ЗА ПОБЕДИТЕЛИТЕ И ЦЕНАТА НА ПОБЕДИТЕ
„Още една такава победа — и ние сме загубени!” – Епирският цар Пир след победата над римляните в битката при Аскулум през 279 г. пр.н.е.,
която му коства твърде много жертви (Плутарх, Живота на Пир).
„Сърцето ми се къса от ужасните загуби, които понесох сред моите приятели
и другари, и моите бедни войници. Повярвайте ми, нищо освен загубена битка не
може да бъде и на половина толкова тъжно, колкото една спечелена битка.” — Фелдмаршал Артър Уелсли,
херцог Уелингтън, след победата си над Наполеон Бонапарт в битката при Ватерло през 1815 г.
Ранен и доста мрачен февруарски
следобед в деня, когато се отбелязва годишнината от гибелта на Васил Левски. Този път кръглата сто и четиридесета. И
доста по-различна, защото по улиците на столицата и някои от по-големите
градове в последните дни шестват гневни хора, опълчили се срещу непосилните
сметки за електрическата енергия, консумирана от тях през предходния месец.
Исканията за санкции и дори национализация на трите действащи в страната енергоразпределителни
дружества бързо са прераснали в лозунги за оставката на правителството.
Напрежението видимо ескалира и всички с притаен дъх очакват развитието на
гражданския протест
Закъснявам за час, тъй като
търпеливо съм чакал реда си на опашката пред единствения асансьор, който може
да ме въздигне до петия етаж на огромния учебен корпус. Аудиторията е на другия
край на дългия коридор. Сега ми се струва безкраен и забелязал скупчилите се
пред вратата й студенти, крача с максимално допустимата за мен скорост.
Усмихвам се извинително и докато отключвам вратата (за какъв дявол я измислиха
тази система със заключването на залите така и не разбрах) чувам зад гърба си
приглушеното боботене от нечий все още мутиращ глас, в което разпознавам
познатото, но напоследък малко позабравено „всеки ден ще е така до победата”,
към което някакъв фалцет от по-задните редици притуря „оставка”. Следва,
разбира се, всеобщ кикот.
– „Ще обсъдим и тази опция, ама
малко по-нататък, по време на сесията” – казвам шеговито докато развеселените
от закачките на колегите си млади хора се настаняват зад банките. – „Че то
вижте какво стана” – влизам в тона им, перифразирайки литературния класик – „като
повлече крак папата и заваляха оставки, та цяла неделя.”
– „Ама сериозно, вие какво
мислите за протестите” – изстрелва срещу мен едно симпатично очилато момче със
същия дрезгав тембър, който преди малко бях дочул зад гърба си, явно усетило,
че не съм склонен да дискутирам предложената ми по този нестандартен начин
тема.
– „Айде стига бе,” – почти в
хор простенват няколко души, седнали вече по местата си, – „не сме дошли да
слушаме такива работи. Който иска да протестира, да си ходи. Никой не го спира.
Не ни занимавай с тия щуротии.”
Очевидно е, че малцинството,
което иска да обсъждаме темата, активно поддържа протестите, а повечето, за
които тя е досадна, очакват да се придържам към темата от учебната програма,
която им раздадох в началото на семестъра. Духът на раздора обаче е изскочил от
бутилката и първият час минава в надвикване, при което никой не слуша другия.
Въпреки солидния си опит не успявам да овладея ситуацията. Призивите ми за
взаимна чуваемост и използването на аргументи вместо безсмислени монолози и
размяна на епитети остават глас в пустиня. Не помага дори цитата от Волтер (за
един-двама името звучи познато, но не могат да си спомнят във връзка с какво са
го чували), до който в своята безпомощност прибягвам. Прословутото „не съм съгласен с това, което казваш, но
докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш”. В отговор този, от който
тръгна цялата дандания в прав текст ми казва, че е очаквал от мен да ги
„нахъскам” вместо да им пробутвам някакви тъпи сентенции. Все пак определен
резултат от дискусията има – след междучасието в аудиторията са останали
по-малко от половината студенти, дошли за първия час. Главно от гласовитата
агитка, интересуваща се от протеста. Другите просто са напуснали
полесражението. Поради липса на противник завърналите се в залата се умълчават,
а аз продължавам по предвидената програма.
Вечерта по телевизията уморен гледам кадрите от уличните баталии, а на
другия ден оставката на правителството е факт. Активното малцинство е „победило”
пасивното мнозинство. През следващите дни протестите постепенно затихват, а
ораторите, давали тон на агитките, започват да се карат за това какви точно са
били техните искания и кой от тях е по-легитимен. Нощната тишина постепенно се
връща на площадите и в нея увисват натежали от тревога въпроси…..
…..Месец по-късно пролетта плахо навлиза във владенията си. Протестите
са станали още по-рехави, а посланията им са се размили в медийната шумотевица
и нестихващото политическо дърдорене. Ситуацията, както се изразяват
съвременните нотабили, е овладяна. Парламентът е разпуснат, формиран е служебен
кабинет и всички са втренчили поглед към скорошните „предсрочни” избори. Избран
е и нов патриарх, а света се сдобива и с нов глава на католическата църква.
Междувременно няколко души са намерили смъртта си по най-нелеп и ужасяващ начин,
придавайки на бунта някакво мистично измерение. Никой не е в състояние да
обясни тази вълна от самозапалвания. Умълчали са се дори всезнаещите
политолози, социолози, културни антрополози и психотерапевти, поради което информацията
за инцидентите е суха и служебна като бюлетина за нивото на река Дунав. Само двама-трима
самонадеяни графомани, чиито писания са се изпречили пред погледа ми в
необятното информационно пространство, се опитва да интерпретира случилото се в
стилистика на романтичния соцреализъм. Нещо от рода на „изгори, за да светиш”. Вижда
ми се доста семпло и най-вече пошло. Все едно да напишеш, че тиванския цар Едип
си избол очите, вдъхновен от „ослепей, за да прогледнеш”. Въпреки, че като се
замисли човек има някаква връзка – все става въпрос да избягаш от света. Че има
връзка – има. Ама пък от друга страна не се връзва. Нали победителите не бягат.
Нали гордо триумфират, дори когато победите им са пирови…..
…..Преди много години се бях вживял в ролята на водещ публицистични
предавания по двете програми на единствената тогава държавна телевизия И до
днес не знам как съм изглеждал в това си амплоа, но със сигурност се бях сдобил
с няколко трохи от мимолетната слава, която малкият син екран осигурява на
всеки, показващ се често на него. По това време направих нещо, с което никак не
се гордея.
В един слънчев есенен следобед няколко дни след парламентарните избори,
на които младите сили на демокрацията бяха извоювали историческата си победа „с
малко, но завинаги”, се бях запътил за среща с редактора на предаванията
(отдавна покойник, лека му пръст), за да обсъдим организацията на следващия
дебат. Докато изнервен чаках автобуса на празната спирка в другия край на
града, към мен се приближи млад мъж, когото виждах за пръв път. Той обаче ме
позна. Втренчи се в лицето ми и сбърчи чело от усилие да си припомни къде ме е
срещал. Явно не успя, но дружелюбно се ухили, вдигна ръка с характерния знак за
поздрав и екзалтирано изрева „Победа!”. Аз също се радвах на победата, но вече
бях видял и чул достатъчно много, за да бъда толкова възторжен. Отвърнах на
искреното му приветствие доста сдържано и внимателно го огледах. Овехтяло
дънково яке, протрити панталони с неопределени цвят, материя и кройка, ожулени
обувки от модел, подходящ за всички сезони. Не знам защо, но изведнъж ми стана симпатичен
и изпитах потребността да му кажа нещо мило. Приближих го, сложих ръка на
рамото му и ни в клин, ни в ръкав изръсих, че някои може и да са победили, но
той май не е от техния отбор.
В това време автобуса дойде и аз чевръсто се метнах в него. Той не ме
последва. Остана на спирката. Беше застинал с опулен поглед, опитвайки се да проумее
това, което бе чул.
Още докато раздрънканият прашен „Икарус”, гордост на социалистическата
автомобилна индустрия, ме носеше към Орлов мост, където съвсем наскоро стотици
хиляди бяха изразили волята си за промяна, започнах да съжалявам за изпуснатите
случайно думи. Че човекът от спирката не беше от отбора на победителите беше
ясно и скоро животът щеше да го потвърди по най-категоричен начин. Но дали
трябваше да му го казвам? Защо не го оставих да изживее пълноценно невинната си
илюзия?
Този въпрос ме измъчваше дълго, докато накрая паметта по силата на
естествените си механизми не го бе изтласкала в своята периферия. Сега
събитията отново го върнаха в осветената зона на съзнанието ми.
Не знаех кой е този човек. С какво се занимава, каква е професията му.
Може да е бил един от онези, които автобусите с табела „служебен” откарваха до
огромния металургичен комбинат, тогава все още тровещ града и широкото поле
около него. Може да е бил лекар, учител или дребен чиновник, едвам свързващ
двата края с мизерната си заплата. Не знаех дали е женен, ерген или разведен.
Не знаех за какво мечтае и от какво се страхува. Не знаех нищо. Можех само да
се досетя, че в него имаше надежда. Надеждата, че животът му няма да е
безсмислен. Да мине като черно-бял сън сред декора от олющени панелки.
Надеждата, която в онзи далечен есенен ден го правеше победител. Надеждата, без
която всяка победа се превръща в поражение.
Не знам какво е станало с този човек. Не знам дали въобще е жив. Може
би вече е мърморещ посивял пенсионер от опашката пред лекарския кабинет в
кварталната поликлиника. Или заработва по нещо „на парче” по сергиите около
спирките на градския транспорт. Може пък и да е успял да изплува от мътния
водовъртеж на отминалите години. Да крачи нахакано по коридорите на някое
учреждение, в което има кабинет с изписано на вратата му име. А защо не и да
обитава луксозен офис в модерен бизнеспарк, до който всяка сутрин го отвежда
лъскава лимузина с шофьор. Не знам. Не знам и дали е запазил своята надежда. Да
е успял да я запази, каквото и да се е случило с него. Или е претърпял
най-тежкото поражение.
Знам само, че докато надеждата е жива, ще има победи. И който я носи в
сърцето си може да стане победител. Останалото е бутафория. Проста бакалска
сметка надраскана на къс мазна амбалажна хартия.
Знам също, че където има надежда, там има вяра и любов. Където ги няма,
битката е загубена.
© Ангел Кондев – автор, 2013
© Copyright 2012 by Angel Kondev
