„ГЕНОМЪТ“
НА КОМУНИЗМА И НОВИЯТ МУ „ЩАМ“
(фрагменти
от културния код)
 |
Скелетът
от гардероба
„Един призрак броди из Европа –
призракът на комунизма.“ Това е първото, цитирано безброй пъти изречение, с
което започва Манифестът на комунистическата партия, публикуван за пръв път в
Лондон през 1848 г.[1] В
следващия век и половина този призрак ще шества по всички континенти,
обсебвайки и подчинявайки душите на милиони човешки същества. Краят на 20-ти
век обяви прибързано неговото безвъзвратно и окончателно отпътуване в царството
на сенките, но на много места по света той продължава да спохожда хората от
плът и кръв.
България е едно такова място.
Умберто Еко проникновено отбелязва, че
„…дори политическите режими да могат да бъдат свалени, а идеологиите
критикувани и делегитимирани, зад един режим и неговата идеология винаги има
начин на мислене и чувстване, серия културни навици, мъглявина от мрачни
инстинкти и непроницаеми нагони“.[2]
Забележителна мисъл, от която с цялата
категоричност на логиката следва и обратното. – Определен начин на мислене и
чувстване, наличието на даден тип културни навици, и свързаните с тях мъглявини
от мрачни инстинкти и непроницаеми нагони са тези, които раждат политическите
идеологии и режими. Всъщност те са техния „геном“. Те са техния извор и тяхната
интимна същност; дълбоко тлеещото под повърхността на социалните процеси
вулканично ядро, което при определени исторически обстоятелства може да
активира тези идеологии и режими.
Такова ядро притежава и комунизмът.
Непознаването на действителната природа
на комунизма е сериозна предпоставка за неговата реанимация в съвременните
условия. То е причина критиката му да се свежда било до изтъкването на неговите
минали престъпления, било до същите заклеймяващи пропагандни клишета, с които
той „громи“ своя противник – свободния демократичен свят. И в единия, и в
другия случай това притъпява съпротивителните сили срещу него и косвено
подхранва неизсъхналите му още корени.
Призракът на комунизма продължава да
наднича от гардероба. Но вече се е пременил с най-модните за сезона одежди и,
когато някой го срещне по стълбището на жилищната кооперация, тръгнал да излиза
навън, можете лесно да го сбърка със странния блед обитател на съседния
апартамент.
Генезис на комунистическата идея
Като начин на мислене и културен рефлекс
комунизмът има дълго родословно дърво, което може да се проследи поне до
Платоновата „идеална държава“. Но познатото ни от близкото минало негово лице е
преди всичко продукт на интелектуалните усилия на човек, чиито спекулативни
теоретични конструкции са трудни за разбиране дори от школуваните в духа на
немската класическа философия негови съвременници – Карл Маркс.[3]
Възпитан
в духа на просветителския атеистичен светоглед, Маркс се увлича от философията
и се включва в разгорещения спор за оценката на Хегеловото теоретично
наследство, който по това време заема важно място в германския публичен дебат.
Именно този „академичен импулс“ е основата, върху която амбициозният претендент
за научна слава ще построи своята концепция за исторически „неизбежния“
комунистически строй; концепция, подчинена на идеята за бъдещото съвършено „безкласово
общество“ и оказала се привлекателна за немалко бунтарски настроени
интелектуалци, но оставаща твърде далеч от реалните и доста по-скромни
въжделения на „онеправданите широки народни маси“, които според нейната
претенция трябва да я прегърнат.
Като обща насоченост възгледът на Хегел
за историческия процес е есхатологичен, тъй като предполага някакъв последен, финален
етап в развитието на действителността – „свършек“ на световната история,
осъществен както в духовен, така и в обществено-политически план.[4]
По същество такава е и тезата на Маркс, привиждаща финала на историческия
процес в бъдещото безкласово общество.[5]
Той стриктно следва Хегеловата логическа конструкция като просто подменя
изходната ѝ предпоставка. За него основата, „субстанцията“ на общественото
развитие не е духа, а материалното производство, в което технологиите и формата
на собственост взаимно се обуславят. В началото на рода Homo sapiens
примитивното технологично равнище предполага общата (колективна) собственост на
средствата за производство, а естественото им усъвършенстване в последващото
прогресивно движение неизбежно води до появата на частната собственост и
социалното неравенство, които преминават през три възходящи исторически форми –
робовладелска, феодална и капиталистическа. Последната е и най-висшата степен в
отчуждението на човека от неговата базисна, родова същност на обществено (социално)
същество, а по-нататъшното технологично развитие прави необходимо (т.е.
закономерно) връщането към общото (колективно) владеене на вещния компонент на
производството – връщане към „началото“, но не в примитивния му изходен вид, а
като съдържащо вече в себе си всички достижения от предходната еволюция.
Начинът, по който се осъществява тази последна историческа трансформация е
насилствената революционна смяна на капиталистическите обществени отношения,
осъществена от хората на наемния труд, пролетариата, който се явява не само
„гробокопач“ на капитализма, но и класата, унищожаваща класовото общество
въобще, в това число и самата себе си в качеството си на носител на някакъв
частен, противопоставен на другите групов интерес.
Схематично и огрубено представената тук
марксистка теория за двигателя и посоката на историята, отвеждаща към нейния
край като възвръщане към общата собственост и безкласовото общество, не е нищо
друго освен перифраза на хегеловата концепция, направена в духа на зараждащите
се емпирични (позитивистки ориентирани) социални науки, следващи по петите
естествознанието и издигнали като него в култ количествено измеримия факт. В
това няма нищо изненадващо – такъв е духът на времето, пропит не само от идеите
на философите младохегелианци, към които първоначално принадлежи и Маркс, но и
мислители като Огюст Конт, Чарлз Дарвин, Хърбърт Спенсър, Джон Стюард Мил и
редица други, утвърждаващи еволюционния възглед за света и разширяващи
емпиричния подход в областта на всички науки. В този контекст трябва да се
разглежда и анализът на капиталистическото производство във фундаменталния труд
на Маркс – „Капиталът“, в който централна категория е „принадената стойност“,
създадена в хода на експлоатацията на наемния труд: анализ, който трябва да
изпълни ролята на емпирична обосновка на историческата му доктрина, с която да
преодолее крайната умозрителност (спекулативност) на нейния прототип.
Есхатологичната по своя характер
теоретична конструкция на Маркс едва ли е била особено разбираема за тъкачите,
миньорите и останалите категории наемни работници, трудещи се в индустриалните
предприятия на Германия и останалите европейски страни. И не би получила статут
по-различен от този на екзотично кабинетно занимание, ако не черпеше енергиен
импулс от социалната и политическа събитийност по времето на своето създаване;
събитийност върху която не просто рефлектира, а която иска активно да насочва,
да формира и управлява.[6]
Това е епохата, в която набралата
огромна скорост индустриална революция променя радикално социалната структура и
начина на живот в западното общество, а промишлено-търговската буржоазия дава
решително сражение на силите на Ancien Régime, опитващи да възстановят в някакъв вид реда преди
Френската революция и Наполеоновите войни. – Епоха, в която градусът на
политическото напрежение се повишава, а съсловните (класовите) сблъсъци се
ожесточават и често приемат външен облик, маскиращ действителното им съдържание.
Тази объркана взривоопасна обстановка се явява относително подходяща среда за
идеите на Маркс: от една страна като привидно логично обяснение за
социално-политическия хаос, а, от друга, като съблазнително средство, което да
го овладее и трансформира в някакво предвидимо социално-политическо движение.
Общественият
климат по времето, когато марксизмът се заражда, притежава обаче още един
аспект, без който не могат да бъдат разбрани нито първоначалното, нито
последващото разпространение на комунистическата идея.
Представата за
промяната на съществуващия капиталистически строй и създаването на едно
съвършено общество, явяващо се триумфален завършек на хилядолетния
цивилизационен процес, е дълбоко романтична. И точно в това си качество е в
състояние да изкуси емоционално и интелектуално сравнително широки социални
слоеве, въпреки че според икономическия детерминизъм, защитаван със зъби и
нокти от създателя на „научния комунизъм“, тя би следвало да стане знаме
единствено на пролетариата в неговата безпощадна класова борба с буржоазията.
Романтизмът
не е завършен самостоятелен стил, а по-скоро течение (движение) в изкуството,
което достига своя апогей около средата на 19-ти век, след което бързо отшумява
без да окаже някакво по-значимо влияние върху последващите процеси в
художествената култура. Разгледан в социално-политически план той е спонтанна,
емоционална и енергична, но не особено задълбочена и зряла критика на
индустриалната революция; критика на технологичната и стопанска революция,
която съвсем закономерно се разгръща върху идейната платформа на научната
рационалност, формирана през епохата на Новото време и станала културна
парадигма през века на Просвещението.[7]
Не изисква
кой знае какво интелектуално усилие да се види, че както индустриалното
производство, изместващо от стопанската сцена старото занаятчийство, така и
либерално-демократичната държава, отхвърляща категорично аристократичното
политическо устройство, функционират по начин, описан още от Декарт в неговото
учение за научния метод, и от Хобс в теорията му за държавата: индустрията –
като разлага технологичния процес на отделни фази в съответствие с инженерната
(рационалната, научната) му реконструкция, за да го „сглоби“ след това със
същата методичност, създавайки продукт, който е евтин и масов, но е лишен от
уникалността и „магията“ на майстора, ревниво криещ „тайната“ на своето
изкуство подобно на средновековния алхимик; модерната държава – като прецизно
програмиран „Левиатан“, по-скоро механичен робот, отколкото библейско чудовище,
който запраща в небитието представите за сакралния произход на властта и рицарската
чест като източник на социален ред и справедливост.[8]
Но със самото това става „размагьосването“ на света, конструиран от принципите,
нормите и ценностите на
индустриалното общество. В този свят
човек губи далечния, трансцендентален хоризонт на своето съществуване, което вече
се свежда единствено до неговите материални, телесни измерения. – Измеренията,
подчинени на физичната и физиологичната необходимост, която властва от
раждането до смъртта. Нарастващото отчуждение, гнетящото чувство на
изоставеност, на безнадеждна запокитеност в безкрайната бездушна Вселена, на
лишеност на живота от смисъл и вдъхновяваща цел събуждат копнеж по нещо
мащабно, исторически значимо; по нещо, което дори да звучи много утопично, събужда
задрямалата вяра, че дори в един свят, в който Бог вече е мъртъв, както твърди
друг съвременник на епохата, божествената искра в човека още е жива.[9]
За разлика от човека на Просвещението, възторгващ се по фаустовски наивно от
безграничната мощ на своя разум, човекът в епохата на индустриалната революция от
19-ти век вече е разпънат между оптимизма и песимизма, между порива към
открилите се нови хоризонти и ужаса от бездната, която може да е скрита зад
тях. Но той държи все още уверено съдбата в ръцете си и може да изрече думите
на Шекспировия трагичен герой като свои:
„Векът е
разглобен. О дял проклет:
Да си роден,
за да го слагаш в ред!“[10]
Марксовата
историко-социологическа концепция е израз на това самочувствие. Независимо, че
възпроизвежда спекулативността на Хегеловата философия и от по-късна гледна
точка може да бъде упрекната в множество теоретични грехове, което впрочем се
отнася за всяка научна теория, тя се вписва изцяло в рационалистичния
атеистичен дух на западноевропейската интелектуална традиция. Нещо, което е
повече от съмнително, когато става въпрос за идеологията и обществената система на руския
комунизъм.
Руският комунизъм
На пръв поглед руският комунизъм е толкова
ирационален, колкото е самата Русия, за която поетът-романтик Фьодор Тютчев,
живял приблизително по едно и също време с Маркс, казва:
„Умом
Россию не понять,
Аршином
общим не измерить:
У
ней особенная стать —
В
Россию можно только верить.“[11]
Наистина ли обаче и Русия, и руският
комунизъм са толкова непроницаеми или това е преднамерено внушение, което е
съществен елемент от пропагандата за месианската им роля? По-скоро второто! – Мит
за тяхната изключителност, съчетаваща по парадоксален начин идеите за уникалност
и универсалност; мит, при който релефно изпъква органичната връзка на руската
културно-историческа традиция с комунистическата идеология и практика,
господствала над почти половината човечество през втората половина на миналото
столетие.[12]
Руският комунизъм във вида, познат от
годините на Студената война, кристализира в първите десетилетия на 20-ти век и
най-вече след Първата световна война, когато се установява болшевишкият режим.
По това време започва и възходът на другите, сходни с него идеологии и
практики, обхващани от родовото понятие „тоталитарни“. Следователно, за разбирането
му е необходимо най-напред да се проследи общия корен, върху който израства
специфичната издънка.
В Belle Époque – „Хубавото
време“ от последните десетилетия на 19-ти век до Първата световна война,
западната индустриална цивилизация се разгръща пълноценно и, жадна за ресурс,
обхваща чрез колониалната система почти целия свят, налагайки му безапелационно
своята логика, етика и естетика. Това обаче е и времето, в което незабележимо
на пръв поглед назрява голямата криза в идентичност на европейския културен
модел. Стихията на пазара, превърнал се в арена на хазартна надпревара на конкуриращите
се на него играчи, движени единствено от импулса за печалба, е сходна с първичния
инстинкт за оцеляване в животинското царство. Тя ражда диспропорции и
противоречия, неподвластни на разумна регулация. Финансовият, промишлен и
търговски капитал се сливат в мощната снага на един истински модерен Гаргантюа,
отворил бездънното си гърло да погълне заобикалящата го реалност във всичките ѝ
аспекти подобно на великана на Рабле. Със съществената разлика обаче, че този
нов Гаргантюа е „опериран“ от хуманизма и добродушието на своя ренесансов
прототип. Либералните обществени порядки неглижират безостатъчно дисциплиниращите
аристократично-религиозни устои на колективното битие и въздигат, на свой ред,
свещената Bellum omnium contra omnes
(Война на всички против всички) във върховна социална норма. И това е причината
за възхода на „релативизма“, на „относителността“ като принцип на възприемане и
конструиране на света.[13]
Свят на относителност, проникнала в изкуството, в науката, в морала, в
политиката – в платната на импресионистите, в Айнщайновата теория на
относителността и Шпенглеровите едновременни цивилизации, в етиката на Ницше, в
опортюнизма на политическите движения и междудържавни съюзи, довел до световния
конфликт от 1914-та. Този свят е привидно ведър и спокоен, но е зареден с
неистова тревожност, с огромно вътрешно напрежение. И най-вече с очакване за
нещо ново, което да даде ориентир и посока на объркания, изоставен и отчужден
човек на европейската Belle Époque. Първата световна война експлодира от взривоопасната смес на това
масово очакване и ирационалните импулси, движещи политическите елити. А след
нейния край ще дойде времето на тоталитаризмите. Болшевишкият е не просто един
от тях. Той е „най-успешния“ и значимия.
Както всичко
останало руско, и руският комунизъм е „особен“, „специален“. Той не е като
западния въпреки невероятните пропагандни усилия да бъде представен за негов
органичен продукт и дори висша еманация. Един от неговите дълбоки корени –
коренът, от който той черпи както своята уникалност, така и непресъхналите и до
днес жизнени сокове, – е руското православие. По-точно културната традиция,
организирана на основата на православната религиозна доктрина.
Окончателният
разрив между източната (Православната, с духовен център Константинополската
патриаршия) и западната (Католическата, под юрисдикцията на Римския епископ)
християнски църкви става в средата на 11-ти век. Той дава допълнителен импулс
на започналото няколко века по рано културно разслоение в европейската
цивилизация, което, колкото и да звучи провокативно, съществува и в наши дни. Във
фокуса на раздора е изключително важната за християнството догма, определяща субординацията
между Бог-Син и Бог-Отец. Тя е фиксирана в Символа на вярата, приет на първите
църковни събори през 4-ти век и недвусмислено регламентира отношението им към Светия
дух – третото лице (ипостас) на триединния християнски бог:
Православието
безкомпромисно отстоява архаичното канонично разбиране, продукт на
необходимостта от съгласуване със старозаветната традиция, че само Бог-Отец
може да е творец на Светия дух; разбиране, което е насочено срещу някои
апокрифни (еретични) интерпретации на учението, до известна степен неутрализира
амбицията за религиозно доминиране на разпространяващия се изключително
агресивно ислям, възникнал също на основата на юдаизма и, накрая, е по-близко
до византийската политическа система.
За разлика от
Константинопол Рим с не по-малка категоричност твърди, че Бог-Син, Богочовекът Иисус
Христос, може да твори от себе си Светия дух също както своя Небесен Отец;
позиция, съответстваща на претенцията на римските епископи (папи) за абсолютно
върховенство над всички християнски църкви на основанието, че са получили според
евангелския текст тази власт – чрез първия от тях, Св. Петър, чиито приемници
са –лично от Спасителя; позиция, придаваща не на последно място легитимност на политическото
статукво в средновековна Западна Европа.
Това различие,
трудно разбираемо за съвременния човек, не е само в абстрактната сфера на
богословския дебат. То оказва мощно влияние върху културните и социални форми,
развиващи се в „гравитационните полета“ на съответните религиозни доктрини, тъй
като предполага различно отношение към човешката индивидуалност и, съответно,
към творческата активност в обществен и личностен аспект.[14]
В православното светоусещане отделният човек схваща
самия себе си, а това ще рече и другия, преди всичко като принадлежащ към една
религиозно-политическа общност от незначителни като отделни личности човешки
същества. Под абсолютната власт на
дистанцирания, отчужден Бог-Отец всички те са обречени безпрекословно да
следват своята съдбата, отредена им от мистичното провидение, така, както в
сянката на капризите на константинополските самодръжци минава живота на техните
поданици. Което, на свой ред, обрича обществата, в които доминираща деноминация
е православието, на консерватизъм и им пречи да развият социалните,
стопанските, политическите и културните отношения и институции, характерни за
тези в руслото на католицизма.
Руската
културно-историческа традиция е потопена изцяло в общия поток на православието.
Но тя търпи и мощното влияние на географските и историческите обстоятелства, в
контекста на които между средата на 16-ти и началото на 18-ти век се формира
руската държава във вида, близък до този, който познаваме днес – специфична
география и продължаване на острите стълкновения с монголо-татарите на изток и
германците, шведите и поляците на запад. В тези условия именно православието
изпълнява функцията на спойка на формиращото се ново социално-културно
пространство, което засилва до крайност мистичния му характер, въплъщаващ се в месианско-провиденциалистичната
концепция за Москва като „Третия Рим“ – имперската столица, претендираща да е
законен исторически наследник на „истинското“ християнство.[15] Затова всички влияния и импулси,
идващи от Западна Европа, навлязла вече макар и плахо в епохата на своята
модерност, се пречупват през руската православна доктрина и пораждат онези
измерения на руската действителност, които предизвикват в очите на
западноевропееца усещането за „особеност“, „изключителност“, и най-вече
изплъзваща се от рационално обяснение „загадъчност“ на необятната страна.[16] – Една парадоксална, а
често и взривоопасна смес от несъвместими противоположности, хвърлящи личното и
социалното съществуване на русите ту в едно, ту в друго крайно състояние, чрез
които в, крайна сметка, се формира културата на потискане на индивида от социалната общност: култура на
тиранията на масата над личността; култура на азиатското самодържавие и
властови произвол; култура, колкото разкриваща се, толкова и прикриваща се зад
мъглявите словосъчетания „руска душа“ и „руски път“, които по-скоро отхвърлят,
отколкото обосновават претенцията ѝ за принадлежност към европейската
цивилизация.
Тъкмо тази
руско-православна култура в началото на 20-ти век асимилира и трансформира
западната комунистическа утопия в идеологията и практиката на болшевишкия
режим, изпълнил до възможния предел съдържанието, влагано в понятието
„тоталитаризъм“.
При
разбирането на болшевишкия режим просто (и само) като тоталитарен – разбиране, изработено
в духа на западната социално-икономическа рационалност, – се изплъзват обаче две
неща, без които не може задоволително да се обясни както мащаба на
разпространението му в най-различна културна среда, така и неговата
резистентност при променящите се исторически условия: привидният, илюзорен
космополитизъм и произлизащия от (или поне свързан с) него абсолютен, завършен
опортюнизъм.
Болшевизмът
възниква като приемник на революционните идеи, изповядвани от тънкия (и
незначителен в политическо отношение) социален слой на руската интелигенция
през 19-ти век – народнически, романтично-социалистически, анархистки и всички
възможни комбинации от тях. Техният общ знаменател е религиозната по същество
вяра в предопределението на Русия да роди едно ново съвършено общество,
осъществило вечната мечта за „правда“ и „свобода“, с нейната непоклатима догма,
че именно руският народ – по подразбиране невежото руско селячество, притежава
тайнствената душевна мощ да извърши този последен радикален обрат на историята.[17]
Тъкмо
мистичната вяра в особеното велико предназначение на Русия и руския народ
поражда измамния космополитизъм на болшевишката доктрина. Сблъскала се със
западното марксистко разбиране, че бъдещото по-висше обществено състояние е
продукт на вътрешното (само)изчерпване на капитализма, което предполага победа
на комунистическата революция в най-развитите индустриални страни, тази вяра по
необходимост „изобретява“ като аргумент логическия non-sens, че новият обществен строй е възможен навсякъде, дори там, където
капитализъм още почти няма. – Едно теоретично salto mortale, което, на свой ред, се обосновава със схоластичната
идеологическа конструкция за еволюцията на капитализма, останала незабелязана
от Маркс, но „безпогрешно“ е идентифицирана от „гениалния“ Ленин: капитализмът
се е трансформирал в глобален, вселенски „империализъм“ и именно „слабите звена“
на последния ще рухнат първи под напора на историческата необходимост. Казано с
други думи, „последните ще станат първи“, при което мястото на пролетарската
революция е не някъде другаде, а именно в изостаналата аграрна Русия.
Тази мимикрия,
тази нова опаковка на руската великодържавна идея изглежда много примамливо за най-разнообразни
радикални социално-политически (предимно националистически и синдикални)
движения по света за разлика от предишното великоруско месианство на собствено религиозна
почва или нескопосания провиденциализъм, изповядван от немския
националсоциализъм и италианския фашизъм на расово-етническа основа. Комунизмът
предлага лъскава космополитна опаковка за всякакви местни национализми – стига,
разбира се, те да обслужват доктрината на руския. Което е и основната причина
между болшевишкия прототип и копията му в режимите на други страни, отклонили
се това фундаментално правило, често да възникват противоречия, по остри от
колизията с либерално-демократичните общества.
Мнимият
космополитизъм поражда и другата „привлекателна“ черта на руския комунизъм –
безграничният му опортюнизъм. „Всеядността“ на болшевишката идеология ѝ
позволява адаптация към най-различни условия в широкия диапазон от азиатския до
африканския или латиноамериканския културно-исторически контекст. Тя не познава
задръжки в стремежа си към абсолютно господство и с лекотата на ловък фокусник
се въплъщава дори в органично чуждия ѝ либерално-демократичен образ: чисто
пропагандната игра на демократични институции и правила – фасадното
„разделение“ на властите, симулацията на „свободни“ избори, илюзорната
„независимост“ на професионални и обществени организации, и всичко останало – е
„запазена марка“ на руския комунизъм, ако отново го сравним със сродните му тоталитарни
идеологии и практики. Абсолютният опортюнизъм е основната причина за
устойчивостта на заблудите относно действителната природа на конструираните в
Русия и изнасяни в чужбина комунистическа държава и общество, за задържане на относително
високия праг на търпимостта към тях и
способността им да се адаптират към променящата се „околно среда“.
Марксизмът е
визионерска идейна конструкция, рефлектираща критично върху буржоазното
общество от епохата на индустриалната революция от 19-ти век. Каквото и да му
се приписва като „грях“ или „заслуга“, той е естествен продукт на развитието на
западноевропейската социална наука, която в разглеждания период преживява
дълбока трансформация под въздействието на продължаващия възход на природознанието.
Затова в хода на последващия исторически процес той става платформа за
политическо действие на онази значима част от западното общество, която не само
в икономически, но и в нравствено-психологически план се чувства угнетена от
буржоазните порядки и начин на живот; платформа на западноевропейските социалисти,
които за болшевиките в перспектива ще се окажат даже по-големи врагове
отколкото едрите капиталисти с техните партии.
Руският
комунизъм възниква в началото на 20-ти век върху богато наторената почва на
руския мистицизъм и нихилизъм, задържащи развитието на огромната еклектична
империя встрани от основната посока, в която се движи светът. Той не е проект
за бъдещето, съхраняващо достиженията на цялата човешка цивилизация и
надстроено върху тях, а за разрушаването на тази цивилизация до основи и
замяната ѝ с нещо съвършено ново. Той е
политическа програма за обсебване и упражняване на властта. Чрез своята
конспиративна организация, болшевишката партия, чийто „безсмъртен“ лидер става
Ленин, фанатичните професионални революционери, които не притежават никаква
значима социална база, се стремят към насилственото узурпиране на държавата с
цел създаването със способите на социалното инженерство на общество и култура, които
по своите „абсолютни съвършенства“ изглеждат немислими дори за най-необузданата
фантазия. В това отношение профетичните фантасмагории на руският комунизъм са
несравними с тези на родствените му тоталитарни идеологии, израснали
приблизително по същото време върху общия корен на марксизма от 19-ти век.[18] Ако чрез символите и
реториката си италианският фашизъм привижда „светлото бъдеще“ в образа на идеализирания
Древен Рим, а националсоциализмът – в образа на идеализираната езическа
древност на германските племена, Лениновите болшевики фантазират целта на
мисията си отвъд „това време“ „тази земя“ и „тези небеса“ – направо в селенията
след „свършека на света“, след „последната битка при Армагедон“; селения,
отредени от провидението, т.е. от „класовата борба“, за идеалните нови хора, по
подразбиране комунистическите праведници, пророци и светци на революцията.[19]
В протежението
на 20-ти век автентичната западна утопия за висшето обществено устройство,
увенчало хилядолетния исторически процес, постепенно се превръща в „музеен
експонат“, заслужаващ вниманието единствено на историците. Но той е и век, в
който руският ѝ дубликат се мултиплицира в множество версии на територията на
почти половината земно кълбо и изглежда непоклатим в качеството си на геополитически
полюс, без който животът на планетата би бил толкова невъзможен, колкото и без
някой от магнитните. Въпреки това, в края на столетието социално-политическият
експеримент, започнат от болшевиките през 1917-а, като че ли претърпява рязко и
донякъде неочаквано фиаско, а политологията е на път да „опровергае“
геофизиката.[20]
Но дали този
провал е необратим? Наистина ли руският комунизъм, или просто комунизмът, – защото
е единствената практическа реализация на марксистката утопия, позната ни
досега, – е „изчезващ вид“?
Постмодерната мутация на комунизма
В по-тесен
социално-икономически смисъл крахът на болшевишкия модел на обществено
устройство може да се обясни с фаталното изоставане на социалистическия лагер, –
както не особено далновидно той беше титулувал самия себе си, – във всички
области на живота; изоставане, породено, в крайна сметка, от неизбежното за
този строй умъртвяване на творческата енергия на хората, живеещи зад неговите
телени ограждения.
Това, разбира
се, е така. Но има нещо, което може да се окаже дори по-важно: още преди края
на миналия век постепенно (и донякъде незабележимо) човечеството бе започнало
да променя технологичната основа на своята обща цивилизация, развила се на
основата на европейската, което по необходимост изискваше „изхвърлянето зад
борда“ на „ненужния баласт“ от близкото минало. Компютърните мрежи и мобилните
комуникации променяха из основи икономическата архитектура на обществото, а със
самото това и неговата социална структура, начин на мислене, морал, естетически
възприятия и всичко останало. Накратко – „индустриалната“ цивилизация се
трансформираше в „информационна“, а „модерността“, започнала с Новото време,
неусетно преминаваше в „постмодерност“. В новите условия традиционните „леви“ и
„десни“ политически платформи, базирани върху предишните антагонизми,
постепенно губеха ясните си в близкото минало очертания, което предвещаваше
тяхната скорошна криза. На свой ред комунистическата идеология се лишаваше от единствената
си опора в лицето на стария класов враг и изглеждаше обречена.
Светът се
променяше и в друг съществен аспект – новите IT технологии го
глобализираха в смисъл, различен от този, който преди се изчерпваше с
културната асимилация на основата на икономическото и военно-политическото
превъзходство: глобализацията все повече придобиваше параметрите на взаимно
културно проникване и обогатяване.[21] В коренно различната
културно-историческа ситуация всяка стопанска, административна, политическа и
културна изолация ставаше невъзможна, а комунистическите режими, които се
опитваха да я поддържат бяха обречени на „летален изход“ – дори най-твърдоглавите
от тях инстинктивно го осъзнаваха. Непристъпните граници, зорко охранявани от
комунистическите държави, за да ги защитят от зловредното влияние на „гнилия
капитализъм“, ставаха толкова ефективни, колкото са били лъковете и копията на
ацтеките, насочени срещу мускетите на Кортес. Заедно с идеологиите си комунистическите
режими, а с тях и всяка възможна тоталитарна организация на обществото, изглежда
също окончателно бяха изживели времето си.
Нещата обаче
никога не са толкова прости. Световната дигитална свързаност налага правила и
стандарти – когнитивни, емоционални и поведенчески – във всички области на
живота, които далеч не са посилни за всеки. Така заедно с общия трансграничен
процес на създаване на нов „елит“ започна да се формира и новата каста на „социалните
аутсайдери“: елита на „глобалните“ срещу париите на „локалните“. И въпреки, че
новата социална стратификация не е „copy-paste“ на старата, острите различия в интересите и стремежите, в жизнените стратегии и светогледа
противопоставят нейните протагонисти с не по-малка острота, отколкото
предишните враждуващи класи.
В комплексите,
страховете и предразсъдъците, породени в „локалните“, оживява „генетичния код“
на стария комунизъм от 20-ти век, способен да създаде новия му постмодерен „щам“.[22]
Навсякъде по
света съществуват огромни групи хора, които по една или друга причина не могат
да се впишат в глобалната (постмодерна) културна ситуация. Те изпитват остра интелектуална
и светогледно-ценностна недостатъчност: страдат от липсата на необходимите им
знания и умения, губят ориентирите, нужни за изграждане на адекватна житейска
стратегия, изпадат в нравствена безтегловност, хоризонта на стремежите и
желанията им се изкривява, размествайки като мираж близкото и далечното,
реалното и илюзорното, значимото и безсмисленото. Попаднали веднъж във
водовъртежа на непонятните им правила – стопански, административни, юридически
и т.н., на тях не им остава нищо друго освен тотално да ги отрекат. – Да
отрекат цялостно и безкомпромисно наличната действителност, която ги заобикаля,
да я отрекат колкото с разума, толкова и с чувствата си, да я отрекат с цялото
си същество. Накратко – обладани са от духа на тоталното отрицание, на
безпощадния нихилизъм, почти идентичен с този, който едно столетие по-рано дава
първичния импулс за „революционната воля“ на комунистите.
Нихилистичната
мисловна нагласа по правило (макар и не винаги) върви ръка за ръка с дефицита
на разум, а той води до интуитивно подозрение към всеки рационален, логически
аргумент – всяка научна, теоретичната интерпретация на нещата от заобикалящия
ни свят се възприема за враждебен акт, образованието се презира, а учеността ненавижда
като проява на слабост и непълноценност. За сметка на това валидни стават
представите, почерпени от различните „конспиративни теории“ с присъщата им
инфантилна псевдонаучност. Същата инфантилна псевдонаучност, която надзърта зад
витиеватите конструкции на комунистическата идеология. Нихилистичната мисловна
нагласа по своето вътрешно, интимно съдържание е дълбоко ирационална и като
такава изпитва особена слабост към тайнственото и необяснимото. За нея социалната
реалност не е плод на съзнателно усилие, съобразено с рационалните правила на
нейното функциониране, а резултат от действието на мистични сили. Затова болезнено
бленуваните неща могат (и трябва!) да се случат единствено по волята на
харизматични лидери, надарени със свръхестествени възможности. – Тук отново ще
усетим аромата на евтиния парфюм, носещ се около призрака на класическия
комунизъм.
Нихилизмът и
мистицизмът, реанимирани под формата на тотално ирационално отхвърляне на
модерността, неизбежно отклоняват погледа от бъдещето и го насочват единствено
към миналото. Към идеализираното минало с митологизираните „героични подвизи“
на предците, с маниакалната обсебеност от „традицията“, с носталгията за
предишните „блажени времена“: мисловен и емоционален „исторически“ прочит на
действителността, крайният продукт от който е един уродлив „космополитен
национализъм“ – новият постмодерен Франкенщайн, събуден за живот от още
бродещия по земята дух на комунизма.[23]
Болезненото
вторачване в миналото отваря пътя пред агресията. И „локалните“ я жадуват.
Жадуват я дълбоко в душите си. Бъдещето е продукт на методично рационално
усилие, което се гради върху здравата основа на настоящето. То е продукт на мирно
съзидание. Стремежът за реставрация на миналото – именно реставрация, а не
надграждане над него – винаги предполага разрушаване, заличаването на настоящето.
Той е порив към насилие, което е главното оръжие в арсенала, с което трябва да
се разчистят сметките с „глобалните“. Метежът, ирационалният нагон към
разрушаване на „статуквото“ е визитната картичка на безличната тълпа, в която
отделната личност гузно се крие зад „общата народна воля“. „Гласът народен“,
мистично преобразил се в „глас Божи“ не търпи възражение: „какво тук значи
някаква си личност“![24] – Комунистическият култ
към колективното насилие възкръсва в стихийния бунт на „локалните“.
Нихилизмът,
ирационалността, култът към миналото и склонността към агресия са атавистични
рефлекси, събудени в локалните „парии“. Те допълнително се подхранват от тъмните
страни на високотехнологичния постмодерен свят; тъмни страни, които отчетливо
изпъкват в някои черти от характера на новите глобалните „аристократи“.
Представителите
на формиращия се сега глобален елит са всичко друго, но не и универсални
ренесансови личности, за каквито често ги представят.[25] Напротив – ако проникнем
зад клишетата на биографичния жанр и академичните курсове по икономика и
управление, ще видим, че техният образ е много по-близък до схематичното
комиксово изображения на популярните герои от компютърните анимации. Формално
те са (макар и не винаги) високообразовани и перфектно владеят съвременните
комуникации. Но същевременно са твърде ограничени извън полето на тясната си
специализация в областта на професионалната си изява, а нерядко са и
емоционално осакатени. Интелектуалният им капацитет може да се сравни с този на
отделните машини от компютърните мрежи, работеща с т. нар. облачни технологии. Подобно
на тях те следват предварително зададени поведенчески алгоритми, развивайки
подозрителност, нещо повече – неприязън към всичко, което не е предвидено в тези
алгоритми и често възпроизвеждат „печатните грешки“ на старателно назубрените
ръководства за правене на пари, успешна кариера и щастлив живот. Независимо
дали са завършили някой от най-престижните университети или въобще не са
стигнали до местния затънтен колеж, това са вездесъщите „мениджъри“ и „експерти“,
които извън ограничената област на своята „експертиза“ проявяват стряскаща
инфантилност, обратно пропорционална на амбицията да са новите владетели на
света. Разумът им е хладен като „изкуствения интелект“ на съвременните
суперкомпютри, което ги кара да се отнасят към проблемите на заобикалящия ги
свят с надменност, високомерие и зле прикривано презрение. Надменност,
високомерие и презрение, акумулиращи решения, насочени против хуманистичните
устои на цивилизацията, родила съвременния прогрес. За тях човекът е холограма, виртуална
реалност от компютърна игра, която винаги може да бъде изключена и отново рестартирана.
Водени от това свое разбиране, те се опитват да създадат правилата на един
свят, в който обикновените хора са безпощадно затворени в лабиринта на
„Матрицата“ така, както масовото индустриално общество ги бе затворило в
търбуха на гигантската машина от Чаплиновите „Модерни времена“.[26] Именно „лабиринтът на
матрицата“ поражда страховете на осъдените на заточение в него и подхранва разрушителната
им нагласата.
Тоталното
деструктивно отрицание на настоящето, маниакалната обладаност от миналото,
неглижирането на разума и мистичното влечение към конспирации, разрушителният
импулс за агресия и насилие – всичко това осезаемо присъства в многобройните
популистки движения, които днес са във възход, така, както осезаемо присъства в
комунизма от времето на неговия възход. „Високата вълна“ на популизма през второто
десетилетие на новия 21-ви век залива Европа, а и Запада като цяло, и днес спокойно старият лозунг може да бъде перифразиран:
„Един призрак броди из Европа – призракът на популизма.“
Но въпреки това може ли да се твърди, че
популизмът е новото въплъщение на комунизма, неговия нов „щам“? Не е ли това
твърде пресилено като се има предвид, че той е „разтворен“ в изключително широкия диапазон на множество разнородни
обществено-политически каузи: крайно леви, крайно десни, националистически,
антиглобалистки, консервативни, евроскептични, екологични, сексистки,
хомофобски и какви ли още не, формирани
стихийно и склонни да колаборират и конвергират под напора на моментни
обществени състояния и емоции?
Труден въпрос,
който в момента едва ли има еднозначен отговор. Но нека не се забравя, че
комунизмът по природа е опортюнистичен, всеяден и с лекота приема най-различни
форми. Както не бива да се подценява и фактът, че всички популистки движения
имат в лицето на изброените по-горе нагласи „общ знаменател“ с културната
парадигма на комунизма. Липсват още само две неща: „революционната ситуация“
(по Ленин), онова фатално стечение на обстоятелствата, което винаги ни изумява ex post facto и заграбването на най-важния
съвременен ресурс на властта – информационните потоци, контрола върху които
либерално настроените глобални елити засега с много усилия успяват да запазят.[27]
Никой
днес не вярва, че комунизмът може да се върне. Поне в обозримото бъдеще. Както
никой през 1914-та не е вярвал, че онова, което ще се случи през 1917-а, е
възможно. Но историята е непредсказуем комарджия, който крие в ръкавите си
безброй изненади и опасността популизмът да се превърне в новия „щам“ на
комунизма е реална. Спекулирайки със страховете и предразсъдъците на различни
социални слоеве, политически пропагандисти и авантюристи, подобни на
професионалните революционери от миналото, демонстрират фалшива загриженост за
„народа“ и създават празни илюзии с цел да се домогнат до властта.
Анархистичните бунтове, които насърчават и от които ловко се възползват, засега
са твърде стихийни и приличат по-скоро на
метежите, разтърсващи периодично целия 19-ти век.[28]
Но потенциалът на комунизма под формата на популизъм не трябва да се подценява.
Примери за опасностите, които крие съвременната му мимикрия, са не един и два,
но най-ярък е може би днешната руска действителност. В нея доктрината за
Евразия като алтернатива на западната цивилизация придава на популизма
системния вид на неокомунистическа идеология, пропита от космополитно-националистичен
и православно-есхатологичен патос, и легитимираща тоталитарния държавно-политически
модел на обществено устройство.[29]
Срещу новия „щам“ на комунизма не е
имунизирано никое общество. Особено опасен може да се окаже той за
българското.
Дивият
копнеж по Филипините: анамнеза на българския пациент
Банална констатация е, че от гледната
точка на икономическия детерминизъм комунизмът няма никаква почва в България по
времето на първоначалната му „презентация“. – Факт, който кара „патриархът“ на
неговите адепти у нас, Димитър Благоев, да публикува през 1891 г. пропагандния
си труд „ Що е социализъм и има ли той почва у нас?",
представян кой знае защо и до днес като оригинално научно съчинение.[30]
Гузен – негонен бяга! Факт е и нещо друго – по това време българската духовна (в
частност обществено-политическа) атмосфера е напълно безразлична към тематиката
за разрушаването на капитализма и заместването му с някакъв по-прогресивен
строй. Страната е заета със съзиждането на своята модерна, следосвобожденска
идентичност по „образа и подобието“ на най-високите еталони в
западноевропейската културност и ако все пак комунистическите идеи влизат,
макар и плахо, в полезрението на публичния интерес, то е, защото са част от
колорита на западния интелектуален дебат. Но и тук трябва да се направи една
съществена уговорка: за българската общественост става достояние предимно
руската интерпретация на тези идеи, в която има много елементи, родени от
утопиите на народничеството и анархизма. По силата на биографични обстоятелства
тъкмо тези интерпретации българските последователи на комунизма най-вече
познават и са по-разбираеми за тях от немския оригинал. Като цяло обаче до
Първата световна война комунизмът като идеологическа и политическа реалност
остава в периферията на обществения живот. Чувствителен обрат настъпва след
нея.
В разорената страна възрожденският идеал
е угаснал, а на неговото място се е настанил нихилизмът към Европа, която се
възприема като причина за невижданото унижение от безпощадните клаузи на
Ньойския договор. В тази ситуация мнозина са привлечени от примера на
болшевишката революция, която нагледно е показала възможността старият
обществен ред радикално да бъде променен. Простите ѝ лозунги са разбираеми за
широките социални слоеве за разлика от сложните (и съмнителни) теоретични конструкции
на старите марксисти, в нея се привижда реална алтернатива на статуквото,
примерът ѝ започва да се следва в много европейски страни – накратко, превръща
се в моден тренд, в следването на който са изкушени мнозина в следващите бурни
десетилетия до Втората световна война.
За разпространението на комунизма в
България през този период има и други съществени причини: от една страна традиционното
русофилство, а, от друга, политическите режими, които ерозират
либерално-демократичните ценности и налагат нисък праг на критичност към
авторитарното управление.
Първото по обясними (и многократно
обяснявани) причини остава удивително жилаво въпреки усилията на авторитетни
обществени дейци да развенчаят митовете, които му дават жизнена сила и факта,
че в последната война Русия е в лагера на враговете. И точно това емоционално,
народно-битово русофилство легитимира и бележи с положителен знак всичко, което
идва от „братята-освободители“.
Освен това всички политически режими
между 1919-та и 1944-та – като се започне със земеделското управление и се
завърши с надпартийната формула след преврата на 19 май 1934 г. – следват
заразителния пример на италианския фашизъм и германския националсоциализъм и
подкопават основите на конституционния правов ред и парламентарната демокрация,
за което помагат и „левия“, и „десния“ тероризъм през по-голямата част от периода
между световните войни.
Обобщено, в България се създава
атмосфера, в която руската комунистическа „диктатура на пролетариата“ за
мнозина ще започне да изглежда нормална, закономерна и затова донякъде
приемлива.[31] Положението,
че непопулярни политици, взели и упражняващи властта по недемократичен начин,
доста хазартно ще обвържат България с нацистка Германия в новия кървав световен
конфликт, не само че не отслабва, а напротив – усилва разпространението на
комунистическите идеи в страната. В същата посока действа и фактът, че по
стечение на историческите обстоятелства руският (съветски) режим ще се окаже в
един „отбор“ със САЩ, Англия и Франция и ще играе първостепенна роля за изхода
на войната, при който на страната за втори път от началото на века е отредена
ролята на победена и унизена.
Още в края на Първата световна война
комунистическото движение в България попада под тежката зависимост на
болшевиките и приема безрезервно както принципите на политическата им
организация – централизираната партийна структура с т. нар. „демократически
централизъм“, така и катехизиса на тяхната доктрина – „диалектическия и
историческия материализъм“. Образът на предходния комунист-идеалист с
интелигентски (макар и не особено убедителен) силует остава в миналото и бързо
се подменя с образа на професионалния революционер-конспиратор – по правило зле
образован, недодялан, грубоват, но за сметка на това напорист, безпардонен и
ефективен в практическата революционна дейност. От този типаж по-късно ще се
роди кастата на номенклатурните кадри, явяваща се гръбнака на тоталитарната
комунистическа държава. В разглеждания период обаче комунистическите
функционери, излети по калъпа на руските болшевики, имат две задачи – да
организират конспирацията за завземане на властта и да разпространяват
клишетата на партийната пропаганда. Но да се мисли, че тяхната агитация е главната
причината за нарастващото комунистическо влияние би било много наивно. Кой би
повярвал на мантрите за „материята и съзнанието“, „обществено-икономическите
формации“, „класовата борба“ и всичко останало, кой би приел сериозно простоватите
партийни функционери, зад философските напъни на които прозира баналната
демагогия в похода им към властта? По-широкото разпространение на
комунистическите идеи тук има друга основа.
В българската национална традиция
преклонението пред образованието, пред просветата е пословично. В този общ
рационален дух, отдалечен на светлинни години от масовата безпросветност на
руската действителност, заклинанията на болшевишкия комунизъм по един
парадоксален начин започват да изпълняват функция, коренно противоположна на
възложената им от техните автори. Ако за Ленин и неговите последователи
догматиката на революционната теория трябва да вдъхне религиозен респект в
полуграмотната работническо-селската маса, за немалко българи тя, обратно,
трябва да рационализира разрушителните неосъзнати импулси, завладели душите им
след националната катастрофа; да им придаде рационален облик, с което да ги
канализира, овладее, да укроти демоните, стаени в тях. Гняв, ярост, жажда за мъст, за разрушаване,
заличаване на цялата отчайваща действителност – най-добре го е схванала
болезнената чувствителност на поета-символист, станал жертва на същата
ирационална стихия:
„Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.“[32]
От едната страна е изпепеляващата жажда за тотално
разрушение, суицидният нагон към апокалиптичен световен пожар, а от друга –
дълбоко вкоренения защитен рефлекс за потискане на тъмния (само)унищожителен
импулс чрез поставянето му в някаква логическа рамка. Въпреки, че „революционната
философия“ е несръчно конструирана, тя все пак е такава рамка, а липсата на
нещо по-добро в момента става предпоставка за разпространението на болшевишкия
комунизъм след Първата световна война. Тук чувствителността на един друг поет
със сходна трагична съдба отново го е схванала най-точно:
„И когато сетний
камък на обгърнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.“[33]
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете -
възцарете вечна обич, вечна правда над света.“[33]
В последните години преди началото на Втората световна
война обстановката в България до голяма степен се успокоява, страната е в
икономически и културен възход, а на всичкото отгоре режимите в Москва и Берлин
неочаквано за кратко се сближават – все сериозни фактори, които променят
предпоставките за по-нататъшното разпространението на комунизма. Перспективата
за скорошна революция става мъглява, демонтажът на капиталистическия строй се
отлага за неопределеното бъдеще, но буржоазният начин на живот продължава да
фрустрира мнозина, особено от средата на по-образованите и амбициозни млади
хора. Изкусени от научния и технически прогрес, пропагандиран от обаятелни
личности като проф. Асен Златаров, те мечтаят за нещо значимо, нещо даже
героично, за намиране на цел и смисъл на съществуването отвъд баналното скучно
живуркане, еснафската апатия и бакалския манталитет, просмукали се в
обществения климат. Отхвърлянето на задушаващата действителност и романтичния
порив към далечното, екзотичното и героичното, неистовото желание да бъдеш някой
в световно-историческия процес отново насочват погледа към комунизма. В
„трюмовете, пълни с лепкав мрак“ сега се ражда „онзи див копнеж по Филипините“ и
„едрите звезди над Фамагуста“[34],
който бързо ще се трансформира в най-крайните форми на комунистическа аскеза
щом ураганът на войната връхлети страната.
При първо приближение близо 50-годишният период на
комунистическата диктатура, установена в страната след окупацията от съветската
армия през 1944-та, изглежда най-добрия за масовото налагане на болшевишкия
начин на мислене. Това обаче е привидно. Колкото и да изглежда странно,
всъщност става точно обратното – комунистическата светогледно-идеологическа
нагласа ерозира, в края на периода вътрешната емоционална съпричастност към нея
почти е изчезнала, а всичко по-значително, което се случва през този период има
отношение по-скоро към следващата посткомунистическа епоха, към съвременността.
В периода на комунистическата диктатура се изгражда и
функционира тоталитарната обществено-политическа система, организирана от
номенклатурните кадри на единствената партия, партията-държава. Партийната
номенклатура, създадена на основата на старите професионални революционери, е
вертикално йерархизирана и хоризонтално координирана структура от функционери,
ръководещи обществения и частния живот във всичките му проявления със
средствата на организираното насилие и масираната пропаганда. На практика тя е
колективния собственик на съвкупния продукт от дейността на всички останали
членове на обществото и като такъв е техния антагонист, враждебната
експлоататорска класа, или по-точно каста, което обяснява обратния ефект от
усилието ѝ да внедри доктрината, легитимираща нейната власт.
Романтично-героичното усещане за участие в мащабен световно-исторически процес,
което по инерция изпитват мнозина в началните години на „народната власт“,
постепенно отстъпва пред скептицизма към (и пасивното противодействие на)
комунистическия идеал: на публично равнище всички престорено възторжено
аплодират неговите мантри, но в частен кръг, насаме, го отхвърлят с насмешка. Слънцето
като че ли започва да изгрява на Запад и да залязва на Изток. Мечтата за
„Филипините“ и „звездите над Фамагуста“ вече не е комунистическа. Тя насочва погледа в съвършено противоположна
посока. Но да се разбере какво се случва по-късно, когато дестинацията в тази
посока става възможна, е необходимо да се обърне внимание на още нещо.
Природата на комунистическия режим прави неизбежно
тоталното маргинализиране и лумпенизиране на общество; маргинализиране и
лумпенизиране, от което са засегнати всички социални слоеве, включително
номенклатурната каста. Никой не е такъв, какъвто се води в регистрите на
властта и всеки в някаква степен се чувства унизен и подтиснат от това:
член-кооператорът в колективното земеделско стопанство (ТКЗС, ДЗС, АПК) не е
работливия селянин, готов да продаде последната си нива, за да изучи своите деца
– той се е превърнал в крадлив селски тарикат, в затлъстял от мързел и затъпял
от цигански „фолклор“ кръчмарски пройдоха; по строителните площадки и в
огромните халета на безсмислените гигантски заводи предишният сръчен майстор е станал подпухнал
от алкохол ловък имитатор на трудов ентусиазъм, усвоил до съвършенство
изкуството на белота и сантасето; свитият плашлив, но и добродушен чиновник е мутирал
в безскрупулен подкупен тиранин, причакващ като същински Минотавър невинните си
жертви в лабиринта от членове, алинеи и параграфи; състрадателният лекар –
бездушен регистратор на човешката болка и отчаяние; непокорните някога поети,
писатели и художници – придворни шутове, забавляващи партийните велможи срещу
звания, привилегии и облаги; обаятелните учени просветители – окичени с кухи
титли „научни работници“, сричащи от академичните трибуни магически заклинания
по предписанията на единствено правилната „марксистко-ленинска методология“.
Всички дефилират в бутафорния карнавал с маскарадните костюми на своите професионални
гилдии, надянали са ги дори номенклатурните властелини, които трябва да носят евтини
имитации на регалиите на властта, сковани във вечен страх от капризите и
произвола на чуждоземните си господари.
Това описание, разбира се, е хипербола. По-скоро шарж,
отколкото пълнокръвен портрет. Реалността е много по пластична и многообразна,
не всеки е бил такъв, не всичко е било такова. И все пак точно това е съществения,
отразен в рентгеновата снимка на дефиницията краен резултат от комунистическата
диктатура у нас. Той е същия, какъвто е и в другите европейски страни, където моделът
на съветския режим е наложен след края на Втората световна война. Но в България
той е много по-осезаем, по-видим, защото влиянието на руския образец не среща
противодействието, което е доста значително навсякъде другаде. И тъкмо затова
отхвърлянето на тази диктатура не става нито достатъчно радикално, нито е съпроводено
с дълбок душевен катарзис, а приема половинчатите имитационно-бутафорни форми,
наследени от нея. Симулацията на комунизъм някак си естествено преля в
симулация на демокрация, ерзаца от „соц-а“ остана на мода във всички области на
живота. Маргинализирането и лумпенизирането не само не бяха преодолени, но сред
някои социални слоеве се задълбочиха. Днес те дават сила на надигащата се вълна
на (само)разрушението, по която ловко сърфират обиграни политически интриганти
и авантюристи.
Човек, загубил своето лично и колективно достойнство,
фрустрираният, маргинализиран и лумпенизиран човек, е чужденец в съвременния
глобализиращ се свят. Скитник, който не знае езика и е останал без пари и
подслон. На него не му остава нищо друго освен да потърси спасение в мистиката,
в нихилизма, в опортюнизма. Накратко – да тръгне по пътя, който му предлага
радикалният популизъм, заквасен с комунистическа мая. Предишният тоталитарен режим
произведе много изхвърлени от модерността хора, а мъчителният половинчат преход
към демокрация попълни техните редици с нови. Но въпреки това положението не е
толкова отчайващо, колкото изглежда при първо приближение. Защото може би в
последна сметка комунизмът в новата си премяна няма да намери „почва у нас“.
Така, както не е имал почва по времето на първите му апологети. Българският
национален дух притежава скрити сили да се пребори с новия болестотворен щам.
Той е достатъчно приземен, достатъчно прагматичен, достатъчно критичен и
скептичен, за да не се подаде на изкушенията на поредните фалшиви пророци на
„вечната обич“ и „вечната правда“. Извечната му жажда за знание, романтичният
му стремеж към далечния хоризонт, неистовото желание да е част от големия свят,
отново го зоват да поеме в посоката, обратна на тази, в която плуват миражите
над евразийската пустош. В посоката, към която отново го тегли „онзи див копнеж
по Филипините“ и „едрите звезди над Фамагуста“!
[1] Вж. Карл Маркс, Фридрих Енгелс,
Избрани произведения, т. 1, Партиздат, С., 1977 г.
[2] Вж. Умберто Еко, Вечният
фашизъм. В: Пет морални есета, ЛИК, С.,1999, с. 26
[3] Тук ще се абстрахирам и няма да
разглеждам идеите, на които по-късните адепти на марксизма ще приписват, че са
негови, макар и теоретично незрели, предвестници – различните социални утопии,
явяващи се критика на ранно буржоазните порядки от епохата на Новото време и
Просвещението. Няма да се спирам и на приносите на Фридрих Енгелс, както и
другите теоретици на комунистическото движение от времето на възникването му
като политическа доктрина със своя самостоятелна организационна структура.
[4] След своето „отчуждение“
(въплъщение) във външни предметни форми логическата субстанция на света,
(„обективната идея“) се връща накрая към
самата себе си, с което историята на духа в лицето на хегеловата философия
свършва така, както според него (по твърденията на някои изследователи на идеите
му) социалното и политическо развитие намират своя край при победата на
Наполеон в битката при Йена през 1806 г.
[5] Есхатологичният начин на
мислене, при който в някакъв аспект историята свършва, продължава да присъства
и в наши дни, при това в изследвания, претендиращи за строго научни, каквото е,
например, това на американския философ от японски произход Франсис Фукуяма,
обявил в „Краят на историята и последният човек“ (София, Обсидиан, 1993)
съвременната либерална демокрация в САЩ за съдържателен (и логичен) край на
обществено-политическото развитие в глобален мащаб.
[6] „Философите само по различни
начини са обяснявали света, а
задачата е той да бъде изменен“ –
изповядва кредото си Маркс в „Тезиси за Фойербах“, написани през 1845 г. в
Брюксел и публикувани през 1888 г. като приложение към отделното издание на
неговия труд „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия.
[7] „Научната рационалност“ тук, а и
по принцип, трябва да се схваща в по-широк смисъл, излизащ от рамките на
класическата антиномия „рационализъм – емпиризъм“, т.е. като интелектуален
подход, който съчетава абстрактните логически реконструкции на действителността
с експериментално-опитната им проверка.
[8] Подходяща илюстрация за романтическата
критика на индустриалното общество, възхваляваща старите прединдустриални
производствени и обществени порядки, са новелите на Е. Т. А. Хофман
„Автоматите“ и „Майстор Мартин Бъчварят и неговите калфи“, включени в цикъла
Серапионовите братя“.
[9] Става въпрос за Фридрих Ницше,
който в различни свои произведения интерпретира антиклерикалния дух на
съвременната му епоха с емблематичната фраза „Бог е мъртъв“.
[10] Хамлет, Първо действие, Пета
сцена (финал). Цитатът е по: Уилям Шекспир, Избрани трагедии, Народна култура,
С., 1983, с. 199.
[11] В превод на български от Петър Велчев стихът на Фьодор
Тютчев (1803–1873) звучи по следния начин:
„Русия с ум не ще прозреш,
Не ще я вместиш в обща мяра:
Русия за да разбереш,
Единствено е нужна вяра.“ (1866 г.)
[12] Руският комунизъм, болшевизмът,
се определя най-често като разновидност на „тоталитаризма“, като е при Хана
Аренд („Тоталитаризмът“), при което неизбежно се губят някои специфични негови черти,
важни за разбирането му. Същият недостатък се съдържа и при разглеждането му
единствено през призмата на абстрактните социално-икономически теории, както е
в работите на Михаил Восленски („Номенклатурата“), Милован Джилас („Новата
класа“/The New Class: An Analysis of the Communist System) и редица други чужди
и български автори. Без тези подходи (и техните достижения) да се подценяват, по-задълбоченото
разбиране на руския комунизъм предполага той същевременно да се анализира в
контекста на културно-историческата традиция, в която се развива – подход,
възможностите на който демонстрира Николай Бердяев в „Извори и смисъл на руския
комунизъм“.
[13] Върху този аспект на ситуацията,
макар и поставена в малко по-късен времеви контекст, обръща специално внимание
Пол Джонсън в голямото си историческо изследване „Съвременността. Светът от
20-те до 90-те“ (УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 1993).
[14] Въпросът за
социалните и културните измерения на тези религиозни доктрини е разгледан
по-обстойно в други мои работи – „Православната традиция и европейската идентичност
на модерното българско общество – от безкритичната апологетика към
реалистичната оценка на предимствата и недостатъците“. (Сп. Философски
алтернативи на Института за изследване на обществата и знанието при БАН, кн. 6,
2011 г.), „Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет
(Архонт-В., С., 2017), “Западноевропейското и византийското средновековно
изкуство в семантичното поле на западния и източния религиозен символ“ (МНК
„Съвременни технологии в културно-историческото наследство“, 2016), „Краят на
една епоха? – Постмодерното „Разпятие“ на Европа“ (http://virtual-travelogues.blogspot.com/2019/) и др.
[15] Концепцията за Москва като Третия
Рим за пръв път ясно е формулирана в началото на 16-ти в. от монаха Филотей в
писмото му до великия московски княз Василий III, а малко по-късно е приета и
използвана от първия руски цар Иван IV
Василевич Грозни.
[16] На трансформацията на
социалните, политически и културни импулси от западноевропейската модерност в
Русия е отделено значително място в мащабното изследване на Лари Улф
„Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на
Просвещението“ (И-во „Кралица Маб“, С., 2004).
[17] Колкото и да звучи екстравагантно, не някой от именитите мислители –
писатели, публицисти, философи, изповядващи тези идеи и често заточвани или
дори екзекутирани заради тях, а близкия до императорския двор монах Распутин е
събирателния образ на описаната мистична светогледна нагласа. Ленин,
обобщаващият символ на болшевизма, е просто неговото друго „Аз“, обратната
страна на „медала“, който историята (и пропагандата) лукаво ни показва, за да
прикрие първата. Той притежава уникалния „талант“ да превръща достиженията
на западната наука и философия в непоклатими теологични догми. В прочутите си
„Философски тетрадки“ и „Материализъм и емпириокритицизъм“ (а и във всички
останали свои работи) Ленин по недвусмислен начин демонстрира пълно неразбиране
както на рефлексивния начин на мислене в науката и философията, така и на
собственото съдържание на развитите в тях теории, яростно разгромявани като
„ненаучни“ и скрупульозно снабдявани с идеологически етикети. По същество
болшевиките никога не са разбирали, а още по-малко обичали науката и тяхното
утилитарно и формално отношение към нея, характерно и за другите видове
тоталитарни режими, може емпирично да се проследи в научната им политика,
родила „жанра“ на научната пропаганда и много
интелектуални „шедьоври“ от типа на създадените от съветския агроном
Лисенко.
[18] В този случай е уместно да се
добави само един щрих към голямата тема за произхода на тоталитарните идеологии
и практики през 20-ти век: всички те малко или много са свързани с промените в
структурата на капитала на този етап от развитието на индустриалното общество,
както и прехода на последното към това, което се нарича „масово общество“.
[19] Мистично-религиозния характер на
болшевишката идеология особено релефно се откроява в практиката на мумифициране
телата на починалите партийни вождове и излагането им за ритуално
поклонение.
[20] Тук става въпрос за разглеждането
на съвременната глобална ситуация като преход от „двуполюсен“ към „еднополюсен“
или „многополюсен“ геополитически модел, за което особена заслуга имат такива
авторитетни теоретици и политици като Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър.
[21] Тук е любопитно да се припомни
концепцията на Карл Ясперс от преди 70 години (в „За произхода и целта на историята“, Анубис, С.,2012), че в съвременната
епоха в западната (европейската) цивилизация ще се влеят другите, самостоятелно
развиващи се до този момент цивилизационни потоци, на основата на което за пръв път ще се формира
една глобална и универсална общочовешка цивилизация.
[22]
Без претенцията за
теоретична прецизност използваното тук понятие „постмодерност“ иска да
подчертае само спецификата на сегашната културна ситуация по отношение на
класически разбираната „модерност“ като парадигма на цялата епоха след Новото
време и Просвещението.
[23] Отхвърлящият човешката универсалност национализъм не е нищо друго освен
„сиамския близнак“ на заклеймяващия всеки патриотичен порив космополитизъм. В
тази връзка е уместно да се подчертае разликата между „национализма“ и
„патриотизма“, която може да се дефинира чрез феномените „любов“ и „омраза“:
патриотизмът като центриран около любовта към отечеството, национализмът като
фокусиран към омразата към другите. – Различните, на което по-подробно съм се
спрял в есето „„Да се завърнеш в бащината къща…“Патриотизъм по време на
глобализация“, представено на Юбилейната научна конференция „125 години
университетска философия в България“ – София, октомври 2017 (може да бъде видяно
също на http://virtual-travelogues.blogspot.com/2017/11/blog-post.html).
[24] Строфа от второто предсмъртно
стихотворение на Никола Вапцаров (първото е посветено на жена му), писано
непосредствено преди разстрела му на 23 юли 1942 г. след процес и осъдителна
присъда за подривна антидържавна дейност.
[25] Бумът на биографични книги за (и
от) „модни икони“ на технологичния бизнес като Илон Мъск и Стив Джобс са пълни
с „библейски“ откровения, премъдрости и наставления, които сервилно се
мултиплицират в безброй статии, интервюта и университетски учебници и създават
фалшивия клиширан образ на творческия титан с ренесансов размах.
[26] „Матрицата“ (1999) е първият
филм от трилогията („Матрицата: презареждане“ и „Матрицата: революции“) на
сестрите/братята Лана/Лорънс и Лили/Андрю Уашовски, която, заедно с други
култови ленти като, например, „Аватар“ (2009) на Джеймс Камерън, сугестира
усещането за затворения във виртуалната реалност човек.
[27] Защитата на информационните
потоци от враждебните към либералния модел на обществено развитие сили в
последните години се превърна в централен проблем за западните демокрации,
които мобилизират все по-голям финансов ресурс и усилия за решаването му.
[28] Движението на лудитите в
Англия, въстанията на силезийските
тъкачи в Германия и парижките комунари във Франция.
[29] Историята на
Русия в движението от модерността към постмодерността като че ли се движи по
същата тристепенна формула на Маркс, описваща движението на капитала – „пари–стока–пари/прим/“,
модифицирайки се във вида „православие–комунизъм–православие/прим/“.
[30] Няколко месеца по-рано на същата
година е основана и Българската социалдемократическа партия, което само по себе
си говори за реалната социална и икономическа основа на комунистическата идея
по това време.
[31] Въпреки, че действието обхваща
един по-ограничен период от средата на 20-те години на 20-ти век, духът на
епохата като цяло е пресъздаден и може да се усети в чудесния роман на Милен
Русков „Чамкория“ (ИК „Жанет“, С., 2017)
[32] Гео Милев (1895-1925),
„Септември“ (1924)
[33] Христо Смирненски (1898-1923),
„Червените ескадрони“ (1920)
[34] Фрагменти от едно от
най-емблематичните произведения на Никола Вапцаров – „Писмо“, включено в
единствената стихосбирка на поета „Моторни песни“ (1940), издадена преди
разстрела му за подривна комунистическа дейност през 1942 г.
© Ангел
Кондев – автор, 2019
© Copyright
2019 by Angel Kondev
