BG’23: ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПРОЕКЦИИ НА ДИГИТАЛНИЯ
ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ КУЛТУРНАТА САМОЛИЧНОСТ
Казаното не
означава, разбира се, че през 2023-та не е имало заслужаващи вниманието успехи
и драматични провали в една или друга област на обществения живот. Но оценена в
ракурса на историческата значимост, отминалата година наистина изглежда
по-скоро скучна и незабележима.
На пръв поглед
политическата динамиката е голяма, а хоризонтът ѝ до последния момент е забулен
от буреносни облаци – постоянни протести с окупации на магистрали, градски
кръстовища и площади, местни и извънредни парламентарни избори (четвърти поред за
последните три години), „сглобяване“ на екзотично мнозинство в Народното
събрание, излъчило още по-екзотичното "ротационно" правителство и
прокарало яростно оспорвани конституционни промени, опит за атентат (реален или
инсцениран) срещу главния прокурор, и, като капак на всичко, начало на
дългоочакваното демонтиране на Паметника на съветската армия (ПСА), наричан още
Монумент на окупационната червена армия (МОЧА). Все събития, чиято значимост
като че ли не подлежи на съмнение, при това случили се в силовото поле на
отшумялата наскоро пандемията от „Ковид“, на огромния миграционен натиск на
бежанците от конфликтите в Близкия изток и Афганистан, на опустошителната руска
инвазия в Украйна, на избухналия израелско-палестински конфликт, както и австрийско-холандското
шикалкавене за приема на страната в „Шенген“, довело до препотвърждаването на
статута на българите (заедно с румънците) като „втора категория“ граждани на
Европейския съюз.
Зад
вътрешнополитическата турбулентност не е трудно да се види обаче умората на нацията,
дремеща под монотонно припяваните от ловки политически шамани на втръснали на
всички мантри за влизане в „еврозоната“ и защита на „евроатлантическите
ценности“; клишета, които продължават да вдъхновяват единствено партийните
активисти, устремили се към апетитни позиции в кариерното си развитие. Което в
същата степен важи и за темите за реформите в съдебната система,
здравеопазването и образованието, бюджетния дефицит, борбата с корупцията,
укротяване на инфлацията и т.н., които все повече предизвикват гримаса на
досада у мнозинството българи въпреки (или може би точно поради) усилията на
медии, синдикалисти и всякакъв калибър експерти и политици да поддържат високия
градус на скандала около тях. Не успяха да разбудят сънливото ни общество дори недомислията
за електронните рецепти или грандиозния пърформанс със счупени глави, огнено
шоу и водни оръдия, което футболните фенове спретнаха с любезното съдействие на
полицията, за да изразят изпепеляващата си любов към ръководството на
футболната централа.
Подобна
констатация на мнозина може да се стори доста пресилена, но как по друг начин
може да се обясни активността на проведените през ’23-та парламентарни и местни
(в два тура) избори. Тя с право може да се опише като отчайващо ниска и
затвърждаваща устойчивия тренд след 2019-та до урните да отиват много под
половината от имащите право на глас. От малко над 6.5 милиона избиратели на парламентарните
(2 април) гласуваха малко над 2.6 милиона или 40.69%, а на местните – малко над
2.7 милиона или 44.94% на първи тур (29 октомври) и малко над 1.4 милиона или
36.87% на втория (5 ноември). И този резултат е може би по-показателен за нагласите
на избирателите, отколкото разпределението на процентите за партиите (и
кандидатите), получени от гласовете на тези, които все пак си дадоха труда да
гласуват. Защото политическата апатия сама по себе си недвусмислено говори, че политическата
идентичност вече се изплъзва от обсега на познатите понятия за „леви“ и „десни“,
за „либерали“ и „консерватори“, за „глобални елити“ и „локални парии“.
Като
основна причина за рекордно ниската (и все по-намаляваща) избирателна активност
често се приема „умората“ на избирателите, които за последните 3 години биват
призовавани да гласуват цели 6 пъти; умора, която натежава допълнително от непрекъснатата
промяна в начина на гласуване – машинно, с хартиена бюлетина и комбинирано. Към
този аргумент понякога се добавя и спорното обяснение, че отказа от „разходка“
до изборните урни се дължи на страха от сложната процедура на гласуване, дължащ
се на липсата на способност за ориентиране в нея у значителна част (главно
по-възрастната) от електората – обяснение, в подкрепа на което обикновено се
посочва огромният брой грешно попълнени и отчетени като недействителни
бюлетини.
Подобни
интерпретации, които не са лишени напълно от основание, по-скоро се опитват
обаче да прикрият плашещия факт, че става въпрос за катастрофално подкопано
доверие не само в изборния процес, но със самото това и в наличното обществено
устройство; за недоверие във функциониращата в момента форма на парламентарна демокрация;
недоверие, което се подсилва от невъзможността да се излъчи политическо
представителство, необходимо за стабилно управление.
Ако
политиката синтезира всички останали аспекти на обществения живот, а изборите,
на свой ред, са квинтесенцията на политическия процес, то към посланията от
изборите през ’23-та трябва да се погледне в по-широкия контекст на глобалните
промени. Към такъв извод насочва и другият аспект на изборния резултат –
затвърждаване промените в интериора на политическото пространство. Те започват
още в хода на гражданските протести от 2020-та, когато „класическите“ (повече
или по-малко „системни“) партии с относително ясен идеологически профил по оста
„дясно-център-ляво“ (заедно с допълващите я геополитически конотации
„русофилство-русофобия“ и „евроатлантизъм-национализъм“) губят безапелационната
си дотогава доминация за сметка на възхода на конюнктурно (Ad hoc) създадени „несистемни“ политически субекти с подчертано
популистки характер и размита идейна физиономия.
Едва ли ще е пресилено да се твърди, че много от съществените
характеристики на постмодерния свят са резултат от
една технологична иновация, която по своето значение може би надминава
изобретяването на печатарската преса през 15-ти век. Тя се заражда в края на
20-ти век и през следващите трийсетина години се развива толкова интензивно, че
в наши дни излиза от рамката на литературните и кинематографични фантазии, за
да се превърне във вдъхновяваща и същевременно плашеща реалност. Става дума за
дигиталните информационно-комуникационни технологии, чиято последна (засега)
еманация е дефинирана (основателно или не) като „Изкуствен общ интелект“ (AGI – artificial
general intelligence). Доколко той е
„изкуствен“ и е „интелект“, е отделен въпрос, но решителната стъпка към създаването
му е направена с Генеративно обучения трансформър (GPT – generatively
pretrained transformer) във версията му ChatGPT на компанията OpenAI.[1]
Тази революционна технология, която къде на шега, къде
по-сериозно може да се титулува като „Великата дигитална революция“ (ВДР), през
последните години промени до неузнаваемост почти всички области както на
практическия живот, така и светогледа, цялостната представа за природния и
социалния свят. А трезвата, лишена от предразсъдъци и прекомерна екзалтация
оценка на нейния културен ефект с особено внимание трябва да се отнесе към влиянието
ѝ върху способността за критична самостоятелна ориентация в хода на придобиване
на нови знания и социалното общуване – накратко, върху когнитивната и
емоционалната интелигентност.
При първата не е трудно да се забележи, че наред с безспорно
положителните страни се появява и определен дефицит. Колкото и да изглежда парадоксално,
той е предизвикан от лесния достъп до информация: бъдейки на „един клик разстояние“
от множество сведения по всеки въпрос, съвременният потребител на
дигитализирана информация не вижда смисъл от предварително натрупване на знания,
което възпрепятства изграждането в ума му на концептуална рамка, позволяваща
вместването на новите данни в някаква предварително изградена
понятийно-логическа схема за тяхната интерпретация; дефицит, често водещ до
приемането като автентични на всякакви безпочвени или манипулативни твърдения.
Подобно негативно въздействие търпи и емоционалната интелигентност, което се
изразява в загубата на способност за адекватна нравствена оценка и чувство за
съпричастност, емпатия: човекът, уловен от социалните мрежи, в които всяко
мнение и оценка са допустими и абсолютно равнопоставени, се оказва без опората,
осигурявана му от традиционната форма на общуване с функционираща ясна ценностна йерархия; оставен да плува сам
в коварния водовъртеж на посланията, които го заливат от дисплеите на все
по-умните високотехнологични джаджи, той не намира легитимни източници на
авторитет, което е предпоставка за маргинализирането и превръщането му в свръхегоистичен
нарцистичен индивид, гледащ надменно от постоянно обновяваната си профилна
снимка във Фейсбук.
Сериозна деформация, породена от ВДР, се забелязва и във
времевата „текстура“ на образа на света. Тя се проявява в начина, по който
започват да се възприемат миналото, настоящето и бъдещето. За съвременника,
попаднал в „силовото поле“ на автономните умни устройства, които оразмеряват по
нов начин неговото жизнено пространство, действителността започва да изглежда
толкова различна от предишната, че споменът за нея приема форма, наподобяваща
митологичен разказ, а, на свой ред,
настоящето и неговата проекция в бъдещето, лишени от реалното (и
рационалното) си историческо основание, започват да се възприемат в
стилистиката на комикса:
Възприемането на миналото като приказен наратив, който подобно
на мита не е подвластен на строги хронологични и каузални връзки, неизбежно
поражда представата за персонажите на настоящето и бъдещето като схематични
двуизмерни герои – „добрите“ и „лошите“, оживели от детските фантазии, които притежават
чудодейни свръхестествени сили, наследени от митологичните герои на миналото;
една виртуална версия на наличната и желаната реалност, в която митологичните
сюжети от миналото спонтанно преливат в сюжетите
за настоящето и бъдещето на комикса, а всяко обществено усилие с трогателна
наивност се оценява в черно-бялата скала на „правилното“ или „грешното“.
Загубването на „живата
връзка“[2]
с миналото и „консервирането“ му като музеен експонат, заедно с неизбежно последващото
схематизиране на представите за настоящето и бъдещето, релефно се откроява не
само в невиждания разцвет на конспиративните теории, в естетическите послания
на дигитализираното модерно изкуството, в компютърните игри и симулации, подменящи
реалността с виртуалния ѝ аватар. Новата митология и вездесъщият комикс
създават и видимо нови измерения на политическия процес: възходът на
популистките партии в много европейски страни – Италия, Гърция, Испания,
Франция, Германия, Нидерландия, Великобритания и др., – както и такива от
останалия свят – САЩ, Бразилия, Аржентина – е безспорен факт, а техните
идеологически платформи стават все по-агресивни. И основната причина за това е,
че мнозина избиратели са привлечени от опростената, лесно смилаема представа за
реалността, която модерната електронна комуникация им доставя на „достъпна
цена“; представа, която спестява мисловното усилие, което необразованият мозък
не е в състояние да положи. В нея реториката, с която се представят процесите в
развитието на обществото, не изисква нито сериозно познаване на фактите, нито
задълбочена логическа аргументация. Напротив – проблемите и решенията са поднесени
максимално опростено, често елементарно до инфантилност, а лидерите, скроени по
тяхната мярка, са също толкова едноизмерни, колкото са „спасителите на света“ от
популярните комикси и филмовите суперпродукции със зашеметяващи визуални
ефекти.
Новите дигитални технологии демократизират неимоверно
политическите отношения, предоставяйки неограничен масов достъп до информация и
канали за въздействие върху общественото мнение. Но заедно с това заличават
границата между аргументираното мнение и откровената манипулация, между отстояването
на ценности и кресливата реклама на нискокачествени продукти, между смисленото
и безсмисленото. Правейки формално обикновения човек равнопоставен участник в
политическия дебат, новите високи технологии утъпкват широкия път пред
възможността за овластяването на скрити, задкулисни сили и структури с
непочтени намерения. При това далеч не само с използването на т. нар. фалшиви (fake) новини. – Средното
равнището на компетентност на привидно равноправните участници в интерактивната
политическа комуникация, което е толкова по-ниско, колкото по-многобройни са те,
способства за разцвета на опортюнизма в посланията на популистките движения: с
лекота забърква еклектична смес от взаимно изключващи се принципи, ценности и
подходи както при оценката на наличното обществено състояние, така и при опита
да се изгради някаква визия за бъдещето; принизява свободата на мисълта до
патологична идеологическа „всеядност“; превръща масовия обитател на дигиталния
свят в безлична бройка от „виртуалната тълпа“, населяваща „виртуалното гето“. И
като резултат от всичко това – дълбока криза на емблематичната за европейската
(западната, евроатлантическата) цивилизация рационалност.[3]
В „дигиталния отпечатък“ върху културната самоличност се
оглежда и един процес, за който все още рядко се говори: смяната на активното
поколение, на поколението, което тепърва ще налага своя светоглед, своите
ценности, своя проект за обществено устройство. И тук става въпрос не за
рутинното естествено обновление на човешките генерации, а за появата на дълбок
разлом, който разделя дългия ред поколения „преди“ от поколенията „след“ –
„преди“ и „след“ революцията на интелекта, която изпълва с ново съдържание
понятието „Homo sapiens“.
Промяната в ценностните нагласи и светогледните ориентации,
чрез които съвременният човек под влиянието на дигиталните технологии започва
да преживява действителността по нов начин, е глобално явление. То не подминава
и България. В областта на политическия процес световният тренд, който тя продължава
да следва през 2023-та, кристализира в резултата от изборите в количествен (като
активност) и в качествен (като зрялост и профил на овластените политически
субекти) аспект, резултат, който зададе хоризонта на случилото се след тях. При
абстрахиране от мнимите партийни противоборства, дребнавите бакалски сметки и бутафорните
политически бракове, изминалата година може да се опише като своеобразно
„безвремие“ – застиналото време, изпразнено от оригинални идеи за обществено
обновление и заявки за вдъхновяващо лидерство; скучното време на политическа драматургия
с изсмукани от пръстите банални сюжети, препращащи към родната народопсихология
с нейния болезнен нихилизъм, лукаво сметкаджийство и угодническа сервилност към
чуждоземеца; безвременното време, често принизяващо политическия живот до
бурлеската.
Какво предстои? – Трудно е да се каже! През 2024-та и
следващите години вероятно новото активно поколение ще завладее още политически
теории, разказвайки митове и рисувайки комикси за българското минало, настояще
и бъдеще. Но може би безвремието все пак ще започне по малко да отстъпва,
давайки път на оригинални нови идеи и дръзки лидерства.
[1]Доколко
Изкуственият общ интелект, по-известен с краткото Изкуствен интелект (AI – artificial intelligence), е „изкуствен“ и „интелект“ не е
предмет на настоящото изложение.
[2]Понятие,
което тук използвам по аналогия с „живата вяра“ в противовес на „мъртвата“
(„угасналата“, „инертната“) вяра, за която говори Хосе Ортега-и-Гасет в
„Състоянието на науката и историческия разум“ (Съвременник, бр. 2, 1985,
428-442).
[3]Кризата
на западноевропейската рационалност в съвременността и „виртуалната тълпа във
виртуалното гето“ по-подробно са разгледани в „Дискретният чар на Европа. Щрихи
от един незавършен портрет“(А. Кондев, С.,2017, ИК „АРХОНТ-В“, с.173-195).
© Ангел Кондев – автор, 2023
© Copyright 2022 by Angel Kondev
