„МАКЕДОНСКИЯТ
ВЪПРОС“.
РОМАНТИЧНИЯТ
БЛЯН Vs
ЛИБЕРАЛНАТА ХИМЕРА.
На фона на
световните новини, фокусирани върху пандемията COVID`19
и бъркотията около президентските избори в САЩ, „драмата“ с отложения старт на
присъединяване на Република Северна Македония (РСМ) към Европейския съюз след
ветото, наложено от България върху приемането на преговорната рамка, изглежда
незначителна и провинциална като шекспирова постановка на самодейна читалищна
трупа. Включително и у нас реакциите се задоволиха с дежурните, доста вяли и
по-скоро служебни, „аплодисменти“ и „освирквания“ за българската позиция,
направени от различни по политическата си ориентация анализатори и феновете им
в социалните мрежи. Съвсем обяснимо единствените, които видяха в случилото се
„галактическа катастрофа“, останаха потърпевшите, но това може би се дължи
повече на илюзията им, че центърът на Вселената е разположен някъде във
водосборния басейн на Вардар, отколкото на тяхната трезва оценка на събитието.
Медийното му отразяване обаче е едно, а реалността по правило съвсем друго
нещо. 
Няма да е
откритие, а и едва ли някой ще възрази, че наративът за евро-атлантическата
интеграция на Западните Балкани е част от по-мащабната драматургия за
предефиниране на геополитическата архитектура на света – малък елемент от
големия пъзел, в който трябва да бъдат подредени разбърканите напоследък
по-големи и по-малки парчета от апетита за власт, пари, а понякога просто само
слава; елемент, наистина малък, но, както е при подредбата на всеки пъзел, с
потенциала да разбърка цялата картина. С други думи, да обърка големите сметки. Добре известно е, че и малките
камъчета могат да обърнат колата.
На пръв поглед
бързото, ударно и, както при някогашните комунистически петилетки, в съкратени
срокове приемане на РСМ в ЕС е благородно усилие, което ще издигне бариера пред
напъна за торпилиране на консолидацията на Стария континент около стопанския,
политически и културен западен модел, конструиран от логиката и етиката на
либералната демокрация. Поради което блокирането на това усилие следва да се
оцени като обслужващо враждебните към европейската интеграция сили и по-точно
Русия, която все повече се дефинира (и самодефинира!) като водеща сред тях. „От
конфликта между София и Скопие печели единствено Москва“ – тръби пропагандната
машина на местните и чуждестранни либерални демократи, аргументирайки се с
безхитростното умозаключение, че лишена от близка перспектива за членство в Евросъюза
Северна Македония ще попадне трайно в руската орбита, в която отдавна се върти скъпата
в умовете и сърцата на юначните потомци на Александър Велики Сърбия.
„Да, ама не“,
както казваше един изключително популярен в близкото ни минало журналист.
Работата е там, че зависимостта между македонската евроинтеграция и
стабилността на Европейския съюз е тъкмо обратната. Днешната реалност в нашата
югозападна съседка сбито може да се опише в няколко изречения: нереформирано
посттоталитарно общество, просмукано от носталгия по югославския комунизъм;
общество, разяждано от метастазите на култивирания от този комунизъм национализъм;
общество, което не може да диша без образа на врага, обсадил всички граници на
неговата държава с изключение (засега!) само на една – сръбската. И точно по
тази причина при сегашния си „здравен статус“ Северна Македония не само не
може, но и не бива да членува в Евросъюза. Обратното би означавало последният
да вкара в ревниво охраняваното си вътрешно пространство един истински Троянски
кон. За разлика от бутафорния български, изфабрикуван в пропагандната пушилка
на умно-красивата градска десница с надеждата да ѝ бъде поверена поддържащата роля
на местен Лаокоон, от утробата на македонския винаги могат да изскочат дремещите
кръвожадни демони от миналото, способни да изпепелят не само Балканския
полуостров, но и целия прилежащ му континент. Подобни неща вече са се случвали.
Погледнато в
този ракурс, българското вето върху приемането на преговорната рамка за
присъединяването на РСМ към ЕС притежава много по-мащабно измерение, отколкото в
момента му придават както неговите критици, така и неговите поддръжници у нас.
Може сега и да не се осъзнава, но то, освен всичко друго, вкара реално, а не
просто номинално, България в „голямата игра“, осигури ѝ запазена позиция върху
дъската на европейската и световна партия политически шах. И трезвото, без
излишен патос и приповдигнатост осмисляне на тази нова позиция е изключително
важно, защото е ключ към адекватните ходове, които предстои да се „изиграят“.
Условие за
подобно осмисляне е разчупването на сковаващите рамки на две душевни нагласи –
колкото мисловни, толкова и емоционални: българския „романтичен блян“ и
европейската „неолиберална химера“. Макар и диаметрално противоположни на пръв
поглед, те имат общ корен в повърхностната, едностранчива интерпретация на
действителността, неглижираща с еднаква лекота както истината, така и морала,
когато не кореспондират с догматичната им непоклатимост. Диалектика.
„Историята на
Македония е най-романтичната част от историята на България“, заяви преди повече
от двадесет години тогавашният български президент Петър Стоянов. И ако сравним
лиричното, дълбоко интимно звучене на Яворовите „Хайдушки песни“ с героично-епичното
послание на най-известните Ботеви стихове, трябва да признаем, че той до голяма
степен е прав. Не че в това само по себе си има нещо лошо, но в българския копнеж
по Македония романтиката като че ли е малко предозирана, защото замъглява
погледа не само за днешните реалности, но и за историческите факти, към които
иначе романтиците имат подчертан пиетет. Съпричастността със съдбата на братята
и сестрите по поречието на Вардар, останали по силата на историческите
обстоятелства извън пределите на възстановената българска държава, е една от
най-страстните сюжетни линии в нашия следосвобожденски национален идеал. Но тя
е може би и най-заплетената, най-противоречивата, в която наред с изпепеляваща
любов, всеотдайност и героизъм ще открием също така много дребнави сметки,
интригантство и вероломство, свързани най-вече с безгръбначно следване на
силните на деня външни фактори. Това не бива да се забравя. То също е част от
историята.
Вторачен в
историческия спомен, българският „романтичен блян“ по Македония екзалтирано
приветства ветото, наложено от България при утвърждаването на преговорната
рамка за присъединяването на РСМ към ЕС. Братята от другата страна на синора,
разделящ бащината нива на две, са пристъпили синовния си дълг, опълчили са се
срещу закона на кръвта и трябва да понесат своето наказание, трябва да бъдат
вразумени – в тази масова, по същество популистка нагласа резонира официалната
българска позиция.
С истините за
миналото и настоящето – истината, в която се оглежда историята в нейната цялост
и пълнота, и истината за съвременността с всичките ѝ противоречия и проблеми, –
не трябва да се прави компромис. Най-малката лъжа, колкото незначителна,
безобидна да изглежда в подножието на голямата европейска перспектива пред
Западните Балкани, рано или късно ще отрови добросъседските отношения, които по
препоръка на някои щели да бъдат изградени днес с нейна „помощ“. Но прекомерното
вторачване в историята, отключващо силни патриотични емоции, е почти толкова
опасно, колкото загубата на историческа памет. А романтичният порив в
отношението към Македония освен идеализиране, героизиране и митологизиране на
миналото е и своеобразно „преяждане“ с история, което ни задържа в плен на предходното , че и на по-предишното
столетие. Хладният поглед, отърсил се от магнетичните внушения на романтиката, ще
разкрие обаче безспорния факт, че в хода на последните стотина години светът, а
заедно с него и българската, и македонската действителност са се променили
невероятно много, че сме изправени пред нови истини, с които трябва да се
съобразим. В противен случай натрапчивите травматични спомени могат да обладаят
до такава степен умовете на новите поколения, че да им попречат да прекрачат в
модерността въпреки своя талант и амбиции.
Не по-малко от
„романтичния блян“ погледът към реалността се замъглява и от „неолибералната
химера“. Тя е окрайностената (и затова изкривена) идеологическа форма на
либералната доктрина, която сама по себе си е безспорно достижение в еволюцията
на европейската цивилизация. „Неолибералната химера“ не е облечена в строгия
костюм на самостоятелна теория, а по-скоро е дифузна нагласа, разтворена в
множество представи и предразсъдъци, с които се прави опит за либерална
интерпретация на технологичните, социални, стопански, културни и политически
иновации от последните няколко десетилетия; иновации, които все още не могат да
бъдат осмислени от гледна точка на функциониращите в момента научни,
философски, религиозни и т.н. представи, с други думи – остават непреработени
от наличните светогледни ориентации. В нейното семантично поле процесите в
съвременния свят са представени в същия деформиран и едностранчив вид, в който
ни ги представя и надигналата се напоследък вълна от популистка реторика, омесила
в мътилката си архаични социални възгледи, различни конспиративни теории и
примитивни вярвания.
За „неолибералната
химера“ нацията е излишно рудиментарно образувание, непотребен вече остатък от
миналото, което с всичките си апликации – „национално достойнство“, „национални
интереси“ и въобще всички видове, разновидности и степени „национализъм“ – следва
да се отстрани от организма на модерното общество. Позиция, от която наложеното
българско вето върху старта на евроинтеграцията на РСМ заслужава само
порицание.
Всъщност войнственият
краен либерализъм и агресивният
фанатичен популизъм са двете страни на един и същ медал: първият като
безкритична апологетика на глобализацията, вторият като нейното твърдоглаво
обругаване; две страни на постмодерната ситуация, които в противоборството си
взаимно подхранват своите идейни корени. – В неолибералното безкомпромисно
отхвърляне на традициите с всичките им носители и атрибути от рода на
семейство, раса, пол и т.н. се оглежда популисткото им сакрализиране им във
вида на вечни, неизменни и свещени форми на битието; по същия начин отхвърлянето
на правото на съществуване на нациите в мултикултурното човечество избуява в
сянката на атавистичния „зов на кръвта“, способен да преобрази модерното
общество в настръхнала и озверяла глутница. Събаряне и издигане на гранични
валове, „осанна“ и „разпни го“, любов в омразата и омраза в любовта. Отново
диалектика.
„Неолибералната
химера“ на радикалния глобализъм е толкова
непродуктивна идейна рамка за оценка на пътя към македонската евроинтеграция,
колкото и изваденият от нафталина български „романтичен блян“. Ключът за нашето
отношение към европейското бъдеще на нашата югозападна съседка не е заровен нито
в някоя от тези мисловно-емоционални нагласи, нито в „минното поле“ между тях.
Нужен е друг подход, позволяващ да се преодолеят дълбоките противоречия, които
днес изглеждат непреодолими.
Една възможна нова
перспектива, в която да се проектират отношенията между България и Северна
Македония без неолиберални и романтични илюзии, би могла да бъде връщането към позабравеното
напоследък разграничение между „народ“ и „нация“ – два термина, които макар и
близки по значение в никакъв случай не са синоними, защото описват много
различни по природата си феномени.
Народите са
социално-културни субекти („субстанции“), носители на базови атрибути като
език, нрави, обичаи, манталитет, традиция и т.н., изработени на основата на
кръвна връзка и дълга обща историческа съдба. За разлика от тях нациите са
стопанско-политически образувания, продукт на устойчиви производствени и
пазарни връзки, закрепени в държавно-политическо устройство с присъщата му
териториална обособеност.
Между нациите и
изграждащите ги народи безспорно има връзка, взаимна зависимост, пренос на
елементи и качества. Но не и тъждество! А смесването на понятията за тях, което
на практика е смесване на представите за два класа човешки общности, по правило
е извор на недоразумения и конфликти. „Нацията“ и „народът“ имат различен
произход, различни функции и различна динамика в хода на историческото време. Неразбирането
и игнориране на тяхната „видова отлика“ се проявява в две еднакво неприемливи и
вредни форми: в идеологията на „чистата етнически държава“ и в наивната, не
по-малко погрешна доктрина за скорошния преход към някакво универсално глобално
човечество, заличило безостатъчно старите социално-културни и стопанско-политически
различия между народите и нациите като ненужна отживелица от миналото.
Народите и
нациите не са това, което до неотдавна са били, но това съвсем не означава, че
са изчезващи феномени. Просто последната технологична революция и породените от
нея промени във всички сфери на живота им придават ново съдържание и функции, голяма
част от които все още не са осмислени. Но те, както, между другото, и
семейството като естествен съюз на индивиди от двата пола, ще продължат да бъдат
базови елементи в структурата на глобалното човечество, акумулирайки и
канализирайки творческия потенциал на отделната личност. Което, на свой ред,
означава, че всичко, свързано с тях – от езика, традициите и историческата памет
до икономическия и държавно-политически суверенитет – изисква уважение и усилие
за адаптирането му в обновяващия се свят.
В очертаната
перспектива на разграничението между „народ“ и „нация“ се избягват капаните
както на европейската „неолиберална химера“, така и на българския „романтичен
блян“ и в нея обобщаващата формула за устойчиви добросъседски отношения между
България и Северна Македония би могла да бъде много проста: „Един народ – Две
нации – Две държави“.
„Геномът“, който
с неизбежните „мутации“ се „репликира“ и в двата съвременни национални
организма със съответстващата им държавна организация, е един и същ:
„генетичният код“ на българския народ. До възстановяването на българската
държава след петвековното чуждо владичество този народ има една идентичност –
една история, един език, една вяра. По стечение на драматични политически
обстоятелства обаче, след това той заживява брутално и фатално разделен във
враждебни, съперничещи си държави, следващи различни стратегии и поели в
различни коловози по мъчителния път на европейския 20-ти век. В резултат на
което през последните стотина години – време, достатъчно за кристализиране на
резултата от раздялата, – настъпва и постепенното формиране на две различни
нации със съответстващата им държавно-политическа организация. А заедно с него закономерно
се появяват и задълбочават онези промени в бита и душевността на частите от
единния някога народ, които често пропагандно се представят едва ли не като извечни,
като проява на някаква расово-етническа предопределеност.
Предложената
формула за конструиране на добросъседските отношения между България и Северна
Македония не е нещо непознато в европейската и световната практика. Макар и
прилагана на други места в съвършено различен политически и културен контекст, тя
може да се окаже особено сполучлива на стръмния и каменист балкански терен. Но
по-важното е друго – тя може да се окаже печелившата формула, защото помирява
историята с настоящето, давайки шанс пред по-доброто общо бъдеще. Едва ли някой
би могъл аргументирано да отхвърли ясните принципи, от които е извлечена –
„приемане на всички доказани исторически факти“, „безрезервно съобразяване със
съвременните дадености във всяка от страните“ и „определяне на стратегическата
цел и бъдещите параметри на договаряните взаимоотношения“. А освен това, в
крайна сметка, изглежда достатъчно приемлива и за двете страни, защото им дава
възможност да изгладят противоречията помежду си, запазвайки ненакърнено своето
национално достойнство: дава ключ за кардинално решаване на историческите и
езиковедски спорове помежду им; съобразена е със съвременните етнически и
политически реалности в тях; балансира и защитава общите им интереси в регионален
и по-общ международен план.
Новите
хоризонти, които все още едвам просветляват под буреносното небе на времето, в
което живеем, често поставят на изпитание способността да се следва вярната посока,
да се прави правилен избор. Особено, когато трябва да се формира позиция по
въпрос, натежал от история, страсти и предразсъдъци. В тази ситуация интуицията
и здравия политически рефлекс, които променят „геометрията“ на цялата картина,
ракурса към търсеното решение, могат да се окажат по-продуктивни от витиеватите
доводи на академичните светила и тънките сметки на титулуваните експерти,
калкулиращи и педантично записващи в графите „приход“/“разход“ краткосрочните
временни ползи и загуби.
„Македонският
въпрос“ – възел от противоречия, от спомени и мечти, от страхове и надежди,
който един път завинаги трябва да бъде разсечен. И ако острието на непримиримите
идеологически конструкции е безпомощно, живият усет за посоката, която трябва
да се следва, може би ще свърши работа:
усетът на народа с обща кръв и общ исторически спомен, създал две нации в две
съседни държави; усетът, който може да подскаже сполучливата формула как един
народ може да живее в мир със самия себе си и на други – както на Стария
континент, така и извън него.
5 декември 2020 г.
© Ангел Кондев – автор, 2020
© Copyright 2020 by Angel Kondev
