„КОНСПИРАЦИЯТА
КТБ”. СКРИТАТА ДРАМАТУРГИЯ НА ЕДИН ПРЕДИЗВЕСТЕН ФАЛИТ
„Да, има нещо гнило във Дания”* - възкликва благородникът Марцел в четвъртата сцена
от първото действие на безсмъртната шекспирова трагедия Хамлет, с което създава
онази емоционална нагласа за възприемане на последващото повествование, която
няма да напусне читателя до последния му
ред.
Има нещо гнило и в цялата история с
фалита на Корпоративна търговска банка (КТБ), и усещането за това започва от
самото ѝ начало. Сценарият, по който се развива аферата, изглежда като несръчна
заемка от евтина холивудска лента, а посланията на участниците в екшъна –
банкери, политици, прокурори, експерти – са толкова противоречиви и объркани,
че пораждат у зрителя на „спектакъла” натрапчивия въпрос дали в думите им въобще
има нещо вярно.
Цялото говорене – официално и медийно –
по случая КТБ (или „казуса” КТБ, както биха се изразили любителите на изящната
научна словесност от определени политически среди) може да се резюмира в няколко
„опорни точки” – криминален обир с известни извършители, строго наказание за
лошите , държавна защита за добрите и др. подобни, които вместо да разкрият
замисъла на драматурга по-скоро целят
ловко да го прикрият. На всичкото отгоре в осветеното пространство на сцената
вече седмици наред се щурат третостепенни персонажи – касиерки, счетоводителки,
подуправители, прокурори и дори един пилот на самолет, докато големите
„трагически” герои продължават да се размотават из гримьорната и човек започва
да се чуди дали въобще ще излезнат от там до края на представлението.
Сигурно за постановчика и репликите, и
сценичното поведение на героите в пиесата звучат автентично. Все повече зрители
обаче като че ли не са на това мнение. Нещо в развитието на действието им се
изплъзва, характерите са изградени неубедително, диалозите са кухи и
изкуствени. Пушката, която в първата сцена е висяла на стената в следващата ни
в клин, ни в ръкав е заменена с платно на сюрреалист (разбира се, евтина репродукция),
а за капак на всичко накрая все пак гръмва, но някъде зад кулисите.
Хайде сега, – ще каже някой – какво
искате от такъв зрител, който няма необходимата естетическа култура, за да
осмисли предлагания му шедьовър?
Вярно е, че няма. Не само естетическа
култура, но и икономическа такава. Може би и политическата му накуцва въпреки
самочувствието, че по рождение разбира от политика така, както разбира и от
футбол. Гледа театралното представление и се напъва да го проумее с целия
присъщ му дефицит от факти и експертен потенциал. Но все пак не е толкова
наивен и интуитивно схваща, че всяко следствие трябва да си има причина и ако
не я разберем, няма да разберем и това, което тя е породила. Казано на жаргона
на криминалистите, докато не се разбере мотива на престъплението, всички улики
към евентуалния извършител остават неубедителни. А предлаганата му драма
„Конспирацията КТБ” щедро го залива с улики, но не иска да обели и дума по
въпроса за мотива, т.е. за нейната причина.
Затова същият този обикновен зрител, лишен
от необходимия експертен потенциал и информацията, ревниво пазена от автора и
режисьора на представлението, за което се е охарчил, започва да си задава
най-различни въпроси:
Как стана така, пита се той, че една обикновена
търговска банка успя да съсредоточи в себе си такъв мощен финансов ресурс? Кой,
защо и как успя да я „помпа” толкова дълго и с каква цел? И защо точно в този
момент за някого стана неизгодно тя повече да функционира? Кой е авторът на
анонимния слух, с който започна нейното „клатене”? Защо му трябваше на
собственика ѝ сам да иска квестори да влязат в нея и да ровят из далаверите му?
Защо толкова пък едни други хора искат тя час по-скоро (и въпреки действащия
закон) да бъде фалирана? Ако бъде обявена все пак в несъстоятелност кой и на
каква цена ще купи лошите ѝ кредити? Имат ли нещо общо най-големите длъжници на
банката с фирмите дето ще участват в големия енергиен проект, който засега е
замразен по искане на ЕС? Може ли дълговете им да бъдат купени от задграничния
участник в проекта и какво би се случило тогава, ако проектът все пак започне
да се реализира по „европейските правилата”?.....?.....?
Без да е чел декартовите „Правила за
ръководство на ума” изтерзаният от режисьорските хрумвания зрител рано или
късно ще започне да си отговаря на тези въпроси, навръзвайки в здрава логическа
верига достъпните му факти. И да проумее скрития замисъл на драматурга подобно
на Хорацио в края на трагедията, която споменах в началото:
„…..Туй ще бъде повест
за плътски действия, злодейски страсти,
за противоестествени дела,
за злополуки и съдбовни грешки
и най-накрая за коварни козни,
обърнали се срещу тез, които
са ги замисляли. За всичко туй
аз вярно ще разкажа.”
*Запазен е
правописа от превода на Валери Петров в изданието „Уилям Шекспир. Избрани
трагедии” на Народна култура от 1983
година.
