статии и есета

КРАЯТ НА ЕДНА ЕПОХА? – ПОСТМОДЕРНОТО „РАЗПЯТИЕ“ НА ЕВРОПА!

                      1.

След срещата между Доналд Тръмп и Владимир Путин през средата на юли 2018 г. в свое интервю Хенри Кисинджър сподели, „че Тръмп е една от онези исторически фигури, които от време на време се появяват, за да ознаменуват края на една епоха и да ни заставят да изоставим остарелите преструвки“.[1]

Преди много години Кисинджър изигра ключова роля за прекратяване на Виетнамската война, за което е удостоен с Нобелова награда за мир през 1973-а. Днес той кара вече 96-тата си година и някои може би се съмняват, че е запазил аналитичните си способности, които демонстрира, когато е съветник по националната сигурност на американския президент и държавен секретар на САЩ. За други харвардският възпитаник от германско-еврейски произход, служил в американската армия по време на Втората световна война, продължава да е блестящ геополитически стратег, в думите на който си заслужава винаги да се вслушваме. Каквато и да е оценката за сегашните му способности обаче, казаното във въпросното интервю може да се окаже – при това твърде скоро! –  пророчество, което един ден ще влезе в учебниците по политически науки.

2.

        

Разгледана в по-широк културно-исторически контекст западната християнска цивилизация винаги е била нееднородна, вътрешно диференцирана на различни съперничещи си социално-политически модели и визии за организиране на колективното човешко битие. Като цяло тя е „западна“ преди всичко в смисъла на „европейска“ по географската локация на своя корен, „генетичните маркери“ на който ще ни отведат чак до класическата античност на Елада и предходната култура на Крит и Микена; смисъл, в който се очертава нейната специфика в съпоставка с всички останали „източни“ цивилизации – от възникналите още в древността в Месопотамия, Индия и Китай до по-късно формираната на основата на Исляма. Същевременно от епохата на Константин Велики насам (началото на 4-ти в. сл. н.е.)  западната цивилизация е и „християнска“, при което вътрешното ѝ разслоение до голяма степен следва посоките, очертани от най-дълбокия разлом в религиозната ѝ идентичност – между православието и католицизма, а впоследствие и протестантство. За това разслоение има, разбира се, и други, далеч по-земни, профанни причини, но първоначалният тласък за него и „маята“, която продължава да поддържа „ферментацията“ му и досега,  е тъкмо посоченият разлом. Ако опитаме да изразим с въздействащ символ драматичното напрежение между алтернативните посоки в разгръщането на западната цивилизация, може би подходящ ще се окаже тъкмо основният образ на християнската идентичност – „Разпятието“.[2]

При абстрахиране от разделението между „дуофизити“ и „монофизити“ в средата на 5-ти век – разделение без съществени последици в интересуващия ни аспект, големият разлом в християнството е между „католицизма“ и „православието“, очертал се още към края на 6-ти и официализиран в средата на 11-ти век. Доктриналният разрив между тях е колкото прост, толкова и трудноразбираем от гледната точка на съвременния атеистичен светоглед. Изразено в термините на днешната прагматична антропология той е продукт на различната интерпретация на властовата позиция на новозаветния Бог-Син, Иисус Христос; властова позиция, конструирана от отношението му към Светия Дух – третия ипостас (лице) на триединния християнски бог.

Докато в съответствие със записаното в „член“ 8-ми от Символа на вярата, приет на Първия Никейски (325 г.) и Втория Цариградски (381 г.) събори, Константинопол, т.е. православието, настоява, че Свети дух може да бъде творен, да „изхожда“ единствено от Отца, от старозаветния Яхве (Йехова), Рим, т.е. католицизмът, отстоява позицията, че Сина също е способен да прави това. С други думи докато православието поставя Богочовека в подчинена, принизена позиция спрямо Бог-Отец, католицизмът, обратно, го въздига до него и в известен смисъл дори над него, доколкото основния образ в християнството все пак е Иисус. Причините, довели до това доктринално противопоставяне, на които тук няма да се спирам, са много, а последиците – още повече.[3] Представен в обобщен вид, резултатът от него е, че двете теологични концепции формират различно ценностно отношение към човешката индивидуалност, а оттук и алтернативни модели на социално поведение, подбуждащи в различна степен и форма творческата активност на отделната личност.   

В православното светоусещане отделният човек схваща самия себе си по-скоро като принадлежащ към една религиозно-политическа общност от себеподобните нему, неразличими като отделни личности в очите на дистанцирания, отчужден Бог-Отец. Тук човекът е безлична единица от уеднаквената маса индивиди, обречени безпрекословно да следват своята съдбата, отредена им от мистичното провидение подобно на поданиците, чийто живот минава под абсолютната власт на константинополските императори. Което, на свой ред, обрича обществата, в които доминираща деноминация е православието, на консерватизъм и им пречи да развият социалните, стопанските, политическите и културните форми, характерни за тези в руслото на католицизма.

Обратно: католическото тълкуване на позицията на Иисус Христос, на Богочовека, въздигнат до (и дори над) своя древен небесен Отец, стимулира светогледно-ценностната нагласа, при която човек се схваща в по-голяма степен като ярка индивидуалност, имаща право на свободен избор и носеща отговорност за него, като уникална и неповторима личност, изпълнена с творческа енергия и способности, близки до божествените. – Устремените нагоре островърхи арки на готическите катедрали, пробили сякаш небесния свод, за да стигне човек селенията на Бога, платната на ренесансовите художници и пламенната защита на достойнството на човека от ренесансовите хуманисти въплъщават именно този патос.

3.

Католическата (западноевропейска) религиозна доктрина придава нова динамика на историческия процес, но със самото това поражда и перманентни деформации и кризи, заплашващи устоите на социалното битие – деформации и кризи несравнимо по-остри от тези, които преживява консервативният византийско-православен изток. И тъкмо противодействието на една подобна деформация, предизвикала дълбока морална и политическа криза, е причината за възникването на Реформацията и появата на протестантството. Отхвърлянето на порочните практики на опрощаване на греховете чрез продажбата на индулгенции и купуването на църковни санове (симонията), които са следствие колкото от прекомерното разширяване на властта на висшия клир и папите, толкова и от хипертрофиралото им самочувствие на обладани от божествена мощ, изисква подходящо идеологическо (в случая – догматическо) обосноваване, което е намерено в лицето на протестантското учението за „предопределението“.

Според него с появата си на този свят човек вече е избран за спасение или гибел в отвъдното и никакво усилие на свободната воля не може да промени това предопределение. На пръв поглед това положение, защитавано най-яростно от радикалния калвинизъм, е отстъпление от рационалистичния и хуманистичен характер на ренесансовия католицизъм, някакъв вид връщане към ранното християнство от времената на Св. Августин Блажени. Това донякъде е така. Но тъкмо то, от друга страна, обезсмисля сложните ритуали и разгърнатата църковна йерархия, безкомпромисно защитавани от Ватикана, и на практика е идеологическата платформа за ограничаване властта на католическите йерарси. На тяхното място протестантството предлага друго – дълбокото вътрешно, съкровено, интимно преживяване на вярата. Човек не може да промени предопределената му съдба във вечния живот след физическата смърт, но в земния си път той може да се уповава, че е избран да бъде спасен. – Надежда, намираща опора единствено в искрената вяра, засвидетелствана в личното, без посредник общуване с Бога. Това искрено и лично общуване с Бога е сърцевината на протестантската концепция, която прави необходим стремежът към добре свършената работата. Но то прави възможно и онова удовлетворение от успешната практическа дейност, което ако не гарантира, то поне намеква, че този, който я упражнява, е избран за спасение. Дали последното в качеството си на ядро на протестантската етика е главната причина за възхода на капитализма, както твърди Макс Вебер, може да се спори, но онова, което светогледно-ценностната концепция на протестантството налага в живота на западноевропееца, е един подчертан, още по-засилен индивидуализъм и прагматизъм във всички аспекти на живота; индивидуализъм и прагматизъм, които безспорно са свързани с определен тип стопански и политически отношения, развили се в западноевропейската история през модерната епоха.[4]

4.

     

Приблизително по едно и също време, в преддверието  на европейската модерност, социалните и културни норми, регулиращи живота на основата на източното (византийско православие) и западното (католицизъм и протестантство) християнство, стават основа на две „мутации“ на европейската цивилизация, появили се в противоположни географски посоки – руската и северноамериканската. И на двете им предстои да извървят драматичен, често изпълнен с трагични обрати път на търсене своето „място под слънцето“; и на двете – да овладеят неизбродими географски пространства от девствени пущинаци; и на двете – да дадат колкото високи образци на модерната европейска култура, толкова и карикатурни ерзаци, продукт на несръчна имитация.

След като в средата на 15-ти век Константинопол е завладян от турците и Византия окончателно изчезва от политическата карта на Европа, единственото убежище, в което православието е държавна религия, остава Русия. Като териториално-политическа единица във вида, близък до този, който познаваме днес, тя се формира между средата на 16-ти и началото на 18-ти век на основата на предходната ѝ културна традиция, специфична география и продължаване на острите стълкновения с монголо-татарите на изток и германците, шведите и поляците на запад. В тези условия именно православието изпълнява функцията на спойка на формиращото се ново социално-културно пространство, което се въплъщава в имперската концепция за Москва като „Третия Рим“ – столицата, претендираща да е законен исторически наследник на „истинското“ християнство.[5]

По тази причина всички влияния и импулси, идващи от Западна Европа, навлязла вече макар и плахо в епохата на своята модерност, се пречупват през светогледно-ценностната нагласа на православната доктрина и пораждат онези измерения на руската действителност, които предизвикват в очите на западноевропееца усещането за „особеност“, „изключителност“, и най-вече изплъзваща се от рационално обяснение „загадъчност“ на необятната страна.[6] – Една парадоксална, а често и взривоопасна смес от несъвместими противоположности, хвърлящи личното и социалното съществуване на русите ту в едно, ту в друго крайно състояние:

*  показна емоционалност и демонстративна духовна възвишеност, преливащи често в нравствен ексхибиционизъм, комбинирани с най-вулгарна безпардонност и тотална липса на емпатия;

*  агресивно заявяване на собствената претенция и войнствена защита на притежанието, съчетани с почти пълно отсъствие на представа за лично пространство – както свое, така и на другите, както в личностен, така и в социален план;

*  арогантен волунтаризъм, отхвърлящ каквито и да било задръжки, преминаващ без преход, без междинно състояние в пълно раболепие пред властта и безкритичност към произвола;

*  фанатичен идеализъм и византийско вероломство в обществения и частния живот;

*  мелодраматично самарянство и олигархично високомерие;

*  детинска наивност и търгашеско лукавство;

*  мистичен аскетизъм и разюздан карнавален разврат;

*  милосърдие и жестокост, алтруизъм и егоизъм;

*  бохемско прахосничество и лихварска алчност;

*  необуздан кипеж и египетска застиналост на социалните и културни форми.

И всичко това органично втъкано в една култура на потискане на индивида от социалната общност; култура, даваща превес на масата над личността; култура, която колкото се разкрива, толкова се и прикрива в мъглявите словосъчетания „руска душа“ и „руски път“, по-скоро оправдаващи, отколкото обосноваващи и обясняващи мястото ѝ в европейската цивилизация.  

В почти същия исторически период, но в много различен политически и културен контекст се формират и Съединените американски щати. Създателите им са предимно английски (без да се подценяват, разбира се, холандските и френските) колонисти, които първоначално усядат около атлантическото крайбрежие и постепенно постигат една относително висока степен на автономия от властта в Лондон. Повечето от тях вероятно споделят убежденията, характерни за умерената, конформистки настроената към Рим Англиканска църква, а радикалните протестанти, отхвърлящи компромисите с нея, пилигримите, първата група от които пристига в началото на 17-ти век с кораба "Мейфлауър", все пак са малцинство. Но точно тези пилигрими стават олицетворение на непримиримия пионерски дух, издигнал личното усилие и личната отговорност за собствената съдба в почти религиозен култ. И съвсем не е случайно, че именно този дух често се схваща като „маята“, от която втасва „тестото“ на формиращата се социална общност; общността, на която предстои да  извоюва независимост от тръгналата по това време към възход британска империя  и да се превърне в нация .

В това няма нищо чудно. Две са големите предизвикателства пред градежа на новата независима социално-политическа структура. Първото от тях е завладяването на необятната територия, ширнала се между Атлантика и Пасифика, необходима на живот и смърт за осигуряването на ресурс за бързо растящото население – територия дива, непокорна, криеща безброй опасности, една от които са местните племена, бързо разбрали заплахата, идваща с белите заселници и превърнали се в техни непримирими врагове. Но още по-значимото предизвикателство е, че по стечение на историческите обстоятелства  „янките“ трябва да полагат основите на съвместния си живот в условията на дълбоката трансформация в Европейската цивилизация – културна, стопанска, политическа, намерила естествен завършек във Френската буржоазна революция, при което големите европейски „играчи“ взаимно неутрализират своите способности за външна експанзия, а свободолюбивите пионери в завладяването на новия материк в голяма степен са оставени сами на себе си.[7]    Овладявайки огромното враждебно пространство, бившите колонисти, които за оцеляването си могат да разчитат единствено на собствените си сили като отделни индивиди, започват да строят „Ad hoc“ и „Еx nihilo“ своето общество и държава, често изобретявайки форми и механизми на тяхното функциониране във вид, чувствително отличаващ се и в редица случаи изпреварващ наличните европейски образци. По този начин в една кратка, но изключително драматична история се създават ценности, норми и стереотипи, които от европейска гледна точка са не по-малко „екзотични“ и напрегнато противоречиви от руските, а в известен смисъл могат да се определят и като техен огледален еквивалент:

*  брутален, радикален индивидуализъм, парадоксално съчетан със загубилата мярка склонност към масово подражание на социални и културни фетиши, към безкритично следване на авторитети;

*  завършен безкомпромисен прагматизъм, черпещ основания от спекулативни метафизични аргументи на границата със съзерцателното фантазьорство;

*  необуздан краен либерализъм, прикрит зад догмите и предразсъдъците на още по-краен консерватизъм;

*  обожание на собствената свобода и безпардонното ѝ пренебрегване като право на другия;

*  колективен култ към закона и интимна страст за неговото нарушаване;

*  афиширана безкористна солидарност и прикривана лихварска отчужденост; 

*  външна емоционална сдържаност и сладникава сантименталност;

*  арогантно високомерие и маниерна театрална емпатия;

*  пуританска свенливост и вакхическа разюзданост;

*  провинциална ограниченост и парвенюшка аристократичност.

Тези, а и някои други антиномии на частния и публичния живот, зад които прозира сянката на емигрантския дух на Америка, подквасен с маята на западния религиозен светоглед, исторически кристализират в един особен индивидуалистичен фундаментализъм: в културата на индивида, радикално противопоставящ се не само на потисничеството, но и на всяка зависимост от социалната общност; култура на идентичността, търсеща и намираща себе си в хипертрофиралото „Аз“ – „Аз“, чиято необходима и неизбежна връзка с „Ние“ все още има плитък исторически корен, и се осъществява единствено чрез импулсите на добре калкулирания личен интерес; култура на незрялата общност, която подобно на физически развития, но психически крехък юноша гради своята самоличност посредством агресивното отрицание на заобикалящия го свят. 

5.   

              

Открояването на изброените по-горе пейоративни черти на руската и американската културни самоличности в никакъв случай не омаловажава, не неглижира безспорните достойнства, които те притежават. Но в своята съвкупност и органично единство, в своята уникална комбинация и пропорции, чужди за културната традиция на „старата“ Европа, тъкмо тези „отрицателни“ характеристики позволяват да се вникне в скритата механика на протичащия в наши дни процес на такова фрагментиране на Европейската цивилизация, което може да доведе до откъсването от нея на руската и северноамериканската ѝ „мутации“; позволяват да се определят посоките на центробежните сили в този процес, което би го направило по-предвидим и поне донякъде управляем.  

Културите и съответстващите им социални организации, развили се в Русия и САЩ след началото на европейската модерност, действително не са единствените, които притежават подчертано изразена специфика при съпоставката им с цивилизационния образец, който следват. – Тези на Канада, Латинска Америка, Австралия, а защо не и на късно откъсналите се от Османската империя Балкани също проявяват немалко своеобразие спрямо „оригинала“, който възпроизвеждат. Но никоя от изброените културно-политически единици не притежава потенциала да го надхвърли, да излезе от рамката му, да бъде негова алтернатива. А и по никакъв начин не е заявила такава претенция. Нещо, което обаче като че ли започва да се случва напоследък и с Русия, и със САЩ макар и в различна степен, по различни причини, с различни мотиви и различна пропагандно-идеологическа опаковка.[8]

До края на 20-ти век както Русия, така и САЩ безспорно се възприемат като органична част от общата Европейска цивилизация. И няма никакво основание това да не е така въпреки всички противоречиви събития и процеси, протекли в европейската и световната история през предходните векове на самостоятелното им съществуване на политическите карти. Няма никакво основание това да не така дори при двуполюсния модел на света, заченат след Първата и трайно установил се след Втората световна война.

 През втората половина на 20-ти век бившата Руска империя, трансформирала се в неговото начало в тоталитарния Съюз на съветските социалистически републики (СССР), е метрополия на своите завоевания в Централна и Източна Европа, а САЩ – флагман на демокрацията, който по-скоро играе ролята на „патрон“, осигуряващ необходимия ресурс – военнополитически, икономически, морален – за съществуването и благоденствието на своите западноевропейски „клиенти“[9] Останалите страни от света – къде доброволно, къде в резултат на въоръжени интервенции – гравитират около тези полюси, които при цялото остро противопоставяне помежду си, стигащо няколко пъти до ръба на ядрена катастрофа, нито за момент не подлагат на съмнение европейската си идентичност. Напротив: претендират, че тъкмо те – всеки един от тях! – са най-пълноценното, най-съвършеното въплъщение на дълбоката същност на Европейската цивилизация, което е и фундаменталното основание за глобалната им лидерска претенция.

Краят на Студената война, който в общи линии съвпада с началото на голямата революция в информационните технологии и изключителното ускорение на процеса на глобализация, изправи лидиращите в предходния период свръхсили пред сериозни изпитания и предизвикателства, които изглежда възбудиха дремещите в тях центробежни сили, отдалечаващи ги от генетичния им корен и природа.

6.

                                                                                                                                                Днес Русия, втренчена в имперското си минало и бленуваща за бъдещо величие, все повече се отдалечава от рационалистичния светоглед на европейската модерност, прегръщайки един своеобразен социално-политически окултизъм, извиращ от дълбините на православието. Ловко жонглирайки с националистически и популистки лозунги, тя практически отхвърля демократичния правов ред – вътрешен и международен, с насмешка и неприкрит сарказъм потъпква основните човешки свободи, игнорира политическия плурализъм и пазарното стопанство, освободено от административно-политически диктат и олигархична деформация, които с лекота заменя с нескопосани имитации. В нейното колективно съзнание образът на Европа, който доскоро е приемала, че пресъздава най-пълноценно на сцената на световната история по прочутия метод на Станиславски[10], все повече избледнява и се заменя с неясния, смътен силует на мистичната Евразия, в която тя безостатъчно доминира. И тук не става въпрос само за някаква абстрактна идеологическа конструкция, за гола политическа пропаганда: бруталната разправа с опозицията, включително физическото ликвидиране на нейните лидери; потъпкване свободата на словото; монополизма и държавната опека над икономическите субекти; политическата поддръжка за различни хулигански банди и паравоенни формирования, напомнящи нацистките отряди, с чиято помощ Хитлер идва на власт; инвазията в съседни държави от постсъветското пространство, третирани като принадлежащи по право зони на влияние; откритата военна или „по-дискретна“ подкрепа на „приятелски“ режими, по правило тиранични и дестабилизиращи един или друг регион и света като цяло; постоянното дрънкане на оръжие около границите на европейските съседи; провеждането на хибридни войни за задкулисно стопанско и политическо влияние. – Тези и още много „дребни детайли“ от днешната руската политическа действителност са практическите стъпки, които трябва да подготвят сбъдването на Руския имперски блян; блян, в кривото огледало на която се оглеждат гротесковите карнавални фигури на новите руски „политици“, „банкери“, „индустриалци“, „правници“, „медийни звезди“ и въобще целия сегашен олигархичен елит, обитаващ добре охраняваните си имения, отвъд оградите на които се тълпят милионите хипнотизирани от идеята за „национално величие“ дрипльовци.       

 По друг път, но който също води към скъсване с европейската самоличност, са поели от началото на новия век и САЩ. Пуританският егоцентризъм и вироглавство, събудени под натиска на променилата се „околна среда“, вероятно са източника на илюзията им, че са комиксовия супергерой от холивудски екшън, който трябва да „терминира“ всички злодеи и веднъж завинаги да възцари световната справедливост такава, каквато е в неговите разбирания.[11] Но бедата е там, че тази справедливост все повече загърбва изстраданите идеали на европейската цивилизация и се превръща в „справедливост“ на бакалския тефтер, в „етична добродетел“ на счетоводния баланс, калкулиращ разликата между приходите и разходите на транснационалните корпорации като единствено мерило за стойностите в човешкия живот. Едно е пазарната икономика, в която печалбата е строгия съдник и закон, които отдават на всеки стопански субект заслуженото и стимулират ръста на материалното благоденствие, друго е пазарното общество, в което всички аспекти на частния и обществен живот са впримчени в тираничната власт на вездесъщия пазар.[12] Америка май е забравила тази разлика и тъкмо това е причината в началото на новия век да загуби моралния авторитет, който грижливо и стъпка по стъпка е градила в протежението на предходния. Загуба, която на свой ред индуцира последващи стъпки в посока на все по-голямо отчуждение от европейската визия за близкото и по-далечно бъдеще на света. Процес, за който политиката на последния американски президент е илюстрация и симптом: оттеглянето от редица икономически, екологични, военнополитически и културни споразумения, сключени в по-близкото и по-далечното минало за осигуряване на баланса в международните отношения и глобалната сигурност; заиграването с политиката на икономически санкции, ощетяващи европейския бизнес; безпринципното отваряне към открито тоталитарни или най-малкото със съмнителна репутация режими; демонстративното и агресивно толериране на едни за сметка на други враждуващи държави, пораждащо етно-религиозно и политическо напрежение в световен мащаб;  необявени търговски войни с почти целия останал свят; гневните филипики срещу Европейския съюз и НАТО, които поставят под съмнение евроатлантическата солидарност и болезнено контрастират със странните „пируети“ с Москва. Това и въобще цялата популистка националистическа реторика, бълвана напоследък от официален Вашингтон, бързо ерозират представата за Съединените щати като неотнимаема (при това изключително важна) част от Европейската цивилизация.

7.

          

Идва ли нова епоха в глобалния световен ред и неин пророк ли е президентът Доналд Тръмп, както намеква виделият какво ли не Хенри Кисинджър? Или тя вече е дошла и скоро ще бъдем свидетели на радикални обрати, каквито все още ни изглеждат невъзможни. Ще открие ли окончателно Русия постмодерното си бъдеще  в евразийските степи, ще инициират ли САЩ още едно „Чаено парти“?[13] Трудно е да се каже. След около три века, през които европейската модерност изповядва „религията“ на атеизма и секуларизма, в глобалния постиндустриален свят на дигиталните технологии протичат импулси, които като че ли извират от изработените в отдавна отминали епохи рефлекси на колективното битие. При всички случаи изглежда живеем във време, в което за кой ли път поред Христос отново ще бъде разпнат.[14]     

                                

---

[1] https://dnes.dir.bg/svyat/kisindzhar-tramp-oznamenuva-kraya-na-edna-epoha

[2] От множеството изображения на Разпятието в християнската традиция тук най-подходящо е това от известното платно на Доминикос Теотокопулос, по известен като Ел Греко, който както никой друг успява да имплантира византийската иконописна традиция в западния живописен стил от епохата на късния Ренесанс (Маниеризма) и първите трансатлантически завоевания на европейците.

[3] Определящите причини за доктриналното противопоставяне между католицизма и православието и основните последици от него по-подробно са разгледани в книгата ми „Дискретният чар на Европа. Щрихи от един незавършен портрет“ (ИК „Архонт-В“, С., 2017).

[4] Преводът на началния стих на Светото писание като „В началото бе Делото“, който прави Фауст, най-емблематичният за цялото творчество на Гьоте герой от едноименната му трагедия, подобно на Мартин Лутер в началото на 16-ти век, може да се разглежда като сбита програма на Просвещението в контекста на протестантската Реформация и католическата Контрареформация.   

[5] Концепцията за Москва като Третия Рим за пръв път ясно е формулирана в началото на 16-ти в. от монаха Филотей в писмото му до великия московски княз Василий III, а малко по-късно е приета и използвана от първия руски цар Иван IV Василевич Грозни.

[6] На трансформацията на социалните, политически и културни импулси от западноевропейската модерност в Русия е отделено значително място в мащабното изследване на Лари Улф „Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението“ (И-во „Кралица Маб“, С., 2004).

[7] Терминът „янки“, който днес се употребява като общо название за жителите на САЩ и в много случаи има пейоративен смисъл, е възникнал още по времето, когато страната е под английска колониална зависимост и по всяка вероятност има холандски произход, а Американската война за независимост (1775-1783), с която се поставя началото на САЩ, завършва само 6 години преди избухването на Великата френска революция (1789-1799) – в този контекст Американската революция, както някои наричат Войната за независимост, може метафорично да се определи и като „преждевременното раждане“, „аборта“ на онова, с което Европа вече е бременна през втората половина на 18-ти век.

[8] В тази връзка може би е време да се изтупа от праха позабравената концепция на Самюъл Хънтингтън, развита обстойно в популярното му в края на миналия век произведение „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ (Обсидиан, С., 1999). 

[9] Термини от Римското право, които в случая са употребени в един по-широк смисъл, но в общи линии доста точно изразяват отношението между САЩ и Западна Европа по време на Студената война.

[10] Константин Станиславски (1863-1938) е руско-съветски театрален режисьор и педагог, създател на школа, според която, казано в най-общ план, актьорът трябва да се „разтвори“ (потопи, вживее) в драматургичното действие и своята роля, заличавайки границата между реалност и условност. 

[11] Идеята за глобалната хегемония на САЩ ясно е дефинирана още през 90-те години от не по-малко влиятелния от Кисинджър политолог и държавен съветник по сигурността при президента Картър Збигнев Бжежински (Вж. напр. неговата книга „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ – Обсидиан, С., 1997). Тази идея намира и своята „философска“ аргументация в книгата на  Франсис Фукуяма „Краят на историята и последният човек“ (Обсидиан, С., 1993), от която той донякъде се отказва, виждайки нейната теоретична несъстоятелност (Fukuyama Francis. The Future of History.- Foreign Affairs, January/February 2012).

[12] Разграничаването на „пазарната икономика“ и „пазарното общество“ прави съвременният американски политолог Майкъл Сандъл (Вж. Sandel, Michael. What Isn’t for Sale. - April 2012 Atlantic Magazine). 

[13] „Бостънското чаено парти“ от 1773 г. – унищожаването на голямо количество идващ от Англия чай в пристанището на Бостън като протест на колонистите срещу търговската политика на метрополията, което поставя началото на верига от събития, водещи до Войната за независимостта и създаването на Съединените американски щати. През 2009 година в САЩ е създадено обществено-политическо движение за борба срещу протекционизма към големите банки и корпорации, носещо по аналогия с бостънските събития от 18-ти век името „Чаено парти“.   

[14] Заемка от заглавието на романа на големия гръцки писател Никос Казандзакис „Христос отново разпнат“ (1954), която няма пряка връзка с неговото съдържание.

Есето е представено пред Теоретичния семинар "Човекът – мярка за всички неща? Предизвикателствата на постиндустриалното информационно общество", организиран от катедра Правни и хуманитарни науки на СФ на Техническия университет, 25-26 октомври 2018 г.