рефлекси и акценти

ГЛОБАЛНИ, ЛОКАЛНИ И ПРОСТО НАХАЛНИ

(задочно изказване пред един провален „научен” форум)

„Друг пък от учениците Му рече: Господи, позволи ми, първом да отида и да погреба баща си.

Но Иисус му рече: върви след Мене, и остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.” (Мат. 8: 21, 22)

Наскоро един планиран скандал, който вероятно е част от нечия политическа стратегия, разбуни позадрямалото гнездо на академичните оси. Не, че е нещо кой знае какво – дори непропорционалният на събитието медиен шум не успя да му придаде някакво по-значимо измерение и скоро сигурно никой няма да си спомня за него, – но е твърде симптоматичен за спарената идейна атмосфера, която напоследък обгръща българското общество.  

Става дума за скандалната научна конференция посветена на Людмила Живкова "Културното отваряне на България към Европа", организирана от  прославения с бунтарския си дух (по думите на декана му) Исторически факултет на нашата Алма Матер. 

Основното внушение на форума, директно заявено в темата му и творчески развито в докладите на маститите автори, които още от студентските ми години (за мое огромно съжаление отминали преди повече от три десетилетия) блестят като ярки звезди на българския интелектуален небосклон, е гениално просто: по времето, когато Людмила Живкова ръководи културата от възможно най-високата позиция в тоталитарната държава, се осъществява пробив в догматичната комунистическа идеология, който импулсира небивал разцвет в изкуствата, науките и образованието. С други думи с нежните си ръце въпросната дама повдига единия край на тежката „желязна завеса” и точно през тази пролука българската култура ловко се промушва, напускайки строго охранявания казармен двор, за да излезе с цялото си великолепие на широкия световен (т.е. западен) мегдан. Тъкмо затова храбрата дъщеря на „първия държавен и партиен ръководител” на социалистическата ни родина става любимец не само на „прогресивната художествено-творческа интелигенция”, но и на целокупния български народ.

– „Че какво пък толкоз” – ще възкликне отегченият от многобройните коментари и интервюта по темата читател. – „Може и така да е било, голяма работа. Стига вече с тази простотия!”

И ще бъде прав. Но само наполовина. – Че е простотия, простотия е. За другото обаче не съм съгласен, защото това „стига” ме лишава от легитимното ми право и аз да взема участие в конференцията. Не че са ме канили, такива като мен нямат работа на подобни места. Даже нямах информация за събитието, защото то изглежда е било организирано малко по-различно от другите академични изяви, в които съм вземал участие. Пък дори да знаех и да бях отишъл, едва ли щяха да ме пуснат до микрофона. Но нали модерните комуникационни технологии са затова – да дадат възможност и на простосмъртните да влязат в „сценария”на олимпийците. Ето защо реших да взема задочно участие в конференцията с едно изказване. Под горното заглавие го предоставям в писмен вид на нейните организатори с оглед евентуалното му публикуване в луксозния сборник с материали, който вероятно ще бъде издаден:

Митологизацията на Людмила Живкова иска да ни внуши, че по времето на т. нар. „зрял социализъм” се осъществява културно отваряне към Запада. Нещо повече – формира се и един нов светоглед, който се явява антипод на догматичната марксистко-ленинска идеологическа доктрина. Според бардовете, възпяващи тези героични времена, забележителната гражданска смелост и позиция на родната Орлеанска дева й позволяват успешно да се противопоставя на мракобесния репресивен режим, оглавяван, между другото, от нейния баща. Един известен публицист дори стигна до умопомрачителното прозрение, че ако не била преждевременната й смърт, щяла – вече в качеството си на приемник на върховната власт – да неутрализира „чугунените глави” от старата гвардия, т. нар. възродителен процес нямало да се състои и въобще най-новата история на страната нямало да бъде тази, която познаваме днес.[1]

Да оставим настрана пълната несъстоятелност на историческото мислене в духа на „какво щяло да стане ако…”. Да оставим настрана даже много от тягостните спомени от това време – седемдесетте години на миналия век, през които милиционерите раздираха минижупите на момичетата и удряха месарски печати по бедрата им, отвеждаха насила момчетата с дълги коси в бръснарниците, за да ги острижат до голо, вкарваха в затвора или изселваха за разказан виц, разстрелваха без предупреждение при опит за преминаване на граничната бразда и т.н., и т.н. Въпросният публицист по тава време е имал по особено място в социалната йерархия и от него може би тези работи не са се забелязвали. Проблемът е съвършено друг. Големият проблем за превъплъщенията на реалността в написаните (и повторени безброй пъти) лъжи за нея.

Дали Людмила Живкова е притежавала някакви интелектуални, нравствени и политически качества няма никакво значение. Така де, нали още Вапцаров го е казал: „Какво тук значи някаква си личност?!” Положението, което тя заема в тогавашното българско общество нямат нищо общо с това. Да се мисли обаче, че то се дължи единствено на обстоятелството, че е дъщеря на комунистическия диктатор, избрана да го наследи (по това време той е малко над 60-те, радва се на чудесно здраве и има син, който е с десет години по-млад от сестра си), е доста повърхностно. Както мястото (и перспективата) й във властовата йерархия, така и културната политика, която тя е поставена да ръководи, са преди всичко функция на сложните процеси в обществото и взаимоотношенията в номенклатурната каста.

През 70-те години на миналия век и особено през втората им половина назряват проблеми и противоречия, които в недалечна перспектива ще се окажат фатални за комунистическата система. Чешката пролет отдавна е попарена от сланата на ледниковата епоха, дошло с новия съветски вожд Брежнев, а социализмът все по-осезаемо губи от капитализма на терена на стандарта на живот. Скоро окончателно ще се срине и в областта на технологиите. На сцената са излезли и нови поколения – хора, които са родени много след края на Втората световна война и съветската окупация, представяна от пропагандата като социалистическа революция, или тогава в най-добрия случай са били невръстни дечица. Те не само не споделят ентусиазма от времето на бригадирското движение, но с насмешка започват да отхвърлят идеалите, приемани по-рано къде искрено, къде поради страх от техните родители. Официалната идеология окончателно ерозира и тук танковете на Варшавския договор не могат да помогнат. Всички искат да пазаруват в „Кореком”, да слушат западна музика, да четат нещо различно от „Млада гвардия”, а емблема на епохата става въпросът, който все по-открито започва да се задава в разговорите между новите млади: „хубав ли е филмът или е съветски?”

На управляващата върхушка от партийния и репресивен апарат разбира се не й и хрумва да разхлаби желязната идеологическа примка, стегната около врата на обществото. С хищническия си инстинкт тя усеща, че без нея е загубена, че дните й във властта ще бъдат преброени – така, както се случва около двадесет години по-късно след горбачовата „перестройка”. Но тази примка може ловко да се прикрие, да се маскира като елегантна вратовръзка, като закачлив аксесоар към стария червеноармейски мундир. Тук ролята на изкуството (и донякъде науката) е неоценима.[2] В него (тях) теорията за класовата борба и всемирната победа на пролетариата с лекота може да се омеси със солидна доза окултизъм и източен мистицизъм плюс малко добре подбрани фрагменти от омразното западно декадентство и по този начин да се преглъща лесно и неусетно без да предизвиква гадене. – Това е то рецептата „Людмила Живкова”, която кариеристите от „априлското поколение” вдъхновено се заемат да приготвят в „творческата си лаборатория”.[3]

Разбира се в България нищо не може да стане без одобрението на вездесъщия Big Brother. Още от 20-те години на века БКП се е превърнала в нещо като отдел на ЦК на болшевиките и съветските спецслужби, а след деветосептемврийския преврат през 1944 година зависимостта е станала тотална. Съдбата на всеки партиен функционер, включително и на Първия, е в ръцете на другарите в Москва, а да оцелее върхушката е готова на най-унизително подлизурство и  дори да закрие държавата, както се случва през 1963-а, когато официално е предложено България да стане 16-та република на СССР. Но и в това отношение политиката, чието лице става Людмила Живкова, също може да даде своя съществен принос. Едно е да величаеш продуктите на съветската култура като връх на цивилизацията, абсолютно несъизмерим по свето величие с упадъчното буржоазно творчество, съвсем друго да представиш тяхната върховност в по-пластичния контекст на опозиция на западните, но в рамките на едно общо развитие: „миксирани” с големите достижения на световната наука и изкуство осакатените от идеологическите директиви и цензурата творби се възприемат по-лесно и добиват значимост, немислима преди тази ловка манипулация.

 Освен всичко друго новата културна политика може да се използва (и реално се използва) в укротяването на вечно боричкащите се стари номенклатурни кланове, както и за легитимирането на идеята, заложена вече в привилегиите на т. нар. „активни борци против фашизма и капитализма” (АБПФК), властта да се предава по наследство и формата на държавното управление по същество да стане феодално-монархична.[4]

Хората, които трябва да осъществят новата идеологическа стратегия не са случайни. Като изключим апаратчиците, повечето от тях са даровити хора от генерацията на Людмила Живкова, макар и не такива изключителни таланти, каквито ги представя пропагандната инерция от онова време до днес. Някои от тях са получили по наследство сериозен интелектуален капитал, натрупан от предсоциалистическата епоха, което отлично пасва на новата им мисия, други са със скромен произход, но за сметка на това с големи амбиции, за осъществяването на които са готови на всичко. Всички обаче прихващат от своя патрон манията за величие, започват да се изживяват напълно сериозно и запретват ръкави да градят новата куха самоличност на българската култура.

В нея рахитичният трагизъм на „саможертвата” в борбата с класовия враг (която и за миг не стихнала след победата на „революцията”, само е променила формата си), ще куцука подпрял се на патерицата на някакво въображаемо историческо наследство; инфантилният революционен романтизъм от годините на „съпротивата” ще се трансформира като симпатичния със западния си акцент цинизъм на съвременния боец от „тихия фронт”; величието на всемирната победа на „социализъма” ще заблести по-ярко в мистичното откровение, споходило я някоя местна врачка, я някой далечен хималайски гуру; пуританското целомъдрие, налагано от милицията и  кварталните „другарски съдилища”, ще завибрира със сладко-тръпчиви еротични вълни в новите филмови и живописни образи на старите комунистически икони и т.н, и т.н.[5]

Особено важно обаче е цялата тази алхимична отвара да получи световно, т.е. западно признание. С други думи доктрината от локална да се превърне в глобална. За това не се жалят средства – международни пленери, конференции, симпозиуми, конгреси се организират под път и над път. И хората от другата страна на „завесата” идват. Къде от наивност, къде от обикновено любопитство, къде от сериозен изследователски интерес. Екзотика. Пък и нали масрафът е платен.

Но кой от наша страна участва в тях, т.е. кой става международен, сиреч глобален? – Отговорът не е никак труден. Този който мъдро направлява процеса или най-малкото е определен от него като отплата за раболепието му. Тук, както и в цялата обществено-политическа йерархия, моралните достойнства и талантът нямат особено значение. Напротив – даже пречат. Тези, които мислят с главите си, истински осенените свише нямат място там. Те трябва да останат локални, за да им се натяква, че са дълбоко провинциални. Да се скрият от света, че току виж нечие бездарие лъснало. Пък и много знаят, не можеш лесно да им запушиш устата.

И все пак това е малката беда. По-голямата се състои в друго.

– „Добре- де, хубаво” – ще изпъшка за пореден път  отчаяно читателят, преодолял първоначалната си досада и задържал вниманието си дотук. – „Дори и да е така, какво общо имам с това? Къде съм аз в този филм.”

 – „Във филма си, драги! До шията си във филма” – ще отговоря с целия риск да отнеса някоя ругатня. – „Даже не съзнаваш колко си обсебен от него. Всички сме в сценария. Ако не беше така, хич нямаше да си губя времето с тези редове.”

Тук отново се сещам за твърденията на оня мастит публицист, който споменах в началото, че без Людмила Живкова България нямало да е същата, а ако не се била споминала преждевременно хардлайнерите в партийно-държавната върхушка нямало да надделеят, нямало да има „възродителен процес” и други от този род.

Че без нея България едва ли щеше да е същата, съм съгласен. Но в малко по-друг смисъл, отколкото този, вложен от автора на въпросните прозрения.

В първите години на посттоталитарното развитие често можеше да се чуе упрека, отправян при това от диаметрално противоположни политически позиции, че у нас нямало истински дисиденти и реална съпротива срещу комунистическия режим за разлика, например, от страни като Унгария, Полша или Чехия. Къде гузно, къде с едвам прикривано злорадство (в зависимост от партийната принадлежност) това обстоятелство продължава да се изтъква и днес, обременявайки историческата ни памет.

В определен аспект въпросният дефицит на борци срещу тоталитарната власт наистина е факт. В никакъв случай не искам да подценявам делото и страданията на онези достойни българи, които от различни идейни позиции и с различни средства намират сили да се противопоставят на режима, но те така и не успяват да придадат някакво значимо обществено измерение на съпротивата, да привлекат за нейната кауза достатъчен нравствен и политически ресурс – остават самотни рицари, преследвани и неразбрани както преди, така и след „10 ноември ’89-а”.[6]

Като причина за този факт почти единодушно се сочат всякакви мними заболявания на националния дух и най-вече острата недостатъчност на чувството за свобода и достойнство, придобита в дългото време, прекарано под османското владичество. Това обяснение е меко казано несъстоятелно и издава комплекса за малоценност, от който страдат повечето съвременни политически анализатори. Факторите за неговото съществуване разбира се са много, а част от тях могат да се открият и в по-далечното историческо минало. Но онзи от тях, който действа особено ефективно, е свързан с културната политика, олицетворявана от Людмила Живкова и клакьорите от нейното обкръжение. Тъкмо чрез нея бруталната диктатура на партийно-репресивния апарат се сдобива с една невидима с просто око, но надеждна идеологическа броня, в лъскавата повърхност на която всеки опит за отхвърляне на „системата” се отразява като в криво огледало и анихилира без да оставя следа в околното социално пространство. – Да се противопоставиш на съществуващия ред става равносилно да отхвърлиш висшите повели на космическия разум, нашепвани с гъгнивите гласове на родни и вносни мистици, или, не дай Боже, да кривнеш от пътя към „светлото бъдеще”, начертан от всякакви ханове, кавхани, колобри, ичиргу-боили и по-долна ръка управници, преки наследници на които според скритите послания на новото българско изкуство са тогавашните партийни велможи; фалшивият морал и идеологическата несъстоятелност на комунистическия режим добиват сакрален характер под името „голямата правда”, а строго контролираната критика на „малката правда” се превръща в „социалния отдушник”, в предпазния клапан, гарантиращ статуквото и обезсилващ съпротивата срещу него.

Формираната чрез Людмила Живкова и нейното обкръжение нова културна (и идеологическа) политика „обезоръжи” българското дисидентство така, както не би го направила никоя силова репресивна структура. Тя обаче има още една забележителна „заслуга”, оставаща скрита при първо приближение – създаването на критичната маса от идейни компоненти, които направиха възможен т. нар. „възродителен процес”.

За мнозина изследователи продължава да е необяснимо как се е стигнало до този чудовищен акт – може би най-късогледият и пагубен в най-новата ни история, чиито последици още дълги години ще спъват националното развитие. На пръв поглед той е плод на параноята, обхванала управляващата върхушка (и особено най-консервативната й част) в средата на 80-те, когато кризата в целия социалистически блок става необратима. До голяма степен това е така. Но едва ли би се стигнало чак дотам, ако в предходните десетина години тъкмо в рамките на „културната иновация”, организирана от Людмила Живкова и протежетата й, не бе избуял един неистов атавистичен национализъм, добил поради мистичните си елементи характера на религиозно откровение и инплантиран със средствата на тоталитарната пропаганда в масовото съзнание. Съпреживяването на миналото величие на Родината като надежда за бъдещо такова и бягство от настоящото (и предстоящото) й падение, образът на изконния враг, коварството на който обяснява и оправдава всички беди, всички наши слабости и страхове, – тъкмо тези готови вече стереотипи, попаднали в объркването, съпътстващо предчувствието за смяна на историческата перспектива, направиха „възродителния процес” не само възможен, но в определен смисъл и необходим.

Ако теглим черта под казаното дотук се получава една доста печална равносметка: „людмилиният капитал” в тоталитарното управление, „отворил” България към Европа (Запада), всъщност я беше поставил в крайно неизгодна позиция в началото на голямата посттоталитарна трансформация. В по-неизгодно положение комай се оказа единствено още „по-отворената” Югославия”.

В края на 80-те години фалита на социализма беше факт. Процесът на неговото обявяване започна не с горбачовата „перестройка”, а още с възникването на полския профсъюз „Солидарност” в годината на смъртта на Людмила Живкова и една година преди смъртта на съветския вожд Брежнев, точи се мудно и противоречиво близо едно десетилетие и най-сетне завърши с „рухването” на Берлинската стена на 9 ноември 1989-а. Случайно или не, демонтажът на социализма в България започва един ден по-късно. По инициатива на управляващата клика, която за разлика, например, от тази в Полша, Чехия или Унгария (да не говорим за Източна Германия или прибалтийските републики, където случаят е съвършено различен) не отстъпва под натиска „отдолу”, а го изпреварва и дори провокира. Всъщност това е блестящ „маньовър” в типично живковистки стил. Защото у нас няма – пак за разлика от посочените страни – опозиционно движение с ясна демократична (и на този ранен етап антитоталитарна) платформа и по този начин неизбежните промени стават управляеми и дори могат да донесат дивиденти за все още управляващия комунистически апарат. За сметка на това в страната има около половин милионно малцинство с ореола на мъченик и с патриархален колективистичен начин на мислене, създаващ чудесна основа за безпрепятствена манипулация. И за едното, и за другото приносът на политиката на „културно отваряне към света” е решаващ, а резултатът е безкрайно проточилият се български „преход”, за който повече от двайсет години след началото му се спори дали е завършил или не. Както и на една уродлива олигархична социално-икономическа система, раждаща непрестанно корупция, нравствен упадък и национален нихилизъм.

За мислещия със собствената си глава човек всички тези констатации са банални и единственото оправдание за тяхното изричане отново е свързано с отговора на въпроса защо героите от ония „славни” времена решиха да изпълзят от мрачните си бърлоги на светло.

Нещата напоследък изглежда започнаха да се променят. Дали заради естествената смяна на поколенията, дали заради световната финансово-икономическа криза или поради някаква друга причина, но статуквото като че ли започна да се пропуква и скритата им власт, гарантираща техните интереси, се оказа застрашена. Тъкмо затова те търсят историческа реабилитация – реабилитация, която да даде възможност на наследниците им да намерят нова „екологична ниша”, в която да се плодят и множат. Какво да се прави – еволюция по Дарвин.

Едва ли е случайно съвпадение, че ентусиазираната носталгия по „соц.-а” започна, когато в света се заговори за нов морал в икономиката и политиката, а властовите структури на ЕС се вторачиха с подозрителна настойчивост в българските дела, разваляйки рахатлъка на не един „батко и братко”, излюпили се от инкубатора на репресивния комунистически апарат. Напротив – тъкмо този дразнител предизвиква инстинктивната реакция на самозащита чрез отхвърляне на западните ценности и норми на поведение. От цел в качеството й на уютно убежище от възмездието в началото на 90-те години на миналия век Европа започва отново да се превръща във враг, а Москва в надежден съюзник, който винаги ще бъде с нас „в мир и бой”. Само че това не бива да се изрича директно. То, както и преди, трябва ловко да се маскира и да се внедри тихомълком в масовото обществено съзнание. И точно тук людмилиното културно „отваряне към света” може да свърши същата чудесна работа, както навремето, когато с помпозните асамблеи „Знаме на мира” и международните писателски срещи маскираше желязната идеологическа хватка на режима. Сенчестите герои на нашето време имат нужда както от своето „историческо” оправдание, така и от  „модерния” си идеологически камуфлаж.

Всъщност тази манипулация вече е в ход. Наскоро една сравнително млада, но минаваща (кой знае защо) за утвърдена журналистка, която дълбае в големите проблеми на съвременното ни битие, ни ощастливи от страниците на същия седмичник, където списва и цитирания вече фен на Людмила Живкова (но това вероятно е случайно съвпадение), с прозрението, че членството ни в ЕС е ни повече, ни по-малко финансова катастрофа. От него българите загубили близо два милиарда – няколко стотин милиона, защото европейските стоки не се обмитявали, от което държавната хазна губела, още толкова, защото вносните цигари обратно на европейските стоки се облагали с висока ставка според европейските директиви, от което пък гражданите обеднявали директно, защото търговците надували цените, за да компенсират плащания от тях акциз, а като прибавим към тях и другите финансови негативи, идващи, естествено, от членството в евросъюза, нещата добиваха направо апокалиптичен характер.[7]

Че сметката тук нещо е сбъркана е ясно и за първолак, но това е друга тема, която ни препраща към проблемите на обучението по математика в началното училище. Работата е в това, че ако доскоро подобно съчинение би осигурило на автора си съвсем заслужено репутацията на неграмотен драскач, днес то минава за сериозен и задълбочен анализ. А тази метаморфоза едва ли щеше да е възможна без промяната в обществените нагласи в посоката, в която е прицелена и реабилитацията на „културното отваряне към Европа” от времето на Людмила Живкова.

За това време по-младите нямат лично впечатление, а споменът у по-възрастните е излинял, брулен от бурните житейски ветрове през последните няколко десетилетия. И точно затова не трябва да се допуска някой да подменя истината за него с напудрената му идеализация. Защото става въпрос за легитимирането на един начин на мислене и на една ценностна система, които отново ще ни отдалечат от мечтаното (и изстрадано от мнозинството българи) достойно място в модерната цивилизация – начинът на мислене и ценностната система на мошениците, самопровъзгласили се за морални авторитети, на лъжците, претендиращи, че изричат истини от последна инстанция, на крадците, които с пълно гърло викат „дръжте крадеца”. На местните тарикати, които искат отново да минат за глобални, за да не лъснат големите им локални мръсотии.

– „Е, добре. Начеса ли си крастата?” – ще въздъхне читателят, изтърпял до края моето виртуално изказване. – „И сега какво? Няма ли да извадиш някоя поука, да ми дадеш съвет? Да ми кажеш какво следва от твоя анализ? Какво трябва да се прави, за да се сложи най-после край на тази конспирация?”

Ами и аз не знам. Както е тръгнала работата изглежда има да се точи по думите на поета  „от урва на урва и от век на век”, от баща на син, до внуци и правнуци.

И все пак имам една идея:

Людмила Живкова и цялото й сервилно обкръжение вече не са от този свят. – Не в прекия смисъл (за мъртвите, както е прието, „или добро, или нищо”), в преносния. Всички са персонажи, обитавали едно друго време, едно друго пространство. Кланяли са се на своите езически божества и сами са се превърнали в истукани. Пред тях наследниците им по кръв и по вяра принасят своите жертви, шептят своите шамански заклинания. И те не са от този свят. Да отвърнем погледа си от този техен свят и да  ги оставим. Да оставим мъртвите да погребват своите мъртъвци!

Бележки и позовавания към изказването

[1] Вж. статията на Валери Найденов „Ако Людмила беше Жива, България щеше да е различна. Гарантирано нямаше да се случи възродителният процес” . – 168 часа, брой 43, 23 – 29 октомври 2012.

[2] Точното природознание като цяло е по-неподатливо на подобни идеологически трансмутации (пък и от експериментите в стил Лисенко все пак е извадена някаква поука), но за сметка на това хуманитарните науки могат да се натоварят с практически идеологически функции почти колкото изкуството. Три примера извън тракологията, византоложката медиевистика и османистиката в контекста на разглежданата тема: още през втората половина на 60-те години е създаден Научноизследователският институт по сугестология, който под ръководството на проф. Георги Лозанов (ползващ се по-късно от мощната подкрепата на Людмила Живкова) ще започне интензивно да работи в областта на сугестивните техники и т. нар. „парапсихолигия” (а в частност да създава и „феномена” Ванга); като модификация на спекулативния исторически материализъм, която да осигури емпирична подкрепа за неговите догми, от края на 60-те започва бурният възход на социологията (създадени са Института по социология на БАН, специалността „социология” в Софийския университет, Националният институт за изследвания на младежта към ЦК на ДКМС, провеждат се множество научни форуми), възприемана по това време като мощен инструмент за идеологическо въздействие, което почти в прав текст се съдържа в „дисидентската” статия на секретаря на ЦК на БКП по идеологията (1978/88 г.) чл. кор. проф. Стоян Михайлов „Социалните отдушници” (Съвременник, 1985, кн. 2); по идея на Людмила Живкова след нейната смърт е създадена и Програма за комплексно изучаване на човека и неговия мозък, която скоропостижно е ликвидирана след промяната на 10-и ноември. – Достатъчно е да се сравнят имената на „младите надежди”, работили навремето в тези структури, с тези на хората, упражнявали съществено влияние върху политическите процеси у нас през последните двадесет години (изкушавам се да спомена само някои от по-популярните като тандема Андрей Райчев – Кънчо Стойчев от „Галъп Интернешънъл” и техния духовен наставник проф. Петър Емил-Митев, „зеления” Александър Каракачанов, и  Ахмед Доган, който няма нужда от никакви допълнителни опознавателни знаци), за да стане ясно за какво става въпрос.

[3] Тази тема сама по себе си е необятна, а емпиричния материал, подлежащ на прочит от подобна гледна точка – огромен. И все пак има няколко ключови „артефакта”, които особено ярко символизират доктрината на „културната революция” от това време: монументът „1300 години България”(вдигнат през 1981 г. по проект на скулптора проф. Валентин Старчев)  пред НДК (носещ до 1990 г. името „Людмила Живкова”), чийто частичен демонтаж започна това лято; вътрешният интериор и преди всичко стенописите на възстановената патриаршеска църква „Св. Възнесение Господне” в историческия резерват на хълма Царевец във Велико Търново, дело на художника проф. Теофан Сокеров и неговия екип; инициативите по популяризирането на идейното наследство на руско-хималайския мистик Николай Рьорих в рамките на приетата с решение на ЦК на БКП от м. март 1978 г.  „Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуствата и културата за хармоничното развитие на личността в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество” – една от тези инициативи е публикуване на монография за Николай Рьорих от писателя Богомил Райнов, чийто баща, също много известен в миналото интелектуалец, се увличал от идеите на руснака.

[4] Основното предизвикателство пред едноличния режим на Тодор Живков е съперничеството на другите номенклатурно-апаратни кланове и особено тези, които имат корени във въоръжената комунистическа съпротива по време на Втората световна война: за да легитимира своята властова позиция (и тази на неговия клан, чието ядро е от бившите партизани и ятаци на партизанския отряд „Чавдар”), диктатора си присвоява имиджа на либерален новатор и борец срещу закостенелите консерватори от сталинов тип. Точно тази визия трябва да затвърди неговата дъщеря, а освен това тя може да тушира напрежението във постоянно неспокойните за бъдещето си партийни велможи като демонстрира, че властта вече може директно да се наследява – нещо, което въпреки пропагандата по онова време (а и днес) я превръща в доста одиозна личност сред широките обществени слоеве.

[5] Историческите филми, които през този период превземат родното кинопроизводство, са наситени с нелепи, излъчващи фалш персонажи: всякакви ханове, царе, велможи, духовници и просветители, които втренчили вдъхновен поглед към светлото бъдеще, т.е. великото социалистическо настояще, говорят като партийни активисти по партийните пленуми и конгреси; героят от романите за разузнавача-комунист Емил Боев от споменатия в една от предишните бележки Богомил Райнов (замислени като реплика на тези за Джеймс Бонд на Иън Флеминг) защитава справедливата кауза на световния (и в частност – българския) пролетариат не по-малко самоотвержено от „бойците на тихия фронт” от предишното поколение – едва ли е случайно, че създателят на външното разузнаване към ДС след 9 септември 1944 г. също се казва Боев, макар и Христо, но, за разлика от тях, няма нищо против да споделя част от упадъчния буржоазен лукс, в който тънат неговите противници; забраненият плод на еротиката, залял пазара на изкуството отвъд „желязната завеса” след сексуалната революция от 60-те и 70-те, по това време започва щедро да се предлага и у нас в подходяща историко-идеологическа опаковка – наложената забрана върху филма „Една жена на 33”(1982) на известния режисьор Христо Христов е само поради обстоятелството, че е нарушен канона и темата е свързана с начина на живот на номенклатурната върхушка.

[6] Най-сериозните критици на режима са хора с официалния статут на „невъзвращенци” – предатели-емигранти, които хулят Родината от позицията на комфортния си живот на Запад. Това позорно клеймо, което пропагандата внедрява в съзнанието на мнозинството българи пречи техния глас да бъде чут както преди, така и след „10 ноември” – убитият (с „българския чадър”) Георги Марков така и не получава истинска реабилитация, а за хора като Петър Семерджиев, Петър Увалиев или Владимир Костов никой не се сеща. Не по-различна е съдбата и на сериозни критици на режима, които по една или друга причина не са могли (или не са искали) да поемат по пътя на емиграцията,  като проф. Янко Янков (осъден на дълъг срок затвор за дейността си и обявен от Amnesty International през 1985 г. за Политзатворник №1 на България), който след демократичните промени прави неуспешен опит да се впише в политическия живот. За сметка на това в последните няколко години преди старта на промените „дисидентската квота” спешно се попълва с лични противници на Живков, партийни функционери и социалистически културтрегери, присламчили се към званието „инакомислещи”, демократи-марксисти, намерили в горбачовата „перестройка” новата свещена крава, която да боготворят (виж състава на групата, взела участие в прочутата закуска на тогавашния френски президент Франсоа Митеран с българските „дисиденти” от 20 януари 1989 г., Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, Комитета за защита на Русе, Екогласност, Независимото дружество за защита правата на човека, Гражданска инициатива, Подкрепа и др. и ги сравни с публикуваните през последните години списъци на агентите на ДС или имената на членовете на управителните съвети на крупните търговски дружества, забъркани в мафиотски схеми според публикации в медиите), към които непосредствено след демократичните промени се присъединиха й „реликтовите останки” от старите буржоазни партии, оцелели и адаптирали се успешно към комунистическото управление, но изведнъж получили чрез реституцията – единственото, което ги интересува, шанс да осребрят миналите си страдания.                  

[7] Вж. статията на Петя Минкова „Губим 1,9 млрд. лева от членството си в ЕС”. – 168 часа, бр. 42, 16 – 22 октомври 2012. От първата страница на същия брой ни гледа изумителната снимка на настоящия олигарх Николай Банев и съпругата му в умопомрачителни бели тоалети - дали бившия комсомолски функционер е чел съчинението на Минкова и е съгласен с неговите изводи?

          

 

рефлекси и акценти

ВЪЗСТАНОВКИ

Напоследък всяка година по това време се прави възстановка на част от случилото се в деня на Съединението. Както през април на Априлското въстание, през август на Шипченската епопея, а напоследък в съответното време и на по-отдалечени или пък по-локални исторически събития. Добре че досега никой не се е сетил да се пресъздаде „9 септември 1944” – току виж артистичното вдъхновение преляло в нещо по-сериозно и нещата излязат от контрол.

Нека не ми се сърдят организаторите и участниците в тези самодейни спектакли, ако са усетили ирония в горните редове. Струва ми се, че те са искрени, а намеренията им благородни. Но да ме прощават, цялата тази бутафория ми се вижда твърде пошла. Не от естетическа гледна точка – в крайна сметка един концерт на Азис или Лейди Гага многократно ги задминават по художествените си „достойнства”. От нравствено-психологическа. Защото издава големия дефицит в автентичното съпреживяване на историческото минало и подмяната му с евтино повърхностно подражателство.

Всъщност самото това минало – такова, каквото наистина е било, а не в митологичната му интерпретация, – е пълно с примери за доста посредствени сценични изпълнения. Едно от тях е показния бабаитски „героизъм” на Чардафон Велики, който удивително прилича на „подвига” на народните партизани, извоювали славната си победа след като армията на маршал Толбухин пресича границата на България.

Но да оставим тези реминисценции. Гледах участниците във възстановката на Съединението – мъже на различна възраст, които утре може би ще срещна в някое учреждение, в магазина или на автобусната спирка и няма да  позная, че са същите тези храбреци – и, както казах, съм убеден в тяхната искреност и почтеност. Щом това ги вдъхновява – няма лошо. Няма лошо и в това, че има хора, които се възхищават на изпълнението им. Лошо е обаче, когато това влиза в манталитета на държавното управление. – Издава не само лош вкус, но и комплексираност на управленския ни елит. Комплексираност, която лично аз нито споделям, нито приемам да ми се натрапва по този начин.

Някой ще каже, че „пресолявам манджата”. Може и да е така, но как да не го прави човек, когато сегашния държавен глава по време на същата тази възстановка изръси бисера, че щял да изиска от своя македонски колега да се спре присвояването на българската история в замяна на подкрепата ни за тяхното членство в евросъюза. (И на другия ден взе, че наистина му написа такова гневно писмо.) Отдавна се опасявах, че някой български политик ще падне до равнището на „братята македонци”, но честно казано не мислех, че това ще е президента. Не защото съм възхитен от изявите му, а защото предполагах, че ще остане на скромното си равнище и няма да достигне до „висините” на своя предшественик. Няма що – заблуждавал съм се. Човекът явно успя да надмине себе си. Но нямаше ли поне някой читав съветник да му каже, че историята е такова нещо, което няма как да бъде откраднато. Нито пък да бъде откупено дори на цената на някаква подкрепа за членство в ЕС. И въобще е извън сферата на маркетинга и висшия мениджмънт, с уменията си в които той толкова се гордее.  

Ако иска да ни впечатли със стратегическа визия, господин президентът трябва да направи нещо друго – с майсторски дипломатически финт да пробута на македонците идеята и те да си направят някоя възстановка. Например на битката при Херонея от 338 г. пр. Хр, където хлапакът Александър дебютира, размазвайки обединените сили на останалите гръцки градове, или превземането на Вавилон от същия не особено съзрял социално индивид седем години по-късно. Македонците, както знаем, са големи храбреци и в хода на възстановките току виж станало нещо по-голямо. А като имаме предвид къде се намират Херонея и Вавилон така с един удар ще бъдат простреляни не два, а цели три заека – ще се преодолее кризата в Гърция, ще се оправи положението в Ирак, което американците на можаха да направят и, най-важното, България ще стане № 1 по политическо влияние в света. От тук нататък Обама и Путин ще свеждат поглед, когато срещнат българския президент и ще си водят записки, когато той им говори. Не знам само какво ще кажат по въпроса жена му и Бойко Борисов.

                                                                                                                 © Ангел Кондев – автор, 2012

                                                                                                                 © Copyright 2012 by Angel Kondev       

рефлекси и акценти

ОТРОВНИ БУРЕНИ В УСОЙНАТА СЯНКАТА НА ТЕРОРА

Темата за атентата на бургаското летище Сарафово като че ли се изтърка „в аванс” и вероятно вече предизвиква алергична реакция у преситения потребител на новинарска продукция, задържайки интереса само на най-страстните почитатели на политическо-криминалния трилър. През изтеклия месец след зловещото събитие, взривило нажежения следобед на 18 юли, бяха изписани стотици (ако не и хиляди) вестникарски и виртуални страници за това кой е атентатора, професионалист-камикадзе ли е той или е несръчен дилетант, станал жертва на  собствените си действия, откъде е дошъл и къде е бил преди да задейства (съзнателно или неволно) адската машина, има ли съучастници и най-вече помагачи в страната, кой стои като поръчител зад всичко това, като самостоятелна мишена ли трябва да се третира България или е просто територия, избрана за сцена на кървавото действие поради някакви особености, оценени от терористите като предимство, можело ли е да бъде предотвратен терористичният акт и дали държавните институции, отговорни подобни неща да не де случват, са били на мястото си. Не знам дали разследването, водено от компетентните власти у нас и в чужбина, ще успее да даде отговор на всички (или поне на част от) тези въпроси, отхвърляйки някои от сега лансираните хипотези и потвърждавайки други. Или ще „зацикли”, подхранвайки с това в още по-голяма степен ширещите се спекулации. Нека не гадаем и изчакаме правозащитните органи да си свършат работата. Има обаче един кръг проблеми, върху които е наложително да започнем да разсъждаваме на основата на наличния емпиричен материал. Макар и да не са „оперативно интересни”, те са изключително важни за бъдещето на обществото и държавата.

                                                                                                                                                                         **

Дните след експлозията се нижат сред оглушително мълчание.

Не! – Няма никакво противоречие с написаното преди няколко реда. Тук говоря за потискащото мълчание, което подозрително отекна на фона на децибелите, произведени от репортери, наблюдатели, коментатори, експерти и политици, и транслирани от средствата за масово осведомяване. Мълчанието на хората, които не влизат в категорията на гореспоменатите.        

Гледах първите телевизионни кадри от събитието около два часа след като то се бе случило, намирайки се приблизително на тридесет километра южно от мястото на трагедията. Разбрах, че е станало нещо „по-особено” от случайно дочут разговор на една от оживените улици в пръскащия се по шевовете си от летовници Созопол. Информацията се разпространяваше мълниеносно и до залез слънце почти всички – и българи, и чужденци – бяха изгледали и изслушали всичко, което до този момент можеше да се види и чуе по телевизионните канали и информационните сайтове в Интернет. Логично би било да се допусне, че това по някакъв начин ще се отрази на атмосферата в курортното градче – все пак съвсем наблизо някой хладнокръвно и по особено брутален начин бог знае защо беше взривил нищо неподозиращи туристи. Такива, каквито бяха огромното мнозинство от хората, пребиваващи по това време на годината тук. Нищо подобно. До късно през нощта купонът течеше по своя обичаен начин и нямаше никаква следа от притеснение или поне спад в градуса на еуфоричното отпускарско настроение. На следващия ден, когато вече се намирах на стотина-двеста километра в западна посока, установих, че темата за атентата, която преливаше от страниците на печата и от сутрин до вечер се въртеше по електронните медии, не присъства дори в периферния интерес на случайните хора, с които разговарях. Предположението, че това се дължи на ограничения им провинциален кръгозор, изцяло запълнен от баналните всекидневни грижи и подготовката на зимнината, се оказа обаче изцяло несъстоятелно. Само след още няколко дни констатирах почти същия нулев интерес към случилото се от страна на познати и колеги, които в никакъв случай не бих определил като тесногръди еснафи.

Няма какво да се заблуждаваме. Обикновените хора (моля да бъда извинен за това отвратително клише) не се вълнуваха особено от тътена на експлозията на бургаското летище и гледката с разпръснатите около изпепеления автобус разчленени и обгорени човешки тела, потънали в локви кръв. За някакъв „дълбок потрес” пък въобще да не говорим. Дори, когато всичко се бе случило не на стотици или хиляди километри, а съвсем наблизо, тези хора като че ли бяха загубили чувствителността си към чуждото страдание,  способността да съпреживяват разигралата се пред очите им трагедия. Като че ли възприемаха терора като нещо нормално, като неизбежното естествено зло, което ни съпътства в живота подобно на болестите, старостта, нещастната любов, ниските доходи и високите данъци. Някаква своеобразна „пара”- (или „мета”-) реалност. Нещо съществуващо в един паралелен сюрреалистичен свят, различен от този, в който те са потопени във всекидневието си. Нещо, което е свързано с тяхното съществуване толкова, колкото браковете и изневерите на лустросаните хубавици от кориците на модните списания. Задоволяваха се с хладнокръвната констатация, че не са на мястото на някоя от жертвите – на осакатените или оставените в моргата за разпознаване.

Може би греша в преценката си за реакцията на „обикновения човек”, пък и какво значи все пак това словосъчетание. Приемам всички упреци, но в тази връзка има нещо, което не мога да подмина – мълчанието на многобройните, представящи се за независими от държавната опека и политическите партии организации, на вездесъщите NGO-та, претендиращи да изразяват свободната воля на гражданите по всички въпроси в широкия диапазон от закрилата на бездомните кучета до правата на хомосексуалистите.  Още по-симптоматично е мълчанието на тези, които малко преди атентата бяха заявили позицията си толкова гръмогласно, че всякакви по партиен цвят и научен уклон политолози, социолози и социални антрополози почти единодушно обявиха проплакването на дългоочакваното „гражданско общество”, което бе дремало в утробата на демокрацията прекалено дълго. Къде бяха сега тези сърдити млади, а и не толкова млади, но активни модерни хора, които спонтанно окупираха площади и кръстовища, готови да отстоят до край своята екологична (енергетична, антимонополистична и не знам още каква) кауза във физическа схватка с яките полицаи? Да не би терористите да бяха блокирали достъпа им до виртуалното пространство, в което за броени часове можеха да се организират, за да покажат на силите на терора, че българското общество не приема правилата на тяхната мръсна игра, че ще се бори последователно и докрай със злото, откъдето и да идва то, каквато и идеология да изповядва, на който и господ да се моли? Нямаше ги никакви. Мълчаха. И продължават да мълчат.

Мълчание. Мълчание, отекващо като камбана сред оглушителна врява. Гробовно мълчание, натежало от въпроси.

                                                                                                                                                                       ***

Дали описаната реакция на обществото, на съвкупността от индивиди в битността им на граждани – т.е. на гражданското общество, каквото и да значи това, не се дължи все пак на някаква неприятна черта в нашия национален характер? На някаква вродена ориенталска апатия или нещо по-лошо – дълбоко спотаена латентна ксенофобия, проявила се в случая като безразличие към участта на загиналите евреи и българина мюсюлманин.

Честно казано и едното, и другото ми звучи несериозно. Май навсякъде по света хората са престанали да обръщат много внимание на терористите. Дори сънародниците на жертвите, дошли със същата група летовници, не се отказаха от почивката си, а туроператорите със задоволство споделяха, че след атентата няма отлив в заявките на израелските граждани да посетят страната ни за т. нар. хазартен туризъм. Що се отнася до ксенофобията (и в частност антисемитизма) аргументацията ми се струва напълно излишна – към доказателствата за противното в исторически план тук само може да се добави, че хората с подобни нагласи (предимно маргинализирани младежи с изпепелени от футболни страсти сърца) са изключително тънък социален слой и не се радват на никаква по-широка подкрепа.

Но коя е все пак причината за пасивната позиция на нашето гражданско общество към бомбения атентат от 18 юли и до какво тя може да доведе в бъдеще?

                                                                                                                                                                     ****

За да си отговорим на тези въпроси, трябва внимателно да се вслушаме в какофонията, в която резонира мълчанието на гражданското общество – в шумното официално говорене (експертно, медийно, политическо) за атентата. Тогава, зад привидната дисхармония ще доловим един натрапчив, устойчив мотив, който слухът на еманципирания гражданин изглежда е успял да долови.

В политическото говорене се очертават две разновидности в зависимост от това кой е говорещия. – На отговорните и безотговорните политици. Разликата между тях не е в това, че някои носят някаква морална, юридическа и политическа отговорност за думите и делата си, а други не. Разликата е, че първите са тези, които реално вземат решенията, които „дърпат конците”, докато от вторите – представителите на незначителните маргинални партийки-еднодневки и всякакъв вид свободно блуждаещи в политическото пространство „атоми” – на практика нищо не зависи. Поради дефицита на политически авторитет последните по правило си присвояват ролята на „експерти”, поради което, когато се визира политическото говорене, трябва да се има предвид само това на „отговорните” политически фактори.

Ако проследим тъкмо тяхното политическо говорене, ще стигнем до категоричния извод, че то остана изцяло в кръга на обичайните им интриги и боричкания. Опозицията  използва атентата като аргумент, че управляващите не са способни да управляват, а управляващите, за да натрият носа на опозицията, представяйки дейността си по овладяване на кризата като организационно-управленски висоти, непостижими за нея и припомняйки й всички смъртни грехове, натрупани по времето, когато е била на власт. Никакъв опит за излизане от тази ограничена „мисловна” схема, никакъв намек за по-различна интерпретация, способна да повиши резистентността на националния организъм към терористични заплахи.

В интерес на истината тук е уместно да се отбележи, че за тази логорея много допринесе изключително натрапчивата  позиция на Израел, който светкавично „идентифицира” поръчителите на терористичния акт и започна да експлоатира трагедията с нейните граждани като ресурс за реализиране на милитаристичните си проекти в региона. – Положение, което допълнително обремени и без това страдащото от остър дефицит политическото мислене у нас.      

Малко по-различно стоят нещата с медийното и експертно говорене. Тук най-напред трябва да се има предвид, че гласовете на малцината сериозни анализатори и публицисти, които бездруго се нуждаят от повече информация и време за коректен анализ на събитието, се загубиха в шумния словесен поток, леещ се под перото на хора със съмнителни познания и интелектуални способности – повечето фрустрирани академични дейци или бивши агенти и ръководители от „службите”, бързащи да се потопят в мимолетната медийна слава. (Когато прочетох интервюто с един от бившите началници във военното разузнаване изпитах смесеното чувство на облекчение и ужас: облекчение, че вече е „бивш” и ужас, че този, който го е наследил на поста може да е като него.) По-важното обаче е друго – ако трябва с една дума да обобщим медийно-експертното говорене, произвеждано както от едните (сериозните, стойностните), така и от другите (псевдоспециалистите по темата), то най-подходящ, струва ми се, би бил термина „конспирация”. Или „теории за конспирацията”. Дори най-дистанцираните от жанра този път вдъхновено се заеха да разнищват терористичния сюжет като многоходова машинация на обрасли с митове разузнавателни централи и паравоенни структури, преследваща зловещата си цел в широкия диапазон от коварен заговор срещу българската туристическа индустрия до провокация на самите тайни израелски служби с цел да легитимират готвения военен удар срещу Иран[*]. При това повечето (всъщност с едно изключение) от тези объркани „теории”, излезли сякаш изпод перото на треторазреден белетрист като Дан Браун, се фокусираха върху ислямистката следа в атентата, което като начин на мислене може да се окаже много вредно за неговото обективно разследване.

За съжаление обаче, политическото и медийно-експертно говорене не са само калпава белетристика. Те разкриват обективния факт, че ключови инструменти на официалната политика и управление на обществения живот  са заговора, интригата, провеждането на тайни операции. И тук далеч не става въпрос за практиката на тоталитарни или диктаторски режими. Вирусът на конспирацията, на задкулисната сделка, на секретната афера е пробил имунната система на съвременната демокрация и отслабва нейните жизнени сили. Което дава може би най-важния импулс за формирането на колективната психична нагласа, че светът на терора е капсулиран, затворен в една, както вече казах, „пара” (или „мета”) реалност, функционираща повече по логиката на митологичното повествование, отколкото по правилата на здравия разум; реалност, обитавана от фолклорните си герои в лицето на терористите-злодеи, героичните им преследвачи и съответния антураж от продажни (респективно – благородни) учени, журналисти и политици. – Реалност, предизвикваща порочно любопитство, но недостойна за повече внимание, защото е неподвластна на ефективен граждански контрол.

                                                                                                                                                                  *****

Доколко описаната нагласа в колективното съзнание, породила апатията на българското гражданско общество към терористичния акт от 18 юли, е плод на специфичните черти на социално-икономическото и политическото ни развитие през последните двадесет години или пък отразява някаква по-глобална тенденция. Този въпрос се нуждае от по-внимателно допълнително проучване при съпоставка с реакциите в други съизмерими (предимно европейски) общества, преживели подобни събития. Колкото и парадоксално да изглежда, тя в някакъв смисъл може да се оценява и с положителен знак, защото обезсмисли терора от гледна точка на основната му цел – да предизвика ужас, паника, а с това и дестабилизация на стопанския живот, политическата система и държавните институции на съответната страна. Подобна „полза” обаче е повече от съмнителна като се има предвид другото – изтласкването от сферата на обществената чувствителност на тероризма и пасивното (или, както беше в сегашния случай, направо липсващото) отношение към него създават онази хранителна среда, в която той може да се развие на местна почва. Опасност, която се засилва от социалните и културни промени, предизвикани от навлизането на модерните информационни и комуникационни технологии.

В световен мащаб и преди всичко във високоразвитите постиндустриални западни общества формираните след края на Втората световна война социални (класови, съсловни, синдикални) и политически (партийни) структури, както и съответстващите им устойчиви идеологически ориентации през последните десетилетия са в упадък или поне в дълбока трайна криза. Налице е както структурна, така и идейна фрагментаризация на обществения организъм. Общуването в Интернет (и главно в социалните мрежи) води до появата на нов особен тип социални общности, който в други мои публикации съм описал чрез метафорите „виртуална тълпа” и „виртуално гето”[**]. Променя се и цялостния начин на възприемане на действителността като на мястото на завършените познавателни, ценностни и светогледни системи със строги символни и понятийни йерархии изникват подвижни, постоянно променящи се аморфни идейни конструкции, на основата на които под въздействието на ирационални (емоционално-интуитивни) импулси често се раждат неясни, но агресивни каузи. Същевременно държавните организации и новите елити все повече губят контрол над информационните потоци, а с това и върху реалните събития, които посланията в публичното пространство предизвикват. Все повече изтънява и границата между илюзорното, въобразимото и реалното. Действителността се превръща в своеобразна функция на „матрицата”, създадена във „виртуалната реалност”.

От друга страна през последните две десетилетия изкуството и преди всичко масовата комерсиална литература и киното (което също изключително динамично се променя под въздействието на модерните технологии) постигнаха „забележителни резултати” в поетизирането на насилието и, придавайки му някакъв романтично-героичен привкус, го превърнаха в естетическа ценност, а с това и в норма на социалното поведение. Световни знаменитости от рода Брус Уилис, Чарли Шийн и Том Круз (да не споменаваме такива като Арнолд Шварценегер, Силвестър Сталоун, Стив Сегал или Жан-Клод Ван Дам) не мирясват докато до края на филмовото действие не сринат до основи един средно голям град, погребвайки под руините му десетки невинни минувачи, оказали се по замисъла на сценариста и режисьора „в неподходящото време на неподходящото място”. Телевизионните канали преливат от „хоръри”, „трилъри”, „екшъни” и сериали, които от сутрин до вечер отправят едно и също натрапчиво послание: „Това е светът – тук се стреля, взривява, руши, кръвта се лее всеки миг, а смъртта дебне от всякъде, всички ние сме участници в една или друга машинация, в една или друга конспирация.” Някаква гротеска на шекспировото „…този свят е сцена, където всички хора са актьори…” от „Както ви харесва”.

Изброените особености на социално-културната ситуация са само част от предпоставките за разширяването на територията на терора както в географски, така и в идеен смисъл. Сега терминът „тероризъм” почти без (или с много малки) изключения се свързва с „ислямския фундаментализъм” (радикалния ислям, политическия ислям), характерен предимно за едно от направленията в това вероизповедание и организации като Хизбула, Ал Кайда и други подобни на тях. За това, разбира се има основание, но нещата бързо могат да се променят, а може би вече са започнали да се променят и скоро с умиление ще си спомняме конотацията „ислямски” в значението на „тероризъм”. Масовото убийство, извършено от норвежеца Андерш Брайвик (нито първото, нито последното за съжаление) е особено симптоматично в това отношение. То е мотивирано от идеологическа доктрина, оформила се в главата на Брайвик по начин, коренно различен от този, по който се е оформила идеологията на джихадистите. Последните имат определена организация, структура, която е разпознаваема, ”осезаема”, дори когато, например, е „хоризонтална”, „дифузна”, „мрежова”, а не „вертикална” и „йерархична”. Брайвик е единак, обитавал със себеподобните си своето „виртуално гето”. Може ли някой сега да каже колко са такива като него. И каква точно „велика кауза” се ражда в главата на всеки от тях по механизъма, по който се е родила в неговата. За да избиеш група еврейски туристи, дошли да поиграят хазарт, не е задължително трепетно да очакваш влизането си в рая след като си паднал в битката за прослава на Аллах. Може да си ревностен католик, протестант или православен християнин, решил да повтори сюжета с изгонването на търговците от храма в по-хард вариант. Или просто да спасиш висшата арийска раса от световния еврейско-масонски заговор след като си „получил факс” от висшите сили, обитаващи Шамбала, или си чул предишната нощ последната тръба от Апокалипсиса. Останалото е лесно. Няма никакъв проблем да се снабдиш с необходимото, а подробните чертежи и инструкции как да го използваш са в Интернет.           

Ако социалното пространство продължи да се фрагментира, а социалните атоми да се разлитат, попадайки при това във все по-произволни турбуленции, светът е изправен пред перспективата да се сдобие със седем милиарда потенциални терористи. И няма да е кой знае колко утешително, че в България те ще бъдат само 0.1%-та от тях. За нас (или по-точно тези след нас) те ще бъдат = 100. Това е действителен проблем на националната сигурност, недоловим за „оперативния интерес” на службите и политическото пустословие. Проблем, който трябва да събуди реакцията на гражданското общество отвъд хоризонта на гей-парадите, шистовия газ и ски пистите на Витоша и в Банско.

[*] Георги Милков. Защо никой не поема отговорност за атентата в Бургас. В-к „168 часа, бр. 30, 24 – 30 юли 2012 г.

[**] Ангел Кондев. Електронни комуникации и културни различия – Глобализация и Контраглобализация. Конференция „Интерколтурни измерения на социалните практики” – SIETAR – България, 18 май 2012 (www.sietarbulgaria.org); Интернет революция и виртуална демокрация – социалнополитическите измерения на глобалната електронна комуникация. IV-та Международна научна конференция „Е – Управление”, 17 – 19 юни 2012 г. (http://fman.tu-sofia.bg/Pokani/Konf2012book.pdf)

                                                                                                                 © Ангел Кондев – автор, 2012

                                                                                                                 © Copyright 2012 by Angel Kondev