ЯДРЕНИЯТ МЕРАК НА ЕРДОГАН И НЕООСМАНСКИЯТ МУ РОМАНТИЧЕН БЛЯН
Една новина е на път да се изсули по терлички и да остане незабелязана в шумния информационен поток за събития с местно и международно значение, наситили началото на есента. В публикация със заглавие „Ердоган: не могат да ни забранят да имаме ядрени оръжия“ Vesti.bg, позовавайки се на израелския телевизионен канал i24NEWS, ни информира за артикулираната в прав текст заявка Турция да стане поредната (официално) ядрена сила (https://www.vesti.bg/sviat/erdogan-ne-mogat-da-ni-zabraniat-iadrenite-oryzhiia-6099368).[*] Десетата, ако не броим, разбира се, Иран, който изглежда все още не се е сдобил с мечтаната от теократичния му режим атомна бомба. Засега!
„Някои страни имат ракети с ядрени бойни глави, при това не една или две. Но ние не можем да имаме такива. Не мога да приема това” – заявил турският президент пред активисти на неговата партия в източния град Сивас, правейки сравнение с Израел, което може да се тълкува и като дефиниране на заплаха за страната му: „Имаме Израел наблизо, те са ни почти съседи. Те плашат с притежанието на ядрен арсенал. Никой не може да ги докосне.”
Неприкритото намерение за придобиването на собствено ядрено въоръжение в конотация с посочването на заплаха в лицето на Израел е поредния стряскащ сигнал към западния свят, към който Турция продължава (поне номинално) да се числи. Особено на фона на възобновената ядрена програма на Иран и продължаващите опити за усъвършенстване на ядрения арсенал на Пхенян – опасни за крехката система на международна сигурност действия, неутрализирането на които може да се основава единствено на последователната политика за ограничаване разпространението на ядрените оръжия. С казаното в Сивас Ердоган очевидно не само се разграничава от тази политика, но и открито ѝ се противопоставя. С което обаче прави разлома между Турция и западните демокрации, появил се през последните години, още по-видим. И причината за това може да се окаже много по-дълбока, отколкото често се мисли, а последиците в глобален мащаб – много по-сериозни.
При управлението на сегашния турски президент и неговата „Партия на справедливостта и развитието“ постепенно беше изграден режим, който все повече се отдалечава от принципите и ценностите, изповядвани от създателя на модерната турска държава Кемал Ататюрк. Вече е по-точно да се каже дори не режим, а обществено-политическа система, подобна на тази, която Путин ударно създава в Русия – система с претенцията за цивилизационен модел, който е алтернатива на западния. Претенция, която, на свой ред, спонтанно и интуитивно намира съюзник във вълната от национализъм, първосигнален популизъм и възраждащ се религиозен екстремизъм, заливаща днес целия свят.
На основата на специфичните социално-икономически и културно-исторически дадености на турска почва тази вълна ражда романтичния блян по величието от епохата Сюлейман Великолепни, когато Османската империя достига своя зенит, обхващайки огромни територии в Ориента и Африка, а на запад достига чак до Виена. А заедно с този блян и амбицията Турция да се превърне в глобален геополитически лидер, обединил под свещения знак на полумесеца мюсюлманите от целия свят. Блян и амбиция, вградени в естетиката на новия президентски дворец Аксарай в Анкара и другите помпозни резиденции, с които Ердоган иска да демонстрира имперско богатство, величие и власт.
Неоосманската мечта не е обаче болна фантазия, витаеща само в главата на авторитарния турски лидер. Тя е органичен продукт от маргинализирането на турската култура, разкъсвана от десетилетия между изкушенията на западната либерална демокрация и невъзможността да стане органична част от нея – невъзможност, дължаща се колкото на собствения ѝ консерватизъм, до голяма степен естествен за нейния ислямски фундамент, толкова и на резервите, които западния свят винаги е таял към нея. Нещо повече: през десетилетията след края на Студената война, съвпаднал приблизително с началото на поредната голяма технологична революция, промените във всички области на живота в евро-атлантическото пространство протекоха с динамика, която на практика не даде шанс дори на най-богатите, но консервативни ислямски общества да променят статута си на периферия на западното политическо, икономическо и културно пространство. Положение, което закономерно предизвика техния нихилизъм към западния начин на живот и породи страстното им желание за историческа реабилитация на величието, което са притежавали в средновековието. Турция на Ердоган е може би най-точния пример за реагирането на комплекса, породен от конфликта между западната динамика и ислямския консерватизъм.
Тръгнала веднъж по пътя на осъществяване на неосманската си мечта, Турция няма друг избор освен да влиза в най-различни конюнктурни противоборства и коалиции, при които „приятелите“ и „враговете“ често лесно (и бързо) сменят местата си. Но и в най-бурните военно-политически водовъртежи винаги ще намира ориентир в стратегическата си цел: да се превърне в абсолютен, несподелен с никой друг център на авторитет и власт в ислямското море, разляло се от Африка до Далечния Изток. За реализирането на тази цел и отварянето на хоризонта към глобалното ѝ влияние тя на първо време трябва да елиминира потенциалните съперници в своето близко обкръжение – Иран, Саудитска Арабия и всевъзможните радикални движения и организации от рода на Ал Кайда и ИДИЛ. И за това вече не е достатъчно да си върне владението над свещения за мюсюлманите храм в Мека, от което последният турски султан (и халиф, но по това време само церемониален) Абдул Меджид Втори се отказва през 1924 година. В съвременния свят решаващият аргумент е друг – ракетите с ядрени бойни глави, пред които е готов да сведе глава и най-упоритият противник.
Днес Турция продължава да е светска държава и въпреки отстъпленията от този ѝ характер по време на управлението на Ердоган, значима част от нейното население, живеещо предимно в големите градове и Истанбул, поддържа запазването на нейната ориентация в духа на европейската модерност. Тя е и един от стълбовете на северноатлантическия отбранителен съюз с втората по големина армия в неговите рамки. Наистина събития като неуспешния опит за преврат през 2016 година, организиран според някои наблюдатели от група военни за противодействие на отклонението от принципите на кемализма и последвалата масова чистка във въоръжените сили, както и силовото неутрализиране на кюрдския сепаратизъм в югоизточната част от страната, хвърлят сянка на съмнения за запазването на предишната ѝ роля в НАТО. – Съмнения, които няма как да не се отразят негативно на нейната икономика с всички произтичащи от това социални последици. В този контекст анализаторите на процесите в югоизточната ни съседка се изкушават да търсят (и намират) обяснение за някои от турските действия в ориенталската склонност да се правят пазарлъци и дори да се изнудват западните партньори на страната с оглед придобиването на различни облаги – както, например, се обяснява заиграването с Кремъл при изграждането на газопровода „Турски поток“, закупуването на руския зенитно-ракетен комплекс С-400, плашенето с отприщването на бежанската вълна от Сирия и др.
Този аспект на турската политика, разбира се, не може да се пренебрегне, особено като се има предвид изключително сложната обстановка в региона след Арабската пролет. Но не трябва да се подценява и другото: сблъсъкът на консервативната ислямска традиция с динамиката на промените в съвременния свят освободи духа на един екстремен турски национализъм, който закономерно прие идеологическата форма на неоосманизма. Веднъж излязъл от бутилката, този дух помпа мускули и, приемайки все по-застрашителни размери, вече протяга ръка към ядрения арсенал. Не е много трудно да се предвиди какво би се случило, ако някой турски лидер, още по-радикален от сегашния президент, постави пръста си на копчето за изстрелване на ракети с ядрени бойни глави.
Септември 2019 г.
© Copyright 2019 by Angel Kondev
[*] Понастоящем на територията на Турция са разположени ракети с десетки ядрени бойни глави, но те са под контрола на американците във военновъздушната база на НАТО „Инджирлик“.
