4 АПРИЛ: КРЪСТОПЪТ 2021. „ХЮБРИС“ И „НЕМЕЗИС“
Не
е трудно да се види, че възприемането на подобна нагласа към предстоящия парламентарен
вот може сериозно да го компрометира, снижавайки драстично изборната активност
и оставяйки резултата му в ръцете на кресливи екзалтирани малцинства със
съмнителни ментални и морални достойнства. Натрапваното усещане за déjà-vu не е просто
измамно. То е нещо много повече – зомбираща обществото сугестия, която обслужва
бездънната лакомия на неокомунистическите мутанти. И властта на вездесъщата
„дълбока държава“, както напоследък наричат мрачното задкулисие на обществения
живот, изпълнено със зловещите сенки на тоталитарното минало. Власт, която
напоследък започна да губи своята предишна сила. За тази умираща власт „ножът“,
както се казва, е „опрял до кокала“, което натоварва предстоящите на 4
април т.г. избори с очаквания и измерения, отиващи далеч отвъд обичайните.
Статуквото
Колкото
понякога и да е болезнено, нещата трябва да се наричат със собствените им имена:
предварително написаният сценарий на българския „посттоталитарен преход“ до
голяма степен беше реализиран през първите две десетилетия след „10 ноември 89’-а“.
Казано с други думи, верните кадри на бившия комунистически режим и техните
креатури успешно осъществиха своята мимикрия в новите условия и започнаха
ударно да строят „капитализъм“ и „демокрация“ по комунистически – като евтини
имитации, под фалшивото лустро на които прозираше олигархично-бандитският
оригинал с търговския знак „Сделано
в России“ или, за предпочитане, „Made in Russia“. При това, благодарение на редица причини и
обстоятелства – от исторически и народопсихологични до конюнктурни и геополитически,
– те успяха здраво да се окопаят в управленските структури на всички отрасли на
обществения живот, използвайки разнообразен партиен и идеологически камуфлаж. С
което започнаха да налагат своя „бранд“ като нещо неизбежно и неунищожимо, а с
помощта на услужливи медии имплантираха в масовото съзнание описаното вече усещане
за трагична обреченост. Усещане, което позволява да се преглътне горчивия хап
на практиката важните решения да се вземат далеч от очите на любопитната
публика; на публиката, от която нищо не зависи и на която се предлагат само
блудкави скечове, дъвки и захарен памук. Утеха за винаги „прецакания“ обикновен
човек оставаше единствено стоическата „философия“ на смирението, проповядвана в
катедрите по политическа алхимия на УНСС, УниБИТ, НБУ, СУ, ЮЗУ и някои други
академични капища на обитателите на мрачните катакомби под осветената сцена на
публичния живот.
Залогът
И
най-върлият скептик не може да не забележи, че сега за пръв път от „началото на
демокрацията“ е оспорена властта на „дълбоката държава“. Не просто на думи, а
реално.
Всъщност,
началото на това оспорване беше положено още преди десетина години, но именно
през последните няколко то набра скорост и навлезе в решителната си фаза.
Обратът настъпи бавно, мъчително с много сътресения и инфарктни ситуации по
върховете на държавното управление. Но все пак се случи поради няколко причини:
Преди
всичко, защото сериозно политическо представителство успя да постигне една нова
и значима социална група, която в предходните години все още нямаше избистрен
облик, а затлъстелите „стари котараци“ от политическото подземие високомерно пренебрегваха.
Макар и първоначално неоформена, слаба и без да осъзнава ясно собствените си
интереси, групата на новото поколение добре образовани (у нас и в чужбина)
мислещи с главите си хора постепенно си стъпи на краката и здраво пое юздите на
собствения си живот. Като изключим котилото, възпроизвеждащо популацията на
старите номенклатурни кадри, това поколение беше оцеляло без чужда помощ в
патогенната среда на „прехода“ и на практика се оказа имунизирано срещу вируса
на архаичните идеологии и преди всичко срещу този, носен от пустинния
евразийски вятър. Неусетно, без фанфари се беше родило, проходило и възмъжало
това, името на което социолозите произнасяха с мистично обожание – „средната
класа“. Свързана най-вече с високотехнологичния
глобален бизнес, тя не приемаше ментетата, които синьо-червените шарлатани,
представящи се за „капиталисти“ и „демократи“, предлагаха на обществото в
кичозните опаковки на различните партийни платформи.
Със
задълбочаващата се интеграция на страната в ЕС и навлизането на чужд капитал,
действащ по правилата на развития и действително свободен пазар, значимостта на
тази нова социална група нарастваше не само като количество, но и като авторитет
и влияние във всички сфери на живота. Затова напълно естествено и закономерно тя
намери политическия изразител на своите потребности в лицето на един също така нов
политически субект – партията ГЕРБ. Възникнала първоначално като гражданско
сдружение „Граждани за европейско развитие на България“, тя бързо еволюира от партия
с лидерски профил в масова политическа организация с ясна проевропейска (и
евроатлантическа) идеология и разгърната структура, функционираща по
демократични вътрешни правила и норми.
Съчетанието от нарастване на относителната
тежест на новата средна класа, възникнала в хода на българската евроинтеграция,
и появата на мощна политическа формация, способна да артикулира и защитава
нейните интереси, се превърна обаче в опасност за властта на „дълбоката
държава“, родила се в агонията на предходния тоталитарен режим. Опасност, която
се превърна в непосредствена смъртна заплаха, когато сенчестият бизнес на емблематични
фигури на задкулисието – олигарси и
тартори на престъпни синдикати, бе уязвен, самите те бяха изправени да
отговарят пред закона за извършеното от тях, а близката перспективата за
влизането на страната в Еврозоната и засилващото се евроатлантическото партньорство
по линия на отбраната и сигурността започнаха да вещаят близкия край на
грижливо извайвания по време на „прехода“ модел на бутафорна демокрация и
псевдокапитализъм.
Пред
тази смъртна заплаха наследниците – деца, а вече и внуци, на старите
номенклатурни кадри (функционери от апарата на бившата комунистическа партия и
тайните ѝ служби) бързо загърбиха предишните боричкания в глутницата си и се
обединиха в общ фронт за защита на своя общ интерес. Генетично обременени с
опортюнизма на „славните“ си предшественици от времената на бруталното
насилствено налагане на болшевизма у нас, днес те с всички средства са готови
да бранят ръководните си позиции в различните сфери на обществения живот, които
според тях „по наследство“ им принадлежат – от държавните учреждения и местното
самоуправление до различните отрасли на икономиката,
медиите, спорта, художествената култура и образованието. Приоритетни за тях,
естествено, остават правоохранителните и съдебни органи, армията и специалните
служби, но по-важното в случая е, че за да постигнат целта си, те са готови на
всичко, готови са да отидат до крайност и няма да се спрат пред нищо, ако
навреме не бъдат озаптени.
Всичко
това определя и големия залог на предстоящите на 4 април парламентарни избори.
– Залог по-голям от всички правени досега в най-новата ни история: ще се върне
ли обществото в безвремието, което му предлагат задкулисните играчи с демагогския
рекламен слоган „смяна на системата“, или този път ще успее решително –
по-решително от всеки друг път! – да прекрачи в света на истинските стойности и
ценности на съвременната цивилизация.
Развръзката
Изборът,
който страната предстои да направи на кръстопътя на 2021-ва, е съдбовен, а
битката ще бъде тежка.
За
постигането на целите си „дълбоката държава“ на мрачните сенки от миналото е
мобилизирала целия си наличен финансов и организационен ресурс. С откровени
лъжи и манипулации тя успява все още да заблуди известен брой хора, които по
причини колкото обективни, толкова и лични, животът е маргинализирал –
комплексирани, обезверени, неспособни да се ориентират самостоятелно в модерния
свят и да се адаптират към него; хора, подвластни на първичните си разрушителни
импулси; хората, цинично наречени от зомбиращите ги нови/стари спасители
„сухите съчки“ и „80-те % дебили“.
На
подкрепата на тези хора задкулисните конспиратори разчитат. Слава Богу, техният
процент не е толкова голям, колкото в цитираното им обидно определение и може
би с всеки изминат ден намалява. И това се случва, защото с неистовата,
прекрачваща в патологията радикализация на уличните протести от лятото на миналата година насам, с които
се опитаха да изваят страховития образ на „всенародното недоволство“, беше
постигнат един неочакван обратен ефект – маските окончателно паднаха,
камуфлажът се прокъса и грозното лице на мрачните персонажи, които искат да
сложат прът в колелото на прогреса, лъсна такова, каквото е.
Горделивата,
колкото арогантна, толкова и скудоумна самонадеяност, с която задкулисните
играчи от „дълбоката държава“ доволно потриват ръце и вече се готвят да
управляват, означавана в античната трагедия с термина „хюбрис“, никога не
остава ненаказана. След нея винаги настава моментът на възмездието,
възстановяващо хармонията и справедливостта. Неизбежният момент на „немезиса“. Както
твърдят в рекламния клип на едно телевизионно предаване: „класиката е модерна“.
А 4 април е близо!
30 март 2021 г.
© Copyright 2021 by Angel Kondev
