БЪЛГАРСКАТА ЦАРИЦА, СОФИЙСКИЯТ ЧУДОТВОРЕЦ И ПРОЗРЕНИЯТА НА ЕДИН АЛХИМИК
Световният мозъчен тръст, дислоциран в „Овча купел“ – квартал на София, чието име на архаичния диалект, използван в този район, означава „овча къпалня“, – наскоро разтърси народната свяст, сиреч общественото мнение с поредния си анализ, надминаващ по дълбочина откровенията в Библията, Корана и Талмуда поотделно и взети заедно. Става дума за изследването на заплахите за България, проведено от алхимическата Лаборатория за управление на риска към университета, находящ се на същия адрес, представено от мастития Главен лаборант и бивш премиер Иван Костов под формата на лекция пред учените глави от БАН.
Резултатите от титаничния изследователски труд наистина са впечатляващи: в кратки, сбити, надлежно номерирани изречения са систематизирани всички „опорни точки“, лансирани напоследък в медиите от бдителни експерти-патриоти от всякакъв род и вид – пенсионирани шпиони, партийни агитпропи, академични кабалисти, вестникарски врачки и радио-телевизионни астролози. Бая зор трябва да са видели докато преплуват бушуващия океан от страстни мнения и оценки, провокирани от процесите в етническата партия ДПС – хем мразена, хем любовно жадувана, при това без компас, без лъч от крайбрежния фар на някакво макар и елементарно разбиране за значението на термините, с които си служат. Но да оставим на любезните домакини и слушатели на интелектуалните упражнения на лаборантите да изсърбат цялата им рядката словесна попарка и да опитаме само една лъжичка от нея.
За риск, номериран като шести по ред (а вероятно и по значимост) е казано: „Анкара се противопоставя на европейската политика за енергийна сигурност. В ущърб в частност на българските интереси първоначално подкрепи газопровода „Турски поток“.“
Както се казва, да си дойдем на думата. Какво излиза? – Не руският енергиен рекет с откровен геополитически характер, упражняван, „в частност“, върху България, а намерението на Турция да участва в изграждането на руски газопровод на своята територия (независимо дали е реално или е просто PR заиграване) било истинската заплаха за нашата национална сигурност. Къде го чукаш, къде се пука! Да оставим настрана икономическите аритметики с привкус на бакалска сметка, правена без кръчмар. Основното в цитирания текст е да се реанимира на всяка цена пропадналия (засега и слава Богу!) неизгоден от всяка гледна точка руски енергиен проект в България – точно това се съдържа като извод от формулировката на лаборантите, макар и да са нямали куража да го артикулират директно.
На подобни евтини внушения, отправени от още по съмнителни експертни структури, едва ли би трябвало да се обръща сериозно внимание, ако не бяха част от масираната руска идеологическа инвазия напоследък, целяща с лъжи и манипулации да формира негативно отношение към европейската култура и да възбуди интерес към кухата евразийска идея.
Два примера за обхвата на руската пропагандна кампания и нейните родни адепти:
В навечерието на националния празник, който така или иначе остава свързан с ролята на Русия за възстановяването на българската държавност, БНТ излъчи сериала „Екатерина II Велика“. В тази доста посредствена от кинематографична гледна точка продукция, симптоматично наподобяваща турските филмови разкази за величието на османските султани, руската култура и имперска политика са представени в грубо идеализиран, иконографски вид, твърде далечен от реалните им исторически измерения. Интригите на лошите европейци – французи, англичани, прусаци, са разгадани и, в крайна сметка, неутрализирани от прозорливите добри руски държавници, което е основата на бъдещото (т.е. сегашното) руско величие. Макар и владетелните особи да са наполовина, а често и изцяло „западняци“ – както е при Екатерина II (и, между другото, отсъстващата от повествованието Екатерина I), което все пак няма как да се скрие, те дотолкова са обладани от руското величие, че стават по-руснаци от самите руснаци, т.е. по католици и от папата. А, за да не се загуби съвсем етническата връзка, в наследниците им, с цената на съответните любовни авантюри, тече руска (дворянска и най-вече здрава армейска) кръв. Дотук добре. Пропаганда като пропаганда. „Черешката“ на „върха на тортата“ обаче изкача, когато императриците наред с останалите си владетелски титли – царици астрахански, казански и пр., се назовават и като „царици български“. Прави го Елисавета, прави го за всеки случай (ако някой случайно е пропуснал съответната серия) и Екатерина II. Тук българският зрител би трябвало да занемее. Как, откога, защо? – Да не би пък да става въпрос за оная толкова любима на патриотите-русофили „Волжка България“? Ама тя нали е изчезнала още през 13-то столетие, т. е. около пет века по-рано, претопена в монголо-татарската Златна орда. Или пък за „бесарабските българи“? И тук нещо не се връзва – вярно, че руснаците организират емиграцията на хиляди българи, за да заселят с тези нещастни измамени хорица пущинака между Днестър и Прут, но то става след времето на филмовото повествование, а освен това там те никога не са имали някакво подобие на „царство“. А може и да е нещо от много по-преди, въпреки че хич не е за вярване, защото в това „много по-преди“ няма помен ни от руснаците, ни от царството им, да не говорим за империя. Пълна обърквация.
Да се надяваме, че заплетения въпрос за реалното основание на споменатото титулуване ще бъде осветен от историците е празна работа. Доста словоохотливи по всички патриотични теми, сега те упорито и подозрително мълчат. Редовият зрител на БНТ-то да се оправя сам. Ако го мързи да чете дебелите академични издания, за да се ориентира в тъмната руската история, да гледа какво му казват по телевизора. Там каквото му пробуташ, ще мине. Както ще мине и пробутването на последния „църковнолегитимен“ светец Серафим – Софийският чудотворец.
Историята с новия светец, канонизиран едновременно от руската и българската православни църкви е още по-плоска пропагандно-идеологическа акция. Става въпрос за един руски йерарх, отзовал се в България през 20-те години на миналия век с мътната вълна руски белоемигранти. Той става архиепископ в клира на руската православна задгранична (т.е. в изгнание) църква и дейността му е свързана главно с храма „Св. Николай“ или т. нар. „руска църква“, която не е под юрисдикцията на БПЦ. Починал е преди 66 години, а за живота му след „9-ти септември 1944 г.“ се знае малко, което е предпоставка за спекулациите относно връзките му със съветските тайни служби. През 2007 г. е предложен за канонизиране от сегашния руски патриарх, тогавашен митрополит, но първоначално това е отхвърлено поради недостатъчни „медицински потвърдени“ доказателства за извършените от него чудеса. Девет години по-късно тази трудност е преодоляна и той е канонизиран едновременно от двете църкви. Може само да се гадае дали чудесата, които архиепископ Серафим Соболев е вършел приживе и след смъртта си, са потвърдени поради настъпилото развитие на медицинската наука в този период, дали всенародната българска любов към личността му е избуяла напоследък в резултат от развитието на интернет-комуникацията или причините са от по-висшето естество на „неведомите пътища Божии“. Един факт обаче е неоспорим: през 20-те години на миналия век, когато новоизпеченият светец започва да гастролира в България, руските емигранти у нас създават доктрината за „Евразия“ като идейно-политическа платформа на руския империализъм, конкурентна на същата по замисъл империалистическа доктрина на атеистичния космополитен болшевизъм. Доказателството, че става въпрос за едно и също нещо даде напоследък руското външно министерство, когато определи (недопустимо от дипломатическа гледна точка) като „неомаккартизъм“ решението на българския парламент за създаването на временна комисия, разследваща намесата на Турция и Русия в нашите вътрешни работи – та нали „маккартизмът“ е антикомунистическа идеология и политика, а сегашната Русия не е онази, болшевишката Русия. Но, нейсе. Истинският патриот-русофил ако трябва и ревностен християнин ще стане, ако се наложи и от комунизма ще се откаже.
Руската пропаганда, целяща да провокира обществени нагласи, отклоняващи България от европейския ѝ път на развитие, не се изчерпва, разбира се, с разгледаните примери. Сама по себе си тя е достатъчно глупава и лишена от въображение – нещо, което е типично за постсъветските кадри, произхождащи от комунистическите тайни служби, – но говори за политическа агресивност, която вече е притеснителна. И за неутрализирането на която нещата трябва да започнат да се наричат със собствените им имена.
© Ангел Кондев – автор, 2016
© Copyright 2016 by Angel Kondev
