А
СЕГА НАКЪДЕ? „ПРИ ЧАШАТА“ В ШЕСТ ЧАСА СЛЕД ВОЙНАТА?![*]
В деня на
влизането на страната в т. нар. „чакалня“ за приемане на общата европейска
валута – присъединяването към валутно-обменния механизъм ERM II и Банковия съюз
на ЕС, 10 юли, петък, в София, а по-късно и в други по-големи градове започнаха
антиправителствени протести, добили ожесточение, каквото отдавна не беше
наблюдавано.
„Какво се
случва?“ – Този въпрос винаги върви в комплект с най-малко още два: „защо?“ и
„какво следва?“, а отговорите на всеки от тях също толкова неизбежно се натъква
на изкушението да следват пропагандните клишета, в които действителността,
загубила своето обемно измерение, лесно се деформира от преялото с фалшиви
новини и откровени манипулации възприятие.
Но преди всяка
интерпретация е необходимо да отчетем безспорния факт, че в сегашната протестна
вълна има нещо ново, нещо различно от всички остри политически и граждански
конфликти, на които сме били свидетели през десетилетията след началото на
т.нар. „преход“.
Най-видимата отлика
е безпрецедентната колаборация на двете гражданско-политически течения, които
поне доскоро изглеждаха напълно несъвместими – „лявото“ и „дясното“. Наистина за
тази симбиоза се говори твърде отдавна, още от началото на демократичните
промени преди тридесет години, но доскоро тя се представяше като тайна сделка
между лидерите им и оставаше обвита в някаква мистична мъгла – „синьо-червената
мъгла“, произвеждана от машината за сценична пушилка на задкулисните кукловоди
на политическия процес. В сегашния си, лишен от чара на конспирацията вид
колаборацията между „левите“ социалисти с комунистическа закалка и „десните“
либерални демократи, самоопределящи се като автентични, се очерта още на
местните избори през миналата година, но, макар и явна, тогава тя изглеждаше все
още конюнктурна и плод повече на болни лични амбиции, срамежливо прикрити зад
идеята за някакъв „мажоритарен вот“.
Днес положението
е доста по-различно – водачите на протеста от т. нар. „градска десница на
умните и красивите“ скандират „оставка“, „мафия“, „вървете си“ и т.н. със
същата екзалтация и в пълен синхрон със съорганизаторите на бунта, които поне
по дефиниция са техните заклети партийни врагове. Това вече не е обикновена
„тактика“, временно заиграване между партийни лидери, жадни да се докопат до
властта на всяка цена. Колкото и да опитват да се разграничат от своите
партньори социалисти, умно-красивите протестъри няма как да излязат от
семантичното поле на мантрата „няма ляво, няма дясно“, явяваща се основополагаща
„опорна точка“ в идеологическата обосновка на новия единен фронт против
легитимното управление на страната. Което, както и да го погледнем, говори за
процес с нови измерения и далеч отиващи последствия.
Друга иновация
на сегашния протест, важна за разбиране на същността му, е неговата тотална
абсурдност, която е видна еднакво както на идейно, така и на практическо
равнище.
Основните
лозунги, които обединяват (или поне би трябвало да обединят) протеста и да му
придадат монолитен и легитимен характер, по своето съдържание са толкова нелепи,
че не оставят място за никаква разумна, основана на факти аргументация. Те
просто са въздигнати от своите автори в ранг на магически заклинания, които
могат единствено екзалтирано да се скандират, подобно на припяваните по знак на
шамана от някое изпаднало в транс архаично племе. За страничния наблюдател те предизвикват
натрапчивата алюзия с прочутия „новговор“ от „1984“-та на Оруел. Също както в
него повтарящият се рефрен за всенароден бунт срещу „мафията“ и „мутрите“,
отъждествявани с правителството, парламентарното мнозинство и прокуратурата, е
напълно лишен от смисъл, защото е бунт тъкмо срещу тези, които през последните
години предприеха първия в най-новата ни история сериозен опит да се
противопоставят на организираната престъпност и корупцията; бунт срещу
управлението, показало реално, че в битката с тях недосегаеми няма: олигарси („банкери“,
„индустриалци“, хазартни босове, натрупали колосални състояния с престъпна
дейност), министри и зам. министри, висши полицаи, магистрати, партийни
функционери, лобисти на престижни държавни постове – един след друг през
последните години ставаха клиенти на Темида без оглед на тяхното богатство и
политическо влияние. И въпреки всякаква логика тъкмо тези, които поведоха
изтощителната битка с тях, битка рискова дори за физическото им оцеляване, бяха
титулувани като „мутри“ и „мафиоти“ в скандиранията на участниците
в ежедневните бдения в пространството, наречено от медиите „триъгълника на
властта“; в оглушителните рецитации, които услужливи камери и микрофони
тиражират и представят за „народния глас“.
Сегашните
протести са абсурдни и в друг аспект. Те се организират и провеждат с ясното
осъзнаване от вдъхновителите им, че не могат да постигнат целите които
официално прокламират. Нищо от това, което се чува като искания на
протестиращите, не е възможно да се случи тук и сега. И за най-големия лаик в
политиката е ясно, че жадуваните предсрочни избори са чист блъф – при
актуалното състояние на параметрите на политическия живот, те катастрофално ще
бъдат загубени от критиците на управлението. Дане говорим за исканията от рода
на „свикване на ВНС“, „конституционна реформа“ и „орязване пълномощията на
главния прокурор“. Дори „гениалният“ вожд и
учител на световния пролетариат да възкръсне от мавзолея си на Червения площад
в Москва, няма да може да измисли формула за жадуваната революция в рамката на
действащата конституция и законов ред. Освен, разбира се, ако намеренията не са
други, различни от публично декларираните, ако задачата, която протеста си
поставя, не отива отвъд тях – излизане от коловоза на западния стопански и
политически модел, което за някои очевидно е станало въпрос на живот и смърт.
Най-интересна от
всички обаче е третата иновация на настоящия протест. Безпрецедентно за
най-новата история на страната открито, при това яростно, с целия си наличен ресурс
и в грубо нарушение на своите правомощия, една държавна институция –
президентът на републиката, взема страна в партийно-политическото
противопоставяне и обявява война на друга държавна институция – прокуратурата. Случващото
се в това отношение тепърва ще бъде анализирано от академичните светила в
политическите и правни науки, но още отсега е ясно, че ще има дългосрочни
отрицателни последици за устойчивото демократично развитие на държавата. Както
и допълнително осветява въпроса за скритата, маскирана зад обилния грим от
обърканата пропаганда действителна цел на кукловодите, дърпащи конците на
марионетките по площадите.
Въобще, от която
и страна да го погледнем в протеста, на който сме свидетели сега, има нещо
странно, нещо параноично и шизофренно, нещо, изплъзващо се от обичайната
представа за мотивацията и смисъла на подобна гражданска активност, която сама
по себе си е напълно приемлив и необходим елемент за демократичното обществено
устройство.
За какво става
въпрос тук? За някаква колективна налудност, която наивно мислехме, че си е
отишла с времето на тоталитарните режими, за гениална манипулация, с която
притиснатите до стената престъпни босове и корумпирани политически функционери
отвръщат на удара, или микс от двете? А може би и още нещо. Нещо различно, за
което още няма изработен рефлекс?
Далеч съм от
мисълта, че имам еднозначен отговор на този въпрос. Водовъртежът на настоящите
събития увлича в себе си различни, често взаимоизключващи се мотиви на
гражданската активност; за някои романтичен копнеж по нещо неуловимо, за други
– прозаичен себичен интерес, продиктуван от банална бакалска сметка. Но колкото
и да е труден, опитът за една по-адекватна ориентация в „текста“ на ситуацията
при всички случаи трябва да се започне с нейния „контекст“.
Ако погледнем безпристрастно
фактите, не можем да не забележим, че това, което се случва днес у нас, се
случва и в много други страни по света, дори в онези, често приемани за еталон
и пример за подражание. При това се случва от доста години насам. Заедно с
последната вълна на технологичния прогрес, доскоро немислима и невиждана по
своите дълбочина, обхват и последствия във всички сфери на живота, светът като
че ли се зареди с една неистова тревожност. От нея избуяха нихилизмът,
ирационалността и атавистичните страхове, характерни за най-мрачните периоди от
историята на цивилизацията, които събудиха примитивните колективни инстинкти у
големи групи от хора. Заплахата, носена на гребена на вълната от зараза с „китайския“
вирус, усили неимоверно страховете и генерализира тревожността до степен, в
която тя граничи с депресия, пораждаща суицидни импулси. И превръща значителна
част от обществото в обикновена тълпа.
България нямаше
как да остане встрани от това общо течение.
Наред с това, в
чисто геополитически план, в последните десетилетия започна и мащабен процес на
предефиниране на световния ред, формиран след рухването на социалистическата
система в края на миналия век, който мнозина провидяха за вечен и побързаха да
обявят за „края на историята“. На международната сцена се появиха нови
претенденти за глобална доминация – военна, икономическа, културна, избуяха
поривите за възкръсване от историческия
спомен на стари империи, коренно се промени логиката и етиката в представата за
света като цяло.
България нямаше
как да остане незасегната и от този процес.
Разгледани в
този контекст, сегашните протести като че ли добиват по-ясен и обясним контур.
Те не трябва нито да се надценяват с патетични определения от рода, че са израз
на справедливия гняв на народното мнозинство, нито да се подценяват, че са
единствено конспирация, която използва шепа лумпени, платени от престъпни
олигарси и продажни политици. От всичко има по малко, а от нещо изглежда и в
повече. В тях е събрана вода от много мътни дерета, а и, както се знае, краставите
магарета от девет дола се надушват.
По своята
драматургия и изразни средства настоящите протести се опитват да повторят онези
от лятото и есента преди седем години. Но по същество те са техен антипод –
контрапротест на този, който през 2013-2014-та разтърси страната действително,
а не като сегашната им несръчна имитация. Тогава хората излязоха масово по
улиците, решително противопоставяйки се на задкулисните политически машинации и
договорки, зад които ясно прозираше опита олигархично-мафиотските кръгове да
овладеят държавата и да я отклонят от пътя ѝ към интеграция в модерния
демократичен свят. Днес нещата са с противоположен знак и по същество са опит
за реабилитация, за отклоняване от този път. А той през изминалите близо седем
години никак не беше лек. Макар че беше уязвена след предсрочните парламентарни
избори през есента на 2014-та, престъпната стопанско-политическа клика здраво
се беше окопала в държавния апарат и всички сектори на стопанския живот, и нямаше
никакво намерение да се предава без бой. Трябваше да минат много години, за да
се създадат политическите и институционални предпоставки тя да бъде
неутрализирана без да се нарушава върховенството на закона и да се хвърля сянка
на съмнение върху демократичните принципи на общественото устройство. И сега,
когато най-сетне октоподът беше притиснат до стената, реакцията му не закъсня.
Мобилизирали целия си наличен ресурс, всички ретроградни сили се обединиха за
„бой последен“, в който залагат всичко, за да разрушат съществуващия
конституционен ред и в създадения хаос да осъществят ни повече, ни по-малко
радикална промяна на цивилизационния избор на страната. И това въобще не се
прикрива. Напротив! – Издига се като публично оповестена политическа платформа
на подбудителите на т. нар. „граждански протести“, призоваващи не само към
някаква неясна „конституционна реформа“ (включително и свикване на Велико
народно събрание), но и към гражданско неподчинение, метежи и всякакви насилствени
действия, на част от които вече сме свидетели, като дори беше направен опит за
вадене от ръкава на изтърканата „етническа карта“.
Накратко, ако
фактите са погледнат такива, каквито са отвъд пропагандния им камуфлаж, може да
се направи недвусмисления извод, че сегашните политически протести целят нещо
много повече от обикновено сваляне на правителството и предизвикване на
предсрочни парламентарни избори. Каузата им е за радикална промяна на
обществено-политическото устройство и изваждането на страната от евро-атлантическото
пространство. За нейното осъществяване е впрегната армия от емисари, които под
прикритието на леви и десни партийни функционери, страстно защитават
„гражданските права“ и недосегаемостта на финансиращите ги
криминално-олигархичните босове. За това е пусната и огромна фабрика за фалшиви
новини, в която от сутрин до вечер неуморно се трудят безчет интернет-тролове, произвеждаща
лъжи и интриги, подхранващи илюзиите на масовката, която дори не разбира в
каква мръсна игра е въвлечена.
Протестът е факт
и не размерът му, доста скромен между другото, е от значение. По-важното е, че
в него има немалко хора, при това млади, от което ловко се възползват
сенчестите му сценаристи. „Бунтът на младите“, „бъдещето на младите“ „ гласът
на младите“ – тези устойчиви словосъчетания се повтарят до втръсване, за да
маскират действителните намерения на конспираторите. Кои са обаче „лудите и младите“,
набедени не само за красиви и умни, но и за спасители на нацията? Внимателното
вслушване в думите им, споделени пред дебнещите ги отвсякъде камери и микрофони
и изречени по-скоро като оправдание за присъствието им на протеста, не оставят
място за съмнение. В папагалски повтаряните заучени фрази, явно услужливо „сведени
отгоре“, отчетливо се долавя острия дефицит в способността за самостоятелното
критично осмисляне на реалността. Ясно се вижда интелектуалния и емоционален
дефицит у оная част от поколението, което поне теоретично би трябвало заедно с
връстниците си да навлиза в активната си възраст, но по ред причини и
обстоятелства изглежда се оказва неспособно да го направи. – Онези вторачени от
сутрин до вечер в дисплеите на своите смартфони младежи, които живеят в илюзорния
дигитален свят, в който границата между доброто и злото, между егоизма и
чувството за отговорност, между робството и свободата е напълно размита.
Опитвайки се сляпо да следват своите икони от социалните мрежи, те с лекота са
готови да тръгнат след всеки фалшив пророк, обещаващ им да ги въведе в
лелеяното царство на техните кумири. Загубили собствената си идентичност,
загубили смисъла и посоката на живота си, тези хора – дълбоко неудовлетворени,
комплексирани, озлобени, – са готови да търсят и откриват причината за своите
неуспехи навсякъде другаде, но не и в себе си, способни са да обърнат света с
главата надолу, но не и да променят най-малкото нещо в нагласата си към него.
Вината за това не е само тяхна. Обществото дължи много на тази част от
изстрадалото поколение на прехода и ако нещо трябва сериозно да се реформира,
то е политиката към него; политика, която пълноценно да го интегрира в
социалния – стопански, културен, политически, – живот. Но това е друга тема,
друг проблем, който трябва да се дискутира и решава „след войната“.
Големият въпрос сега
е друг: вечният въпрос, който идва с махмурлука след екзалтацията на
пиянството. – „А сега накъде?“ За всички, които мислят със собствените си глави
и притежават волята да следват пътя, извървян дотук през трудните десетилетия
след началото на демократичните промени – пътя на българското общество, осигуряващ
му устойчиво развитие като органична част от западната цивилизация, неговият отговор
е прост. Свидетели сме може би на последните ожесточени сражения от „30
годишната война“ за България. Те трябва да бъдат спечелени, за да седнем в шест
часа след нея в „При чашата“ с чиста съвест и леко сърце.
[*] Втората част от
заглавието на този текст е перифразата на знаменитата реплика на безсмъртния
герой на Ярослав Хашек, а първата е заемка от
името на емблематичната за 1988 година лента на Рангел Вълчанов.
Юли 2020 г.
© Ангел Кондев – автор, 2020
© Copyright 2020 by Angel
Kondev
