военна служба в НШЗО „Хр. Ботев“¹¹и охранителната рота към щаба на Първа българска армия. По време на службата си съм награждаван като отличник по бойната и политическа подготовка и политическата учебна година. Присвоено ми е офицерското званието мл. лейтенант.

След казармата продължих да уча във ВИИ „Карл Маркс“¹² по специалността „Политическа икономия“ като през втората година от следването си кандидатствах и бях одобрен да продължа следването си в МГИМО – СССР¹³ по специалността „Международни икономически отношения“, която завърших с отличен успех и почетния знак на Ректора за чуждестранни студенти.

От завръщането си в страната работя във Външнотърговско обединение „Кинтекс“¹⁴ като в момента заемам длъжността „старши специалист“ в рекламно-търговския отдел на Обединението. За работата си съм отличаван по партийна, административна и профсъюзна линия.

Като ученик съм се занимавал с активна комсомолска дейност и съм избиран за председател на комсомолското дружество на класа и член на ученическия комитет на гимназията, а по време на следването ми във ВИИ „Карл Маркс“ съм приет в Българската комунистическа партия, на чиито идеали и политика за изграждане на зрелия социализъм в Народна република България съм дълбоко предан.

За верността на написаното собственоръчно се подписвам:

Иван П. Иванов“    

ЧАСТ ВТОРА: ИНОВАЦИЯТА „CV“

Архив на СНС към НК по обществени науки на ВАК¹⁵

„CV европейски образец на д-р Иван Петров Иванов към документите за присъждане на академичната длъжност „професор“ по направление 3.5. „Обществени комуникации и информационни науки“ от област 3. „Социални, стопански и правни науки“:

ТРУДОВ СЖАЖ:

от 2003 г. до настоящия момент – зам. председател на Съюза за технологични иновации и развитие на бизнеса и медийната среда (СТИРМС)

от 2002 г. до настоящия момент – преподавател в Академията на МВР (бивш ВИПОНД)    

от 2001 г. до настоящия момент –  главен изпълнителен директор на „Инфомедия BG“ ЕАД

от 1997 г. до 1999 г. – доцент по мениджмънт и маркетинг в Славянски университет-София

от 1995 до настоящия момент – председател на борда на директорите на холдинг „Инвестинженеринг“

от 1991 до 1995 г. – управител на ООД „Етнофарма“

от 1985 до 1991 г. – търговско аташе в българските дипломатически представителства в Либия, Нигерия, Куба, Никарагуа и ЮАР

от 1976 до 1985 – специалист във външнотърговско дружество „Кантора за инженерно-технически експорт“ към Министерство на външната търговия на НРБ

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБУЧЕНИЕ

2000 г. Специализация по икономика и управление в Южноафриканския университет (UNISA) – Претория, ЮАР

1999 г. Специализация по политически маркетинг и реклама в социално-икономическото отделение на Института за страните от Азия и Африка на Московския държавен университет (МГУ)

от 1993 г. до 1995 г. – докторант в самостоятелна форма на обучение със защитена дисертация на тема „Европейската перспектива на България и медийната политика за насърчаване на чуждестранните инвестиции“ и присъдена степен „доктор“ по „Обществени комуникации и информационни науки“

 от 1971г.  до 1975 г. – студент в МГИМО-Москва и успешно дипломиране с отличен успех по специалността „Международни икономически отношения“

от 1964 г. до 1968 г. – завършено средно образование в 9-та Френска езикова гимназия "Алфонс дьо Ламартин"-София

ЛИЧНИ УМЕНИЯ И КОМПЕТЕНЦИИ

Владеене на чужди езици:

майчин език – български

други езици – френски (писмено и говоримо): отлично

                     –   руски (писмено и говоримо): отлично

                                 –   испански (писмено и говоримо): добро

                     –   английски (писмено и говоримо): добро

Социални умения и компетенции:

                     –   богат опит за екипна работа в интеркултурна среда

                           –        умения за придобиване, обработка и анализ на информационни източници

                           –        добра комуникация с ръководните органи и организации

 

Организационни умения и компетенции:

                            –        опит в международни финансови операции и банкиране

                            –        умения за ръководство на колективни органи за управление

                           –        компютърни умения и работа с технически устройства за придобиване и предаване на информация

                               ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ

            Действителен член на Международната академия за интеркултурни когнитивни изследвания – Санкт Петербург, Руска федерация

           Почетен член на Великия орден на рицарите от Последния кръстоносен поход – Рим, Италия

          Почетен консул на Боливарска република Венесуела

          Председател на Федерацията по африкански и латиноамерикански бойни танци

          Многократен носител на годишната награда на Независимия съюз на свободните предприемачи (НССП)   

 

ЧАСТ ТРЕТА: ОГЛЕДАЛО ЗА ОБРАТНО ВИЖДАНЕ

                    Агитационна листовка на кандидат за депутат

         "Кандидатът за депутат в 32-и Многомандатен избирателен район от Политическа партия „Почтеност и прогрес“ (ПППП) Петър Иванов Иванов е възпитаник на Лондонското училище по икономика и политически науки. След дипломирането си в елитния университет започва работа като инвестиционен мениджър в областта на биотехнологиите и по-специално приложението на традиционните латиноамерикански билкови култури за лечението на хроничен ментален дефицит в подрастващите от развитите западни демокрации. Поради неблагоприятната конюнктура, свързана с административни и законодателни рестрикции в САЩ и някои страни от ЕС, пренасочва своя интерес към отбранителната индустрия, както и към търговията с електронна валута. Дейността му привлича вниманието на някои световни организации, определящи рейтинга на постиженията на водещите бизнес структури в този икономически сегмент, а засиленият медиен интерес към личността на Петър Иванов допринася изключително за изграждането на новия имидж на България в очите на цивилизования свят.

          Петър Ив. Иванов е носител на традиционните български ценности. Въпреки, че от малък е потопен в съвременната космополитна култура, той винаги живее със съзнанието за своите дълбоки родови корени. Още като ученик в Международното училище Village School, Тексас – САЩ, в което баща му го записва докато е на дипломатическа работа в Централна Америка, привлича вниманието на педагозите със своето есе за живота и делото на видния антифашист и борец за демокрация Петър Иванов Иванов – човекът, чието пълно име носи като негов внук. По-късно, по време на университетското си образование, той задълбочава своя интерес към отечествената традиция, основавайки кръжок по традиционна българска психотерапия с колумбийски растителен екстракт, за което е отличен от академичното ръководство и лондонските власти.

        Петър Иванов Иванов е син на известния български учен и бизнесмен Иван Петров Иванов. Подготвен да наследи ръководството на предприятията и организациите основани от неговия баща, днес той се завръща в своята Родина, която винаги е носил в сърцето си. Въпреки блестящата си кариера на Запад, Петър Иванов мечтае да отдаде своите сили и способности за просперитета на изстрадалото българско общество. Не можейки да се примири с факта, че днес то е попаднало в плен на корупцията и тиранията, той е подготвил оздравителен план, който, приложен от издигналата го партия и лично от него, за няколко години ще я превърне в мечтания от хилядолетия Земен Рай.

       ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ПЕТЪР ИВАНОВ ИВАНОВ И ПП“ПП“!“          

       

ИЗВОДИ И ПРЕПОРЪКИ: ПЕРСПЕКТИВАТА НА НАЧАЛОТО

       На основата на презентираното по-горе документално изследване на предпоставките, еволюцията и перспективата на „Българския преход“ могат да се направят следните изводи и препоръки:

  Първо. Макар и засегната в някои монографични изследвания и други научни публикации, темата се нуждае от допълнително разработване, основано на богатия емпиричен материал в свободните, независими и обективни български медии.

     Второ. Резултатите от проучванията по темата в съответствие с предходната препоръка да бъдат интегрирани в освободените от идеологически догми и предразсъдъци учебни програми по хуманитарните дисциплини в средните и висши училища.

    Трето. Да се предприеме масирана агитационно-пропагандна кампания под лозунга „Където е текло, пак ще тече“ и да се набележат необходимите организационни и кадрови мерки за минимизиране на страничните течове от канализационните системи в урбанизираната българска територия.

    

 

¹⁾ Джинс – значението на този турцизъм е род, потекло, произход, но терминът има смислов оттенък, който го отличава от българските му синоними: с него по-скоро се акцентира върху социално-психологическите нагласи, предразположения и качества на индивидите, принадлежащи към рода, разглеждан в контекста на неговия генезис, за разлика от чисто биологическите.  

²⁾ Велика социалистическа либийско-арабска народна джамахирия е официалното название на Либия между 1977-а и 2011-та година, когато диктаторският режим на Муамар ал Кадафи, претендиращ да обединява социализма с исляма, е унищожен.

³⁾ ДС – Държавна сигурност: тайна служба, обединяваща разузнаване, контраразузнаване и политическа репресия срещу противниците на комунистическия режим и действаща както на територията на страната, така и извън нея; като самостоятелна структура ДС функционира в състава на Министерство на вътрешните работи (МВР) между 1953-та и 1990-та година; 6-то управление на ДС е обособено като самостоятелно звено през 1967-ма г. и чрез него се упражнява политически и идеологически контрол над всички групи от населението и най-вече интелигенцията.

⁴⁾ РМС („Ремс“) – Работнически младежки съюз: младежки филиал на комунистическата партия, създаден в края на 20-те години на миналия век и просъществувал под това име до 1947-ма г.                 

⁵⁾ АБПФК – Активен борец против фашизма и капитализма: звание, чрез което в българското общество се институционализира социално-политическата каста, която играе роля на основна опора на комунистическия режим; притежаващите това звание са групирани в 4 категории като в зависимост от позицията си притежават различни привилегии от рода на специална пенсия, предимство при придобиване  на жилище и лек автомобил, записване на децата им за студенти без конкурс и др.

⁶⁾ КПСС – Комунистическа партия на Съветския съюз, до 1952-а с името Всесъюзна комунистическа партия (болшевики), прието през 1925-та като наследник на Руската комунистическа партия (болшевики).     

⁷⁾ОФ – Отечествен фронт: създадена през 1942-ра година по инициатива на комунистите коалиция от опозиционни на тогавашния режим партии, която след съветската окупация и комунистическия преврат от 1944-та г. се трансформира като казионно всенародно движение, чрез което да се маскира тоталитарния режим и той да получи легитимност на „народна демокрация“.

⁸⁾ ДКМС – Димитровски комунистически младежки съюз: младежки филиал на БКП, възникнал на основата на РМС; ДКМС, наричан още „ковачница на кадри“ и „боен резерв“ на БКП, просъществува до 1990-та година.

⁹⁾ Комсомол – популярното название на ДКМС, идващо от руското име на комунистическата младежка организация (коммунисти́ческий сою́з молодёжи).

¹⁰⁾ СПУ – „средно професионално училище“ е основна организационна форма на средно образование в социалистическия период на страната, а елитното за своето време 9-то СПУ, създадено през 1961-ва г.,  днес е Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“.

¹¹⁾ НШЗО – Народната школа за запасни офицери е институция за подготовка на офицери от резерва, която от 1901-ва до 1945-та е с името Школа за запасни офицери (ШЗО), а след 1990-та, до закриването ѝ през 2008-ма, се казва Школа за подготовка на запасни офицери (ШПЗО).     

¹²⁾ Наследник на Висшия икономически институт (ВИИ) „Карл Маркс“ е Университетът за национално и световно стопанство.  

¹³⁾ СССР – Съюз на съветските социалистически републики: доминирано от Русия (до 26 декември 1991 г. от РСФСР – Руска съветска федеративна социалистическа република) квазидържавна тоталитарна структура, съществувала от декември 1922-а до декември 1991-а година и включваща 15 съюзни републики, които след разпадането ѝ са самостоятелни държави. Между 1963-та и 1978-ма година Българската комунистическа партия (БКП), чийто монопол върху властта е закрепен в тогава действащата конституция, систематично се опитва да ликвидира суверенитета на България и да я превърне в 16-та съветска република.

¹⁴⁾ ВО „Кинтекс“: външнотърговска организация, специализирана в областта на търговията и контрабандата с оръжие, боеприпаси други ембаргови стоки, която е контролирана от Държавна сигурност; цялото ѝ официално наименование е „Кантора за инженерно-технически експорт“, от което идва съкращението „Кинтекс“; понастоящем съществува като ЕАД, регистрирано в съответствие с търговския закон, което се занимава с внос и износ на оръжие, боеприпаси и друга специална продукция главно за нуждите на Министерството на отбраната.

¹⁵⁾ВАК: Висша атестационна комисия – институция за присъждане на академични длъжности и научни степени, създадена в България по съветски образец за осъществяването на партийно-политически контрол върху дейността на университетите и научните институти в тоталитарната държава; ВАК се състои от научни комисии (НК) по различните научни направления, към които функционират специализирани научни съвети (СНС) по отделните науки; ВАК е създадена през 1949 г. и е закрита едва през 2010 г. – повече от 20 години след началото на демократичните промени, като основният (макар и прикрит) мотив за това забавяне е да се предотврати неконтролираното, а от там и „некачествено“ раздаване на научни и преподавателски титли от получилите вече автономност университети и научни организации.

      
     © Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

 

 

 

 

  

 

статии и есета

 

„НОВИЯТ“ ПОЛИТИЧЕСКИ
ЕЛИТ И СТАТУКВОТО НА „СТАТУКВОТО“

Новият политически елит, който още на предстоящите президентски и парламентарни (трети поред за годината) избори трябва с революционен замах да смени стария, не е просто поредната разтягана услужливо медийна дъвка. Той е „Големия проект“, на който се разчита да реши задачата, с която не се справиха нито „Великото народно въстание“, нито „Лигата на почтените“, съставена от вождовете на т.нар. партии на протеста, нито дори президентската шпицкоманда, етикирана като служебно правителство. След фиаското на два поредни парламента, просъществували от ден до пладне, в „новия елит“ е надеждата за пълното „изчегъртване“ на всеки остатък от отговорно към избирателите управление и подмяната му с олигархичен режим, готов да продаде страната за жалките сребърници, които някой ще му подхвърли от чужбина. Знае се откъде!

Няма шест-пет. Това стана ясно, още когато се зае да му бабува главният оракул на Великата социологическа ложа Gallup International, който ритуално дари „нероден Петко“ с 300-400 хиляди гласа. А щом „младенеца“ проплака пред безбройните камери и микрофони,  изчезна и последното съмнение, че това ще е хита на есенния политически сезон.

Разбира се, че става дума за проекта за Политическа партия (ПП) „Продължаваме промяната“ (ПП), замислен от ОПГ-то за социално брокерство и инженеринг около президента – накратко, за проекта ПП ПП или 4П. Въпреки че първият чифт П-та още не изчистен съвсем като конструкция и засега се предлага на пазара под неясната форма на нещо като коалиция, нещо като платформа или движение, заявката, съдържаща се във втория чифт П-та е прозрачна: побиване на байрака, под който разпасаните башибозушки отряди на протестните партии трябва да претърпят чудодейна трансформация и да се обединят в добре организирана армия под командването на устремения към абсолютна еднолична власт обитател на „Дондуков-2“ – нещо като „Единна Русия“ на московския самодържец, който е негов патрон и вдъхновяващ пример за подражание. Армия от лично предани на главнокомандващия воини, чиито офицери са новия местен политически елит.

Речено – сторено! Подобно на великана Гаргантюа, симпатичният ренесансов герой на Рабле, който се родил след малко по-дълга от обичайната за жените бременност, проектът за нов политически елит „4П“ се пръкна на бял свят по един чудодеен начин и веднага заяви претенции, несвойствени за младенческата му възраст. Което, на свой ред предизвика въпроси, свързани със свръхестествените му генетични заложби и бъдеща сексуална идентичност, раздвоена между „лявото“ и „дясното“ от двете страни на дъгата.              

Проектът „сам по себе си като такъв“, ако използваме витиеватата езикова конструкция на философите, е малко мистична работа. Особено за недотам навлезлия в дебрите на научната терминология гласоподавател, който тъкмо свикнал с това да е електорат, трябва да преглътне и новата си роля на „суверен“, жадуващ час по-скоро да разгради „модела“ и да промени „статуквото“.

При проекта нещата не се „правят“ – така е само в примитивните предмодерни култури, а се „случват“, което пък става в съвременното цивилизовано неолиберално общество. И тъкмо това придава един възвишен сакрален смисъл на „проекта“. В случването, за разлика от правенето, обичайният създател, авторът, който по-изучилите се биха нарекли „субект“, отсъства, няма го. Той, милият, винаги е воден от собствените си разбирания, стремежи, интереси, мечти и страхове, и затова няма място там, където нещата просто се случват. Там, в полето на случването, създателят на случващото се остава зад кадър, скрит и маскиран барабар с автентичните си цели и домогвания. А истинският резултат от неговите действия е обвит в толкова гъста пропагандна мъгла, че изпъква като нещо съдбовно, нещо, наложено от някаква по-висша, неразбираема за обикновения човек сила. Неразбираема и тъкмо затова непреодолима, неизбежна, фатална сила, която не ти предлага избор. Сила, на която просто трябва да се подчиниш.

С не по-малко мистичен воал е покрит и „елитът“ – друг широко използван напоследък термин, който в базовото си значение трябва да легитимира, да оправдае привилегированото положение, респективно – властта, на определена група индивиди в обществото. Елитът е „каймака“ на обществото. Кастата на /пре/успелите. Клуба на богоизбраните, които са пример за следване и модел за подражание. А са такъв, защото са проявили лични качества, приети безапелационно от останалите за особено ценни.

Това е така по принцип и до недалечното минало, когато съставът на елита се е рекрутирал от ограничен кръг области на човешката дейност, изключвайки напълно и безапелационно други – общовалидно правило, макар че конкретната им „номенклатура“ не е една и съща за различните култури и исторически епохи. В съвременната постмодерна глобална цивилизация това вече до голяма степен не важи. Откъдето и да го погледнем, в наши дни елитът е преди всичко медиен продукт, който все повече губи връзката си с реалните качества и достижения на своя персонален състав – превърнал се е в продукт на рекламна инвестиция, целяща продажбата на определена стока и очакваща висока възвръщаемост на вложените средства. Което девалвира критериите за включване в елита и, на свой ред, размива границата между „значимото“ и „незначимото“ в обществените дела. За да станеш част от съвременния елит не е важно кой си в действителност. Важно е какъв е твоят медиен образ. Важно е да си атрактивен и да привличаш нездравото любопитство на тълпата, което прави не само възможно, а и необходимо „олимпийският връх“ днес да е пренаселен с най-екзотичните представители на артистичната фауна, както и всякакви съмнителни екземпляри от сенчестите кътчета на живота.

Ако след тези кратки терминологични уточнения се върнем на въпросите за „генетичния код“ и „идейната идентичност“ на новия политически елит, можем да откроим най-малкото три основни констатации за проекта „4П“.

Първата от тях е относно „таргет групата“, както маркетинговите специалисти наричат онази част от обществото, която първа ще се съблазни да посегне към „предлаганата стока“.

Съдейки по медийния портрет, обърканите и преднамерено инфантилни послания на основните (засега) актьори, както и избора на „ракетата носител“ в лицето на две маргинални файтонни партии без електорално влияние, се разчита в нея да попаднат мнозина, за които „нов“ задължително се асоциира с „по-добър“, игнорирайки обстоятелството, че тази конотация в много, а може би и в преобладаващите случаи е повече от спорна. Тази целева група се характеризира с нисък праг на критичност към вербалните послания, характерно за хора, които осмислят заобикалящата ги реалност чрез плоските двуизмерни комиксови образи и емоции, почерпени от видеоигрите и холивудските екшъни с корумпирани ченгета, зализани адвокати и ловки брокери от Уолстрийт или Лондонското Сити. За нея западното чуждестранно лустро е „свещена реликва“, а „харвардската диплома“ – папска индулгенция за всички минали или бъдещи грехове. Тя би подкрепила „4П“ водена единствено от желанието си за професионална и социална реализация чрез партийна протекция: групата на индивиди с профил на завършени кариеристи и нарцистични егоцентрици, които в досегашните си политически предпочитания са гравитирали около двата привидно антагонистични полюса – на градската десница или провинциална левица – по меркантилни подбуди. Тези участници в миманса на политическия театър са разочаровани от импотентността на досегашните си водачи и тяхната неспособност да им осигурят мечтаното кариерно развитие. Никога не са приемали политическата си ориентация за нещо повече от средство за постигане на целите им и затова са готови винаги да я заменят с някоя по-полезна, черпейки морално основание от въздигнатата в максима реплика на Ал Пачино от „Кръстникът“: „Нищо лично, просто бизнес“. Те не споделят анархистичния порив на „санкюлотите“, които съставят твърдите ядра на ортодоксалната левица и десница и, за разлика от тях, биха гласували не водени от фанатична привързаност към някакви мними идеали, а обратно – от добре направена бакалска сметка.  

Тъкмо тази не чак толкова голяма, но специфична „таргет група“ трябва да втвърди поомекналия напоследък юмрук, вдигнат пред президентството преди повече от година и да стане ядрото, което в перспектива да обрасне с една достатъчно широка обществена подкрепа, необходима за реализацията на финалната цел на проекта „4П“.

Преследването на тази цел и представянето ѝ като неизбежно следствие от развитието на политическия процес – като нещо, което трябва и ще се „случи“, е втората констатация, налагаща се при опита за отговор на въпроса кой и накъде се мъчи да тласне развитието на страната. 

Ни повече, ни по-малко тук става въпрос за замяна на парламентарната с президентска република по „образа и подобието“ руската форма на държавно управление. Ако някой си мисли обаче, че това е подбудено само от болната амбиция на един човек и разчита единствено на средствата, които сегашния му пост на държавен глава могат да осигурят, дълбоко се лъже. Да, такава амбиция е налице, съществуват и определени инструменти, които са заложени в еклектичната Конституция, приета като „исторически компромис“ през 1991 година от последното Велико народно събрание. Но интересите и движещите сили зад подобно усилие са много по-мощни.

Големият проблем на България е, че по ред причини и обстоятелства тя не успя да се раздели решително с наследството на тоталитарния режим, който само номинално бе детрониран през 1989-та. Комунистическата номенклатура, управлявала през предходния близо половин век, успя да съхрани своя финансов и властови ресурс и дълго време в последващия период осъществяваше успешна мимикрия, приемайки най-различни квазидемократични превъплъщения. До онзи момент през последните години, когато парламентарната демокрация се изплъзна от нейния контрол и вече стана неудобна за нея и нейните наследници. Емблематичните ѝ представители – крупни „бизнесмени“ с подчертано мафиотски манталитет, които до този момент разчитаха на политически чадър, осигуряван им от купени от тях депутати и висши чиновници, един по един станаха клиенти на правосъдието, а задълбочаването на интеграцията на страната в ЕС (в частност приемането в т.нар. чакалня на еврозоната) заплашваше да постави непреодолима бариера пред безконтролното движение на паричните потоци, които осигуряваха нейното задкулисно влияние и тайна власт. Притисната до стената, тя реши да играе „Va banque“ като чрез основния си агент в лицето на настоящия президент стартира „процедура“ за създаването на контролирана от нея централизирана форма на управление, подчинила и канализирала волята на населението в желаната посока – проект, който, като допълнителна екстра, би донесъл и приходи, защото едноличният олигархичен режим би струвал много по-евтино в сравнение с разточителните разходи за платена парламентарна любов. Примери в тази посока, колкото щеш. Но най-привлекателният за стария ѝ родов рефлекс разбира се е този на Москва, където капитализмът по комунистически процъфтява най-бурно. А оттам, на всичкото отгоре, с радост подкрепят подобно усилие, което е в пълно съзвучие с руската имперска политика за прекрояване на картата със сферите на влияние в региона.

Тази цел засега не се манифестира публично, въпреки, че не се и прикрива толкова старателно, за да се даде възможност постепенно да набира привърженици на фона на програмираното разочарование от сегашната парламентарна система, която именно е прословутото „статукво“, което трябва да бъде отхвърлено. На нея е подчинен проектът за новия политически елит, родословието и породата на който, на трето място, трябва да бъдат очертани.

Не ще много усилие да се види, че силуетът на този елит всъщност напомня на онзи, който през последните три десетилетия болезнено, но засега напразно се опитваме да забравим – силуета на старите кадри на бившата комунистическа партия и репресивния ѝ апарат. По силата на природните закони голяма част от последните вече ги няма, а други са достигнали възраст, която не предполага политическа активност, но техният дух, ако използваме баналното клише, е жив в наследниците им – деца и напоследък преобладаващо внуци. Дълго време техните бащи и дядовци бяха принудени да прикриват своята истинска идентичност, нагаждайки се със скърцане на зъби към обстоятелствата. И успяваха да го правят майсторски, използвайки умело слабостите на либералната демокрация, за да градят своя комунистически капитализъм – винаги „над“ и „малко встрани“ от закона се домогваха до управлението на обществени дела, до собствеността на предприятия, фирми и банки, до богатства в пари и имоти. Успяваха дори да дирижират обществени нагласи, да раздават морални оценки и да формират естетически вкусове, но най-важното – грижеха се наследниците им да придобият умения и биографии, осигуряващи им онова привилегировано положение, което формално те бяха загубили, когато историята направи рязък обратен завой през последното десетилетие на предходния век. И тъкмо тези наследници са новия политически елит, който чрез проекта „4П“ трябва да поеме контрола върху държавата. Те са подходящо образовани и възпитани, а на излъчваната от озарените им погледи „политическа непорочност“ биха завидели и послушниците в най-строгия девически манастир. Имат само един съществен недостатък – генетично са обременени с хищническата природа  на своите предшественици. Природата, която винаги ще ги влече към буренясалата евразийска пустош, където бродят враждуващите глутници на техните братя по кръв.

Проектът „4П“ за създаването на нов политически елит е брънка в стратегията за подмяна на избора на България да бъде част от модерната западна цивилизация. Заплахата е реална и не трябва да бъде подценявана. Мнозина все още не я виждат, бъркайки закономерния процес на смяна на управленското поколение със служебното назначаване на послушен придворен антураж. Но тя съществува и за пръв път след началото на демократичните промени през ’89-а е надвиснала толкова заплашително над страната. 

Времето не може да се върне назад. Политическата ситуация такава, каквато беше преди началото на кризата, предизвикана от протестите, започнали от лятото на миналата година, също не може да се повтори. Възможно е обаче да се възроди нормалността и да се запази посоката, в която България уверено се движеше през второто десетилетие на 21-ви век. Както и устоите на истинската парламентарна демокрация. „Статуквото е мъртво. Да живее статуквото!“   

 © Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev  

статии и есета

 

БУТАФОРНИТЕ ЯКОБИНЦИ И СУБЛИМАЦИЯТА С ОМРАЗА

     Един от съветите, които съм запомнил от баща си, е да не си въобразявам, че всичко започва с мен. „Където и да отидеш, какъвто и да станеш, никога не си помисляй, – казваше той, – че си първия, попаднал на това място, че преди теб не е имало хора, които са направили не малко сега ти да си там.“ За друго може и да не съм го слушал много, но тези думи се врязаха дълбоко в паметта ми и изплуват от нея винаги, когато се захвана с нещо ново или при преценката на хората, които по някакъв начин са влезли в полезрението ми. Затова те бяха първото нещо, за което се сетих, когато гледах репортажите от първите дни на новия парламент.

     Историята е полезно занимание. Особено за тези, решили днес да се вживеят в ролята на якобинци, които, ако се опитам да ги опиша в съвременни термини, са радикалното популистко крило във Великата френска революция от 1789-а година. Тогава според тях всичко предишно трябвало да бъде заличено до основи, всичко трябвало да започне отначало, не били пощадени дори имената на месеците, гилотината работела с бясна скорост без почивни дни. Сега в представата на новите якобинци би трябвало да се случи нещо подобно – в по-приемлива, „демократична“ опаковка, но в същността си същото.

     Само че с аналогията трябва да спрем дотук. Наистина всяка историческа драма се повтаря (по Хегел), но също така е вярно, че „дублите“ ѝ винаги са фарс (по Маркс). Гротескните  фигури, които в момента се изживяват като народни трибуни в революционен конвент са на светлинни години от трагичните персонажите, на които несръчно се опитват да подражават. И ако вторите ще останат завинаги в историята, първите съвсем скоро ще потънат в забрава. И въпреки това си заслужават по-внимателно да се вгледаме в нашите фалшиви герои, защото в тях пулсира един познат още от библейските времена универсален разрушителен нагон.

     Необорим факт е, че новоизбраното 45-то Обикновено народно събрание (ОНС) стартира с конфронтация, неистовостта на която шокира и най-хладнокръвните наблюдатели. На управлявалата през мандата на предишния парламент партия ГЕРБ, попаднала под ожесточения кръстосан огън на всички останали политически формирования, новите/стари „революционери“ се опитаха да отредят единствено място на подсъдимата скамейка в скалъпен съдебен процес с предизвестен край. Независимо, че е и на тези избори тя остана първа политическа сила по процента на подкрепилите я избиратели и броя на своите депутати – при това със солидна преднина спрямо другите, – новото мнозинство даде ясна заявка, че ще се опита напълно да я лиши от каквото и да било участие в бъдещото законотворчество и държавно управление. „Всички срещу един“ – изреваха в едни глас другите партии с мускетарски плам в очите. И най-яростни участници в кръстоносния поход срещу ГЕРБ станаха, естествено, прясно изфабрикуваните политически формирования с екзотични имена и още по-екзотични лидери – „Изправи се! Мутри вън!“ (ИМВ) и „Има такъв народ“ (ИТН), които, умело поощрявани и насочвани от старите опитни играчи БСП и ДПС, вече са се вживели в ролята на пълновластни господари и повелители на България. Именно те са и най-гръмогласните, които с изключителен цинизъм и арогантност артикулират претенцията си в прав текст.

      В състояние ли е всичко това само по себе си да предизвика шока, нека да го кажа по-точно – потреса, от старта на 45-ия парламент?

     И преди в най-новата ни история след началото на демократичните промени през 89’а е имало периоди, в които политическото противопоставяне е достигало стойности, дори по-големи от сегашните. Сега обаче има нещо друго, което убягва на коментаторите, задоволяващи се с тривиалното обяснение на случващото се като израз на ниска (в частност – политическа) култура, простотия, арогантност, алчност, и др. от този род.

     Да! – Има от всичко това. Но има още една съставка, правеща уникално задушливото зловоние, което се стеле откъм парламента. Ще се опитам, най-напред, да я представя нагледно.

     В зората на човечеството, както е интерпретирана в юдео-християнската традиция, земеделецът Каин, първородният син на Адам и Ева, убива по-малкия си брат скотовъдеца Авел. Но антрополозите само донякъде ще бъдат прави, опитвайки да ни убедят, че в този мит е закодиран моралния аспект на конфликта между скитащите със стадата си номади и първите уседнали земеделци. Защото братоубийството в този случай не е за земя, имот, отмъщение за нанесена вреда или обида, въобще за нещо, което ще донесе облага или би възстановило справедливостта, реда, закона. Не е даже за жена. Каин убива Авел за нещо съвсем различно, нещо отиващо отвъд тези банални поводи за смъртна вражда, нещо по-дълбоко и първично. – Лишава брат си от живот, подтикван от разяждащото го преживяване на собствената си непълноценност. Бог не е приел благосклонно жертвата, принесена от него, земеделеца, а е предпочел тази на другия, скотовъдеца и той не може да понесе товара на своята нищожност, на своята незначителност. Малоценност не само в очите на Бога, а най-вече в собствените си очи.

     Или друг пример от областта на съвременното изкуство, също с исторически привкус. – Мнозина са гледали американско-британския хит „Гладиатор“ с Ръсел Кроу в ролята на доблестния пълководец Максимус и Хоакин Финикс, въплътил се в образа на коварния император Комод. За последния генералът е смъртен враг, преследван от него с цялата жестокост и извратеност, на които е способен; преследван със суицидна страст, довела го до смъртта му на гладиаторската арена във финала на филма. И тук, също както в случая с Каин, мотивът не е защитата на интереса или възмездието – Максимус, макар и предпочетен за наследник от стария император-философ Марк Аврелий, с нищо не застрашава безграничната власт на Комод, който във филма е и убиеца на баща си. Водещо отново е чувството за непълноценно съществуване, усещането, че е нищожество, което се надява да компенсира с изпепеляващата омраза към другия – към достойния, пълноценния, живеещия в хармония със самия себе си воин. 

     Използвах тези примери, за да уплътня представата за скритата съставка на задушливия аромат на развалено, носещ се от новия парламент, преди да опитам да я дефинирам в по-строги термини като реакция за изтласкване на дълбокия и всепоглъщащ комплекс за малоценност.

     Това гнетящо преживяване е старо колкото света, а вътрешното му преодоляване, освобождаването от смазващата му психологическа тежест винаги се проявява във форми, специфични за наличната културната традиция, моментните исторически обстоятелства и собствения интелектуално-нравствен багаж на отделния индивид. И тъкмо последното обстоятелство често пречи то да бъде диагностицирано, при което социално-политическите феномени, подобни на днешния български парламент, шокират и остават непонятни за разума. Разгледани обаче като реакция на комплекса за малоценност, те стават обясними, а последствията им предвидими.

     Наистина за разбирането на сегашната политическа ситуацията следва да се вземат предвид такива фактори като психозата, предизвикана от проточилата се коронавирусна пандемия, високата популистка вълна, заляла през последните години западния свят, както и влиянието на криминални и външни геополитически сили. Но дори при тяхното отчитане, в конструирането на общия фронт срещу ГЕРБ и най-развинтеното въображение не може да открие необходимата логика,  защото той е съставен от политически субекти, претендиращи да се позиционирани в диаметрално противоположни сегменти на политическия спектър и да изповядват органично несъвместими ценности и стратегии за управлението на страната. А такава логика няма, тъй като това, което ги обединява, е дълбоко ирационално – общата им обсебеност от „образа на врага“, намерила външен израз в радикалния неистов реваншизъм и крайното безкомпромисно озлобление.

     В най-голяма степен тази демонична обладаност е характерна за т. нар. „протестни партии“ – новите популистки ИТН и ИМВ, както и структурата на маргинализираната „градска десница“ ДБ, – макар че симптоматиката ѝ може да се открие и в старите „партии на статуквото“ БСП и ДПС. И тъкмо тя определя начина на мислене и поведение не само на лидерите на изброените организации, но и на техните привърженици без оглед на произхода, пола, възрастта, занятието и социалния им статус.

     Старият колкото света комплекс за малоценност е дълбоко спотаен, вероятно, в душите на мнозина. Но сега той като че ли е добил плашещо измерение, което се оглежда в нелепите амбиции на новите/стари „народни трибуни“, самозалъгващи се, че със своята бруталност, арогантност и унижението на опонента ще получат значимост и ще възстановят загубеното си самоуважение.

     На пръв поглед описаната реакция за освобождаване от комплекса за малоценност може да се опише с термина „сублимация“ от класическата психоанализа. Но само на пръв поглед. Защото дори в една по-свободна и не толкова строга интерпретация, той ще се окаже неприложим. Колкото и да разширяваме значението на понятието, сублимацията си остава механизъм, при който негативното съдържание, негативният импулс, идващ от комплекса се трансформира в нещо позитивно – в някаква съзидателна творческа енергия, от която се раждат произведения на изкуството, науката, спорта и различните форми на социално, икономическо и политическо съзидание. Трансформация, действително способна да преодолее (и освободи от) деградиращото личността преживяване на собствената ѝ непълноценност. Което няма как да стане при сублимацията с омраза:

     Панаирджийските комедианти, веселящи потната селяндурска публика в кичозните механи или по стадионите, няма да станат нито виртуозни музиканти, нито талантливи актьори, каквито може би са мечтали да бъдат; треторазредните адвокати, умилкващи се за мизерно подаяние около поредния първосигнален троглодит, с обещанието, че ще го отърват от предстоящия му престой в затвора, ще обитават до края на живота си тесните опушени кантора с мръсни прозорци и изтърбушени мебели; професорите и доцентите, добили титлите си с папагалско рецитиране на чужди идеи и сервилни поклони пред силните на деня, никога няма да прочетат имената си в бележките под линия от книгите на авторите, които с телешки възторг са преписвали; некадърните лекари, инженери, архитекти, учители и всички други видове звани, но непризвани мъчители на професията си,  до края на живота си само ядно ще въздишат пред снимките с успелите си съученици; кварталните пияници ще продължат да се наливат с поредната прокиснала бира, облизвайки се за знойните платинени хубавици, прегърнали футболните звезди по гланцовите корици на списанията; емигрантите, тръгнали на гурбет в преследване на мечтата за богат и охолен живот – миячки на чинии в някой китайски или италиански ресторант, шофьори на таксита, берачи на ягоди, социални асистенти, сменящи подлогите на сенилните старци в сиропиталищата и всички подобни на тях, – ще си останат невидимия безлик пълнеж на богатите градове и вечер, прибрали се в гетата си далеч от бляскавите булеварди, ще въздишат за времето, когато „у дома“ може би все пак са били „нещо“.

     За всички тях жребият е хвърлен. Колкото и да мразят другите, вярващите в себе си и собствените си способности, колкото и да искат да ги изличат от времето и пространството, в което живеят, те никога няма да успеят да върнат своето самоуважение. Осъдени са вечно да скитат в прокълнатите полета на злобата, ненавистта и отчаянието. Осъдени са да останат в  мрачните подземия на своята духовна нищета.

 

25 април 2021 г.   

 

© Ангел Кондев – автор, 2021

© Copyright 2021 by Angel Kondev