СКРИТАТА ЕСТЕТИКА НА БУКВИТЕ. ДИСКРЕТНИЯТ
ЧАР НА БЪЛГАРСКАТА САМОЛИЧНОСТ
По
това време на годината, през изпълнените с див пролетен копнеж дни на май, в
главата ми винаги изплува един спомен, който за разлика от смътните проблясъци
на другите образи от невръстното детство е по-ярък и наситен с цветове, звуци и
аромати дори от тези на реалното ми към този момент възприятие.
***
Божури.
Много божури. Море от червени, розови, виолетови, бели и кремави божури,
преливащи на талази по каменливата главна селска улица, от която дъждът току-що
е отмил прахоляка. Слънцето пак е огряло и всичко под него просветва с
отблясъците от пожара на цветята.
Грижливо
умит и сресан, облечен в незнайно откъде появили се нови къси панталонки и закопчана
догоре шарена ризка с дълъг ръкав, обут в стигащи до колената бели чорапи и затворени
сандали, крача вдървено и мятам коси погледи към връстниците от махалата,
поведени като мен по улицата към тържеството, чието значение още не разбираме
съвсем. В този час на друг ден сигурно вече щяхме да обръщаме камъните на
реката за раци или да водим вечната битка между „стражарите“ и „апашите“. Но
сега маршируваме колкото тържествено, толкова и плахо към училището. Баба ми ме
е хванала здраво за ръка, а дядо ми пристъпва от другата страна с леко провлечената
си, накуцваща походка. И те, както и всички останали, повели деца и внуци в
същата посока, са облечени с празнични дрехи, в които ми изглеждат доста нелепо.
Сладникавата миризма на нафталин задушава аромата на божурите и се стеле над
множеството по цялата улица.
През
широко отворената порта влизаме в двора на училището, чиято едноетажна, несъразмерно
широка сграда е по-навътре в единия му край. От другата страна на улицата е
църквата с издигащата се до нея висока камбанария и двукатата постройка на
кметството, в която е и пощата. Основите на училището са повдигнати на около
метър над терена, така че пред входа му е направена малка площадка, завършваща
с няколко стъпала, които учениците трябва да изкачат, за да влезнат в него. На
нея е изнесен чин, върху който е закрепен обрамчен с масивна рамка портрет на
двама достолепни мъже, изправени един до друг. Портретът е излиняло фотографско
копие, но въпреки това изображението им е някак си живо и одухотворено. И двамата
са с къси бради, гъсти, надиплени от вятър коси, но докато на единия, очевидно
по-младия, са тъмни, на другия, по-възрастния, са побелели като на старците от
село. Гледат строго, тържествено към нещо някъде надалеч, което художникът не е
смогнал да изобрази. Тъмнокосият е стиснал в дясната си ръка широк, навит на
руло в единия си край лист, на който са изрисувани някакви причудливи знаци.
Още не знам, че са буквите, но това по някакъв начин ми е ясно от самото себе
си. Приближаваме и баба поставя китката божури пред портрета. Всички правят
така и скоро камарата цветя почти закрива лицата на брадатите мъже. После на
площадката до чина излиза бащата на едно от момчетата от другата махала, с която
открай време водим непримирима война – възпълничък човек с поизлинял костюм и старомодна
вратовръзка, за когото всички знаем, че е всемогъщият директор на училището. Зад
гърба му се строяват неговите питомци от най-горния му клас и в настаналата тишина
всички слушат неговото слово. Когато то най-после свършва, строените зад него
ученици запяват. „Върви, народе възродени, …“ се слива със звъна на църковната
камбана и мелодията отеква над потъналите в искряща зеленина баири, между които
се е сгушило селото.
***
24-ти
май. Денят на Светите братя Кирил и Методий по нов стил.
Наред
със спомена, който събужда в мен – нещо твърде лично и само по себе си
незначително, тази дата винаги предизвиква едно особено всеобщо настроение,
една непонятна за чужденеца масова еуфория, несъизмерима с приповдигнатостта
при другите чествания от националния празничен календар. Несъизмерима не
затова, че увлича в своята турбуленция хора от различни етноси и религии – това
в случая също е маловажно, – а, защото за разлика от всички тях е напълно
лишена от горделивото перчене със славни подвизи и бранни победи или
театралната скръб от трагични поражения. Екзалтация, лишена от онова неизбежно за
останалите празници противопоставяне на другите, на различните, на останалия свят,
което разтрошава, разломява историческото ни битие на ваши и наши, на врагове и
приятели, на герои и предатели. Във възторжения патос на „24 май“ всичко е
някак си успокоено, хармонично, озарено от мека сияйна светлина. Обсебени от
мощната ѝ енергия всички като че ли се отърсват от греховните си помисли, от
изпепеляващите ги страсти, от суетата на ежедневието и за миг, макар само за
един кратък миг, се сливат в онази общност, която ни дава право да употребяваме
думата народ; общност често имагинерна, емпирично почти неуловима като обектите
на квантовата механика.
Откъде
идва тази магия, откъде черпи силата си тази дата? – Дали голямата искрена
почит към равноапостолите Св. св. Кирил и Методий не носи в себе си нещо от
мистичното преклонение пред светци и пророци, прославили се в отдавна
отминалите времена с чудеса, предсказания и религиозна ревност?
Нищо
подобно! „24 май“ няма нищо общо с религиозния култ, с ирационалното
сакрализиране на Светите братя. Всъщност това е датата, на която българите
всяка година честват не самите тях, а своята азбука. За нейното създаване
просветителското им усърдие наистина има ключова роля, но по своите обективни измерения
тя надхвърля своя първоначален замисъл, първоначално заложената в нея (и чрез
нея) цел: обективен резултат, който е неочакван, а дори и противоположен на
този замисъл и на тази цел.
Както
в предходното историческо развитие, така и в съвременността българите заявяват
(и постоянно препотвърждават!) своята самоличност чрез графичните знаци, с
които четат и пишат на родния си език. Един уникален феномен, в перспективата
на който може да се открие важен ключ към разбиране взаимодействието на различните
култури в съвременната епохата, разкъсвана между „глобализацията“ и
„мултикултурализма“, от една страна, и етно-религиозния „фундаментализъм“ и
възраждащия се „национализъм“, от друга.
***
И
все пак, не е ли твърде екстравагантна и съмнителна или най-малкото спорна тази
самоидентификация чрез знаците за запис на речта?
Накърнена
ли е с нещо самоличността на различните народи в Европа, които при всичките си
културни различия и факта, че езиците им принадлежат не само към различни езикови
групи (романска, германска, славянска от индоевропейското семейство), а и към
различни езикови семейства (турски, унгарски, фински, естонски от
уралско-алтайското), са възприели
латиницата като графична знакова система за запис на своята реч? – Едва ли! Да
се твърди подобно нещо би било претенциозна спекулация, напълно лишена от
емпирични основания. Както би било наивно да се твърди, че гърците са такива,
каквито са, само защото четат и пишат с азбуката на античните елини, а
руснаците и монголците дължат специфичните черти на културното си битие, защото
го правят на кирилица.
В
какво тогава се състои тази странна и на пръв поглед непонятна връзка между
българите и тяхната азбука?
Колкото
и да е примамливо в контекста на съвременната духовна ситуация, наситена с
конспиративна тайнственост и ирационални фантазии, място за мистика няма. „Тайната“
тук се крие в едно историческо обстоятелство – по-скоро случайно, отколкото
закономерно, – което като че ли убягва от погледа на изследователите, въпреки
детайлно реконструираната картина на движещите сили и борби в отдавна
отминалата епоха, когато българската азбука се появява: на стремежа към
консолидация на младата българска държава и противодействието на центробежните
течения, заплашващи разпада ѝ; на политическите интриги между Рим и
Константинопол в противоборството им за
надмощие в християнския свят; на духовните търсения на наскоро уседналите
номади, решили да градят общото си бъдеще в усойната сянка на дебнещата
отвсякъде враждебност.
Особената,
напрегната „любовна връзка“ между идентичността и писмеността на българите се корени
в това, че българската азбука се създава и става устойчив, а заедно с това и
фундаментален елемент от българската културна традиция в коренно различни условия
от тези на гръцкия си прототипи. Същото различие ще открием и при сравнението с
латиницата, която оказва не по-малко значимо влияние върху графичния дизайн на
българските букви, създадени най-вероятно в Преславската книжовна школа в края
на 9-ти или началото на 10-ти век.
И
гръцката, и латинската азбуки, макар и възникнали още в античността, се
утвърждават като функциониращи и до днес графични знакови системи за запис на
речта в „семантичното поле“ на имперското мислене, на имперските светогледни,
нравствени и социално-политически представи – на смислите и значенията в „логиката
и етиката“, завещани от старата Римска империя. Българската азбука се появява и
еволюира извън този имперски контекст.
Тъкмо
затова както в гръцката, така и в латинската писмености ще открием един
„генетичен маркер“, който – за добро или зло – не присъства в „генома“ на
българската: отчуждението, дистанцията от личното, от съкровеното, от малкото
по мащаб, но огромно по силата на въздействието си върху индивида интимно
преживяване на нещата, изразявани с думите. Хоризонта при тях е по-широк и по-далечен,
и затова по-бурен и лишен от уюта на връзката с непосредственото обкръжение на
обикновения човек. Обратно – в българската писменост като че ли е кодирана идеята
за една приближеност, една скъсена дистанция между думите и делничното,
всекидневното, лишеното от амбицията за власт и господство възприемане на света;
възприемане същевременно дълбоко емоционално, пронизано от дълбока емпатия,
помагаща да се разбере и присвои другостта без да бъде подчинена и обезличена.
Тук
не става въпрос за елегантна метафора или алегория, пропагандиращи чувството на
патриотичен възторг пред българската азбука. Визирам реалния процес, при който
се осъществява „транскрипция“ и „кодиране“ на светогледни представи и ценности,
на социално-културна „логика и етика“ в един недостатъчно изследван все още
обект на „естетиката“ – в графичния дизайн на писмените знаци. Подобен на него
е процесът, който транслира специфичните за дадена общност начин на мислене и
форми на колективен живот в доминиращи художествени символи през определена
епоха, а общата им „матрица“ може да се търси в механизма на въплъщаването им в
лексиката и граматиката на езика, на който общността се изразява.
След
античността гръцката и латинската азбуки се утвърждават и дълго време функционират
в социално-културните условия на космополитни (наднационални и етнически
всеядни) политически образувания, поради което графичните им знаци абсорбират,
закрепват и пренасят във времето имперските начини на мислене, ценности и архитектура
на обществено-икономическите структури. – Мислене, ценности и социално-политическа
архитектура, които при цялото концептуално различие между Изтока и Запада са сходни
и в еднаква степен ясно и безкомпромисно разграничават „Божия“ от „Земния“ град,
а със самото това владетелския палат от паланката на поданиците; мислене,
ценности и социално-политическа архитектура, оставащи еднакво хладни и
високомерни към измеренията на живота отвъд блясъка, героизма и трагизма на
световната слава.
Създадена
и утвърдена в среда без (и по същество противопоставяща се на) подобна имперска
перспектива, българската графична система за запис на словото в своята естетика
акумулира и пренася през историята концепцията за запазване на живата връзка
със специфичното, локалното и егалитарното в общностното битие на тези, които я
използват; концепция, която скъсява дистанцията между сакралното и профанното,
а със самото това отнема част от божествения ореол на властта и възпрепятства
създаването на строга, непреодолима демаркационна линия между обикновените хора
и елитите. – Една „скрита естетика“ на българската азбука, която е в органично
единство със създалата я културно-историческата традиция и затова откъсната от
нея се изпарява, анихилира, както се случва при нейното вкарване в употреба за
реализирането на органично чуждата ѝ руска имперска доктрина.
***
Пак
е 24-ти май. От този ден в спомена ми ме дели време, в което са се сменили
най-малко две поколения, а с тях и много други неща.
До
неузнаваемост се промениха технологиите, представите за микро- и макрокосмоса,
за „доброто“ и „злото“. Но има нещо, което все още не се е променило:
озарението и възторгът, които заливат улиците и площадите на българските
градове и села на 24-ти май. Най-българският и единствено обединяващ всички
празник. Денят на българската азбука, наречена още „кирилица“ в памет на
забележителния християнски учен и просветител от 9-ти век Константин-Кирил
Философ.
За
някои българската азбука днес е досаден анахронизъм, който само допълнително
затруднява общуването на големите световни езици. Погледнато прагматично, за
комуникацията в много области от съвременния живот подобно виждане е разбираемо,
а фактът, че Константин-Кирил Философ заедно със своя брат Методий са
канонизирани за светци и обявени за Покровители на Европа има единствено
музейно, сантиментално значение. Но въпреки това си струва да се замислим за още
един факт: именно българската, а не някаква измислена „славянска“ е вече
третата официално приета в Европейския съюз азбука. – Сам по себе си скромен
факт, който, макар вероятно да е продукт на протоколна (политическа и
юридическа) вежливост, може би намеква все пак за някаква притаена потребност
на западната цивилизация от приобщаването на българската културна самоличност;
приобщаване на кодираното в естетиката на кирилицата хуманистично послание на
българския език, на който са създадени и, надявам се, ще бъдат създавани
изключително високи образци на европейската култура.
„24-ти май“ не е нито сантиментално
преживяване на исторически спомен, нито реакция, породена от – реален или мним
– комплекс за малоценност.
Той
е нещо друго.
Напишете
„мама“ и „татко“, а до тях същото с другите, все по-често използвани в модерната
комуникация латински букви: „mama“
и „tatko“.
Колко уж е близко, а същевременно безкрайно далеч. И ако го напишете не с
помощта на компютърната клавиатура, а с останалата в миналото писалка, със своя
собствен почерк, който удебелява и изтънява линиите на графичните знаци по
уникален само за вас начин в зависимост от натиска на писеца, полагащ тънката
мастилена струйка по листа хартия при възходящото или низходящото си движение,
отдалечаването в смисъла и значението на двете прости двусрични думи, записани с
различни букви, ще добие астрономическо измерение.
Това
е „24-ти май“. – Магията на „скритата естетика“ на буквите, в която се оглежда
„дискретният чар“ на българската самоличност. Тя изглежда все още действа в
нашия тъй рационален свят!
София, май 2019 г.
© Ангел Кондев – автор, 2019
© Copyright 2019 by Angel Kondev
Няма коментари:
Публикуване на коментар