рефлекси и акценти

 „МИНДЯ РОК ФЕСТ“ И ИДЕОЛОГИЯТА НА ЗАСТАРЯВАЩИЯ ТРУБАДУР ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ. „ГОСПОДИН ЗА ЕДИН ДЕН“

„Единадесет години след своето начало, Миндя рок фест е вече международен“ – с гордост съобщава на читателите на OFFNews.bg неговият основен инициатор и неизменен патрон, екстравагантния професор-рокаджия Евгений Дайнов в публикация от 16 август, рекламираща събитието, което ще се проведе между 23-ти и 25-ти същия месец (https://offnews.bg/kultura/evgenij-dajnov-razkazva-kakvo-shte-vidim-na-mindia-rok-fest-709472.html). Вярно, анонсът за чуждоземното участие се изчерпва с две балкански банди (гръцка и сръбска) и един ирландец, заселил се за постоянно в България, но не това е важното. Важна е идеята на „мероприятието“, в която прозира един политически манталитет, чийто фронтмен отколе е видният столичен политолог.

Миндя е малко село близо до Велико Търново по пътя към Елена и Сливен. Село като село. Едно от стотиците подобни на него в България, лишени от някакви исторически или природни забележителности. С изключение на една – по бащина линия там е здравият номенклатурен корен на самия Дайнов. Не трябва да се мисли обаче, че това обстоятелство е решаващо за екзотичното ситуиране на „грандиозното“ (поне във въображението на адептите му) музикално събитие. Колкото и да е силен атавистичният рефлекс родните места на по-първите хора да се уреждат с разни „екстри“, наследен от епохата на комунистическия режим,  не това е първоизточника на идеята за селския рок-фест.

Идеята е друга. – Да се възвиси нравствено, естетически и политически простоватият, непросветен народец. Да се въздигнат тези заслужаващи само снизходително съжаление хорица, затънали в своите провинциални предразсъдъци и робуващи на отживелите си традиции, до сияйните духовни висини на модерния човек, чийто аватари са Евгений Дайнов и себеподобните му. Казано с други думи, да се издигне „класовото съзнание на трудовите маси“, за да могат те с необходимия ентусиазъм да прегърнат каузата, за която още не са дорасли. Коя е тази кауза, мисля че всеки, запознат с устното и епистоларно творчество на титулувания като професор политически пропагандист, знае.

Ролята, която рокаджиите и техният политически антураж трябва да изпълнят на селската сцена, по своя замисъл е гениално проста. Те трябва убедително да представят образа на благородния мисионер, посветил се на своята велика цивилизаторска цел. Предполага се, че цветните герданчета, лъскавите капси и рапиди, и другите шарении по сценичните костюми ще втрещят местните туземци и те заедно с музикалната рок-религия страстно ще прегърнат и пробутваната им заедно с нея партийна идеология.

Това, разбира се, едва ли се случва. Когато след бирената вакханалия, съпътстваща неизменно всеки рок-фест, остане само опиканата селска поляна, по-вероятно е аборигените да се съберат отново в опушената кръчма (слава Богу без характерния сладникав привкус на димящите цигари с марихуана) и да се отдадат на примитивните си ритуали с първака от селския казан под звуците на балканския турбо фолк. И със спомена за отминалото събитие, който ще оживее с гласа на Сашка Васева, кънтящ в нощната тишина със затрогващата възхвала на „Моцарт и Бизе“ в правилната комбинация с „вино и мезе“.

Споменът на аристократите-мисионери от преживяното ще подхранва пък изтънчени светски разговори на тема заслужава ли простият народ жертвата на просветителите. Цяла шекспирова драма с хамлетовска дилема, присадена на родна политическа почва. Като в прочутия бизнес спор на Алековите герои, при който Гочоолу, предложил да завъртят кръчмарска далавера с руски трактир с две отделения – за мужици и дворяни, след като чува възражението, че няма да се намерят мужици, многозначително отговаря: „Е па, най-после всички дворяни ли сме бе, бай Ганьо?“

Както и да го погледнем, рок-фестът в Миндя страшно прилича на руската кръчма на Гочоолу. Кръпка. Голяма кичозна кръпка върху опалените от августовското слънце селски поляни. И поредната кръпка върху фрака, взет назаем заедно с папийонката, за което писах в по-ранна публикация по повод страстната защита на сайта „Бивол“ от медийния експерт Георги Лозанов.

На фона на драматичните вътрешни и международни новини, които тази година продължават да ни заливат и през иначе летаргичния отпускарски август, рекламираният от Евгений Дайнов рок-фест в Миндя все повече изпъква като емблема на една опасна политическа идеология, допринесла вече много за пороците на днешното българско обществото. Опасна, защото се опитва да внуши, че малката, но изключително креслива и арогантна социална прослойка, която я изповядва, е елита на нацията – елит с монополно право над модерните демократични ценности. Окарикатурявайки и компрометирайки по този начин въобще представата за елит, тя замъглява преценката за истински стойностните идеи и лидери, от които днес се нуждаем, за да намерим верния ориентир във все по-объркания съвременен свят.

Персонажът на „градския аристократ-мисионер“ е толкова вреден и излишен, колкото  на скромния провинциалист, превърнал се в „господин за един ден“. Поредното разделяне и противопоставяне на нацията и нейния действителен елит този път може да се окаже фатално!        

 © Ангел Кондев – автор, 2019

© Copyright 2019 by Angel Kondev                        

рефлекси и акценти

ГРАДСКАТА ПРИСЛУГА С ПАПИЙОНКА И ВЪВ ФРАК

В българската интернет версия на голямата германска медия Deutsche Welle тези дни излезе един прелюбопитен текст. Негов автор е лансираният за безспорен авторитет по медийните въпроси доцент д-р (извинявам се, ако междувременно е станал професор) Георги Лозанов и е публикуван под заглавието „Защо удариха "Биволъ"?“*

Интересното в статията на медийния експерт не е позицията му в защита на скандалния сайт. Така е преценил, така е направил, а освен това вече има толкова информация по темата, че всеки непредубеден и критично мислещ читател може сам, стига да иска, да направи трезва преценка кой крив и кой прав в случая "НАП лийкс”.** Интересното е друго – начина на аргументиране, с който авторът постига (или поне си мисли, че постига) желаното от него внушение.  

Още в първите редове доцентът в Софийския и няколко други български университета манипулира читателя чрез изтъкването на особения статут на „Бивол“ като журналистиката „под чужд флаг“. „Ударът срещу "Биволъ" трябваше да напомни на журналистите "под чужд флаг", че връзките им извън България с нищо не ги защитават вътре в страната.“ – твърди той и развива тезата за предимството на „чуждестранната“ журналистика поради обстоятелството, че е независима от родното политическо статукво. Статукво, което по подразбиране е порочно и трябва да се отхвърли. „В прав текст“ и без каквито и да било доводи (от логически или фактологически характер) той  заявява, че „Бивол“ „без да е докрай чужда медия, се ползва със статут, който я поставя извън въпросното статукво и ѝ дава свободата с всички сили да играе срещу него“.

Ах това „статукво“. Заедно с другата вълшебна думичка „системата“ то трябва да обясни всичко. Дълбоко и философски. Толкова дълбоко и философски, че всъщност не казва нищо. Или, по-точно, услужливо насочва обществения дебат в „девета глуха“, ако използваме железничарския жаргон.

Но да се върнем на темата. Дали журналистите, воюващи срещу неправдите „под чужд флаг“, са по-независими от „статуквото“, сравнени с колегите си, водещи битката „под националния трибагреник“, явно е излишен въпрос за д-р Лозанов. По презумпция „чуждоземните“, за разлика от „туземните“ са имунизирани срещу опасните токсини на българското статукво. Защо, по-нататък, това е така той, разбира се, също не си дава труда да поясни. Може би, защото още мисли с понятията от безвъзвратно отминалото време на „желязната завеса“, когато истината за случващото се действително се научаваше от чуждите медии, може би, защото просто у него е жив атавистичния български рефлекс за безкритично обожание на всичко, идващо от чужбина?

Така или иначе, но, за да не увиснат съвсем експертните му констатации, той обилно ги гарнира с философски премъдрости за властта на медиите и разследващата журналистика в частност.

Фундаменталното му прозрение е, че „…Четвъртата власт… не е власт на медиите над хората, както изглежда на пръв поглед, а власт на хората над политическата власт, осъществявана чрез медиите.“

Каламбурът за властта на хората, осъществявана чрез медиите над другата власт, получавана и упражнявана в познатите ни исторически и актуални форми със съответните механизми и институции, е направо бисер. Вероятно по виждането на автора му той трябва да се приеме за такъв фундаментален принос в политическата философия, от който би увиснала мандибулата на самия Макиавели. Остава в допълнение, както в брадясалия виц от късния „соц.“, само да уточни поименно кои са хората, които имат правото да упражняват „власт над властта“ със своите медии. Вместо това обаче той бърза да надстрои своето умотворение със следващото почти библейско откровение: „Разбира се, медиите стават Четвърта власт, само ако са достатъчно независими от другите три власти, за да могат да упражняват контролната си функция над тях.“

Право „в десетката“. Абсолютната, неограничена от нищо и никого, сакралната власт на медиите. Кралят слънце „пасти да яде“, ако беше доживял да следва съвета на една друга печално известна коронована особа. Само дето поантата в титаничния теоретичен напън на ексцентричния учен има един малък недостатък. В нея е пропуснато най-важното, от което „четвъртата власт“ трябва да бъде независима: от властта на престъпните мафиотски структури, на олигархичното задкулисие – скритата зловеща власт, която чрез своите медии се стреми към контрол и подчинение на другите, на легитимните власти. Или не става дума за пропуск, за обикновено недоглеждане поради баналната академична разсеяност?!  

Вместо да отстрани този недостатък обаче, след като веднъж е изобретил подвеждащата представа за връзката „медии–власт“ титулуваният експерт с лекота започва да издава присъди, в които един и същ аргумент е използван по коренно различен начин в зависимост от това дали служи на „обвинението“ или на „защитата“:

Ако „биволската“ разследваща журналистика си служи с недоказани пред съда внушения – това е справедливо, възвишено, апотеоз на демокрацията. Ако държавното обвинение разкрие, че визираната медия е осъществявала незаконна, по същество престъпна дейност – това е осъдително, неморално, мракобесно, защото съдът още не се е произнесъл. Ако сайта „Бивол“ публикува данни за закононарушение на някой високопоставен в политическата и/или държавната йерархия – това е израз на будната съвест и енергия на гражданското общество. Ако въпросният висш сановник бъде уволнен – това е коварството и хамелеонската способност за оцеляване на управляващата върхушка, която е готова да жертва част от самата себе си в името на колективната си безопасност и осъществяване на пъклените си намерения.

Не бих обърнал сериозно внимание на текста на прехваления медиен специалист, ако той не беше квинтесенцията на един уродлив начин на политическо мислене и поведение. Уродлив, защото е основан на безочливи манипулации с користна цел и вреден за нормалното обществено развитие. И най-вече, защото арогантно се натрапва от политическата пропаганда на определени среди като  автентичното демократично мислене и поведение.

Сбърканите логика  и етика, ясно прозиращи в патетичния текст на Георги Лозанов, принадлежат на онази немного голяма, но изключително шумна обществена прослойка, която се самоопределя като елитарна, като носител на някакви „изконни“ ценности на „изтънчената“ градска буржоазия – клубът на „успелите“, „умните“ и „красивите“, кастата на „десните аристократи“, презиращи „левичарския плебс“.

Тъкмо тази обществена прослойка подхранва много от пороците на съвременното ни социално битие. И го прави в не по-малка степен от още живите демони на предишната тоталитарна държава. Всъщност май става въпрос за едно и също. Ако се вгледаме внимателно, под тежкия безвкусен грим на дамите и господата от „градското дясно“ лесно ще открием тарикатската гримаса на пролетариите от „градския слугинаж“. На градската прислуга, пременена с папийонка и във фрак, взети назаем.                                      

  

---

* https://www.dw.com/bg/защо-удариха-биволъ/a-49932714

** "НАП лийкс” – хакерската атака на информационните масиви на Националната агенция по приходите, в резултат от която защитените от закона лични данни на милиони българи станаха публично достояние.

София, август 2019 г.  

© Ангел Кондев – автор, 2019

© Copyright 2019 by Angel Kondev