ПОМЕН ЗА АПОСТОЛА
„Честванията на годишнината от гибелта
на Васил Левски не минаха без опити за провокации от агитки на
"Атака", а след призиви на Волен Сидеров полицията отдели граждани,
желаещи да положат цветя под паметника, за да има място за митинг на
националистите.
Шествие на партията пристигна пред
паметника на Васил Левски в края на официалната церемония в памет на загиналия
преди 141 години Апостол на свободата. Хората на "Атака" тръгнаха към
групата на около 20 протестиращи срещу правителството, които по-рано
скандираха "оставка". Лидерът на националистите Волен Сидеров
пък нареди на полицията да изгони демонстрантите, иначе хората му щели да се
заемат с това. Двете страни си размениха обиди и освирквания.
Заради шествието от
националисти кордон от полиция на бул. "Васил Левски" не допусна
граждани да стигнат до паметника, което
предизвика освирквания и скандирания, съобщи "Фокус".
Полицейското присъствие е изключително засилено, полицията направи и втори
кордон между протестиращите и "Атака" и до сблъсъци не се стигна. Полицията
отдели протестиращите и граждани, сред които има и хора с деца, встрани от
загражденията.”
19 февруари 2014, 22:27
http://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/chestvaneto-na-levski-ne-mina-bez-problemi-s-ataka-6005841
Кичът– естетически, нравствен,
политически, - който напоследък ни залива при отбелязването на трагичната
кончина на Васил Иванов Кунчев, през 141-вата година след злощастното събитие мина
границите на всякакво приличие и доби изключително уродлив, омерзителен вид.
Какво се случва, неизбежно ли е
то, има ли алтернатива?
Преди да потърся отговора на тези
въпроси да поясня обаче две неща за поколението, иначе респектиращо ни с интелектуалната
мощ на своите смартфони и дипломи по мениджмънт, маркетинг и компютърни науки:
Първо, Васил Иванов Кунчев е
по-известен с името Левски. – Същото, което носи и популярният футболен гранд,
въпреки че той, милият (историческата личност, а не едноименният тим) , няма
никаква вина за това. Става въпрос за човека, който се посвещава с такава
страст и мъченическа саможертвеност на каузата за освобождение на своето
отечество България, че следващите поколения започват да го титулуват по един
удивителен начин – Апостола на Свободата. Обстоятелство, което следва специално
да се отбележи.
И още нещо, което като че ли се
изплъзва от разбирането на съвременния човек:
Поменът е не просто религиозен
ритуал, извършван по един или друг начин в различните култово-обредни практики,
а преди всичко дълбоко вътрешно, често мистично преживяване на съпричастност с
душата на покойника. И най-закоравелите атеисти, почитайки своите мъртви, изразяват
не толкова уважение към делата им приживе нито пък просто участват в лицемерни церемонии,
за да съхранят собственото си самолюбие и психично равновесие, разклатено от
съприкосновението с неизбежния край, който очаква всеки. Те като че ли по-скоро
искат да влязат във връзка или, както бихме казали на съвременен език, да
осъществят някакъв комуникативен акт с тази невидима и непонятна за тях субстанция,
която доскоро не е оставяла съмнение за съществуването си, създавайки
неповторими жестове, погледи, слова и дела. И която точно поради това не би
могла да изчезне просто така – без никакъв знак и следа. Дори закоравелият
скептик, изповядващ религията на радикалния материализъм и вярващ непоколебимо
в догмите на позитивната наука, дълбоко в себе си се надява, че душата не е изчезнала
със смъртта на тялото, че тя е някъде „тук” (или „там”) – в нас, около нас, в
някакво все още неуловимо измерение, което поради липса на по-точна дума
понякога наричаме „отвъдното”, защото именно тя осигурява континуитета на човешкия
опит или, което е едно и също, прави възможен света – природен и социален,
материален и духовен, физически и нравствен – такъв, какъвто е. А общуването с
нея легитимира смислите и значенията на нещата; смисли и значения, без които самите
неща ще се разлетят мигом като безполезен космически боклук в необятното
пространство. Това е дълбокия универсален и метафизичен смисъл на помена, който
в нашата православна традиция се свързва с панихидата, макар в уточнения
по-широк контекст да не е тъждествен с нея.
Сега по същество.
Отбелязването на годишнината от
смъртта на Васил Левски не е нито помен, нито панихида. Не знам дали въобще някога
е било, но сега със сигурност не е.
Може би всичко започва през
далечната 1881-а с Вазовата ода „Левски”, поставена съвсем не случайно в
началото на цикъла „Епопея на забравените”? Или първия тласък на „канонизирането”
дава Захари Стоянов с биографичната си книга „Васил Левски (Дяконът), черти из
живота му”, издадена в Пловдив две години по-късно? Или пък става въпрос за
естествения процес, по който се раждат модерните митове? Нямам точен отговор,
но в случая това няма никакво значение. Така
или иначе в началото на 20-те години на миналия век, тогава, когато с малки
изключения участниците в борбите за освобождението вече не са между живите,
националреволюционерът – безспорно най-радикалният, най-последователният, но
все пак един от многото, – се превръща в икона. При това не каква да е, а заемаща
централно място в олтара (извинете ме за баналното клише, но в случая то е
изключително подходящо) на българската национална идентичност. Иконата
„Апостолът”. „Апостолът на Свободата”.
Само че както винаги, медалът има
две страни. А в случая обратната далеч не е толкова привлекателна, колкото
„лицевата”. Защото върху нея е инкрустиран образа на съмнителния (в частност
политически) морал, който ще стане главната причина за всички злощастия и беди,
преследващи ни през следващото столетие.
Ако някой си помисли обаче, че
тук става въпрос само за добре известните слабости на общественото ни развитие,
свързани с (и извеждани от) многократно бичуваните черти на нашата
народопсихология, ще сгреши. Нещата по мое убеждение имат и едно друго
измерение, което по правило ни убягва, защото по някакви причини се боим да го
видим. – Систематичното, в някакъв смисъл целенасочено изграждане и поддържане
на представата за свободата като „дар”, получаването на който не изисква
преживяването ѝ от всеки индивид като „вътрешно освобождение”, като „лична
жертва” и „върховно усилие”, задаващо смисъла на живота.
В християнската традиция
апостолите са избраните по един мистичен, свръхестествен начин хора, които са
призвани да разпространят Божието Слово сред невярващите. Те трябва да повторят
изпълнения с лишения и страдания път на
своя Учител (и често да завършат дните си като повтарят мъченическата Му
смърт), поемайки също като Него бремето на праведния живот, което е непосилно
за обикновения грешен човек. А последният, следвайки с вярата си заветите на
апостолите, да се приобщи към тяхното дело, да си присвои частица от тяхната
сакрална природа и със самото това символично да придобие достойнството, получено
като дар от апостолите.
Апостолите изначално, още приживе
са обречени да обитават другия, отвъдния свят. Затова за душите им никой не
прави помен. Тях само ги честват на определените за това дати в календара.
Ние, българите, днес честваме
нашия Васил Иванов Кунчев като апостол. И май винаги сме го чествали така от
деня, в който сме започнали да отбелязваме годишнината от неговата гибел. – Многозначителен
избор на датата, подчертаващ неговата принадлежност към една реалност, различна
от тази на живите; особената съвършена реалност, непостижима „по дефиниция” за
тях. Честваме го като апостол, изкупил със смъртта си нашите грехове, оправдал
нашите слабости, поел нашата отговорност и нашия дълг пред следващите
поколения.
И колкото повече минава времето,
което ни дели от неговия живот, толкова повече това честване обраства със зрелищни
ритуали, прелели от показен патос и фалшива съпричастност към делото му –
патетични речи, фотосесии на мастити държавни мъже под обрамчени в тежка
позлата портрети, военни оркестри и виртуозни хореографски изпълнения на снажни
гвардейци, въртящи в ръцете си като факири окичени с националните знаменца
карабини, пищни фойерверки и карикатурни театрални възстановки в стила на
средновековните литургични драми (безвкусна смесица между жанровете „миракъл” и
„моралитe`”), цветя и венци пред многобройните скулптурни изображения (фигури в
цял ръст, бюстове, барелефи) от мрамор, гранит и бронз. За да стигнем до
поантата: яростни агитки от претенденти за наследството му, разделени от
обърканите земни униформени служители на Архангел Михаил, криминологични експертизи
на предателството, довело до неговото залавяне (разбира се с психопортрет и
фоторобот на предателя), проекти за нови паметници, засенчващи с размера си
(кой казва, че нямал значение?) величието на Родоския колос в елинистичната
древност и монумента на Александър Велики в съвременната столица на (БЮР)
Македония.
Апостолът на Свободата. – Тази
метафора, възникнала вероятно под влияние на късния френски романтизъм на Виктор
Юго и Йожен Сю, отдавна вече е изпълнена с
токсично съдържание: превърнала се е в символ на „дарената” свобода и отказа
от лично усилие, лична жертва за нейното придобиване.
Какъв нелеп исторически парадокс.
Защото идеите, делото и целият живот на Васил Иванов Кунчев, приел в един
кратък момент от още по краткия си живот монашеския сан под името Игнатий, са устрелени точно към обратното. Към това,
че свободата не е и не може да е „дар”, даден от някого или обстоятелствата, че
тя е нещо, което най-напред трябва да завладее душата на всеки и по този начин
да го направи достоен за нея, за да възтържествува след това като общ
национален идеал.
Идеал, от който днес се нуждаем
може би повече от всякога.
Не е ли време да направим един
истински помен за Апостола на Свободата? Или поне една обикновена панихида!
28 февруари 2014 г.
Ангел
Кондев
© Ангел Кондев – автор, 2014
© Copyright 2014 by Angel Kondev
