"званите" и "призваните" арабска революция Бежанска криза безсмъртие виртуална реалност геополитика глобализъм гражданско общество демокрация Европейска солидарност европейска цивилизация западен рационализъм идентичност изкуствен разум информационни технологии ислямска държава ислямски тероризъм историческа необходимост католицизъм културна криза културна традиция локалност медийни манипулации национализъм национални интереси невидимите нетолерантност образователна политика олигарси патриотизъм политическа конспирация постиндустриално информационно общество православие расизъм рационализъм религиозен фундаментализъм руска "демокрация" руски империализъм случайност социални размирици съвременна България съвременно образование тероризъм художествени символи цивилизационен избор цивилизационен инстинкт

вторник, 12 април 2011 г.

Рефлекси и акценти

                                          РУСКА РУЛЕТКА
Накъсо: проектът АЕЦ „Белене" изглежда безсмислено бизнес начинание, което на това отгоре е свързано и с политически рискове. Ако някой иска да продава на печалба електроенергия от АЕЦ „Белене" или друга подобна централа по цена, на която пазарът би бил съгласен да плати, разходите за нейното изграждане трябва да са под 4 милиарда евро. Над тази цена на потребителите трябва да бъде извършено насилие.”(Красен Станчев, „Защо дори „руснаците” няма да построят АЕЦ”Белене””, в-к 24 Часа, 30 март 2011 – заключение на статията представяща оценката на проекта АЕЦ „Белене”, изготвена Института за пазарна икономика)
снимка по www.news.ibox.bg
По дебелата яркочервена пътека, застлана в огромната зала, която спокойно би могла да побере личния състав на една мото-стрелкова бригада барабар с техниката й, ситни възнисък  младолик мъж. Напетата походка явно не му се отдава и той изглежда по-скоро вдървен.  Изпъва тесничките си рамена до възможния предел и се опитва да придаде на лицето си сурово-тържествен вид, но му е трудно да прикрие детинестите черти, които напомнят за лъчезарния образ на Иванушка-дурачок от илюстрациите на приказките с едноименния герой. От двете страни на пътеката в изрядно подравнени редици са се строили строго облечени дами и господа. Елегантните дрехи са подбрани сред най-престижните световни марки, но някак си не се връзват с грубоватите физиономии и маниери на притежателите си, на които по биха подхождали военни куртки или кожени чекистки тужурки. Мястото на всеки е строго определено и издава положението му в йерархията – с какво доверие се ползва от висшестоящото началство, на какви привилегии може да се надява и с кого, и как има право да контактува без това да предизвика подозрения и напрежение. Всички с изопнати вратове и затаен дъх следят дали крачещия под ослепителната светлина на кристалните полилеи, отразена и усилена многократно от пищната позлата на сводовете, колоните и стените, ще спре погледа си върху някой от тях. От двете страни на масивната резбована врата, през която току-що е влязъл са се изпънали снажни гвардейци с униформи, подобни на носените от френските хусари по време на наполеоновите войни...
снимка от www.news.ibox.bg
Това не е кадър от холивудска продукция за Джеймс Бонд, интерпретираща порядките в Кремъл или от сатирично TV-шоу . Колкото и да е гротескна тази сцена е напълно реална и представя политическия манталитет в днешна Русия. Доскорошния премиер Медведев, назначен неотдавна на този пост от бившия вече президент Путин, встъпва в новата си длъжност на държавен глава. Избран е, защото е посочен от него и на свой ред ще го назначи на поста, който е овакантил. – За всеки случай! И като част от сделката да пази мястото му до следващите избори, когато просто могат отново да разменят местата си.
Това позабравено вече събитие е символ на духа на съвременната руска „демокрация” и връх на айсберга, под който лежат дебели пластове културни различия със западната цивилизация. Поводът да се върна към него са последните трагикомични събития около строежа на втората атомна централа у нас, които издават, че сегашните държавни ръководители може би въобще не са наясно за какво става въпрос, в какво се забъркват и какво в крайна сметка ги очаква, ако продължават по същия начин.
Историята със строежа на новата атомна електроцентрала край Белене отдавна е заприличала на сюжет на евтина латиноамериканска сапунка, заплетените ходове на която не може да проследи дори най-преданият й фен. Данданията около подписването на поредния анекс към договора с руския изпълнител – компанията „Атомстройекспорт”, който всъщност е декларация, че ще се постигне окончателно споразумение по параметрите на проекта и той ще се реализира, само потвърждава тази констатация. Никой така и не разбра точно „за какво и от кого е упълномощен” подписалият документа , „какво точно е подписал” и „уволнен ли е или не съвсем” – стилистика, която през последните година-две се утвърди и едва ли ще се промени каквото и да е развитието на случая от тук нататък. Като слуша човек тези бръщолевения неволно започва да се пита дали всичко това не се прави нарочно, дали в събитията няма някаква скрита интрига, втъкана майсторски от гениален драматург: нещо от рода на стария номер с „доброто” и „лошото” ченге, които всъщност играят от един и същ отбор, но така майсторски заблуждават злодея, че накрая той, ако случайно е останал жив, бива „закопчан” и изправен пред строгия съдия, за да си получи заслуженото. Де да беше така! За съжаление всичко, което се случва говори, че репликите на героите се пишат от неопитен начинаещ литератор, който още не си е изяснил основната сюжетна линия в повествованието.
Малко предистория: Старта на АЕЦ „Белене” е даден през далечната 1981 година. За тези, които нямат спомен от тези времена ще кажа, че това е един от типичните мегаломански проекти на тоталитарния режим в България, натрапен от Големия Брат (СССР, от генетичния материал на който се пръкна днешната Руска федерация) в най-застойните години на „Епохата Брежнев”. Целта му е гениално проста – верният сателит да бъде държан на „къс синджир” и да не се загледа случайно с любовен копнеж по някой друг; кауза, прегърната с раболепен възторг от тогавашния български номенклатурен елит, с което той засвидетелства безусловната си преданост към „съветските другари” и търси допълнителна гаранция, че те няма да изоставят местните си креатури. След промените от 1989-а и началото на 90-те проектът е замразен, но за съжаление не и окончателно отхвърлен. По време на „царското” управление звездата му отново изгрява – колкото на пръв поглед необяснимо, толкова и симптоматично за произхода и последващата политическа еволюция на царедворците, през 2002-а (в навечерието на Коледа) кабинетът взема решение строежът на централата да бъде размразен. При следващото правителството, доминирано от социалистите, за които страната на Ленин е първата и истинска родина, проектът набира скорост и добива желаните от Москва параметри. С идването си на власт сегашният български премиер първоначално гръмко се кълне, че новото правителство ще оттегли подкрепата си за него, защото той просто е нерентабилен (разходите за страната, еквивалента на които може да се инвестира в далеч по-перспективни начинания, са огромни, а за планираното количество електроенергия няма гарантиран пазар, т.е. бъдещото съоръжение по всяка вероятност ще работи на загуба и ще трупа нови задължения), но в последствие позицията му радикално се променя. Разполагайки с вече подписания от предишния кабинет договор, с който са избрани за главен изпълнител по проектирането, доставката и изграждането на централата, руснаците оказват мощен и изключително арогантен политически и икономически натиск, който наред с всичко друго включва заплахата, че ще искат неустойки от приблизително един милиард евро, ако българската държава не приеме наложените от тях условия. При тази тежка ситуация сегашното управление, заплашено от очертаващи се допълнителни проблеми, свързани с енергийната зависимост от Русия, които могат да го лишат от необходимата обществена подкрепа и дори да го изхвърлят зад борда на политическия живот на предстоящите местни и президентски избори,  решава да действа на принципа „шамар да е, аванта да е”: тъй и тъй вече са похарчени немалко пари (един-два милиарда) вместо да ни вземат още един за едното нищо, дайте да хвърлим още пет-шест (твърде вероятно е да станат десет-единадесет) та поне да има нещо, което ще остане и може да се „види и пипне”.
Че точно този елементарно-сметкаджийски начин на мислене сега е доминиращ се вижда ясно от позицията на министър-председателя, който напоследък кой знае защо постоянно повтаря, че за АЕЦ „Белене” не трябва повече да се говори „политически”, а  да се разглежда само в икономическо-финансов план – като разходи, приходи и евентуална печалба, като пазарлък между независими стопански субекти, водени само от своите интереси и правилата на свободното либерално стопанство и други подобни все от този род. Само че точно тук той не е особено убедителен, защото ако погледнем непредубедено към въпроса ще видим, че всъщност за изграждането на централата досега никога не се е говорило политически. Когато преди време се обяви против изграждането й, той също си служеше с икономически, а не с политически аргументи. С такива си служат и сегашните й най-яростни противници от средите на Синята коалиция. А големият проблем е точно политически. Наистина ще се похарчат страшно много пари, което може да довърши анемичната ни икономика, но още по-важното е, че руското участие в изграждането на този обект ще засегне  дълбоко всички измерения на живота   и непосредствено ще повлияе върху стратегическото развитие на страната. Което е par excellence политика. При това сериозна, а не на равнището на раздумката в кварталната кръчма.
Сделките с руснаците за обекти от мащаба на АЕЦ „Белене” не са и скоро изглежда няма да станат търговски в собственото значение на този термин. Добре е всеки български държавен мъж да е наясно с това независимо дали притежава диплома от London School of Economics and Political Science или не. Дори когато страна по тях е частна корпорация, ключов елемент на руския подход към тях винаги е геополитическия им ефект. – Положение, което се определя от факта, че в сегашна Русия пазарната икономика съвсем не е либерална, а демокрацията, на свой ред, е само имитация на западната, само външно и формално наподобява свободния избор между конкуриращи се идеи и независими политически организации. Дали поради липса на по-точни термини ще наречем тази обществена система „олигархична” или някакъв вид „държавен капитализъм” в случая няма никакво значение, а каква е причината за възникването и перспективите й – предмет на друг анализ. По-важното тук е, че за да просъществува тази система постоянно се нуждае от легитимация както пред себе си, така и пред останалия свят. Вярна на византийско-православния си корен, за да я постигне тя постоянно изпитва нужда от идеологически символи и се стреми да преформатира околното пространство по свой „образ и подобие”. – Една потребност, която в съвременната епоха на глобализация става все по-болезнена.
Продуктът, който Русия изнася – без значение дали природна суровина или технологично изделие – не е просто стока. Той е преди всичко вид агресия: средство за демонстрация на самодостатъчността и превъзходството на собствената идентичност, за доминиране и намаляване на съпротивата при налагането й над (и срещу) другите. Казано накратко – в руското разбиране бизнесът с чуждестранен партньор е инструмент за разпространението на логиката и етиката на руската обществена (социална, икономическа, политическа) система.
снимка от www.skandalno.net
Реализирането на сделката с проектирането, доставката и изграждането на новата българска ядрена централа е изключително важно за Русия. С него тя би анонсирала на европейска сцена претенцията си, че не е аутсайдер в областта на модерните технологии и разполага с ресурс да налага политически решения далеч извън границите на бившия Съветски съюз. България е много удобна за осъществяване на тази стратегия. По ред причини тя е особено податлива към руското влияние, а ако пробивът успее, ефектът от него лесно ще се мултиплицира на по-широк терен. С това ще се окуражат и всички вътрешни критици на европейския ни избор, които, групирани около социалистическата партия и нейните сателити, бленуват с носталгия по „здравия ред”, „сигурността” и „високия морал” от недалечното време на българо-съветската дружба. А като неизбежен резултат от нарастването на тяхното влияние ще се породи отчуждение от западните ценности и стандарти на икономическо и политическо поведение, което обрича българското общество на летаргично живуркане в „задния двор” на модерна Европа.
Искаме ли да завещаем това на децата си. И не е ли време да приемем предизвикателствата с достойнство и отговорност за собствената си историческа съдба. Тези, които сега вземат решенията трябва да са наясно с отговорността, която поемат. А тези, които са ни набутали в това блато да понесат своята. С цялата строгост на закона.

© Ангел Кондев – автор, 2011
© Copyright 2011 by Angel Kondev

Няма коментари:

Публикуване на коментар