Историята от
обемистата папка, която въобще не мислеше да чете, му приличаше на претоплена
вчерашна манджа, но какво е новото, ако не добре забравеното старо. Все пак
проява на добро възпитание беше да хвърли един поглед на първите страници…
„…В първия ден
от пролетта, който тази година беше необичайно хладен, правителството обяви
дългоочакваната Голяма реформа. Обединяваха останалите след предишните големи
реформи министерства в едно – Министерство на Извънредното положение, МИП. Със
същото име го имаше и досега, но въпреки, че се приемаше за по-важно от
другите, все пак си беше само едно от централните ведомства, подчинено на
министерския съвет и неговия председател. С реформата то ставаше
МИНИСТЕРСТВОТО. Единственият върховен орган на властта, който щеше да ръководи
и контролира всички ресори в живота на държавата. Да наблюдава, напътства и,
когато трябва, да наказва гражданите в името на тяхното добруване и
благоденствие.
Закриването на
останалите министерства правеше, разбира се, неуместно съществуването на министерски
съвет, а заедно с него и на досегашния му председател, който заемаше този пост
по волята на избирателите, станали според експертизата на експертите ненужни в
установената от тях Експертна система на управление. Без да се уточнява изрично,
от изявлението на пресцентъра на новата институция, направено веднага след
нейното създаване, ставаше ясно, че функциите на премиер се възлагат на Ръководителя
ѝ, който до момента заемаше същата, макар и привидно по-скромна длъжност. Ставаше
ясно също така, че се закрива и парламентът, а съдиите, прокурорите и
адвокатите – накратко, цялата съдебна система, минава също на подчинение на
МИП. В което нямаше нищо нелогично, защото положението беше Извънредно и
изискваше Извънредни мерки. Предишната си служба запазваше само президентът, но
това нямаше особено значение, тъй като в задълженията му влизаше единствено
провеждането на военни паради и други тържествени церемонии с
възпоменателно-възпитателен характер.
Голямата
реформа, поредната, но едва ли и последна от поредицата Големи реформи, беше
закономерен резултат от дългата и безкомпромисна битка с Глобалната заплаха. Надвиснала
над човечеството преди повече от половин век, първоначално Тя се появи в безобидните
форма на „екологична катастрофа“, „финансова криза“, „международен тероризъм“, „бежански
потоци“ и някои други по-скромни проявления, затрудняващи разобличаването ѝ
както като Глобална, така и като Заплаха. Всяко едно от тези проявления имаше невзрачен,
видим и с просто око причинител, съвсем редовен, така да се каже, причинител,
елиминирането на който не изискваше излизане от обичайния ред, т.е. Извънредно
положение. Нещата коренно се промениха, когато Глобалната заплаха вкара в
играта Вируса – един нов, нахакан и коварен злодей с неясен профил и произход,
който, на всичкото отгоре, можеше да мутира толкова бързо, че будеше
възхищението не само на световните фармацевтични компании, но и на чиновниците,
водещи статистика за неговите жертви.
Вирусът се оказа
по-силен от всички останали оръжия на Глобалната заплаха взети заедно. И Тя
побърза да го короняса, защото сатанинската му мощ се дължеше на наглед
простото и банално обстоятелство, че беше Невидим. А когато нещо е невидимо, то
става видно отвсякъде, става чрезмерно голямо и много страшно. Става глобално и
ужасно заплашително. Става истинска Глобална заплаха. Такава, която не си играе
на дребно с банални мелодраматични страхотии. Вредните въглеродни емисии ако не
могат да се спрат, поне могат да се изтъргуват изгодно, терористите също могат
да бъдат подкупени, а ако много се пазарят, да бъдат гръмнати с ракети от дронове,
бежанците, спрени с бодлива тел или сълзотворен газ зад телените мрежи на
палатковите си лагери, все някога щяха да изчезнат по силата на естествения
подбор. Дори най-ловките финансови спекуланти, откраднали милиарди с едно
помръдване на малкото пръстче, също можеха да отидат задълго зад стените на недостъпните за любопитни очи затвори,
построени специално за целта на някои екзотични острови. Но Вирусът? Вирусът е друго нещо. Сам
неуловим, той с лекота приемаше всяка зрима форма и размер, които му придаваха
мрачните кадри от телевизионните репортажи, умело поднесените статистически
еквилибристики и смразяващите кръвта прорицания на вездесъщите експерти, ослепяващи
и оглушаващи сетивата от кресчендото на световния информационен обмен. С него Глобалната заплаха успя да събуди такъв първичен
ужас в душите на всички, че Извънредните мерки станаха най-съкровено желание,
задоволяването на което изискваше съответстващото им Извънредно положение.
В началото
всички откликнаха с ентусиазъм на Извънредните мерки и обявяването на
Извънредно положение за справяне с Глобалната заплаха. Дори тези, които не
споделяха убеждението, че Земята е плоска, а историята на цивилизацията е световна
конспирация на извънземните рептили или вездесъщите масони, подкрепиха
мерките, наложени от създадения за целта Оперативен щаб за борба с Вируса. Пък
и те тогава не изглеждаха толкова строги. Постепенно обаче животът зацикли в
новия извънреден коловоз и Извънредното положение неусетно стана това, което си
беше съвсем в реда на нещата. С други думи стана Редовно извънредно положение.
Толкова редовно, че вече на никого не правеше впечатление, че Извънредните мерки
от ден на ден стават по-строги, а наказанията за неспазването им – по-сурови.
Първо Щабът постави под свой
контрол хаотичното движение на гражданите насам-натам и нагоре-надолу, а после
и печатните и електронните медии, тъй като в тях от време-навреме се появяваха
мнения, които поставят под съмнение неговите експертни предписания. Това
очевидно разваляше дисциплината, която всички трябваше да притежават, за да се
включват съзнателно и активно в борбата с Глобалната заплаха, поради което цялата
информация за титаничната битка с Вируса вече можеше да се получава единствено
от редовните пресконференции, на които положението се разясняваше само от
експерти с доказана експертиза. По-късно, когато Щаба вече бе преобразуван в
Министерство, бяха наложени и съответните рестрикции върху бръщолевенето в
социалните интернет мрежи. То също пречеше за справянето с коварния враг, който
ставаше все по-силен и жесток, въпреки че гражданите се събуждаха и заспиваха с
Извънредните новини за Извънредното положение и налагащите се нови още По-извънредни
мерки. Вирусът на Глобалната заплаха като че ли черпеше жизнени сили точно от
тях подобно на някакъв митичен злодей, който изсмуква енергията на героя,
опитващ се да го надвие.
За разни глезотии като кино,
театър, концерт, футболен мач или най-обикновено парти дори не трябваше да се
говори. Смяташе се за проява на упадъчен морал и загубено чувство за гражданска
отговорност. Същото важеше за научните форуми – разните там конгреси,
конференции, симпозиуми, публични лекции и чествания, които, колкото и да се
стараеха, не успяваха да поддържат в нужната степен патоса на фронтовата
реторика на Великата битка. Единствените масови изяви, допускани от МИП и
насърчавани от официалната пропаганда, бяха възстановките на славни събития от
историята, които бяха възложени на армията и се изпълняваха под ръководството
на Президента при строгото спазване на мерките за бактериологична защита. Що се
отнася до политическия живот, той в условията на Извънредни мерки за борба с
Глобалната заплаха беше редуциран до периодичното провеждане на избори за Ръководство
на Министерството, организирани чрез гласуване в специално създадената и
контролирана от него интернет платформа. Стопанският живот бе организиран също
по подходящ начин, като основно се следеше да се спазват стриктно
санитарно-хигиенните изисквания и да не се допуска близък контакт между
работниците и служителите на предприятия, освен в случаите на неотложна
технологична потребност.
За събитията в другите страни
хората научаваха от това, което им казваха на редовните извънредни брифинги на
МИП и от тях можеха да се досетят, че и там са създадени подобни национално
отговорни ведомства, с които тяхното поддържа постоянна връзка и координира
усилията си. Всичко в обществото и държавата беше подчинено на Борбата с
Глобалната заплаха, всичко трябваше да помогне за осъществяване на Великата цел
– победата над Вируса. Всичко за Фронта, всичко за Победата – гигантско усилие,
което искаше неизбежните жертви…“
Продуцентът
отмести поглед от листа, който държеше в ръката си, постави го на мястото му и
затвори оставената върху бюрото му папка. Дж. Оруел-V се беше втренчил в него в очакване на присъдата.
–
Е, добре. Мисля, че ще излезе нещо от този сценарий. В крайна
сметка историята е това, което се разказва за нея в нашите филми, нали? Ще
опитам да го пробутам пред художествения съвет на инвеститорите. Ако успеем да
го реализираме навреме, може даже да се класира за „Оскарите“ през 84-та.
[*] Описанието на
хипотетичните събития от бъдещето е провокирано от реакцията на най-развитите
общества и държави към пандемията, причинена от коронавируса „COVID-19“ и обявена през
март 2020 г. от Световната
здравна организация, а закачката с „1984“ на Джордж Оруел по-скоро трябва да
внуши оптимизъм, че тези събития никога няма да станат исторически факт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар