„МУТРОБОРЕЦЪТ“. НОВИЯТ
СТАР ГЕРОЙ НА ВЕЧНИЯ БЪЛГАРСКИ ЕКШЪН.
МЛАДИТЕ, ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ, БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА
Мутроборецът“ (с ударение върху третата сричка) не е като „Миротворецът“. Приликата между тях е повърхностна, привидна и се изчерпва с това, че и двамата са безкомпромисни, готови да отидат докрай в защита на своята кауза. По същество мутроборецът и симпатичният герой на Джордж Клуни от едноименния филм са антагонисти. Те са от двете страни на барикадата, разделяща враговете и защитниците на европейската цивилизация – едните от тази, на която са нейните рушители, „борците“ и другите, които защитават територията на създателите ѝ, „творците“.
Мутроборецът
е нов персонаж в българския обществено-политически живот, оформил физиономията
си в хода на протестите срещу правителството и главния прокурор, започнали като
демонстрация срещу разследването на двама от ключовите сътрудници на президента
по обвинение в тежка злоупотреба със служебното им положение. „Мутри – вън!!!“
– изстреля държавният глава с вдигнат по болшевишки юмрук и събралата се тълпа
веднага припозна в този лозунг веруюто, което да легитимира протеста като „морален“,
като „справедлив бунт на народните маси“, а всеки участник в него като
безкористен демократ, борещ се срещу задкулисието, корупцията и мафията. Накратко
– като „мутроборец“.
Всъщност
мутроборството се оказа удобен параван за осъществяване на доста прозаични и
нечистоплътни цели: за личното спасение на главоломно губещия политическа
тежест и обществена подкрепа президент, над който с всеки изминал ден все
по-осезателно започна да надвисва опасността за отстраняване от длъжност и
наказателно преследване; за оцеляването на няколко преследвани от закона
олигарси, заплашени не само с конфискация на престъпно натрупаното богатство,
но и със затвор; за реанимирането на издъхващата „стара градска десница“,
изпаднала в дълбока идейна криза и тежка зависимост от различни
олигархично-мафиотски кръгове; за стартирането на нови популистки проекти,
оглавявани от провалени политици и одиозни медийни звезди; за разчистването на вътрешнопартийни сметки в
неокомунистическата левица пред наближаващите парламентарни избори; за обща
дестабилизация на държавата в поредния опит за отклоняване на страната от
евроатлантическата ѝ ориентация, инспириран от Кремъл и осъществяван от местния
му слугинаж. – Все цели, събрали на площада много надушили се през девет дерета
крастави магарета, маскирани като заклети душмани на задкулисието, корупцията и
мафията.
Ако
изключим обаче платените и мотивираните по партийна и криминална линия, а така
също и неспасяемо генетично увредените „червеноармейци“, съществува една
категория мутроборци, която заслужава особено внимание – искрено преживяващите
се като такива, наивниците, които си въобразяват, че водят честна и безкористна
битка със „силите на мрака“. Това са хора на различна възраст и с различен
социален статус, обединени от една обща черта – не притежават способността за възприемане
и критична оценка на реалността, подчинили са действията си на сляпата
колективна емоция, станали са част от тълпата. А подобно състояние, в което
човек губи собствената си идентичност и се слива с другите в безформена ловко
манипулирана маса, е възможно, когато е фрустриран, когато болезнено се мъчи да
се освободи от някакъв неосъзнаван, но дълбоко потискащ го комплекс.
Младите
Фрустрирана
и мъчително преживяваща своите комплекси се оказа, за съжаление, една част от последните български поколения, скоро навлезли
или навлизащи в активна възраст.
Израснали
в стерилната среда на комиксовата култура (филми и книги във „фентъзи“, „хорър“
и други близки до тях жанрове, електронни игри, реклами, и т.н.), в която
нещата винаги са черно-бели и добрите с лекота побеждават с помощта на
чудодейни сили, тези млади „умно-красиви“ хора не са способни да се адаптират в
реалния живот, където нещата са съвсем различни и неумолимо се превръщат в аутсайдери,
готови да обвинят за провалите си всеки друг, само не и себе си, собствения си
дефицит. Неолибералните образователни стратегии са оставили огромни дупки в
познанието им за света и най-вече за обществото, историята и човешките
взаимоотношения, а модерните информационни технологии са ги направили лениви в
натрупването на знания, създавайки фалшивото усещане, че бързия достъп до
информация в интернет-търсачките може да компенсира липсата на онази ментална и
емоционална матрица, изградена от усвояването на предходния човешки опит, която
да им позволи собствена реална преценка за заобикалящите ги събития и факти. Нито
семейната среда, нито който и да било друг е направил нещо да отвори съзнанието
им за истинските стойности, да им помогне да намерят адекватното си място в живота.
Тези млади хора често са тотално безпомощни пред най-елементарни житейски
ситуации, което интуитивно усещат и се опитват да скрият от самите себе си със
свръхпретенцията, че са по-креативни и интелигентни от предходните поколения,
от поколенията на задръстените аналогови примати. И когато тази илюзия в един
момент издъхне, подобно на спукан детски балон, няма нищо нелогично „Мутри –
вън!!!“ да стане чудодейната мантра в новата фалшива „религия на спасението“:
религията на мутроборството, чрез която да се преживеят като освободени от
„сковаващите задръжки и предразсъдъци“ на предишните поколения; религията, която
ще им позволи с лекота да преглътнат пропагандните клишета, поднесени в шарената
опаковка на „революционни лозунги“; ще узакони претенцията им за притежание на
„висшата истина за света“; ще възпее героичната им младост и ще прогони рано
споходилите ги старчески страхове и чувство на безнадеждност; религия, която подменя
истинската вяра с фанатично следване на модни виртуални идоли, а богослужението
в храма – с вулгарна агресия.
Интелектуалците
„Интелектуалецът“,
каквото и да значи това, е другия заслужаващ внимание вид от рода на
мутроборците. Изкачен на най-горното стъпало в еволюционната стълба, той със
самото си участие в площадната вакханалия е призван да лиши от право на съществуване на каквато и да
било еретична мисъл, на какъвто и да било аргумент, противоречащи на скандираните
от тълпата лозунги.
На
публиката не може да не е направило впечатление, че
на протеста под надслов „мутрите вън“ всъщност фигурата на интелектуалеца
отсъства. Обстоятелство, което ясно се оглежда в профила на изявяващите се като
лидери на площадната еуфория: изгонен за некадърност правосъден министър, който
не е работил и един ден като юрист; провинциален PR,
препитаващ се като собственик на сайтове за фалшиви поръчкови новини (fake news);
бездарен адвокат, способен единствено да вдига пропагандна пушилка около
наелите го укрили се в чужбина престъпници; разпопен поп със скандално
поведение, дефилиращ като манекен на ревю за богослужебни одежди; двама уволнени
за кокошкарски далавери генерали; бивш служебен премиер, изявявал се на младини
като политикономист-марксист и настоящ възторжен почитател на дионисиевия култ;
няколко неповяхващи вещи интриганти от епохата на „прехода“, преливащи от леви
убеждения и нулева електорална тежест; вечно гладуващ брадясал, немит и бос
поет; недоубита от системата костинбродска мажоретка, подвизавала се дълго като
депутат и омбудсман; виден видински „боец“, воюващ храбро за парични знаци и
варненски любител на руската валута в дребни монети. – Всички те обслужвани
заедно и поотделно от екзотичен шаман, любител на селски рок-фестивали, мрачен
религиозен мистик с диалектико-материалистическа закалка и цял ангелогласен
сонм социолози, политолози, културолози и журналисти, корифеи в модерните
научно-приложни дисциплини „хвърляне на боб“, „гледане на ръка“, „магия за
любов“ и „леене на куршум“.
Автентични
български интелектуалци сред мутроборците може и да няма, но за сметка на това
преживяващи се като такива – колкото щеш.
Тук
е необходимо едно малко уточнение: ако интелигентът е просто високо образован и
упражнява професия, която (като изключим носенето на фуражка) е свързана
най-вече с главата му, то интелектуалецът се възприема като (а донякъде е и)
висша еманация на тази социална порода – зареденият с творчески потенциал
интелигент, носителят на нови, прогресивни идеи, притежаващият собствен стил и
почерк в своето поприще. В България има немалко истински интелектуалци, въпреки
че те рядко могат да се забележат в светлината на медийните прожектори или сред
лауреатите на безбройните награди, с които е обраснал нашия научен и художествен
живот. Но много повече са интелектуалците-ментета.
Бедата
на ерзац-интелектуалеца е, че, за разлика от автентичния такъв, е творчески
импотентен. Той не прокарва нови пътеки в полето на своята изява, а неистово се
мъчи да блесне, пришивайки се към една или друга модна тенденция, школа, доктрина.
Бъдейки често (макар и не винаги) „потомствен аристократ на духа“, претендира
заради миналите заслуги на своя род (в частност, към предишния режим), че по
право му се полагат почестите и привилегиите, на които са се радвали именитите
му предшественици, и ловко жонглира със световни имена и витиевата
терминология, гради помпозно CV по старата
бакалска технология „ти на мене, аз на тебе“, грижливо трупа академични титли и
отличия. И точно защото е неспособен да създаде нещо оригинално, нещо
значително, ерзац-интелектуалецът е идеологически всеяден и с лекота се вживява
в ролята на рупор на всяко пропагандно заклинание, което да компенсира
творческото му безсилие, и осигури тъй желания обществен престиж. А когато
въпреки всички усилия не получи „полагащия“ му се пай признание, се просмуква с
изпепеляващо всичко и всеки озлобление.
По-важното
обаче е друго, което го отличава, този път, от обикновения средностатистически
интелигент, който няма претенция за изключителност и не страда от мания за
величие. За разлика от него той усеща – къде рационално, къде интуитивно – своя
творчески недоимък и го преживява като измъчващ го болезнен комплекс. Толкова
мъчителни „интелектуални“ напъни, толкова лазене в нозете и „чупки в кръста“ пред
силните на деня, и накрая какво? – Нищо, с което някой някога ще го запомни!
Останал си е обикновено, банално безличие и като Гьотевия герой (д-р Фауст) от
едноименната трагедия ще трябва според един от популярните ѝ преводи да възкликне: „и ей ме същия глупак, какъвто
бях преди, съм пак“. Един дълбок комплекс, който ражда потребността от остра
защитна реакция, от търсенето и намирането на фокус, оправдаващ провала, от
индулгенция за греховната горделивост и желание за обладаване на непомерната
спрямо скромните му възможности слава.
Изпълнен
със самосъжаление, озлобен и фрустриран
от несбъднатите си блянове, псевдоинтелектуалецът става „мутроборец“ с
оная фанатична вяра, която никакъв факт или логичен аргумент не може да пробие.
Вярата, която „е бронирана здраво в гърдите и бронебойни патрони за нея няма
открити!“.
Българите в чужбина
Не
по-малък интерес буди и третият персонаж от пиесата за мутроборците с кауза – „българинът
в чужбина“. Получил особен статут от българската народопсихология, която
повелява всичко, което идва отвън, от странство, да е белязано със знака на
по-високото качество, той бе изтикан на авансцената от драматурзите на
шоуспектакъла „Мутрите вън!!!“.
Тук
отново е необходимо едно предварително пояснение.
В
настоящия социално-политически контекст под „българи в чужбина“ се разбира почти
единствено тази категория наши сънародници, които по една или друга причина
емигрират във високо развитите западни страни след започналите преди три
десетилетия демократичните промени у нас. Само че те далеч не са някаква
хомогенна маса, а отделните групи сред тях се различават по своя
социално-психологически профил дори повече от различните етноси, с които делят
мегдан в съответните държави. И не всички са от отбора на мутроборците, които
възбудено жужат в социалните мрежи или организират циркаджийски представления
пред сградите на европейските институции в чужбина.
Сезонно
заетите в селското стопанство, както и черноработниците, наети в другите
браншове, нито имат време, нито нагласата да се борят с корупцията и мафията в
собствената си страна. В чужбина те са отишли от немай-къде и често работят без
трудови договори и осигуровки. Изключително ниската им квалификация и други
негативни фактори от този род на практика ги изключва от законово
регламентирания пазар на труда и ги поставя по отношение на условията на живот
и заплащане в положение, граничещо с това на робите от отдавна забравени епохи.
А на всичкото отгоре дори до това мизерно положение те могат да се доберат само
благодарение на организирани престъпници от двете страни на границата. Тези,
често неграмотни или полуграмотни хора не са мутроборци, въпреки че от гледна
точка на незавидното си положение би трябвало да са най-яростните такива.
На
другия полюс са българите, за които временното или постоянното пребиваване в
чужбина е естествено и логично продължение на предишния им смислен живот.
Отлично образовани, високо квалифицирани, талантливи, работливи и позитивно
настроени, те са изградили основите на успешна кариера в своята родината, а животът
зад граница за продължаване на обучението им или работа е мотивирано от
перспективата да разширят своя житейски и професионален хоризонт. Тях медиите у
нас споменават с половин уста – дори по-рядко от онези представители на
предходната категория, които стават скандално известни, защото са доведени до
скотско съществуване в някоя гръцка, испанска или шотландска ферма – и то едва
след като вече са получили аплодисменти за достиженията си в странство. Тези
хора по правило са родолюбци, при това истински и искрени, а не от породата на
онези, които се скъсват да си правят селфита с народни носии по националните
празници и да се кичат с мартеници през пролетта, а в останалото време се сещат
за „скъпата родина“ само, когато им се налага да ползват зъболекарски услуги. В
никакъв случай обаче тези сполучили в чужбина наши сънародници не са мутроборци
– не са индоктринирани с националния нихилизъм и злобата на великомъчениците от
„джихада“ срещу зловещото задкулисие на „мутрите“, т.е. мафиотите, както се
превежда този термин на английски.
Съществува
обаче една трета категория българи в чужбина, която високо е издигнала знамето
на мутроборството. Това са хората, които нито са емигрирали от крайна нужда,
нито, за да развият творческия си потенциал и способности. Емигрирали са, за да
задоволят глада на демона на завистта, който ги е преследвал. Завистта към
чужденеца, живеещ охолно и безметежно в своя добре подреден свят. Тръгнали са
„немили, клети, недраги“ към „тази тежка чужбина“ с неприкривано презрение към
бедното „бащино огнище“, с дълбоко спотаена ненавист към „калпавия народ“, в
който са припознали пречката за постигане на собственото си благополучие. Но
заедно с това и с неосъзнаваното предчувствие за бъдещото си поражение. Пътят
им е траектория на предизвестения провал. Напуснали са тази „загубена страна“,
която често определят дори с безличния термин „територия“, защото повече не
искат да споделят съдбата си с нейната. Но виж, „отвъд“, където е
„цивилизацията“, е друго. „Там цъфти Ханаан“, обетованата земя на „вечна пролет на живия блян“. Само че нещо
не се е получило. Светът е голям, но провалът дебне отвсякъде. Разглезени от
илюзорния битов комфорт, който комунистическият режим им е предоставял срещу
безропотното им примирение с неговите дивотии, наивно повярвали, че просто
ей-така, за черните им очи ще ги приемат с отворени обятия и към тях ще потече
пълноводния поток на всички лелеяни блага, неспособни да приемат стандартите на
поведение, различни от лицемерните имитации на работливост и почтеност, в които
са възпитани, те се оказват в незавидното положение на нежеланите пришълци,
пълнещи мизерните емигрантски квартали на големите богати градове. Не са
постигнали своята мечта „там“, защото са били неспособни или не са искали да се
борят за нея „тук“. Големите им приказки, че някой ги е прогонил от родната
стряха и те, избирайки „Терминал 2“, са колкото жертва, толкова и героите на
българската модерност, са „от лукаваго“ (Мт. 6:13). А мутроборството им е само удобната пътна
чанта, с която, ако някой ден се завърнат, да пренесат обратно старите си
страхове и комплекси; както и маската, с която искат да скрият от себе си и
другите баналната сълзлива мелодрама на своя пропилян живот.
Мутроборецът – „младеж“, „интелектуалец“, „живеещ
в чужбина българин“ – е, както вече казах, нов социално-психологически персонаж,
роден от конкретната ситуация в българския обеществено-политически живот. Между
изброените му видове има значими отлики, но наред с фрустрацията и комплекса за
непълноценност има още един общ родов белег, който е важен за разбиране на
неговата природа. Мутроборецът е маниакален романтик, който бленува нова площадна
революция. При предишните още не е бил роден, бил е много малък или просто ги е
проспал поради леност и боязливост, и сега гузно се умълчава, когато другите патетично
превъзнасят старите си бойни подвизи. Затова неистово жадува своя бунт, своята
барикада, на които героично да се изяви. И ако лекомислената история се инати и
тутка да му ги поднесе, той не иска да чака. Ще опита да ги вдигне с подръчните
материали, към които го насочва скромното му въображение и невидимата ръка на
режисьора зад кулисите.
Как ще се развият събитията оттук нататък е
трудно да се прогнозира, но едно може да се каже още отсега – в обозримото
бъдеще мутроборецът с кауза едва ли ще отстъпи от своята фанатична вяра, че е
размахал огнен меч срещу силите на злото. И това не е въпрос само на описания
текущ дефицит в баланса на душевността му. В него се е загнездил древния вирус
на отрицанието, завистта и злобата, който неведнъж е изтощавал националния ни
организъм и го е довеждал до почти летален изход. За този вирус засега не са
измислени нито лек, нито ваксина. Просто трябва да свикнем да живеем с него. И
въпреки него. Както вероятно дълго ще живеем с последния коронавирус.
15
септември 2020 г.
© Ангел Кондев – автор, 2020
© Copyright 2020 by Angel Kondev
