статии и есета

 

„МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС“.

РОМАНТИЧНИЯТ БЛЯН Vs ЛИБЕРАЛНАТА ХИМЕРА.

 

На фона на световните новини, фокусирани върху пандемията COVID`19 и бъркотията около президентските избори в САЩ, „драмата“ с отложения старт на присъединяване на Република Северна Македония (РСМ) към Европейския съюз след ветото, наложено от България върху приемането на преговорната рамка, изглежда незначителна и провинциална като шекспирова постановка на самодейна читалищна трупа. Включително и у нас реакциите се задоволиха с дежурните, доста вяли и по-скоро служебни, „аплодисменти“ и „освирквания“ за българската позиция, направени от различни по политическата си ориентация анализатори и феновете им в социалните мрежи. Съвсем обяснимо единствените, които видяха в случилото се „галактическа катастрофа“, останаха потърпевшите, но това може би се дължи повече на илюзията им, че центърът на Вселената е разположен някъде във водосборния басейн на Вардар, отколкото на тяхната трезва оценка на събитието. Медийното му отразяване обаче е едно, а реалността по правило съвсем друго нещо.

Няма да е откритие, а и едва ли някой ще възрази, че наративът за евро-атлантическата интеграция на Западните Балкани е част от по-мащабната драматургия за предефиниране на геополитическата архитектура на света – малък елемент от големия пъзел, в който трябва да бъдат подредени разбърканите напоследък по-големи и по-малки парчета от апетита за власт, пари, а понякога просто само слава; елемент, наистина малък, но, както е при подредбата на всеки пъзел, с потенциала да разбърка цялата картина. С други думи, да обърка големите сметки. Добре известно е, че и малките камъчета могат да обърнат колата.

На пръв поглед бързото, ударно и, както при някогашните комунистически петилетки, в съкратени срокове приемане на РСМ в ЕС е благородно усилие, което ще издигне бариера пред напъна за торпилиране на консолидацията на Стария континент около стопанския, политически и културен западен модел, конструиран от логиката и етиката на либералната демокрация. Поради което блокирането на това усилие следва да се оцени като обслужващо враждебните към европейската интеграция сили и по-точно Русия, която все повече се дефинира (и самодефинира!) като водеща сред тях. „От конфликта между София и Скопие печели единствено Москва“ – тръби пропагандната машина на местните и чуждестранни либерални демократи, аргументирайки се с безхитростното умозаключение, че лишена от близка перспектива за членство в Евросъюза Северна Македония ще попадне трайно в руската орбита, в която отдавна се върти скъпата в умовете и сърцата на юначните потомци на Александър Велики Сърбия.

„Да, ама не“, както казваше един изключително популярен в близкото ни минало журналист. Работата е там, че зависимостта между македонската евроинтеграция и стабилността на Европейския съюз е тъкмо обратната. Днешната реалност в нашата югозападна съседка сбито може да се опише в няколко изречения: нереформирано посттоталитарно общество, просмукано от носталгия по югославския комунизъм; общество, разяждано от метастазите на култивирания от този комунизъм национализъм; общество, което не може да диша без образа на врага, обсадил всички граници на неговата държава с изключение (засега!) само на една – сръбската. И точно по тази причина при сегашния си „здравен статус“ Северна Македония не само не може, но и не бива да членува в Евросъюза. Обратното би означавало последният да вкара в ревниво охраняваното си вътрешно пространство един истински Троянски кон. За разлика от бутафорния български, изфабрикуван в пропагандната пушилка на умно-красивата градска десница с надеждата да ѝ бъде поверена поддържащата роля на местен Лаокоон, от утробата на македонския винаги могат да изскочат дремещите кръвожадни демони от миналото, способни да изпепелят не само Балканския полуостров, но и целия прилежащ му континент. Подобни неща вече са се случвали.

Погледнато в този ракурс, българското вето върху приемането на преговорната рамка за присъединяването на РСМ към ЕС притежава много по-мащабно измерение, отколкото в момента му придават както неговите критици, така и неговите поддръжници у нас. Може сега и да не се осъзнава, но то, освен всичко друго, вкара реално, а не просто номинално, България в „голямата игра“, осигури ѝ запазена позиция върху дъската на европейската и световна партия политически шах. И трезвото, без излишен патос и приповдигнатост осмисляне на тази нова позиция е изключително важно, защото е ключ към адекватните ходове, които предстои да се „изиграят“.

Условие за подобно осмисляне е разчупването на сковаващите рамки на две душевни нагласи – колкото мисловни, толкова и емоционални: българския „романтичен блян“ и европейската „неолиберална химера“. Макар и диаметрално противоположни на пръв поглед, те имат общ корен в повърхностната, едностранчива интерпретация на действителността, неглижираща с еднаква лекота както истината, така и морала, когато не кореспондират с догматичната им непоклатимост. Диалектика.

„Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“, заяви преди повече от двадесет години тогавашният български президент Петър Стоянов. И ако сравним лиричното, дълбоко интимно звучене на Яворовите „Хайдушки песни“ с героично-епичното послание на най-известните Ботеви стихове, трябва да признаем, че той до голяма степен е прав. Не че в това само по себе си има нещо лошо, но в българския копнеж по Македония романтиката като че ли е малко предозирана, защото замъглява погледа не само за днешните реалности, но и за историческите факти, към които иначе романтиците имат подчертан пиетет. Съпричастността със съдбата на братята и сестрите по поречието на Вардар, останали по силата на историческите обстоятелства извън пределите на възстановената българска държава, е една от най-страстните сюжетни линии в нашия следосвобожденски национален идеал. Но тя е може би и най-заплетената, най-противоречивата, в която наред с изпепеляваща любов, всеотдайност и героизъм ще открием също така много дребнави сметки, интригантство и вероломство, свързани най-вече с безгръбначно следване на силните на деня външни фактори. Това не бива да се забравя. То също е част от историята.

Вторачен в историческия спомен, българският „романтичен блян“ по Македония екзалтирано приветства ветото, наложено от България при утвърждаването на преговорната рамка за присъединяването на РСМ към ЕС. Братята от другата страна на синора, разделящ бащината нива на две, са пристъпили синовния си дълг, опълчили са се срещу закона на кръвта и трябва да понесат своето наказание, трябва да бъдат вразумени – в тази масова, по същество популистка нагласа резонира официалната българска позиция.      

С истините за миналото и настоящето – истината, в която се оглежда историята в нейната цялост и пълнота, и истината за съвременността с всичките ѝ противоречия и проблеми, – не трябва да се прави компромис. Най-малката лъжа, колкото незначителна, безобидна да изглежда в подножието на голямата европейска перспектива пред Западните Балкани, рано или късно ще отрови добросъседските отношения, които по препоръка на някои щели да бъдат изградени днес с нейна „помощ“. Но прекомерното вторачване в историята, отключващо силни патриотични емоции, е почти толкова опасно, колкото загубата на историческа памет. А романтичният порив в отношението към Македония освен идеализиране, героизиране и митологизиране на миналото е и своеобразно „преяждане“ с история, което  ни задържа в плен на предходното , че и на по-предишното столетие. Хладният поглед, отърсил се от магнетичните внушения на романтиката, ще разкрие обаче безспорния факт, че в хода на последните стотина години светът, а заедно с него и българската, и македонската действителност са се променили невероятно много, че сме изправени пред нови истини, с които трябва да се съобразим. В противен случай натрапчивите травматични спомени могат да обладаят до такава степен умовете на новите поколения, че да им попречат да прекрачат в модерността въпреки своя талант и амбиции.  

Не по-малко от „романтичния блян“ погледът към реалността се замъглява и от „неолибералната химера“. Тя е окрайностената (и затова изкривена) идеологическа форма на либералната доктрина, която сама по себе си е безспорно достижение в еволюцията на европейската цивилизация. „Неолибералната химера“ не е облечена в строгия костюм на самостоятелна теория, а по-скоро е дифузна нагласа, разтворена в множество представи и предразсъдъци, с които се прави опит за либерална интерпретация на технологичните, социални, стопански, културни и политически иновации от последните няколко десетилетия; иновации, които все още не могат да бъдат осмислени от гледна точка на функциониращите в момента научни, философски, религиозни и т.н. представи, с други думи – остават непреработени от наличните светогледни ориентации. В нейното семантично поле процесите в съвременния свят са представени в същия деформиран и едностранчив вид, в който ни ги представя и надигналата се напоследък вълна от популистка реторика, омесила в мътилката си архаични социални възгледи, различни конспиративни теории и примитивни вярвания.

За „неолибералната химера“ нацията е излишно рудиментарно образувание, непотребен вече остатък от миналото, което с всичките си апликации – „национално достойнство“, „национални интереси“ и въобще всички видове, разновидности и степени „национализъм“ – следва да се отстрани от организма на модерното общество. Позиция, от която наложеното българско вето върху старта на евроинтеграцията на РСМ заслужава само порицание.     

Всъщност войнственият краен либерализъм и  агресивният фанатичен популизъм са двете страни на един и същ медал: първият като безкритична апологетика на глобализацията, вторият като нейното твърдоглаво обругаване; две страни на постмодерната ситуация, които в противоборството си взаимно подхранват своите идейни корени. – В неолибералното безкомпромисно отхвърляне на традициите с всичките им носители и атрибути от рода на семейство, раса, пол и т.н. се оглежда популисткото им сакрализиране им във вида на вечни, неизменни и свещени форми на битието; по същия начин отхвърлянето на правото на съществуване на нациите в мултикултурното човечество избуява в сянката на атавистичния „зов на кръвта“, способен да преобрази модерното общество в настръхнала и озверяла глутница. Събаряне и издигане на гранични валове, „осанна“ и „разпни го“, любов в омразата и омраза в любовта. Отново диалектика.

„Неолибералната химера“ на радикалния глобализъм е толкова непродуктивна идейна рамка за оценка на пътя към македонската евроинтеграция, колкото и изваденият от нафталина български „романтичен блян“. Ключът за нашето отношение към европейското бъдеще на нашата югозападна съседка не е заровен нито в някоя от тези мисловно-емоционални нагласи, нито в „минното поле“ между тях. Нужен е друг подход, позволяващ да се преодолеят дълбоките противоречия, които днес изглеждат непреодолими.

Една възможна нова перспектива, в която да се проектират отношенията между България и Северна Македония без неолиберални и романтични илюзии, би могла да бъде връщането към позабравеното напоследък разграничение между „народ“ и „нация“ – два термина, които макар и близки по значение в никакъв случай не са синоними, защото описват много различни по природата си феномени.

Народите са социално-културни субекти („субстанции“), носители на базови атрибути като език, нрави, обичаи, манталитет, традиция и т.н., изработени на основата на кръвна връзка и дълга обща историческа съдба. За разлика от тях нациите са стопанско-политически образувания, продукт на устойчиви производствени и пазарни връзки, закрепени в държавно-политическо устройство с присъщата му териториална обособеност.

Между нациите и изграждащите ги народи безспорно има връзка, взаимна зависимост, пренос на елементи и качества. Но не и тъждество! А смесването на понятията за тях, което на практика е смесване на представите за два класа човешки общности, по правило е извор на недоразумения и конфликти. „Нацията“ и „народът“ имат различен произход, различни функции и различна динамика в хода на историческото време. Неразбирането и игнориране на тяхната „видова отлика“ се проявява в две еднакво неприемливи и вредни форми: в идеологията на „чистата етнически държава“ и в наивната, не по-малко погрешна доктрина за скорошния преход към някакво универсално глобално човечество, заличило безостатъчно старите социално-културни и стопанско-политически различия между народите и нациите като ненужна отживелица от миналото.

Народите и нациите не са това, което до неотдавна са били, но това съвсем не означава, че са изчезващи феномени. Просто последната технологична революция и породените от нея промени във всички сфери на живота им придават ново съдържание и функции, голяма част от които все още не са осмислени. Но те, както, между другото, и семейството като естествен съюз на индивиди от двата пола, ще продължат да бъдат базови елементи в структурата на глобалното човечество, акумулирайки и канализирайки творческия потенциал на отделната личност. Което, на свой ред, означава, че всичко, свързано с тях – от езика, традициите и историческата памет до икономическия и държавно-политически суверенитет – изисква уважение и усилие за адаптирането му в обновяващия се свят.

В очертаната перспектива на разграничението между „народ“ и „нация“ се избягват капаните както на европейската „неолиберална химера“, така и на българския „романтичен блян“ и в нея обобщаващата формула за устойчиви добросъседски отношения между България и Северна Македония би могла да бъде много проста: „Един народ – Две нации – Две държави“.

„Геномът“, който с неизбежните „мутации“ се „репликира“ и в двата съвременни национални организма със съответстващата им държавна организация, е един и същ: „генетичният код“ на българския народ. До възстановяването на българската държава след петвековното чуждо владичество този народ има една идентичност – една история, един език, една вяра. По стечение на драматични политически обстоятелства обаче, след това той заживява брутално и фатално разделен във враждебни, съперничещи си държави, следващи различни стратегии и поели в различни коловози по мъчителния път на европейския 20-ти век. В резултат на което през последните стотина години – време, достатъчно за кристализиране на резултата от раздялата, – настъпва и постепенното формиране на две различни нации със съответстващата им държавно-политическа организация. А заедно с него закономерно се появяват и задълбочават онези промени в бита и душевността на частите от единния някога народ, които често пропагандно се представят едва ли не като извечни, като проява на някаква расово-етническа предопределеност.

Предложената формула за конструиране на добросъседските отношения между България и Северна Македония не е нещо непознато в европейската и световната практика. Макар и прилагана на други места в съвършено различен политически и културен контекст, тя може да се окаже особено сполучлива на стръмния и каменист балкански терен. Но по-важното е друго – тя може да се окаже печелившата формула, защото помирява историята с настоящето, давайки шанс пред по-доброто общо бъдеще. Едва ли някой би могъл аргументирано да отхвърли ясните принципи, от които е извлечена – „приемане на всички доказани исторически факти“, „безрезервно съобразяване със съвременните дадености във всяка от страните“ и „определяне на стратегическата цел и бъдещите параметри на договаряните взаимоотношения“. А освен това, в крайна сметка, изглежда достатъчно приемлива и за двете страни, защото им дава възможност да изгладят противоречията помежду си, запазвайки ненакърнено своето национално достойнство: дава ключ за кардинално решаване на историческите и езиковедски спорове помежду им; съобразена е със съвременните етнически и политически реалности в тях; балансира и защитава общите им интереси в регионален и по-общ международен план.

Новите хоризонти, които все още едвам просветляват под буреносното небе на времето, в което живеем, често поставят на изпитание способността да се следва вярната посока, да се прави правилен избор. Особено, когато трябва да се формира позиция по въпрос, натежал от история, страсти и предразсъдъци. В тази ситуация интуицията и здравия политически рефлекс, които променят „геометрията“ на цялата картина, ракурса към търсеното решение, могат да се окажат по-продуктивни от витиеватите доводи на академичните светила и тънките сметки на титулуваните експерти, калкулиращи и педантично записващи в графите „приход“/“разход“ краткосрочните временни ползи и загуби.

„Македонският въпрос“ – възел от противоречия, от спомени и мечти, от страхове и надежди, който един път завинаги трябва да бъде разсечен. И ако острието на непримиримите идеологически конструкции е безпомощно, живият усет за посоката, която трябва да се  следва, може би ще свърши работа: усетът на народа с обща кръв и общ исторически спомен, създал две нации в две съседни държави; усетът, който може да подскаже сполучливата формула как един народ може да живее в мир със самия себе си и на други – както на Стария континент, така и извън него.

5 декември 2020 г.        

© Ангел Кондев – автор, 2020

© Copyright 2020 by Angel Kondev     

 

 

статии и есета

 

„МУТРОБОРЕЦЪТ“. НОВИЯТ СТАР ГЕРОЙ НА ВЕЧНИЯ БЪЛГАРСКИ  ЕКШЪН. МЛАДИТЕ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ, БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА

Мутроборецът“ (с ударение върху третата сричка) не е като „Миротворецът“. Приликата между тях е повърхностна, привидна и се изчерпва с това, че и двамата са безкомпромисни, готови да отидат докрай в защита на своята кауза. По същество мутроборецът и симпатичният герой на Джордж Клуни от едноименния филм са антагонисти. Те са от двете страни на барикадата, разделяща враговете и защитниците на европейската цивилизация – едните от тази, на която са нейните рушители, „борците“ и другите, които защитават територията на създателите ѝ, „творците“.   

Мутроборецът е нов персонаж в българския обществено-политически живот, оформил физиономията си в хода на протестите срещу правителството и главния прокурор, започнали като демонстрация срещу разследването на двама от ключовите сътрудници на президента по обвинение в тежка злоупотреба със служебното им положение. „Мутри – вън!!!“ – изстреля държавният глава с вдигнат по болшевишки юмрук и събралата се тълпа веднага припозна в този лозунг веруюто, което да легитимира протеста като „морален“, като „справедлив бунт на народните маси“, а всеки участник в него като безкористен демократ, борещ се срещу задкулисието, корупцията и мафията. Накратко – като „мутроборец“.

Всъщност мутроборството се оказа удобен параван за осъществяване на доста прозаични и нечистоплътни цели: за личното спасение на главоломно губещия политическа тежест и обществена подкрепа президент, над който с всеки изминал ден все по-осезателно започна да надвисва опасността за отстраняване от длъжност и наказателно преследване; за оцеляването на няколко преследвани от закона олигарси, заплашени не само с конфискация на престъпно натрупаното богатство, но и със затвор; за реанимирането на издъхващата „стара градска десница“, изпаднала в дълбока идейна криза и тежка зависимост от различни олигархично-мафиотски кръгове; за стартирането на нови популистки проекти, оглавявани от провалени политици и одиозни медийни звезди; за разчистването  на вътрешнопартийни сметки в неокомунистическата левица пред наближаващите парламентарни избори; за обща дестабилизация на държавата в поредния опит за отклоняване на страната от евроатлантическата ѝ ориентация, инспириран от Кремъл и осъществяван от местния му слугинаж. – Все цели, събрали на площада много надушили се през девет дерета крастави магарета, маскирани като заклети душмани на задкулисието, корупцията и мафията.

Ако изключим обаче платените и мотивираните по партийна и криминална линия, а така също и неспасяемо генетично увредените „червеноармейци“, съществува една категория мутроборци, която заслужава особено внимание – искрено преживяващите се като такива, наивниците, които си въобразяват, че водят честна и безкористна битка със „силите на мрака“. Това са хора на различна възраст и с различен социален статус, обединени от една обща черта – не притежават способността за възприемане и критична оценка на реалността, подчинили са действията си на сляпата колективна емоция, станали са част от тълпата. А подобно състояние, в което човек губи собствената си идентичност и се слива с другите в безформена ловко манипулирана маса, е възможно, когато е фрустриран, когато болезнено се мъчи да се освободи от някакъв неосъзнаван, но дълбоко потискащ го комплекс.

Младите

Фрустрирана и мъчително преживяваща своите комплекси се оказа, за съжаление, една част от последните български поколения, скоро навлезли или навлизащи в активна възраст.

Израснали в стерилната среда на комиксовата култура (филми и книги във „фентъзи“, „хорър“ и други близки до тях жанрове, електронни игри, реклами, и т.н.), в която нещата винаги са черно-бели и добрите с лекота побеждават с помощта на чудодейни сили, тези млади „умно-красиви“ хора не са способни да се адаптират в реалния живот, където нещата са съвсем различни и неумолимо се превръщат в аутсайдери, готови да обвинят за провалите си всеки друг, само не и себе си, собствения си дефицит. Неолибералните образователни стратегии са оставили огромни дупки в познанието им за света и най-вече за обществото, историята и човешките взаимоотношения, а модерните информационни технологии са ги направили лениви в натрупването на знания, създавайки фалшивото усещане, че бързия достъп до информация в интернет-търсачките може да компенсира липсата на онази ментална и емоционална матрица, изградена от усвояването на предходния човешки опит, която да им позволи собствена реална преценка за заобикалящите ги събития и факти. Нито семейната среда, нито който и да било друг е направил нещо да отвори съзнанието им за истинските стойности, да им помогне да намерят адекватното си място в живота. Тези млади хора често са тотално безпомощни пред най-елементарни житейски ситуации, което интуитивно усещат и се опитват да скрият от самите себе си със свръхпретенцията, че са по-креативни и интелигентни от предходните поколения, от поколенията на задръстените аналогови примати. И когато тази илюзия в един момент издъхне, подобно на спукан детски балон, няма нищо нелогично „Мутри – вън!!!“ да стане чудодейната мантра в новата фалшива „религия на спасението“: религията на мутроборството, чрез която да се преживеят като освободени от „сковаващите задръжки и предразсъдъци“ на предишните поколения; религията, която ще им позволи с лекота да преглътнат пропагандните клишета, поднесени в шарената опаковка на „революционни лозунги“; ще узакони претенцията им за притежание на „висшата истина за света“; ще възпее героичната им младост и ще прогони рано споходилите ги старчески страхове и чувство на безнадеждност; религия, която подменя истинската вяра с фанатично следване на модни виртуални идоли, а богослужението в храма – с вулгарна агресия.

Интелектуалците

„Интелектуалецът“, каквото и да значи това, е другия заслужаващ внимание вид от рода на мутроборците. Изкачен на най-горното стъпало в еволюционната стълба, той със самото си участие в площадната вакханалия е призван да  лиши от право на съществуване на каквато и да било еретична мисъл, на какъвто и да било аргумент, противоречащи на скандираните от тълпата лозунги.  

На публиката не може да не е направило впечатление, че на протеста под надслов „мутрите вън“ всъщност фигурата на интелектуалеца отсъства. Обстоятелство, което ясно се оглежда в профила на изявяващите се като лидери на площадната еуфория: изгонен за некадърност правосъден министър, който не е работил и един ден като юрист; провинциален PR, препитаващ се като собственик на сайтове за фалшиви поръчкови новини (fake news); бездарен адвокат, способен единствено да вдига пропагандна пушилка около наелите го укрили се в чужбина престъпници; разпопен поп със скандално поведение, дефилиращ като манекен на ревю за богослужебни одежди; двама уволнени за кокошкарски далавери генерали; бивш служебен премиер, изявявал се на младини като политикономист-марксист и настоящ възторжен почитател на дионисиевия култ; няколко неповяхващи вещи интриганти от епохата на „прехода“, преливащи от леви убеждения и нулева електорална тежест; вечно гладуващ брадясал, немит и бос поет; недоубита от системата костинбродска мажоретка, подвизавала се дълго като депутат и омбудсман; виден видински „боец“, воюващ храбро за парични знаци и варненски любител на руската валута в дребни монети. – Всички те обслужвани заедно и поотделно от екзотичен шаман, любител на селски рок-фестивали, мрачен религиозен мистик с диалектико-материалистическа закалка и цял ангелогласен сонм социолози, политолози, културолози и журналисти, корифеи в модерните научно-приложни дисциплини „хвърляне на боб“, „гледане на ръка“, „магия за любов“ и „леене на куршум“.

Автентични български интелектуалци сред мутроборците може и да няма, но за сметка на това преживяващи се като такива – колкото щеш.

Тук е необходимо едно малко уточнение: ако интелигентът е просто високо образован и упражнява професия, която (като изключим носенето на фуражка) е свързана най-вече с главата му, то интелектуалецът се възприема като (а донякъде е и) висша еманация на тази социална порода – зареденият с творчески потенциал интелигент, носителят на нови, прогресивни идеи, притежаващият собствен стил и почерк в своето поприще. В България има немалко истински интелектуалци, въпреки че те рядко могат да се забележат в светлината на медийните прожектори или сред лауреатите на безбройните награди, с които е обраснал нашия научен и художествен живот. Но много повече са интелектуалците-ментета. 

Бедата на ерзац-интелектуалеца е, че, за разлика от автентичния такъв, е творчески импотентен. Той не прокарва нови пътеки в полето на своята изява, а неистово се мъчи да блесне, пришивайки се към една или друга модна тенденция, школа, доктрина. Бъдейки често (макар и не винаги) „потомствен аристократ на духа“, претендира заради миналите заслуги на своя род (в частност, към предишния режим), че по право му се полагат почестите и привилегиите, на които са се радвали именитите му предшественици, и ловко жонглира със световни имена и витиевата терминология, гради помпозно CV по старата бакалска технология „ти на мене, аз на тебе“, грижливо трупа академични титли и отличия. И точно защото е неспособен да създаде нещо оригинално, нещо значително, ерзац-интелектуалецът е идеологически всеяден и с лекота се вживява в ролята на рупор на всяко пропагандно заклинание, което да компенсира творческото му безсилие, и осигури тъй желания обществен престиж. А когато въпреки всички усилия не получи „полагащия“ му се пай признание, се просмуква с изпепеляващо всичко и всеки  озлобление.

По-важното обаче е друго, което го отличава, този път, от обикновения средностатистически интелигент, който няма претенция за изключителност и не страда от мания за величие. За разлика от него той усеща – къде рационално, къде интуитивно – своя творчески недоимък и го преживява като измъчващ го болезнен комплекс. Толкова мъчителни „интелектуални“ напъни, толкова лазене в нозете и „чупки в кръста“ пред силните на деня, и накрая какво? – Нищо, с което някой някога ще го запомни! Останал си е обикновено, банално безличие и като Гьотевия герой (д-р Фауст) от едноименната трагедия ще трябва според един от популярните ѝ преводи  да възкликне: „и ей ме същия глупак, какъвто бях преди, съм пак“. Един дълбок комплекс, който ражда потребността от остра защитна реакция, от търсенето и намирането на фокус, оправдаващ провала, от индулгенция за греховната горделивост и желание за обладаване на непомерната спрямо скромните му възможности слава.  

Изпълнен със самосъжаление, озлобен и фрустриран  от несбъднатите си блянове, псевдоинтелектуалецът става „мутроборец“ с оная фанатична вяра, която никакъв факт или логичен аргумент не може да пробие. Вярата, която „е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма открити!“.

Българите в чужбина

Не по-малък интерес буди и третият персонаж от пиесата за мутроборците с кауза – „българинът в чужбина“. Получил особен статут от българската народопсихология, която повелява всичко, което идва отвън, от странство, да е белязано със знака на по-високото качество, той бе изтикан на авансцената от драматурзите на шоуспектакъла „Мутрите вън!!!“.   

Тук отново е необходимо едно предварително пояснение.

В настоящия социално-политически контекст под „българи в чужбина“ се разбира почти единствено тази категория наши сънародници, които по една или друга причина емигрират във високо развитите западни страни след започналите преди три десетилетия демократичните промени у нас. Само че те далеч не са някаква хомогенна маса, а отделните групи сред тях се различават по своя социално-психологически профил дори повече от различните етноси, с които делят мегдан в съответните държави. И не всички са от отбора на мутроборците, които възбудено жужат в социалните мрежи или организират циркаджийски представления пред сградите на европейските институции в чужбина.

Сезонно заетите в селското стопанство, както и черноработниците, наети в другите браншове, нито имат време, нито нагласата да се борят с корупцията и мафията в собствената си страна. В чужбина те са отишли от немай-къде и често работят без трудови договори и осигуровки. Изключително ниската им квалификация и други негативни фактори от този род на практика ги изключва от законово регламентирания пазар на труда и ги поставя по отношение на условията на живот и заплащане в положение, граничещо с това на робите от отдавна забравени епохи. А на всичкото отгоре дори до това мизерно положение те могат да се доберат само благодарение на организирани престъпници от двете страни на границата. Тези, често неграмотни или полуграмотни хора не са мутроборци, въпреки че от гледна точка на незавидното си положение би трябвало да са най-яростните такива.

На другия полюс са българите, за които временното или постоянното пребиваване в чужбина е естествено и логично продължение на предишния им смислен живот. Отлично образовани, високо квалифицирани, талантливи, работливи и позитивно настроени, те са изградили основите на успешна кариера в своята родината, а животът зад граница за продължаване на обучението им или работа е мотивирано от перспективата да разширят своя житейски и професионален хоризонт. Тях медиите у нас споменават с половин уста – дори по-рядко от онези представители на предходната категория, които стават скандално известни, защото са доведени до скотско съществуване в някоя гръцка, испанска или шотландска ферма – и то едва след като вече са получили аплодисменти за достиженията си в странство. Тези хора по правило са родолюбци, при това истински и искрени, а не от породата на онези, които се скъсват да си правят селфита с народни носии по националните празници и да се кичат с мартеници през пролетта, а в останалото време се сещат за „скъпата родина“ само, когато им се налага да ползват зъболекарски услуги. В никакъв случай обаче тези сполучили в чужбина наши сънародници не са мутроборци – не са индоктринирани с националния нихилизъм и злобата на великомъчениците от „джихада“ срещу зловещото задкулисие на „мутрите“, т.е. мафиотите, както се превежда този термин на английски.

Съществува обаче една трета категория българи в чужбина, която високо е издигнала знамето на мутроборството. Това са хората, които нито са емигрирали от крайна нужда, нито, за да развият творческия си потенциал и способности. Емигрирали са, за да задоволят глада на демона на завистта, който ги е преследвал. Завистта към чужденеца, живеещ охолно и безметежно в своя добре подреден свят. Тръгнали са „немили, клети, недраги“ към „тази тежка чужбина“ с неприкривано презрение към бедното „бащино огнище“, с дълбоко спотаена ненавист към „калпавия народ“, в който са припознали пречката за постигане на собственото си благополучие. Но заедно с това и с неосъзнаваното предчувствие за бъдещото си поражение. Пътят им е траектория на предизвестения провал. Напуснали са тази „загубена страна“, която често определят дори с безличния термин „територия“, защото повече не искат да споделят съдбата си с нейната. Но виж, „отвъд“, където е „цивилизацията“, е друго. „Там цъфти Ханаан“, обетованата земя на „вечна пролет на живия блян“. Само че нещо не се е получило. Светът е голям, но провалът дебне отвсякъде. Разглезени от илюзорния битов комфорт, който комунистическият режим им е предоставял срещу безропотното им примирение с неговите дивотии, наивно повярвали, че просто ей-така, за черните им очи ще ги приемат с отворени обятия и към тях ще потече пълноводния поток на всички лелеяни блага, неспособни да приемат стандартите на поведение, различни от лицемерните имитации на работливост и почтеност, в които са възпитани, те се оказват в незавидното положение на нежеланите пришълци, пълнещи мизерните емигрантски квартали на големите богати градове. Не са постигнали своята мечта „там“, защото са били неспособни или не са искали да се борят за нея „тук“. Големите им приказки, че някой ги е прогонил от родната стряха и те, избирайки „Терминал 2“, са колкото жертва, толкова и героите на българската модерност, са „от лукаваго“ (Мт. 6:13).  А мутроборството им е само удобната пътна чанта, с която, ако някой ден се завърнат, да пренесат обратно старите си страхове и комплекси; както и маската, с която искат да скрият от себе си и другите баналната сълзлива мелодрама на своя пропилян живот.

Мутроборецът – „младеж“, „интелектуалец“, „живеещ в чужбина българин“ – е, както вече казах, нов социално-психологически персонаж, роден от конкретната ситуация в българския обеществено-политически живот. Между изброените му видове има значими отлики, но наред с фрустрацията и комплекса за непълноценност има още един общ родов белег, който е важен за разбиране на неговата природа. Мутроборецът е маниакален романтик, който бленува нова площадна революция. При предишните още не е бил роден, бил е много малък или просто ги е проспал поради леност и боязливост, и сега гузно се умълчава, когато другите патетично превъзнасят старите си бойни подвизи. Затова неистово жадува своя бунт, своята барикада, на които героично да се изяви. И ако лекомислената история се инати и тутка да му ги поднесе, той не иска да чака. Ще опита да ги вдигне с подръчните материали, към които го насочва скромното му въображение и невидимата ръка на режисьора зад кулисите.

Как ще се развият събитията оттук нататък е трудно да се прогнозира, но едно може да се каже още отсега – в обозримото бъдеще мутроборецът с кауза едва ли ще отстъпи от своята фанатична вяра, че е размахал огнен меч срещу силите на злото. И това не е въпрос само на описания текущ дефицит в баланса на душевността му. В него се е загнездил древния вирус на отрицанието, завистта и злобата, който неведнъж е изтощавал националния ни организъм и го е довеждал до почти летален изход. За този вирус засега не са измислени нито лек, нито ваксина. Просто трябва да свикнем да живеем с него. И въпреки него. Както вероятно дълго ще живеем с последния коронавирус.

 

15 септември 2020 г.        

 

© Ангел Кондев – автор, 2020

© Copyright 2020 by Angel Kondev     

 

 

 

           

 

 

 

 

 

 

рефлекси и акценти

А СЕГА НАКЪДЕ? „ПРИ ЧАШАТА“ В ШЕСТ ЧАСА СЛЕД ВОЙНАТА?![*]

В деня на влизането на страната в т. нар. „чакалня“ за приемане на общата европейска валута – присъединяването към  валутно-обменния механизъм ERM II и Банковия съюз на ЕС, 10 юли, петък, в София, а по-късно и в други по-големи градове започнаха антиправителствени протести, добили ожесточение, каквото отдавна не беше наблюдавано.

„Какво се случва?“ – Този въпрос винаги върви в комплект с най-малко още два: „защо?“ и „какво следва?“, а отговорите на всеки от тях също толкова неизбежно се натъква на изкушението да следват пропагандните клишета, в които действителността, загубила своето обемно измерение, лесно се деформира от преялото с фалшиви новини и откровени манипулации възприятие.

Но преди всяка интерпретация е необходимо да отчетем безспорния факт, че в сегашната протестна вълна има нещо ново, нещо различно от всички остри политически и граждански конфликти, на които сме били свидетели през десетилетията след началото на т.нар. „преход“.

Най-видимата отлика е безпрецедентната колаборация на двете гражданско-политически течения, които поне доскоро изглеждаха напълно несъвместими – „лявото“ и „дясното“. Наистина за тази симбиоза се говори твърде отдавна, още от началото на демократичните промени преди тридесет години, но доскоро тя се представяше като тайна сделка между лидерите им и оставаше обвита в някаква мистична мъгла – „синьо-червената мъгла“, произвеждана от машината за сценична пушилка на задкулисните кукловоди на политическия процес. В сегашния си, лишен от чара на конспирацията вид колаборацията между „левите“ социалисти с комунистическа закалка и „десните“ либерални демократи, самоопределящи се като автентични, се очерта още на местните избори през миналата година, но, макар и явна, тогава тя изглеждаше все още конюнктурна и плод повече на болни лични амбиции, срамежливо прикрити зад идеята за някакъв „мажоритарен вот“.

Днес положението е доста по-различно – водачите на протеста от т. нар. „градска десница на умните и красивите“ скандират „оставка“, „мафия“, „вървете си“ и т.н. със същата екзалтация и в пълен синхрон със съорганизаторите на бунта, които поне по дефиниция са техните заклети партийни врагове. Това вече не е обикновена „тактика“, временно заиграване между партийни лидери, жадни да се докопат до властта на всяка цена. Колкото и да опитват да се разграничат от своите партньори социалисти, умно-красивите протестъри няма как да излязат от семантичното поле на мантрата „няма ляво, няма дясно“, явяваща се основополагаща „опорна точка“ в идеологическата обосновка на новия единен фронт против легитимното управление на страната. Което, както и да го погледнем, говори за процес с нови измерения и далеч отиващи последствия.

Друга иновация на сегашния протест, важна за разбиране на същността му, е неговата тотална абсурдност, която е видна еднакво както на идейно, така и на практическо равнище.

Основните лозунги, които обединяват (или поне би трябвало да обединят) протеста и да му придадат монолитен и легитимен характер, по своето съдържание са толкова нелепи, че не оставят място за никаква разумна, основана на факти аргументация. Те просто са въздигнати от своите автори в ранг на магически заклинания, които могат единствено екзалтирано да се скандират, подобно на припяваните по знак на шамана от някое изпаднало в транс архаично племе. За страничния наблюдател те предизвикват натрапчивата алюзия с прочутия „новговор“ от „1984“-та на Оруел. Също както в него повтарящият се рефрен за всенароден бунт срещу „мафията“ и „мутрите“, отъждествявани с правителството, парламентарното мнозинство и прокуратурата, е напълно лишен от смисъл, защото е бунт тъкмо срещу тези, които през последните години предприеха първия в най-новата ни история сериозен опит да се противопоставят на организираната престъпност и корупцията; бунт срещу управлението, показало реално, че в битката с тях недосегаеми няма: олигарси („банкери“, „индустриалци“, хазартни босове, натрупали колосални състояния с престъпна дейност), министри и зам. министри, висши полицаи, магистрати, партийни функционери, лобисти на престижни държавни постове – един след друг през последните години ставаха клиенти на Темида без оглед на тяхното богатство и политическо влияние. И въпреки всякаква логика тъкмо тези, които поведоха изтощителната битка с тях, битка рискова дори за физическото им оцеляване, бяха титулувани като „мутри“ и „мафиоти“ в скандиранията на участниците в ежедневните бдения в пространството, наречено от медиите „триъгълника на властта“; в оглушителните рецитации, които услужливи камери и микрофони тиражират и представят за „народния глас“.

Сегашните протести са абсурдни и в друг аспект. Те се организират и провеждат с ясното осъзнаване от вдъхновителите им, че не могат да постигнат целите които официално прокламират. Нищо от това, което се чува като искания на протестиращите, не е възможно да се случи тук и сега. И за най-големия лаик в политиката е ясно, че жадуваните предсрочни избори са чист блъф – при актуалното състояние на параметрите на политическия живот, те катастрофално ще бъдат загубени от критиците на управлението. Дане говорим за исканията от рода на „свикване на ВНС“, „конституционна реформа“ и „орязване пълномощията на главния прокурор“. Дори „гениалният“ вожд и учител на световния пролетариат да възкръсне от мавзолея си на Червения площад в Москва, няма да може да измисли формула за жадуваната революция в рамката на действащата конституция и законов ред. Освен, разбира се, ако намеренията не са други, различни от публично декларираните, ако задачата, която протеста си поставя, не отива отвъд тях – излизане от коловоза на западния стопански и политически модел, което за някои очевидно е станало въпрос на живот и смърт.

Най-интересна от всички обаче е третата иновация на настоящия протест. Безпрецедентно за най-новата история на страната открито, при това яростно, с целия си наличен ресурс и в грубо нарушение на своите правомощия, една държавна институция – президентът на републиката, взема страна в партийно-политическото противопоставяне и обявява война на друга държавна институция – прокуратурата. Случващото се в това отношение тепърва ще бъде анализирано от академичните светила в политическите и правни науки, но още отсега е ясно, че ще има дългосрочни отрицателни последици за устойчивото демократично развитие на държавата. Както и допълнително осветява въпроса за скритата, маскирана зад обилния грим от обърканата пропаганда действителна цел на кукловодите, дърпащи конците на марионетките по площадите.         

Въобще, от която и страна да го погледнем в протеста, на който сме свидетели сега, има нещо странно, нещо параноично и шизофренно, нещо, изплъзващо се от обичайната представа за мотивацията и смисъла на подобна гражданска активност, която сама по себе си е напълно приемлив и необходим елемент за демократичното обществено устройство.                   

За какво става въпрос тук? За някаква колективна налудност, която наивно мислехме, че си е отишла с времето на тоталитарните режими, за гениална манипулация, с която притиснатите до стената престъпни босове и корумпирани политически функционери отвръщат на удара, или микс от двете? А може би и още нещо. Нещо различно, за което още няма изработен рефлекс?

Далеч съм от мисълта, че имам еднозначен отговор на този въпрос. Водовъртежът на настоящите събития увлича в себе си различни, често взаимоизключващи се мотиви на гражданската активност; за някои романтичен копнеж по нещо неуловимо, за други – прозаичен себичен интерес, продиктуван от банална бакалска сметка. Но колкото и да е труден, опитът за една по-адекватна ориентация в „текста“ на ситуацията при всички случаи трябва да се започне с нейния „контекст“.

Ако погледнем безпристрастно фактите, не можем да не забележим, че това, което се случва днес у нас, се случва и в много други страни по света, дори в онези, често приемани за еталон и пример за подражание. При това се случва от доста години насам. Заедно с последната вълна на технологичния прогрес, доскоро немислима и невиждана по своите дълбочина, обхват и последствия във всички сфери на живота, светът като че ли се зареди с една неистова тревожност. От нея избуяха нихилизмът, ирационалността и атавистичните страхове, характерни за най-мрачните периоди от историята на цивилизацията, които събудиха примитивните колективни инстинкти у големи групи от хора. Заплахата, носена на гребена на вълната от зараза с „китайския“ вирус, усили неимоверно страховете и генерализира тревожността до степен, в която тя граничи с депресия, пораждаща суицидни импулси. И превръща значителна част от обществото в обикновена тълпа.

България нямаше как да остане встрани от това общо течение.

Наред с това, в чисто геополитически план, в последните десетилетия започна и мащабен процес на предефиниране на световния ред, формиран след рухването на социалистическата система в края на миналия век, който мнозина провидяха за вечен и побързаха да обявят за „края на историята“. На международната сцена се появиха нови претенденти за глобална доминация – военна, икономическа, културна, избуяха поривите за възкръсване  от историческия спомен на стари империи, коренно се промени логиката и етиката в представата за света като цяло.

България нямаше как да остане незасегната и от този процес.

Разгледани в този контекст, сегашните протести като че ли добиват по-ясен и обясним контур. Те не трябва нито да се надценяват с патетични определения от рода, че са израз на справедливия гняв на народното мнозинство, нито да се подценяват, че са единствено конспирация, която използва шепа лумпени, платени от престъпни олигарси и продажни политици. От всичко има по малко, а от нещо изглежда и в повече. В тях е събрана вода от много мътни дерета, а и, както се знае, краставите магарета от девет дола се надушват.

По своята драматургия и изразни средства настоящите протести се опитват да повторят онези от лятото и есента преди седем години. Но по същество те са техен антипод – контрапротест на този, който през 2013-2014-та разтърси страната действително, а не като сегашната им несръчна имитация. Тогава хората излязоха масово по улиците, решително противопоставяйки се на задкулисните политически машинации и договорки, зад които ясно прозираше опита олигархично-мафиотските кръгове да овладеят държавата и да я отклонят от пътя ѝ към интеграция в модерния демократичен свят. Днес нещата са с противоположен знак и по същество са опит за реабилитация, за отклоняване от този път. А той през изминалите близо седем години никак не беше лек. Макар че беше уязвена след предсрочните парламентарни избори през есента на 2014-та, престъпната стопанско-политическа клика здраво се беше окопала в държавния апарат и всички сектори на стопанския живот, и нямаше никакво намерение да се предава без бой. Трябваше да минат много години, за да се създадат политическите и институционални предпоставки тя да бъде неутрализирана без да се нарушава върховенството на закона и да се хвърля сянка на съмнение върху демократичните принципи на общественото устройство. И сега, когато най-сетне октоподът беше притиснат до стената, реакцията му не закъсня. Мобилизирали целия си наличен ресурс, всички ретроградни сили се обединиха за „бой последен“, в който залагат всичко, за да разрушат съществуващия конституционен ред и в създадения хаос да осъществят ни повече, ни по-малко радикална промяна на цивилизационния избор на страната. И това въобще не се прикрива. Напротив! – Издига се като публично оповестена политическа платформа на подбудителите на т. нар. „граждански протести“, призоваващи не само към някаква неясна „конституционна реформа“ (включително и свикване на Велико народно събрание), но и към гражданско неподчинение, метежи и всякакви насилствени действия, на част от които вече сме свидетели, като дори беше направен опит за вадене от ръкава на изтърканата „етническа карта“.

Накратко, ако фактите са погледнат такива, каквито са отвъд пропагандния им камуфлаж, може да се направи недвусмисления извод, че сегашните политически протести целят нещо много повече от обикновено сваляне на правителството и предизвикване на предсрочни парламентарни избори. Каузата им е за радикална промяна на обществено-политическото устройство и изваждането на страната от евро-атлантическото пространство. За нейното осъществяване е впрегната армия от емисари, които под прикритието на леви и десни партийни функционери, страстно защитават „гражданските права“ и недосегаемостта на финансиращите ги криминално-олигархичните босове. За това е пусната и огромна фабрика за фалшиви новини, в която от сутрин до вечер неуморно се трудят безчет интернет-тролове, произвеждаща лъжи и интриги, подхранващи илюзиите на масовката, която дори не разбира в каква мръсна игра е въвлечена.

Протестът е факт и не размерът му, доста скромен между другото, е от значение. По-важното е, че в него има немалко хора, при това млади, от което ловко се възползват сенчестите му сценаристи. „Бунтът на младите“, „бъдещето на младите“ „ гласът на младите“ – тези устойчиви словосъчетания се повтарят до втръсване, за да маскират действителните намерения на конспираторите. Кои са обаче „лудите и младите“, набедени не само за красиви и умни, но и за спасители на нацията? Внимателното вслушване в думите им, споделени пред дебнещите ги отвсякъде камери и микрофони и изречени по-скоро като оправдание за присъствието им на протеста, не оставят място за съмнение. В папагалски повтаряните заучени фрази, явно услужливо „сведени отгоре“, отчетливо се долавя острия дефицит в способността за самостоятелното критично осмисляне на реалността. Ясно се вижда интелектуалния и емоционален дефицит у оная част от поколението, което поне теоретично би трябвало заедно с връстниците си да навлиза в активната си възраст, но по ред причини и обстоятелства изглежда се оказва неспособно да го направи. – Онези вторачени от сутрин до вечер в дисплеите на своите смартфони младежи, които живеят в илюзорния дигитален свят, в който границата между доброто и злото, между егоизма и чувството за отговорност, между робството и свободата е напълно размита. Опитвайки се сляпо да следват своите икони от социалните мрежи, те с лекота са готови да тръгнат след всеки фалшив пророк, обещаващ им да ги въведе в лелеяното царство на техните кумири. Загубили собствената си идентичност, загубили смисъла и посоката на живота си, тези хора – дълбоко неудовлетворени, комплексирани, озлобени, – са готови да търсят и откриват причината за своите неуспехи навсякъде другаде, но не и в себе си, способни са да обърнат света с главата надолу, но не и да променят най-малкото нещо в нагласата си към него. Вината за това не е само тяхна. Обществото дължи много на тази част от изстрадалото поколение на прехода и ако нещо трябва сериозно да се реформира, то е политиката към него; политика, която пълноценно да го интегрира в социалния – стопански, културен, политически, – живот. Но това е друга тема, друг проблем, който трябва да се дискутира и решава „след войната“.

Големият въпрос сега е друг: вечният въпрос, който идва с махмурлука след екзалтацията на пиянството. – „А сега накъде?“ За всички, които мислят със собствените си глави и притежават волята да следват пътя, извървян дотук през трудните десетилетия след началото на демократичните промени – пътя на българското общество, осигуряващ му устойчиво развитие като органична част от западната цивилизация, неговият отговор е прост. Свидетели сме може би на последните ожесточени сражения от „30 годишната война“ за България. Те трябва да бъдат спечелени, за да седнем в шест часа след нея в „При чашата“ с чиста съвест и леко сърце.

  

---

[*] Втората част от заглавието на този текст е перифразата на знаменитата реплика на безсмъртния герой на Ярослав Хашек, а първата е заемка от  името на емблематичната за 1988 година лента на Рангел Вълчанов.

Юли 2020 г. 

© Ангел Кондев – автор, 2020

© Copyright 2020 by Angel Kondev     

рефлекси и акценти

„2084“[*]

Историята от обемистата папка, която въобще не мислеше да чете, му приличаше на претоплена вчерашна манджа, но какво е новото, ако не добре забравеното старо. Все пак проява на добро възпитание беше да хвърли един поглед на първите страници…

  

„…В първия ден от пролетта, който тази година беше необичайно хладен, правителството обяви дългоочакваната Голяма реформа. Обединяваха останалите след предишните големи реформи министерства в едно – Министерство на Извънредното положение, МИП. Със същото име го имаше и досега, но въпреки, че се приемаше за по-важно от другите, все пак си беше само едно от централните ведомства, подчинено на министерския съвет и неговия председател. С реформата то ставаше МИНИСТЕРСТВОТО. Единственият върховен орган на властта, който щеше да ръководи и контролира всички ресори в живота на държавата. Да наблюдава, напътства и, когато трябва, да наказва гражданите в името на тяхното добруване и благоденствие.

Закриването на останалите министерства правеше, разбира се, неуместно съществуването на министерски съвет, а заедно с него и на досегашния му председател, който заемаше този пост по волята на избирателите, станали според експертизата на експертите ненужни в установената от тях Експертна система на управление. Без да се уточнява изрично, от изявлението на пресцентъра на новата институция, направено веднага след нейното създаване, ставаше ясно, че функциите на премиер се възлагат на Ръководителя ѝ, който до момента заемаше същата, макар и привидно по-скромна длъжност. Ставаше ясно също така, че се закрива и парламентът, а съдиите, прокурорите и адвокатите – накратко, цялата съдебна система, минава също на подчинение на МИП. В което нямаше нищо нелогично, защото положението беше Извънредно и изискваше Извънредни мерки. Предишната си служба запазваше само президентът, но това нямаше особено значение, тъй като в задълженията му влизаше единствено провеждането на военни паради и други тържествени церемонии с възпоменателно-възпитателен характер.

Голямата реформа, поредната, но едва ли и последна от поредицата Големи реформи, беше закономерен резултат от дългата и безкомпромисна битка с Глобалната заплаха. Надвиснала над човечеството преди повече от половин век, първоначално Тя се появи в безобидните форма на „екологична катастрофа“, „финансова криза“, „международен тероризъм“, „бежански потоци“ и някои други по-скромни проявления, затрудняващи разобличаването ѝ както като Глобална, така и като Заплаха. Всяко едно от тези проявления имаше невзрачен, видим и с просто око причинител, съвсем редовен, така да се каже, причинител, елиминирането на който не изискваше излизане от обичайния ред, т.е. Извънредно положение. Нещата коренно се промениха, когато Глобалната заплаха вкара в играта Вируса – един нов, нахакан и коварен злодей с неясен профил и произход, който, на всичкото отгоре, можеше да мутира толкова бързо, че будеше възхищението не само на световните фармацевтични компании, но и на чиновниците, водещи статистика за неговите жертви.

Вирусът се оказа по-силен от всички останали оръжия на Глобалната заплаха взети заедно. И Тя побърза да го короняса, защото сатанинската му мощ се дължеше на наглед простото и банално обстоятелство, че беше Невидим. А когато нещо е невидимо, то става видно отвсякъде, става чрезмерно голямо и много страшно. Става глобално и ужасно заплашително. Става истинска Глобална заплаха. Такава, която не си играе на дребно с банални мелодраматични страхотии. Вредните въглеродни емисии ако не могат да се спрат, поне могат да се изтъргуват изгодно, терористите също могат да бъдат подкупени, а ако много се пазарят, да бъдат гръмнати с ракети от дронове, бежанците, спрени с бодлива тел или сълзотворен газ зад телените мрежи на палатковите си лагери, все някога щяха да изчезнат по силата на естествения подбор. Дори най-ловките финансови спекуланти, откраднали милиарди с едно помръдване на малкото пръстче, също можеха да отидат задълго зад стените на  недостъпните за любопитни очи затвори, построени специално за целта на някои екзотични острови.  Но Вирусът? Вирусът е друго нещо. Сам неуловим, той с лекота приемаше всяка зрима форма и размер, които му придаваха мрачните кадри от телевизионните репортажи, умело поднесените статистически еквилибристики и смразяващите кръвта прорицания на вездесъщите експерти, ослепяващи и оглушаващи сетивата от кресчендото на световния информационен обмен. С него  Глобалната заплаха успя да събуди такъв първичен ужас в душите на всички, че Извънредните мерки станаха най-съкровено желание, задоволяването на което изискваше съответстващото им Извънредно положение.

В началото всички откликнаха с ентусиазъм на Извънредните мерки и обявяването на Извънредно положение за справяне с Глобалната заплаха. Дори тези, които не споделяха убеждението, че Земята е плоска, а историята на цивилизацията е световна конспирация на извънземните рептили или вездесъщите масони, подкрепиха мерките, наложени от създадения за целта Оперативен щаб за борба с Вируса. Пък и те тогава не изглеждаха толкова строги. Постепенно обаче животът зацикли в новия извънреден коловоз и Извънредното положение неусетно стана това, което си беше съвсем в реда на нещата. С други думи стана Редовно извънредно положение. Толкова редовно, че вече на никого не правеше впечатление, че Извънредните мерки от ден на ден стават по-строги, а наказанията за неспазването им – по-сурови.

Първо Щабът постави под свой контрол хаотичното движение на гражданите насам-натам и нагоре-надолу, а после и печатните и електронните медии, тъй като в тях от време-навреме се появяваха мнения, които поставят под съмнение неговите експертни предписания. Това очевидно разваляше дисциплината, която всички трябваше да притежават, за да се включват съзнателно и активно в борбата с Глобалната заплаха, поради което цялата информация за титаничната битка с Вируса вече можеше да се получава единствено от редовните пресконференции, на които положението се разясняваше само от експерти с доказана експертиза. По-късно, когато Щаба вече бе преобразуван в Министерство, бяха наложени и съответните рестрикции върху бръщолевенето в социалните интернет мрежи. То също пречеше за справянето с коварния враг, който ставаше все по-силен и жесток, въпреки че гражданите се събуждаха и заспиваха с Извънредните новини за Извънредното положение и налагащите се нови още По-извънредни мерки. Вирусът на Глобалната заплаха като че ли черпеше жизнени сили точно от тях подобно на някакъв митичен злодей, който изсмуква енергията на героя, опитващ се да го надвие.

За разни глезотии като кино, театър, концерт, футболен мач или най-обикновено парти дори не трябваше да се говори. Смяташе се за проява на упадъчен морал и загубено чувство за гражданска отговорност. Същото важеше за научните форуми – разните там конгреси, конференции, симпозиуми, публични лекции и чествания, които, колкото и да се стараеха, не успяваха да поддържат в нужната степен патоса на фронтовата реторика на Великата битка. Единствените масови изяви, допускани от МИП и насърчавани от официалната пропаганда, бяха възстановките на славни събития от историята, които бяха възложени на армията и се изпълняваха под ръководството на Президента при строгото спазване на мерките за бактериологична защита. Що се отнася до политическия живот, той в условията на Извънредни мерки за борба с Глобалната заплаха беше редуциран до периодичното провеждане на избори за Ръководство на Министерството, организирани чрез гласуване в специално създадената и контролирана от него интернет платформа. Стопанският живот бе организиран също по подходящ начин, като основно се следеше да се спазват стриктно санитарно-хигиенните изисквания и да не се допуска близък контакт между работниците и служителите на предприятия, освен в случаите на неотложна технологична потребност.

За събитията в другите страни хората научаваха от това, което им казваха на редовните извънредни брифинги на МИП и от тях можеха да се досетят, че и там са създадени подобни национално отговорни ведомства, с които тяхното поддържа постоянна връзка и координира усилията си. Всичко в обществото и държавата беше подчинено на Борбата с Глобалната заплаха, всичко трябваше да помогне за осъществяване на Великата цел – победата над Вируса. Всичко за Фронта, всичко за Победата – гигантско усилие, което искаше неизбежните жертви…“

Продуцентът отмести поглед от листа, който държеше в ръката си, постави го на мястото му и затвори оставената върху бюрото му папка. Дж. Оруел-V се беше втренчил в него в очакване на присъдата.

–         Е, добре. Мисля, че ще излезе нещо от този сценарий. В крайна сметка историята е това, което се разказва за нея в нашите филми, нали? Ще опитам да го пробутам пред художествения съвет на инвеститорите. Ако успеем да го реализираме навреме, може даже да се класира за „Оскарите“ през 84-та.         

---

[*] Описанието на хипотетичните събития от бъдещето е провокирано от реакцията на най-развитите общества и държави към пандемията, причинена от коронавируса „COVID-19“ и обявена през март 2020 г.  от Световната здравна организация, а закачката с „1984“ на Джордж Оруел по-скоро трябва да внуши оптимизъм, че тези събития никога няма да станат исторически факт.