рефлекси и акценти

     
                               УМБЕРТО ЕКО ЗА ШИСТОВИЯ ГАЗ В БЪЛГАРИЯ
  или „храна за размисъл” пред тъмната страна на виртуалната революция

         Наскоро мой студент ми отправи питане дали за написването на своето есе върху перспективата пред модерното българско общество, видяна с очите на неговото поколение, може да използва материал, който му попаднал, докато се реел във виртуалното пространство. Есетата бяха допълнителна „опция” (казано по-директно – направо „бонус”) към теста, на основата на който исках по обективен и безпристрастен – а от гледна точка на студентите заядлив и безсърдечен – начин да оформя семестриалните оценки по водената от мен дисциплина. За съжаление добронамереността ми по правило оставаше недооценена, защото повечето работи, които получавах, се свеждаха до механично компилиране по технологията „copy-paste” на зашеметяващите теоретични достижения на анонимни титани на мисълта и словото, ощастливяващи къде безкористно, къде по примера на древните софисти срещу скромно възнаграждение, жадуващите за знание млади души. И тъкмо по тази причина въпросът на моя студент ме зарадва:
          – „Ето един млад човек, който се отнася отговорно към поставената задача и е решил да разсъждава самостоятелно, проучвайки някакъв източник” – казах си аз. – „Де да бяха всички като него”.
          Преди да му отговоря ентусиазирано се заех да проучва съдържанието на текста, който можеше да се прочете на изпратения от него адрес:
http://neverojatno.wordpress.com/2012/01/12/eko/

           Ставаше въпрос за интервю на известния писател и учен Умберто Еко, дадено за една от най-големите и авторитетни радиостанции в страната във връзка с излизането на последната му книга на български. Беше публикувано под шокиращото заглавие „България?! Там тези, които мислят за бъдещето емигрират”. От пръв поглед се разбираше, че интервюто няма нищо общо с автора на превърналите се в бестселъри романи и множество блестящи теоретични трактати – сайта се беше специализирал във фабрикуването на подобни „интервюта” и откровено манифестираше това, помествайки ги под общата рубрика „Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!?”
       Проблемът идваше от другаде – не можех да определя жанра на публикацията. Примамливото предположение, че е сатира, гротеска или нещо от този род се разминаваше с прекалено мрачния и менторски тон на изложението, който по-скоро кореспондираше с идеята за някакво откровение, вложено за по-сигурно в устата на литературния и научен авторитет, на когото, няма да крия, бях „фен”. Въпреки, че по скромната ми преценка не съм лишен съвсем от чувство за хумор, възприех написаното като неуместна проява на дебелашки (дори просташки) вкус и затова с най-сериозен и загрижен тон побързах да напиша на моя студент, че може би не е догледал нещата и е пропуснал да забележи очевидното, което от своя страна прави „материала” негоден като отправна точка в собствените му разсъждения.
          За моя изненада обаче, в отговора, който последва, не се съдържаше никакъв намек за отказ от избрания текст като основа за написването на неговото есе:
           – „Поразрових се и интервюто май наистина не е истинско” – гласеше той, – „но това няма голямо значение, важното е, че дава много храна за размисъл”.
За последното изглежда беше прав!
                                                                                                                                                             **
         Умберто Еко е голям ерудит и сигурно знае за България повече от този, който в „интервюто” говори за нея от негово име. Може би точно поради това ако реално му се наложеше да отговаря на въпросите, отправени към виртуалния му двойник, едва ли би стигнал до разтърсващите със своята дълбочина прозрения, че тя е „една от малкото страни, в които” големите исторически събития, разтърсващи света днес, „остават извън кадър и обществото не реагира или, ако го прави, то е вяло и апатично, да не кажа безлично”, че по времето, „когато Източна Европа преживяваше това, което сега преживява арабският свят…промяната [в България] премина някак си спокойно, лежерно, да не кажа, че това, което трябваше да стори обществото, бе сторено от комунистическата върхушка…, [а] властимащите свалиха сами себе си, пребоядисаха се и отново поеха управлението, докато обществото им ръкопляскаше по площадите, имитирайки някакви опозиционни митинги, дори не и протести.” Обобщено че „…ако погледнем държавата ви като цяло, то тя привлича внимание именно със странното спокойствие, царящо в нея…Реакция няма. Прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я е отредил…България е една умираща, изчезваща държава, чието общество е загубило способността си да реагира адекватно на наглостта на подлеците, наметнали върху си наметалата на демокрацията и пазарната икономика и представящи се за политици и бизнесмени”, а вие, българите, „се топите. И то не бавно и полека, а със скорости огромни в исторически план. Вие сте единствената държава в Европа, която действително е заплашена от изчезване и дори наименованието България да продължи да съществува, то хората, населяващи тази територия надали ще имат нещо общо с българите, или ако имат, то ще [е] толкова, колкото общо имат българите с траките. Такъв процес на изчезване на дадена нация е рядкост да се наблюдава, особено в съвременния свят, затова и вие представлявате интерес за редица изследователи и за мен в частност.”
       Тези забележителни по мащаб (и, както казах, разтърсващи със своята дълбочина) прозрения двойникът на големия учен и писател не държи да аргументира кой знае колко. – Нещо там, колкото да не е съвсем без нищо, за закриването на болници и обезлюдяването на села, кой знае защо явило се като следствие от строежа на пътища и църкви. Така де, нека се аргументират начинаещите интелектуалци. Големите просто даряват света с истини от последна инстанция. От рода на последващото проникновено наблюдение върху интимната структура на социалните субекти и сили, причинили окаяното положение на българското общество, с което геният отново ни втрещява с размаха на мисълта си: – „Обществото и не само вашето се дели на три части: Такива, които са забили поглед в миналото; такива, които живеят изцяло в настоящето и такива, които гледат в бъдещето.”
          Не ще и дума, че това е безспорен теоретичен връх, който от гледна точка на историческия корен на европейската цивилизация може да се съизмерва само с малко на брой твърдения в Стария и Новия Завет, а в по-модерна перспектива с физическите принципи на „относителността” (Айнщайн) и „неопределеността” (Хайзенберг). От неговата висота вече не подлежи на никакво съмнение емпиричното заключение, че коренът на злото е в сегашната икономическа и политическа доминация на първите две социално-психологически категории, докато третата, която е носителя на човешкия прогрес в най-универсалното значение на този термин, е „смачкана” и изхвърлена от голямата сцена на обществения живот. На хората, които принадлежат към тази последна група „не им се дава поле за изява, нямат възможност да развият и реализират идеите си… Те търсят място, където могат да осъществят мечтите си, без да се страхуват от неизвестното, без да се задоволяват с илюзорната моментна сигурност.”
          И тук следва това, което е поантата в разсъжденията на „мислителя”: „България не е това място – там тези, които мислят за бъдещето емигрират!” Което обаче не бива да ни притеснява прекалено. – „Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни.”
          Достоен финал за титаничния интелектуален напън, който наистина ни осигурява много „храна за размисъл”. Само дето от нея май понамирисва на развалено.
                                                                                                                                                             ***
           Има ли смисъл да се спори с Умберто Еко?
          Ако е с автентичния си заслужава. Най-малкото, защото като учен с вкус към емпиричните факти би приел с респект резултатите от последното мащабно изследване на българския генотип, които доказват силната ни „кръвна връзка” с много от популациите в средиземноморския регион и особено в северната част на Италия. И би коригирал крайния си възглед за отсъствието на „тракийска следа” в нашия произход, лансиран в „неговото” интервю. – Доколкото си спомням той беше роден тъкмо в италианския северозапад (Алесандрия, провинция Пиемонт) и като нищо може да се окаже далечен роднина на днешните български кандидат-емигранти, които „мислят само за бъдещето” и „страстно искат да реализират идеите си”. В тази връзка вероятно би се вслушал и в съвета по-внимателно да се вгледа в безпристрастната статистика за социалния, образователен и етнически статус на вече осъществилите емигрантската си мечта на Апенините. Сигурно не би отхвърлил и аргумента, че механичното сравнение на съдържанието и динамиката на промените в нашия обществен живот през последните две-три десетилетия с тези в другите (източно-, централно- и западноевропейски, арабски и т.н.) страни е несъстоятелно, ако не се вземат предвид множество сложно преплетени обстоятелства, които независимо от наличието на някаква обща тенденция им придават неповторима национална (етнокултурна) специфика. Накрая, с житейския опит на човек, преживял като дете трагичните събития в страната си по времето на фашисткия режим и Втората световна война, струва ми се би разбрал екзистенциалното и емоционалното измерение на жертвите и усилията на всички обикновени хора, които далеч от медийната шумотевица направиха така, че нещата в България все пак се случиха и тя възкръсна от руините на социализма, заменила унизителната си колониална зависимост от Съветската империя с достойното си членство в Европейския съюз – държава с преднина от светлинни години пред много от сочените като пример за гражданска активност; държава, скъсяваща с всеки изминал ден дистанцията от тези, в които щели да се сбъднат мечтите на гражданите на света със зареян в бъдещето поглед.
        По тези причини има смисъл да се спори с истинския Умберто Еко. Който познава творчеството му знае, че той винаги притежава и използва аргументи, и затова има способността да чува и приема аргументите на другия.
            Да се спори с двойника на Умберто Еко при първо приближение е напълно безсмислено. Той не използва аргументи, а само повтаря до припадък мантри и издава присъди. Но дали все пак у него не е останало малко от способността да чува и приема аргументи?
          Кой е този мистериозен създател на апокалиптични видения и сюрреалистични химери? Какво иска, в какво вярва, към какво се стреми?
                                                                                                                                                            ****
           В своите собствени очи той принадлежи на породата, която почти е добила безплътното съвършенство на небесните ангели. – Породата на хората, „които живеят с мисълта за бъдещето,… които движат света”, на тези, които „осмислят това, което е било и което е в момента, и чертаят пътя на бъдещото развитие”, на „откривателите, мислителите и идеолозите на обществото”, на „строителите на новите обществени взаимоотношения, на хуманизма…, които търсят смисъла на живота.” Накратко – той е един от тези, за които се казва, че са солта на живота.
          Дотук – добре! Само дето у мен се е загнездило подозрението, че тази сол е някакъв евтин заместител, безвкусен ерзац, създаден от модерната химическа индустрия, загрижена за здравето ни във времената на „голямото плюскане”. Не бяха ли откривателите на нови хоризонти малко по-смели, малко по-резистентни на убийствения натиск на средата или нещо бъркам. Кой, кога и къде е дундуркал истинските изобретатели, откриватели, бунтари, хуманисти, големите майстори в изкуството? Хайде сега да не даваме банални примери от по-далечната и по-близка история. Достатъчно е да се огледаме около нас и да видим толкова много хора, които без излишна патетика и фалшив показен драматизъм променят обстоятелствата с цената на всичко, често с цената на невероятни лишения и страдания, понякога дори с цената на собствения си живот, а не търсят ВИП-условия за своята реализация, не хленчат и не се огъват пред първото изпречило се по пътя им препятствие.
          А може би става въпрос за нещо друго и всички високопарни приказка за хората, „които живеят с мисълта за бъдещето”, „които движат света” и т.н., и т.н. не са нищо друго, а само параван, прикриващ липсата на големи идеи и идеали. Дали величината на мечтите в случая не се измерва просто с размера на заплатите и количеството на консумираните стоки и услуги? Ако е така, ентусиазираният почитатели на виртуалния Умберто Еко ще остане жестоко разочарован, защото глобалният свят, на който той се изживява като пионер, е пренаселен със себеподобните му и в него специални преференции за подобни герои не са предвидени.
          Но нека да не съдим прекалено строго нашия хуманист – строителя на новите обществени отношения. Зад съдържанието и стила на посланието му се очертава неговия доста противоречив, но в крайна сметка не и антипатичен интелектуален, емоционален и социален силует. Както и големия му проблем, който заслужава добронамерена съпричастност.
       Той знае кой е известният италиански писател и със сигурност е чел нещо от него. Образован е и не трябва да се съмняваме, че може да напише своето CV в европейски формат при това на сносен английски. С компютърните технологии е на „ти” и ако вече не е ученик или студент, притежава най-малкото една бакалавърска или магистърска диплома по някоя престижна специалност. Няма да го видим в задимените квартални кръчми, а да го срещнем в чалготеките е малко вероятно. Не ходи също да се бие по стадионите дори да обожава футбола и да е страстен почитател на бирата. Струва ми се, че няма да го намерим по строежите, из фабричните халета или във фермите по селата. Малка е вероятността да го открием и по опашките в бюрата по труда. По-скоро ще се сблъскаме с него по коридорите на някое министерство или ще го мернем в канцелариите на общинската администрация, лекарските кабинети, офисите на банките, адвокатските кантори и търговските фирми, в редакциите на вестниците и радиотелевизионните компании, на преподавателските катедри в училищата и университетите, както, разбира се, и зад чиновете и банките срещу тях. По правило обича приключенията сред природата, поради което симпатизира на движенията в нейна защита. Страни от партиите и ненавижда политиците. С една дума, той е образован, модерен, динамичен и… много потиснат. Краен индивидуалист и романтик, изтерзан до болка от непосилната роля, която животът му налага, дълбоко в себе си той иска да служи на някаква кауза, на някакъв възвишен идеал. Във всеки случай по-възвишен от безкрайния растеж на производството и потреблението на стоки и услуги. Само че цялата съвременна култура се е втренчила тъкмо в това и следването на сантименталния му копнеж не е никак лесно – за него се иска куража да погледнеш живота в очите, а не от безопасната дистанция, предложена от някой медиен гуру.  
          Големият му проблем е, че не разбира ясно смисъла на случващото се, поради което няма надежден ориентир в живота. Нещо, за което вината не е негова. Или поне не е само негова. Образоваността, която притежава, колкото и внушително да изглежда, му е дала знание единствено за механизма, по който функционират нещата, но не и за същността и причините им. Както и умението да опростява света, да го лишава от чара на предизвикателството, напъхвайки го в готовите схеми от сборниците с разни казуси и задачи. От него се е искало само да ги назубри, за да може после да ги прилага така, че  всичко винаги да става по формулите от учебника, за да е предвидимо, да е под контрол. Той не е обучен да бъде дръзновен изобретател, а е станал само опитен компилатор, човек на атрактивната презентация, за когото опаковката е станала по-важна от съдържанието. И точно затова толкова настойчиво се опитва да надене върху себе си доспехите на откривателя, новатора, пионера.
                                                                                                                                                          *****
          Защо точно Умберто Еко се удвои в българското виртуално пространство? Защо не да речем Зигмунд Бауман или Юрген Хабермас, на които по им приляга да коментират социално-политическата проблематика – те са почти на една възраст с пиемонтеца, а в тази сфера са далеч по известни от него. Едва ли това се дължи само на факта, че предстоящото излизане на последната му книга на български е погъделичкало въображението на неговия дубльор. Струва ми се, че има друга причина и нейното разбиране в случая е важно.
          Автори като Бауман и Хабермас са скучни (често – направо досадни) като изявление на правителствена пресслужба. Техните разсъждения са прекалено подредени и не излизат от руслото на баналните социологическите и политологически анализи, от които на всички вече им се повръща. И как иначе – нали те са едни от създателите на цялото това дърдорене. В техните уста тезите, развити в „интервюто”, ще звучат като обикновена политическа диагноза, на която едва ли някой ще обърне сериозно внимание. Виж, Умберто Еко е нещо друго. – Писател, философ, семиотик, тънък естет и проникновен изследовател на културите, той създава усещане за мъдрост. И не само го създава. При него разбирането на нещата от историята и живота наистина е от друг порядък.
         Точно това липсва на виртуалния му двойник и неговите последователи. Това те не притежават и затова се боят да говорят от собствено име. Затова търсят легитимация чрез присвояване на чуждото. Искат да го присвоят, за да добият посланията им привкус на откровение, да им придадат някаква сакрална стойност.
           И точно тук революцията в информационните и комуникационните технологии  показва една от чертите на лицето си, която обикновено остава в сянка – възможността за непостижима до този момент манипулация. Манипулация немислима досега както по обхват, така и по своята ефикасност. При това изискваща многократно по малък ресурс за осъществяването си и по правило толкова майсторски завоалирана, че никой не е в състояние със сигурност да идентифицира реалния й адресант и неговите истински намерения, въпреки че, отчитайки крайния й ефект, съмненията за тях винаги остават. – Като изключим продължаващите сражения в Дамаск и някои други сирийски градове свежият повей на „арабската пролет” отшумя и някак си неусетно борците срещу диктаторските режими се оказаха дългобрадите лидери на радикалните ислямистки движения; от митингите и демонстрациите в Москва кой знае защо ни гледат до болка познатите лица от „демократичния” карнавал, който повече от двадесет години се провежда в Русия; охранени гръцки чиновници, фермери и поотраснали студенти водят бутафорни сражения с апатични полицаи по синхронизиран със заседанията на парламента, правителството и международните финансови организации график и т.н.
          Всичко това става възможно не просто, защото има Internet с неговите социални мрежи като Facebook, Twitter и Linkedin, а защото заедно с тях се появиха страшно много хора, които макар и в огромната си част да са високообразовани и с добър професионален и социален статус са лишени от това, което притежава Умберто Еко. Те говорят английски, а понякога и по още някой (или дори няколко) от западноевропейските езици, справят се блестящо с техническите джаджи, които постоянно се въртят в ръцете им, познават механиката на процесите, в областта на които работят, вещи са в процедурите и имат добри обноски. Извън сферата на своята непосредствена професионална реализация обаче са фундаментално невежи и най-важното – тотално им се губи дълбокото значение на процесите, в които волю-неволю са въвлечени. Губи им се разбирането за тях, което да им бъде ориентир в бурното море на живота, а защо не и да ги окуражи, когато трябва да положат усилие или направят жертва, за да постигнат нещо повече от живуркането по гънките на сивото повтарящо се ежедневие. Тогава те интуитивно изпитват потребност от мъдростта на Умберто Еко, но понеже тя се оказва свръхмерна за техните ментални и емоционални възможности, деформирани от съвременната културна среда (и най-вече – образование), те намират евтиния й заместител, който им предлага нескопосания двойник от техния виртуален свят.
          Между другото този, на когото аз попаднах с помощта на моя любознателен студент, има един голям, бих казал непростим недостатък. Толкова дълбоки разсъждения, такива пророчества и да не обели и една дума против добива на шистов газ в изстрадалата ни родина. Нали точно по този въпрос, ако използвам неговата терминология, най-сетне като че ли нещо се „случваше”: нима въпреки цялата агресивна враждебност на социалната и политическата среда хората, които мислеха в бъдеще време, новаторите, носителите на прогреса, не бяха осъществили най-сетне малък пробив в сивия бетонен зид на равнодушието, не бяха отвоювали парче твърда земя отвъд блатото на посредствеността, не бяха спечелили първата скромна победа срещу тези, които „следват чужди напътствия и служат на чужди интереси в името на собствената си настояща моментна облага”? Много подозрително се умълчава по тази тема нашият виртуален Умберто Еко. Кой знае? – Дали пък не завижда, че някой  подобен на него е окупирал територията от която се носи коварната задушлива смрад на сибирски газ и руска „демокрация”, стелеща се над жълтите павета в центъра на нашата столица, по които дружелюбно джавкат и угоднически въртят опашки охранени помияри.

                                                             © Ангел Кондев – автор, 2012
                                                             © Copyright 2012 by Angel Kondev