"званите" и "призваните" арабска революция Бежанска криза безсмъртие виртуална реалност геополитика глобализъм гражданско общество демокрация Европейска солидарност европейска цивилизация западен рационализъм идентичност изкуствен разум информационни технологии ислямска държава ислямски тероризъм историческа необходимост католицизъм културна криза културна традиция локалност медийни манипулации национализъм национални интереси невидимите нетолерантност образователна политика олигарси патриотизъм политическа конспирация постиндустриално информационно общество православие расизъм рационализъм религиозен фундаментализъм руска "демокрация" руски империализъм случайност социални размирици съвременна България съвременно образование тероризъм художествени символи цивилизационен избор цивилизационен инстинкт

петък, 3 февруари 2017 г.

статии и есета



ЕВОЛЮЦИЯ: 1. НЕВИДИМИТЕ
„защото мнозина са звани, а малцина избрани“ (Мат. 22: 1-14).





Зимата, както твърдят медицинските статистики, е сезона на самоубийците. И въобще на всякакви депресии, подтикващи към суицидно поведение. Поне в големите градове, задръстени от смог и автомобилен трафик. И как няма да е така. След първоначалната еуфория от бялата като непорочно невестинско було снежна завивка, обгърнала ласкаво ъгловатите сивкави форми на пейзажа, идва отрезвяването. Бавно и мъчително като тежък махмурлук. Белият пух вече е заприличал на мръсно-сипаничав протрит козяк, а натежалата от задушливата кашлица на ауспусите мъгла е затиснала всичко в сковаваща ледена прегръдка. Дори бледото анемично слънце, което от време на време надзърта зад ниските оловни облаци, като че ли е загубило всяка надежда, че нещо някога може да се промени.
Този сезон обаче е единствения, през който могат да се зърнат силуетите на невидимите. Хората, чиито смътни очертания ще се разтворят после без остатък в пейзажите на хищния пролетен цъфтеж, нажежената до бяло лятна мараня или пищната оргия на есенните цветове. Всъщност може би именно тези просветващи за миг силуети са причина за зимните депресии. Макар и ефимерни, те така се открояват на мрачния фон, че изведнъж разкриват отчайващите дълбини на посредствеността, в която е потопена голямата част от човечеството откакто свят светува.
Не, тук не става въпрос за безимените хора, с които се разминаваме всеки ден по тротоарите, блъскаме в автобусите и бъбрим (кога любезно, кога не чак дотам) в магазините или офисите на различните учреждения. Не става въпрос и за тези, които споменът често не е съхранил дори и за наследниците им от следващите поколения. Те не са невидими. Безименни са, но не и невидими. Те са 100 % „във“ този свят и – канени или неканени – обсебват сетива ни. Във времето, през което живеят, означават нещо – голямо или малко според достойнствата и недостатъците си – за другите около тях, които ги виждат и чуват, дори когато не знаят имената им.
Тук става въпрос за невидимите. За диаметралната противоположност на именитите.  Те не са безименни, а нещо много по-различно, макар тази разлика да е трудна за разбиране както от едните, така и от другите. Невидимите не принадлежат единствено на този свят, на действителността, каквато тя неотменно е „тук и сега“.  Не са само „вътре“ в света, а обитават неговата граница, отвъд която той е вече и „там“, както също и „после“. А това ще рече, че са надникнали в бездната, от която произлизат и в която се връщат всички съществуващи неща. Невидимите са гении. Особен род гении. Истинските, големите гении, гениите в собствения смисъл на думата, докоснали се (поне веднъж, поне за части от секундата) до откровението за смисъла и целта на живота, за предназначението на човека в създадения от него свят.
Не търсете имената и образите им в излинелите древни свитъци, в мухлясалите пергаментови томове, в луксозните юбилейни алманаси, във вестникарските рубрики, в радио и телевизионните студии. Тях не ги интервюират, историците почти не ги забелязват, ерудитите учени не ги цитират, не им присъждат престижни академични титли и държавни награди, не отбелязват с фанфари кръглите им годишнини, не ги издигат на високи постове. Те са невидими, въпреки че присъстват в живота на всички видими – безименни или именити, – които използват създаденото от тях, нагаждайки го според случая и собствените си ограничени нужди и разбирания често без дори да разбират истинското му значение. Невидими са, защото полетът им е непосилен за здраво стъпилите на земята, а хоризонтите, които разкриват плашат умовете на другите.
Но защо въобще съществуват невидимите? Имат ли те, на свой ред, някаква цел и предназначение в света? Или са просто ненужна генетична мутация на човешкия род, продукт на безсмислено случайно отклонение в общата посока на еволюцията?
Техните прозрения и послания наистина трудно влизат в употреба. Нито са добре пакетирани според вездесъщите „търговски стандарти“ на съответното време, нито стават за „директна консумация“, поради което актуалното им „борсово котиране“ по правило е равно на нула. Винаги е било така, така вероятно ще бъде, така е и днес. Но все пак ако те не съществуваха, от шумния пъстър пазар на идеите и мечтите ще остане само купчина празни и смачкани луксозни опаковки.
Та откъде са се взели – и продължават да се появяват – всичките тези практични изобретения и полезни теории, всичките впечатляващи образи и представи, които надничат от дебелите дисертации и маститите монографии, от луксозно подвързаните романи и стихосбирки, от галещите или провокиращи погледа картини и скулптури, от нотните листове, от киноекраните и театралните сцени, от вдъхновяващите политически проекти? Откъде се е взело всичко това, което осигурява славата и почестите на своите видни автори, на именитите, и което възторжено като по команда адмирират безименните!
От прозренията на невидимите. От хоризонта, който те са създали, очертавайки по този начин границата между познатото и непознатото, привличаща като магнит и събуждаща неутолимото желание да бъде прекрачена. Да бъде прекрачена пък било то и само, за да се разбули тайната, която се крие отвъд и преодолее страха от неизвестното. Затова дори когато идеите на невидимите плашат, защото са непосилни, другите се втурват срещу тях подобно на малките деца, които вместо да бягат от страшния предмет или човек тичат срещу него с разперени ръце и затворени очи. Тичат, за да го уловят и преодолеят страха си като се опитат да го опитомят, правейки го невидим. Невидим, но много осезаем.
Всъщност това е неумолимата съдба на невидимите.
Бъдейки такива, те пазят и носят първичния порив на човешкия дух, споделяйки по този начин заедно с върховния Творец – независимо как ще го наречем – голямата отговорност на Еволюцията. Съдба, пронизана от отчайваща Вселенска самота. Съдба, която те по-ясно от всеки друг осъзнават и по-стоически от всички останали понасят.
Не ме карайте да дам някакъв пример, да назова, да посоча някой невидим. Не мога. Невидимите не могат да се видят. Като Божиите Ангели, бродещи сред нас, които не можем да видим, но знаем, че съществуват въпреки това.    
Невидими, но осезаеми, невидимите са малцината „призвани“ сред безбрежното море на „званите“.

© Ангел Кондев – автор, 2017
© Copyright 2017 by Angel Kondev