Рефлекси и акценти

ЕДИН МЕСЕЦ СЛЕД СМЪРТТА НА ПОРЕДНИЯ АНТИГЕРОЙ: КРАЙ НА КОШМАРА ИЛИ ЗАТИШИЕ ПРЕД БУРЯ?

„Най-накрая курвенският син е мъртъв… Нека забият камбаните.Нека Господ да благослови постоянството на тези, които дебнаха беззаветно преданата на тероризма душа. Нека Господ да благослови тези млади хора, които изпълниха с решителност и храброст своята задача – те са най-добрата част от нашата страна. Господ да благослови Америка...”

 New York Post

(по в-к Култура, 6 май т.г. - „Неочакваната очаквана вест”)

                  „…Физическата смърт на Осама Бин Ладен просто последва политическата смърт на ръководителя на Ал Кайда, ликвидиран от арабските демократични революции, чиито лозунги бяха противоположни на радикалната му ислямистка идеология…”

Жил Кепел, политолог и специалист по исляма

Le Monde

по www.frognews.bg от 21.09. 2008 

 

(по в-к Култура, 6 май т.г. - „Неочакваната очаквана вест”)

„Обикновеното споменаване на Ал Кайда предизвиква асоциации за ефективна терористична мрежа, ръководена от мощен криминален ум. Все пак Ал Кайда е по-смъртоносна като идеология, отколкото като организация. „Алкайдизмът” ще продължава да привлича поддръжници и занапред, независимо дали Осама Бин Ладен е техен водач или не”

Джейсън Бърк, водещ репортер на Observer и автор на книгата Al-Qaeda: Casting a Shadow of Terror (New York: I.B. Tauris, 2003) 

Foreign Policy

(по www.mediatimesreview.com – юни 2004, „Премисли отново: Ал Кайда”      

Митичният лидер на Ал Кайда Осама Бин Ладен е мъртъв. Подробностите по ликвидирането му сигурно още дълго ще привличат интереса и ще провокират въображението, а анализатори, коментатори и политически оракули от всякакъв род ще се опитват да отговорят на тревожния въпрос какво предстои от тук нататък. – Прекършен ли е гръбнакът на ужасяващия тероризъм, роден от ислямския фундаментализъм? Ще си отдъхне ли най-сетне светът (и преди всичко Западът) или го очаква нова, още по-кървава вълна на насилие?

Боя се, че отговорът на този въпрос е далеч по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед и няма нищо общо с елементарните сметки за това кой ще наследи убития водач и какви интриги ще протекат в организацията, която той оглавяваше.

За какво всъщност се бори Ал Кайда? Кои са нейните безпощадни воини и какво искат? И защо са избрали точно този път за постигане на целите си? – По тази тема е казано толкова много, че ако се връщам към нея, то е за да поставя някои акценти, които ми се струват важни за разбирането на ситуацията след смъртта на „терорист №1”.

Идейната платформа на Ал Кайда всъщност е една утопия – изключително опасна и крайно неприемлива от гледна точка на западния наблюдател: формирането на общо ислямско политическо пространство, обхващащо много страни от Африка, части от Балканите, целия Близък Изток и Арабския полуостров и стигащо през Мала и Средна Азия чак до далечна Индонезия; гигантски конгломерат от раси, етноси и култури, здраво споен от теократичния принцип на политическо управление и безкомпромисното налагане на религиозните догми в останалите сфери на живота.

Мрежата или по-точно „мъглявината” от относително самостоятелни и малки локални структури, мотивиращи своята активност с тази цел, получава станалото емблематично име от американското ФБР през 1998 година. Любителите на ислямофобската реторика й приписват коварния замисъл за териториална експанзия и асимилация на християнските държави, но това (поне засега) са повече спекулативни твърдения без конкретна емпирична подкрепа. Безспорен факт обаче е стремежа към хомогенизирането на общността на изповядващите исляма чрез прочистването й от всички културни, социални и политически елементи, схващани като органично чужди на строгата религиозна идентичност. Тъкмо затова нейният главен (и първичен) враг са политическите режими – както в арабските, така и в останалите ислямски страни, които със своята светска насоченост и/или прозападна ориентация позволяват проникването на недопустими за исляма ценности и принципи на поведение. Християнският (по-точно Християно-юдейският) Запад е неприятел дотолкова, доколкото подкрепя тези вражески светско-прозападни правителства и чрез сътрудничеството си с тях генерира опасни за религиозния фундаментализъм импулси. Затова той трябва да бъде наказан, уязвен, сплашен и принуден да прекрати културните и политическите си домогвания към свещените земи в сянката на Полумесеца. Казано накратко, Западът е тактическия противник, който трябва да бъде преодолян и неутрализиран по пътя към голямата стратегическа цел.   

Така разбраната идейна платформа на Ал Кайда обяснява много от парадоксите, които подхранват въображението на адептите на „теория на конспирацията”. В случая не става въпрос само за американската помощ при изграждането на основата на терористичната мрежа по време на съпротивата срещу съветската окупация на Афганистан. По същество Ал Кайда и западната коалиция, оглавявана от САЩ и Англия се намираха в идеологически план от „една и съща страна на барикадата” при инвазията в Ирак, довела до свалянето на режима на Саддам Хюсеин, независимо, че наред с другите аргументи нахлуването в тази страна беше легитимирано и като част от борбата срещу ислямския тероризъм, достигнал своя апогей в атентатите от 11 септември 2001 година. От една и съща страна на барикадата се намират те и в хода на сегашните демократични революции в Тунис, Египет, Либия, Сирия и още няколко арабски страни. Нещо повече – по силата на това, че идеологията на олицетворяваната от Осама бин Ладен терористична мрежа е създадена на основата на сунитския ислям, Ал Кайда е не по-малко враждебна от САЩ и западните му съюзници към теократичния шиитски режим в Иран. Ненавижда и режима в Саудитска Арабия, който въпреки, че е допринесъл изключително много за разпространението на радикалните религиозни идеи сред мюсюлманите сунити, има „прегрешението” да се ползва от западното покровителство.

Ще пропусна много от останалите „странности”, съпътствали появата и развитието на Ал Кайда в нейната сравнително кратка, но наситена с драматични обрати и трагични събития история – те неведнъж са били коментирани и анализирани. Като цяло тук се очертава една доста объркана и изпълнена с абсурди картина, при която една идейна общност с размити структура и очертания е влязла в отчаяна схватка с почти целия останал свят, превръщайки се в главната заплаха за него, без при това да притежава кой знае какъв собствен ресурс – човешки, организационен, финансов и технологичен. Как да си обясним всичко това?

Всички предлагани досега интерпретации на възхода и ефективността на тероризма, свързан с радикалния политически ислям, и в частност – на мрежата от локални структури, вдъхновявани от ликвидирания Осама Бин Ладен и още десетина ключови фигури, притежават една основна слабост. Тя е, че те фиксират своето внимание единствено върху процесите в страните и регионите, доминирани от мюсюлманите и забравят за този, срещу когото на този етап е насочена енергията на терористите – Християнския Запад.

В западния свят краят на лидера на Ал Кайда единодушно бе приет преди всичко като възмездие за чудовищното кръвопролитие от 11 септември 2001-а. Ако се върнем към това време ще видим обаче нещо, което изминалото десетилетие малко или много е заличило от паметта ни. – Ударът беше колкото изненадващ, толкова и като че ли очакван.

снимка по www.liternet.bg

Началото на новото хилядолетие, което напук на здравата математическа логика бе възторжено чествано цяла година по-рано, християнският свят посрещна колкото с надежда, толкова и с мрачни есхатологични предчувствия. Вече не си спомням дали глупостите с „внезапно свършващия календар на маите” се бяха завъртели, но темата за Апокалипсиса – в конвенционален или виртуален вариант – определено преливаше от масмедиите и просто витаеше във въздуха, а във вълмото дим и прах, обвиващо една от поразените кули-близнаци на Световния търговски център, мнозина съзряха зловещия лик на Сатаната. Всъщност този атентат беше моделиран от киноиндустрията не само години преди да се случи (с един изтребител „Хариър” Арнолд Шварценегер доста майсторски потроши един небостъргач, където се бяха барикадирали разполагащи с ядрена бойна глава джихадисти, в произведения през 1994 г. екшън „Истински лъжи”), но и много преди да се появят радикалните ислямски фундаменталисти в познатия им сега вид – още в телевизионния филм „Вечер във Византия”, направен през далечната 1978-а по едноименния роман на Ъруин Шоу (1973), САЩ са атакувани със самолети-бомби, отвлечени от терористи от Близкия Изток.

Откъде извираха тези мрачни предчувствия?

Целият двадесети век – последният за второто хилядолетие след раждането на Христа, беше изпълнен със събития, поставящи разума на невероятни изпитания и пораждащи едно неистово напрежение на духа: двете войни, тръгнали от Европа, но превърнали се в световни в собствения смисъл на този термин, навлизането в най-интимните структури на живата и неживата природа, при което ставаше възможно освобождаването на чудовищни сили, способни да сложат край на траялата милиарди години еволюция на планетата Земя, излизането в открития Космос, подхранващо надеждата и едновременно страха, че не сме сами във Вселената, титаничното противоборство между двата мощни военно-политически блока, вкопчили се на ръба на взаимното си унищожение в мъртва хватка, в която беше впримчен и целият останал свят – всичко това са само най-едрите фрагменти от действителността, подхранваща усещането за неизбежна трагична развръзка. Развръзка, пророкувана още в началото на века в „Залезът на Запада” на Освалд Шпенглер и потвърдена в неговия край от Самюъл Хънтингтън в „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”.

Ако се вгледаме по-внимателно в страховете на западната цивилизация, че е изчерпена и обречена, ще видим, че те израстват в сянката на несекващия  след епохата на Новото време и Просвещението оптимизъм досежно безграничния прогрес – технологичен, стопански, социален, политически, нравствен, – роден от развитието на науката. И техният най-дълбок корен е в острия и хроничен светогледен и нравствен „дефицит” на хипертрофиралата рационалност – същата тази рационалност, кристализирала в идейното наследство на Галилей, Декарт, Нютон и мнозина не по-малко известни от тях, която през последните няколко века осигурява стратегическото предимство на европейския социокултурен модел.

За вездесъщия разум, намерил висшето си въплъщение в модерната наука и технологии, светът и човешкият живот изглеждат напълно разбираеми и предвидими. Те са това, което може да се опише с езика на строгите логически и математически конструкции, и в този си вид са не само напълно самодостатъчни, но и нещо, което може безостатъчно да се владее, манипулира и контролира. Това, което обаче се изплъзва от ситната и здрава мрежа, в която научно-технологичната рационалност е оплела действителността, е висшия смисъл на съществуването и съществуващото. За нея просто няма такъв. – Няма нищо извън това, което може да се измери, изчисли, представи с формули, натъпче в таблици и графики, възпроизведе като техническо устройство или социален механизъм. Така човек се оказва само един недотам значителен детайл в гигантската машинария на света, функциониращ според законите, формулирани от физичните, химичните, биологичните, инженерните и социалните науки; остава лишен както от някаква по-възвишена цел, така и от утеха и надежда в краткия си земен път, чиято трагична обреченост единствено той от всички живи същества започва да осъзнава след фаталната грешка да вкуси от плода на познанието в Едемската градина.

В този духовен хоризонт вътрешната енергия на всички фантазии, пориви, мечти, усилия и страдания са подчинени на един свръхпрагматичен социално-психологически„логос”: да се притежава и консумира все повече и повече с лицемерното оправдание, изобретено от хедонизма, че телесното удоволствие е висшия идеал и върховен принцип на нравственото поведение. – Неизбежна мутация на „протестантската етика”, от която според Вебер се е родил „духът на капитализма”, обсебил съвременния свят; морал, отиващ „отвъд доброто и злото” като „прелюдия на една философия на бъдещето”, както прозорливо предусеща Ницше още в края на XIX век; „философия”, споделяна с ентусиазъм и от защитниците на либералната демокрация, и от идеолозите на тоталитарното общество, което също е органичен продукт на рационалистичната западна традиция.

 Интуитивното усещане за светогледния и нравствен дефицит на рационализираната до краен предел култура вдъхва живот на страховете на Запада за собствената му съдба. Разумът е всесилен и невиждани са чудесата, сътворени от него, но не са ли толкова ужасяващи и техните последиците? Не излиза ли неговата мощ от предела, в който тя може да бъде управлявана и насочвана в правилната посока? – Въпроси, които отекват с особена сила в глобалния свят, в който бедните стават все по-бедни и повече, свят с необратимо увредена, а на много места и унищожена природа, свят изпълнен с бездънна алчност и смразяваща жестокост, раздиран от непримирими съперничества и омраза.

Страховете раждат кошмарни видения, а те добиват плът и кръв, когато се огледат в нечия наранена душа. Ислямският Изток, в който спомена за миналото величие все още е жив, болезнено преживява сегашното си безрадостно положение на презрения беден роднина на Християнския Запад. Затова не е чудно, че трескаво търси път за своята културна и геополитическа реабилитация – път, който трябва да бъде легитимиран от някаква мащабна идея, от някаква визия за бъдещето, която да влезе в директен решителен двубой с тази, при която промяната на статуквото не се предвижда. Платформата на радикалния политически ислям (и, в частност, на Ал Кайда), която е изпълнена с  амбицията да осъществи замисъла на Пророка от седми век за велик и единен ислямски халифат, и се вдъхновява от победите на султана Саладин от времето на кръстоносните походи, изпълнява точно тази роля. Нейните прости послания, родени в умовете на малцина от средите на заможния и високообразован (обикновено в престижни западноевропейски или американски университети и поради това особено чувствителен към западното светоусещане) елит, с лекота се възприемат от хора, принадлежащи към най-различни социални слоеве на консервативните патриархално-кланови ислямски общества. Както вече казах, тя е утопия, защото не е нищо друго освен идеализация на едно безвъзвратно отишло си минало,  която тъкмо поради това, че не носи в себе си никакъв положителен заряд, че не очертава реалистичен изход пред уязвената ислямска култура с лекота се адаптира към най-различни конкретни ситуации и проблеми в широкия диапазон от тези в Палестина до съвършено различните в Афганистан, Дагестан, Индонезия или Сомалия. Антиутопия, която генерира напрежение, опасно за деликатния баланс на силите в сегашния световен ред.

Осама Бин Ладен е мъртъв. Но идеите, които той проповядваше, вероятно ще привличат последователи дотогава, докогато резонират в комплексите и страховете на западния християнски свят – комплекси и страхове, които той несполучливо се опитва да прикрие чрез високомерното бабаитско перчене с военно-технологичното си превъзходство.   

изображение по www.bg.wikipedia.org

Гениалният испанец Франсиско Гоя, когото мнозина от историците на изкуството определят като първия модерен художник, ни е оставил графиката „Сънят на разума ражда чудовища”. Посланието й, така характерно за края на XVIII век, когато е правена цялата поредица офорти Los Caprichos,  той изразява с думите, че фантазията, лишена от разум, създава чудовища, а съюзена с него е майка на изкуството и извор на прекрасното в него. Струва ми се, че историческият опит, натрупан през изминалите над два века оттогава, ни позволява да твърдим и нещо друго – останал сам, лишен от романтичния блян и копнежа по недостижимото, разумът също ражда чудовища. И това трябва да бъде отправено като предупреждение преди всичко към цивилизацията, създала невероятното ускорение на технологичния и социален прогрес в планетарен мащаб – Западната. Хладният теоретичен разум, от който израстват нейните достижения и предимство, като че ли вече не може да се справя с проблемите и да насочва амбициите на съвременния човек. Затова става все по-необходимо той да преоткрие своите забравени хуманистични устои от епохата на Еразъм и Рабле, както настоява Стивън Тулмин, и като „исторически разум”, раждането на който Хосе Ортега и Гасет оптимистично приветства преди повече от седемдесет години, да се опита да даде жадуваната нова надежда, жадувания нов хоризонт на човечеството.

       

© Ангел Кондев – автор, 2011

© Copyright 2011 by Angel Kondev