„НОВИЯТ“
ПОЛИТИЧЕСКИ
ЕЛИТ И СТАТУКВОТО НА „СТАТУКВОТО“
Новият политически елит, който още на предстоящите президентски и парламентарни (трети поред за годината) избори трябва с революционен замах да смени стария, не е просто поредната разтягана услужливо медийна дъвка. Той е „Големия проект“, на който се разчита да реши задачата, с която не се справиха нито „Великото народно въстание“, нито „Лигата на почтените“, съставена от вождовете на т.нар. партии на протеста, нито дори президентската шпицкоманда, етикирана като служебно правителство. След фиаското на два поредни парламента, просъществували от ден до пладне, в „новия елит“ е надеждата за пълното „изчегъртване“ на всеки остатък от отговорно към избирателите управление и подмяната му с олигархичен режим, готов да продаде страната за жалките сребърници, които някой ще му подхвърли от чужбина. Знае се откъде!
Няма шест-пет. Това стана ясно, още когато се зае да му бабува главният оракул на Великата социологическа ложа Gallup International, който ритуално дари „нероден Петко“ с 300-400 хиляди гласа. А щом „младенеца“ проплака пред безбройните камери и микрофони, изчезна и последното съмнение, че това ще е хита на есенния политически сезон.
Разбира се, че става дума за проекта за Политическа партия (ПП)
„Продължаваме промяната“ (ПП), замислен от ОПГ-то за социално брокерство и
инженеринг около президента – накратко, за проекта ПП ПП или 4П. Въпреки че
първият чифт П-та още не изчистен съвсем като конструкция и засега се предлага
на пазара под неясната форма на нещо като коалиция, нещо като платформа или
движение, заявката, съдържаща се във втория чифт П-та е прозрачна: побиване на
байрака, под който разпасаните башибозушки отряди на протестните партии трябва да
претърпят чудодейна трансформация и да се обединят в добре организирана армия
под командването на устремения към абсолютна еднолична власт обитател на
„Дондуков-2“ – нещо като „Единна Русия“ на московския самодържец, който е негов
патрон и вдъхновяващ пример за подражание. Армия от лично предани на
главнокомандващия воини, чиито офицери са новия местен политически елит.
Речено – сторено! Подобно на великана Гаргантюа, симпатичният ренесансов
герой на Рабле, който се родил след малко по-дълга от обичайната за жените
бременност, проектът за нов политически елит „4П“ се пръкна на бял свят по един
чудодеен начин и веднага заяви претенции, несвойствени за младенческата му
възраст. Което, на свой ред предизвика въпроси, свързани със свръхестествените
му генетични заложби и бъдеща сексуална идентичност, раздвоена между „лявото“ и
„дясното“ от двете страни на дъгата.
Проектът „сам по себе си като такъв“, ако използваме витиеватата
езикова конструкция на философите, е малко мистична работа. Особено за недотам
навлезлия в дебрите на научната терминология гласоподавател, който тъкмо
свикнал с това да е електорат, трябва да преглътне и новата си роля на
„суверен“, жадуващ час по-скоро да разгради „модела“ и да промени „статуквото“.
При проекта нещата не се „правят“ – така е само в примитивните
предмодерни култури, а се „случват“, което пък става в съвременното
цивилизовано неолиберално общество. И тъкмо това придава един възвишен сакрален
смисъл на „проекта“. В случването, за разлика от правенето, обичайният създател,
авторът, който по-изучилите се биха нарекли „субект“, отсъства, няма го. Той,
милият, винаги е воден от собствените си разбирания, стремежи, интереси, мечти
и страхове, и затова няма място там, където нещата просто се случват. Там, в
полето на случването, създателят на случващото се остава зад кадър, скрит и
маскиран барабар с автентичните си цели и домогвания. А истинският резултат от неговите
действия е обвит в толкова гъста пропагандна мъгла, че изпъква като нещо съдбовно,
нещо, наложено от някаква по-висша, неразбираема за обикновения човек сила.
Неразбираема и тъкмо затова непреодолима, неизбежна, фатална сила, която не ти
предлага избор. Сила, на която просто трябва да се подчиниш.
С не по-малко мистичен воал е покрит и „елитът“ – друг широко използван
напоследък термин, който в базовото си значение трябва да легитимира, да оправдае
привилегированото положение, респективно – властта, на определена група
индивиди в обществото. Елитът е „каймака“ на обществото. Кастата на
/пре/успелите. Клуба на богоизбраните, които са пример за следване и модел за
подражание. А са такъв, защото са проявили лични качества, приети
безапелационно от останалите за особено ценни.
Това е така по принцип и до недалечното минало, когато съставът на
елита се е рекрутирал от ограничен кръг области на човешката дейност,
изключвайки напълно и безапелационно други – общовалидно правило, макар че
конкретната им „номенклатура“ не е една и съща за различните култури и
исторически епохи. В съвременната постмодерна глобална цивилизация това вече до
голяма степен не важи. Откъдето и да го погледнем, в наши дни елитът е преди
всичко медиен продукт, който все повече губи връзката си с реалните качества и
достижения на своя персонален състав – превърнал се е в продукт на рекламна
инвестиция, целяща продажбата на определена стока и очакваща висока
възвръщаемост на вложените средства. Което девалвира критериите за включване в
елита и, на свой ред, размива границата между „значимото“ и „незначимото“ в обществените
дела. За да станеш част от съвременния елит не е важно кой си в действителност.
Важно е какъв е твоят медиен образ. Важно е да си атрактивен и да привличаш
нездравото любопитство на тълпата, което прави не само възможно, а и необходимо
„олимпийският връх“ днес да е пренаселен с най-екзотичните представители на
артистичната фауна, както и всякакви съмнителни екземпляри от сенчестите
кътчета на живота.
Ако след тези кратки терминологични уточнения се върнем на въпросите за
„генетичния код“ и „идейната идентичност“ на новия политически елит, можем да откроим
най-малкото три основни констатации за проекта „4П“.
Първата от тях е относно „таргет групата“, както маркетинговите
специалисти наричат онази част от обществото, която първа ще се съблазни да
посегне към „предлаганата стока“.
Съдейки по медийния портрет, обърканите и преднамерено инфантилни послания
на основните (засега) актьори, както и избора на „ракетата носител“ в лицето на
две маргинални файтонни партии без електорално влияние, се разчита в нея да
попаднат мнозина, за които „нов“ задължително се асоциира с „по-добър“,
игнорирайки обстоятелството, че тази конотация в много, а може би и в
преобладаващите случаи е повече от спорна. Тази целева група се характеризира с
нисък праг на критичност към вербалните послания, характерно за хора, които
осмислят заобикалящата ги реалност чрез плоските двуизмерни комиксови образи и
емоции, почерпени от видеоигрите и холивудските екшъни с корумпирани ченгета, зализани
адвокати и ловки брокери от Уолстрийт или Лондонското Сити. За нея западното
чуждестранно лустро е „свещена реликва“, а „харвардската диплома“ – папска
индулгенция за всички минали или бъдещи грехове. Тя би подкрепила „4П“ водена
единствено от желанието си за професионална и социална реализация чрез партийна
протекция: групата на индивиди с профил на завършени кариеристи и нарцистични
егоцентрици, които в досегашните си политически предпочитания са гравитирали
около двата привидно антагонистични полюса – на градската десница или
провинциална левица – по меркантилни подбуди. Тези участници в миманса на
политическия театър са разочаровани от импотентността на досегашните си водачи
и тяхната неспособност да им осигурят мечтаното кариерно развитие. Никога не са
приемали политическата си ориентация за нещо повече от средство за постигане на
целите им и затова са готови винаги да я заменят с някоя по-полезна, черпейки
морално основание от въздигнатата в максима реплика на Ал Пачино от
„Кръстникът“: „Нищо лично, просто бизнес“. Те не споделят анархистичния порив
на „санкюлотите“, които съставят твърдите ядра на ортодоксалната левица и
десница и, за разлика от тях, биха гласували не водени от фанатична
привързаност към някакви мними идеали, а обратно – от добре направена бакалска
сметка.
Тъкмо тази не чак толкова голяма, но специфична „таргет група“ трябва
да втвърди поомекналия напоследък юмрук, вдигнат пред президентството преди
повече от година и да стане ядрото, което в перспектива да обрасне с една
достатъчно широка обществена подкрепа, необходима за реализацията на финалната
цел на проекта „4П“.
Преследването на тази цел и представянето ѝ като неизбежно следствие от развитието на политическия процес – като нещо, което трябва и ще се „случи“, е втората констатация, налагаща се при опита за отговор на въпроса кой и накъде се мъчи да тласне развитието на страната.
Ни повече, ни по-малко тук става въпрос
за замяна на парламентарната с президентска република по „образа и подобието“
руската форма на държавно управление. Ако някой си мисли обаче, че това е
подбудено само от болната амбиция на един човек и разчита единствено на средствата,
които сегашния му пост на държавен глава могат да осигурят, дълбоко се лъже. Да,
такава амбиция е налице, съществуват и определени инструменти, които са
заложени в еклектичната Конституция, приета като „исторически компромис“ през 1991
година от последното Велико народно събрание. Но интересите и движещите сили
зад подобно усилие са много по-мощни.
Големият проблем на България е, че по ред причини и обстоятелства тя не
успя да се раздели решително с наследството на тоталитарния режим, който само
номинално бе детрониран през 1989-та. Комунистическата номенклатура, управлявала
през предходния близо половин век, успя да съхрани своя финансов и властови
ресурс и дълго време в последващия период осъществяваше успешна мимикрия,
приемайки най-различни квазидемократични превъплъщения. До онзи момент през
последните години, когато парламентарната демокрация се изплъзна от нейния
контрол и вече стана неудобна за нея и нейните наследници. Емблематичните ѝ
представители – крупни „бизнесмени“ с подчертано мафиотски манталитет, които до
този момент разчитаха на политически чадър, осигуряван им от купени от тях
депутати и висши чиновници, един по един станаха клиенти на правосъдието, а
задълбочаването на интеграцията на страната в ЕС (в частност приемането в
т.нар. чакалня на еврозоната) заплашваше да постави непреодолима бариера пред
безконтролното движение на паричните потоци, които осигуряваха нейното задкулисно
влияние и тайна власт. Притисната до стената, тя реши да играе „Va banque“ като чрез основния си агент в лицето
на настоящия президент стартира „процедура“ за създаването на контролирана от нея
централизирана форма на управление, подчинила и канализирала волята на населението
в желаната посока – проект, който, като допълнителна екстра, би донесъл и
приходи, защото едноличният олигархичен режим би струвал много по-евтино в
сравнение с разточителните разходи за платена парламентарна любов. Примери в
тази посока, колкото щеш. Но най-привлекателният за стария ѝ родов рефлекс
разбира се е този на Москва, където капитализмът по комунистически процъфтява
най-бурно. А оттам, на всичкото отгоре, с радост подкрепят подобно усилие,
което е в пълно съзвучие с руската имперска политика за прекрояване на картата
със сферите на влияние в региона.
Тази цел засега не се манифестира публично, въпреки, че не се и
прикрива толкова старателно, за да се даде възможност постепенно да набира
привърженици на фона на програмираното разочарование от сегашната парламентарна
система, която именно е прословутото „статукво“, което трябва да бъде отхвърлено.
На нея е подчинен проектът за новия политически елит, родословието и породата
на който, на трето място, трябва да бъдат очертани.
Не ще много усилие да се види, че силуетът на този елит всъщност
напомня на онзи, който през последните три десетилетия болезнено, но засега напразно
се опитваме да забравим – силуета на старите кадри на бившата комунистическа
партия и репресивния ѝ апарат. По силата на природните закони голяма част от последните
вече ги няма, а други са достигнали възраст, която не предполага политическа
активност, но техният дух, ако използваме баналното клише, е жив в наследниците
им – деца и напоследък преобладаващо внуци. Дълго време техните бащи и дядовци
бяха принудени да прикриват своята истинска идентичност, нагаждайки се със
скърцане на зъби към обстоятелствата. И успяваха да го правят майсторски,
използвайки умело слабостите на либералната демокрация, за да градят своя
комунистически капитализъм – винаги „над“ и „малко встрани“ от закона се домогваха
до управлението на обществени дела, до собствеността на предприятия, фирми и
банки, до богатства в пари и имоти. Успяваха дори да дирижират обществени
нагласи, да раздават морални оценки и да формират естетически вкусове, но
най-важното – грижеха се наследниците им да придобият умения и биографии,
осигуряващи им онова привилегировано положение, което формално те бяха
загубили, когато историята направи рязък обратен завой през последното
десетилетие на предходния век. И тъкмо тези наследници са новия политически
елит, който чрез проекта „4П“ трябва да поеме контрола върху държавата. Те са подходящо
образовани и възпитани, а на излъчваната от озарените им погледи „политическа непорочност“
биха завидели и послушниците в най-строгия девически манастир. Имат само един съществен
недостатък – генетично са обременени с хищническата природа на своите предшественици. Природата, която
винаги ще ги влече към буренясалата евразийска пустош, където бродят
враждуващите глутници на техните братя по кръв.
Проектът „4П“ за създаването на нов политически елит е брънка в стратегията за подмяна на избора на България да бъде част от модерната западна цивилизация. Заплахата е реална и не трябва да бъде подценявана. Мнозина все още не я виждат, бъркайки закономерния процес на смяна на управленското поколение със служебното назначаване на послушен придворен антураж. Но тя съществува и за пръв път след началото на демократичните промени през ’89-а е надвиснала толкова заплашително над страната.
Времето не може да се върне назад. Политическата
ситуация такава, каквато беше преди началото на кризата, предизвикана от
протестите, започнали от лятото на миналата година, също не може да се повтори.
Възможно е обаче да се възроди нормалността и да се запази посоката, в която
България уверено се движеше през второто десетилетие на 21-ви век. Както и
устоите на истинската парламентарна демокрация. „Статуквото е мъртво. Да живее
статуквото!“
© Copyright 2021 by Angel Kondev
